КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРО- ПОСОФИЯТА

Който раз­г­леж­да раз­ви­ти­ето на фи­ло­соф­с­ки­те све­тог­ле­ди до на­ше време, мо­же да от­к­рие в тър­се­не­то и стре­ме­жа на мис­ли­те­ли­те под­мол­ни тече- ния, ко­ито не сти­гат до тях­но­то съзнание, а жи­ве­ят инстинктивно. В те­зи те­че­ния дейс­т­ву­ват сили, вър­ху ко­ито оба­че тех­ни­ят из­с­лед­ващ ду­хо­вен пог­лед не ис­ка да се на­сочи. Често пъ­ти из­ло­же­ни­ята на те­зи мис­ли­те­ли се пред­с­та­вят ка­то дви­же­ни от скри­ти сили, на ко­ито те не ис­кат да обър­нат внимание, да­же от ко­ито с уп­ла­ха отстъпват. Такива си­ли жи­ве­ят в мис­лов­ни­те све­то­ве на Дитлей, Ойкен, Коен. Това, ко­ето се твър­ди в те­зи мис­лов­ни светове, е из­раз на си­ли на познанието, ко­ито влас­т­ву­ват не­съз­-

на­тел­но в ду­ши­те на философите, но ко­ито не на­ми­рат ни­как­во съз­на­тел­но раз­витие в тех­ни­те идей­ни построения.

В мно­го идей­ни пос­т­ро­ения се тър­си сигурност, уве­ре­ност в познанието. Насоката, ко­ято е следвана, има по­ве­че или по­-мал­ко сво­ята из­ход­на точ­ка в пред­с­та­ви­те на Кант. При раз­ви­ти­ето на мис­ли­те оп­ре­де­ля ща ро­ля играе, съз­на­тел­но или несъзнателно, ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­ят на­чин на мисле- не. Но че изворът, от който тряб­ва да чер­пи познанието, за да до­бие ос­вет­ле­ние и вър­ху из­вън­ду­шев­ния свят, тряб­ва да се тър­си в "се­бе­съз­на­тел­на­та душа", то­ва мно­зи­на предчувствуват. И поч­ти всич­ки са зав­ла­де­ни от въпроса: Как съзна­тел­на­та ду­ша мо­же да стиг­не до там, да счи­та за от­к­ро­ве­ние на ед­на ис­тин­с­ка дейс­т­ви­тел­ност това, което тя из­жи­вя­ва в се­бе си? Всекидневният се­ти­вен свят се е пре­вър­нал в "илюзия", за­що­то в те­че­ние на фило­соф­с­ко­то раз­ви­тие се­бе­съз­на­тел­ни­ят Аз се е на­ме­рил със сво­ите вът­реш­ни из­жи­вя­ва­ния все по­ве­че изоли­ран вът­ре в се­бе си. ой е стиг­нал до там, да виж­да да­же и във въз­п­ри­яти­ето на се­ти­ва­та са­мо вът­решни изживявания, ко­ито не из­да­ват в се­бе си ни­как­ва сила, чрез ко­ято бие мог­ло да им се га­ран­ти­ра съ­ществу­ва­не и са­мос­то­ятел­ност в дей- ствителността. Чувствува, кол­ко мно­го за­ви­си от това, да се на­ме­ри в се­бе съз­на­тел­ния Аз ед­на опор­на точ­ка за познанието. Обаче в изследва- нето, ко­ето е под­бу­де­но от то­ва чув­с­т­во, се сти­га до възгледи, ко­ито не дос­та­вят средствата, за да мо­же чо­век да се по­то­пи с Аза в един свят, кой­то да мо­же да но­си по за­до­во­ли­те­лен на­чин съществуването.

Който тър­си обяс­не­ние на то­ва със­то­яние на нещата, той мо­же да го на­ме­ри в начина, по кой­то душата, от къс­на­та от външ­на­та дейс­т­ви­тел­ност чрез раз­ви­ти­ето на философите, се е пос­та­ви­ла спря­мо та­зи дейс­т­вител- ност. Тя се чув­с­т­ву­ва за­оби­ко­ле­на от един свят, кой­то и се раз­к­ри­ва пър­во чрез сетивата. Обаче ду­ша­та е ста­на­ла вни­ма­тел­на и спря­мо ней­на­та соб­с­т­ве­на дейност, спря­мо ней­но­то вът­реш­но твор­чес­ко из­жи­вя­ване. Тя чув­с­т­ву­ва ка­то ед­на не­оп­ро­вер­жи­ма истина, че ни­как­во светлина, ни­ка­къв цвят не мо­же да се изяви, без ед­но усе­ща­що свет­ли­на­та и цве­то­ве­те око. Така тя чув­с­т­ву­ва твор­чес­ко­то ес­тес­т­во още в дейнос­т­та на окото. Но щом око­то про­из­веж­да са­мот­вор­чес­ки цве­та - та­ка тряб­ва да мис­лим в сми­съ­ла на та­зи фи­ло­софия: къ­де мо­га аз да на­ме­ря нещо, ко­ето да съ­щес­т­ву­ва в се­бе си, ко­ето да не дъл­жи сво­ето съ­щес­т­ву­ва­не са­мо на мо­ята твор­чес­ка сила? Щом ве­че от­к­ро­ве­ни­ята на се­ти­ва­та са са­мо про­яви на соб­с­т­ве­на­та си­ла на душата, не тряб­ва да бъ­де до още по­-ви­со­ка сте­пен та­ко­ва и мисленето, ко­ето ис­ка да до­бие пред­с­та­ви върху ед­на ис­тин­с­ка действителност? Не е ли то­ва мис­ле­не осъ­де­но да съз­да­ва пред­с­тав­ни образи, ко­ито се ко­ре­нят в ха­рак­те­ра на ду­шев­ния живот, ко­ито оба­че ни­ко­га не мо­гат да съ­дър­жат в се­бе си нещо, ко­ето да га­ран­ти­ра ня­как­ва си­-

гур­ност за про­ник­ва­не­то до из­во­ри­те на съществуването? Такива въп­ро­си въз­ник­ват нав­ся­къ­де от но­во­то раз­ви­тие на философията.

Докато се вярва: в света, кой­то се изя­вя­ва чрез сетивата, е да­де­но не­що завършено, не­що по­чи­ва­що на се­бе си, ко­ето тряб­ва да бъ­де изследвано, за да бъ­де поз­на­та не­го­ва­та вът­реш­на същност, хо­ра­та не ще мо­гат да из­ля­зат от объркаността, ко­ято се по­лу­ча­ва чрез го­рес­по­ме­на­ти­те въпроси. Човешката ду­ша мо­же да роди само в себе си и самотворчески в сво­ите отношения. Това ед­но убеждение, ко­ето оп­рав­да­но се е офор­ми­ло от пре- дпоставките, ко­ито бя­ха опи­са­ни в раз­де­ла на та­зи кни­га "Светът ка­то илюзия" и при опи­са­ние мис­ли­те на Хамерлинг. Но щом чо­век при­ема то­ва убеждение, той не мо­же да пре­ми­не ед­на под­вод­на ска­ла на поз­на­ни­ето до тогава, до­ка­то си представя: Светът на се­ти­ва­та съ­дър­жа ис­тин­с­ки­те ос­но ви на не­го­во­то съ­щес­т­ву­ва­ние в себе си; и с това, ко­ето съз­да­ва в са­ма­та душа, той тряб­ва да изоб­ра­зя­ва ня­как си нещо, ко­ето се на­ми­ра вън от душата.

Тази опас­на преч­ка за поз­на­ни­ето ще мо­же да бъ­де пре­ми­на­та са­мо от ед­но та­ко­ва познание, ко­ето схва­ща с ду­хов­ния поглед, че всичко, ко­ето се­ти­ва­та възприемат, не се пред­с­та­вя ка­то ед­на за­вър­ше­на дейс­т­ви­телност чрез не­го­ва­та соб­с­т­ве­на същност, а ка­то не­що незавършено, та­ка да се ка­же ка­то половин истина, ка­то половина действителност.

Щом предположим, че във въз­п­ри­яти­ята на се­тив­ния свят има­ме пред нас ед­на пъл­на действителност, ние ни­ко­га не ще ус­пе­ем да на­ме­рим от­го­вор на въпроса: Какво имат да при­ба­вят към та­зи дейс­т­ви­тел­ност са­мот­вор­чес­ки­те про­из­ве­де­ния на душата? Ние ще тряб­ва да се за­до­во­лим с мне­ни­ето на Кант, да спрем при него; а то­ва мне­ние гласи, че чо­век тряб­ва да счи­та сво­ите поз­на­ния ка­то соб­с­т­ве­ни про­из­ве­де­ния на не­го­ва­та ду­шев­на организация, а не ка­то нещо, ко­ето му се раз­к­ри­ва ка­то ед­на ис­тин­с­ка действителност. Ако дейс­т­ви­тел­нос­т­та се на­ми­ра вън от ду­ша­та ус­т­ро­ена по неин соб­с­т­вен начин, то­га­ва ду­ша­та не мо­же за да про­из­ве­де то- ва, ко­ето от­го­ва­ря на та­зи действителност, а са­мо нещо, ко­ето из­ти­ча от ней­на­та соб­с­т­вена организация.

Всичко се изменя, щом познаем, че с това, ко­ето ор­га­ни­за­ци­ята на чо­веш­ка­та ду­ша съз­да­ва са­мот­вор­чес­ки в познанието, тя не се от­да­ле­ча­ва от действителността, а в живота, кой­то раз­ви­ва пре­ди вся­ко познание, тя си пред­с­та­вя ка­то по въл­шеб­с­т­во един свят, кой­то не е действителният. Чо- вешката ду­ша е та­ка пос­та­ве­на в света, че по­ра­ди ней­на­та соб­с­т­ве­на същ­ност тя пра­ви не­ща­та раз­лич­ни от това, ко­ето те са в дейс­т­ви­телност. В из­вес­тен сми­съл оп­рав­да­но е това, ко­ето Хамерлинг мисли: "Определени драз­не­ния съз­да­ват мириз­ма в на­шия обо­ня­те­лен орган. Следователно ро­за­та не мирише, ко­га­то ни­кой не а мирише... Щом то­ва не ти е ясно, дра­ги читателю, и щом тво­ят ум нас­т­ръх­ва про­тив то­зи факт как­то един плаш-­

ми­ро­во­то битие, чрез кой­то тя раз­ши­ря­ва до ми­ро­во­то из­жи­вя­ва­не сво­ето вът­реш­но изо­ли­ра­но изживяване.

В ед­но мал­ко съ­чи­не­ние "Истина и Наука, ко­ето из­ле­зе в 1892 година, ав­то­рът на нас­то­яща­та кни­га нап­рави слаб опит да обос­но­ве фи­ло­соф­с­ки това, ко­ето то­ку що бе нак­рат­ко изложено. Той го­во­ри там за перспекти- ви, ко­ито съв­ре­мен­на­та фи­ло­со­фия тряб­ва да си разкрие, ако ис­ка да пре­ми­не опас­но­то препятствие, ко­ето се е по­лу­чи­ло за нея чрез ней­но­то но­ва раз­ви­тие по един ес­тес­т­вен начин. В то­ва съ­чи­не­ние е из­ло­же­на ед­на фи­ло­соф­с­ка глед­на точ­ка с думите: "Истинско е не пър­ва­та форма, в ко­ято дейс­т­ви­тел­ността се явя­ва пред Аза, а последната, ко­ято Азът пра­ви от нея. Първата фор­ма е въ­об­ще без зна­че­ние за обектив­ния свят и тя има зна­че­ние са­мо ка­то ос­но­ва за про­це­са на познанието. Следователно, субе- ктивна е не она­зи фор­ма на света, ко­ято те­ори­ята му дава, а нап­ро­тив онази, ко­ято е да­де­на пър­во­на­чал­но на Аза". Едно по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие на то­ва гле­ди­ще е след­ва­щи­ят фи­ло­соф­с­ки опит на ав­то­ра "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро из­да­ние 1918 г./. Там той се стре­ми да да­де фи­ло­соф­с­ки­те ос­но­ви за един въз­г­лед, кой­то в го­ре­по­со­че­на­та кни­га е из­ра­зен по след­ния начин: "Причината, че не­ща­та ни са да­де­ни пър­во без съ­от­вет­ни­те понятия, не се крие в са­ми­те тях, а в на­ша­та ду­хов­на органи- зация. Нашето ця­лос­т­но съ­щес­т­во фун­к­ци­они­ра по та­къв начин, че при вся­ка вещ на дейс­т­ви­тел­нос­т­та в нея се вли­ват от две стра­ни еле­ментите, ко­ито са свър­за­ни с та­зи вещ: от стра­на на възприемането и от тази на мисленето... Няма нищо об­що с при­ро­да­та на нещата, как аз съм органи- зиран, за да ги схвана. Откъснатостта меж­ду въз­п­ри­емане и мис­ле­не съ­щес­т­ву­ва ед­ва в момента, ко­га­то аз наб­лю­да­ва­щи­ят стои сре­щу нещата... "А на стр. 236: Възприятието е она­зи част от действителността, ко­ято е обек­тив­но дадена, по­ня­ти­ето она­зи част, ко­ято е даде­на су­бек­тив­но /чрез интуиция/. Нашата ду­хов­на ор­га­ни­за­ция раз­къс­ва дейс­т­ви­тел­нос­т­та на те­зи два фактора. Единият фак­тор се явя­ва на възприемането, дру­ги­ят на интуицията. Само свър­з­ва­не­то на два­та те­зи фактора, за­ко­но­мер­но вклю- ч­ва­що­то се във все­ле­на­та възприятие, е пъл­на­та действителност. Когато раз­г­леж­да­ме чис­то­то въз­п­ри­ятие за са­мо­то него, ние ня­ма­ме ни­как­ва дей- ствителност, а един нес­вър­зан хаос; ко­га­то раз­г­леж­да­ме за­ко­но­мер­нос­т­та на въз­п­ри­яти­ята на са­ми­те тях, ние има­ме ра­бо­та са­мо с от­в­ле­чени поня- тия. Не от­в­ле­че­но­то по­ня­тие съ­дър­жа действителността, а мис­ли­тел­но­то наблюдение, ко­ето не разглеж­да ед­нос­т­ран­чи­во ни­то понятието, ни­то въз­п­ри­яти­ето на са­ми­те тях, а връз­ка­та и на двете".

Който мо­же да ус­вои по­со­че­ни­те тук гледища, той до­би­ва въз­мож­нос­т­та да мис­ли пло­дот­вор­на­та дейс­т­вител­ност свър­за­на с не­го­вия ду­ше­вен жи­вот в се­бе­съз­на­тел­ния Аз. Този е възгледът, към кой­то се стре­ми фи­ло­соф­с­ко­то раз­ви­тие на древ­на­та гръц­ка епо­ха на­сам и кой­то е по­ка­зал сво­-

Щом се съгласим, че не­ща­та сто­ят така, то­га­ва ние не мо­жем да тър­сим от­го­вор на за­га­дъч­ни­те въп­ро­си на фи­ло­со­фи­ята в из­жи­вя­ва­ни­ята на ду- шата, ко­ито се пред­ла­гат на обик­но­ве­но­то съзнание. Това съз­на­ние е при- з­ва­но да уси­ли се­бе­съз­на­тел­ния Аз; в стре­ме­жът към та­зи цел то по не­об­хо­ди­мост за­бул­ва пог­ле­да за връз­ка­та на Аза с обек­тив­ния свят, сле­до­ва­тел­но не мо­же да покаже, как ду­ша­та е свър­за­на с ис­тин­с­кия свят. С то­ва е по­со­че­на причината, за­що един стре­меж към познание, кой­то ис­ка да нап­ред­не фи­ло­соф­с­ки със сред­с­т­ва­та на ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мис­

Отделните философи, ка­то Дилтей, Ойкен и други, на­соч­ват фи­ло­соф­с­ко­то раз­г­леж­да­не вър­ху се­бе­наблю­де­ни­ето на душата. Обаче това, ко­ето те разглеждат, са оне­зи из­жи­вя­ва­ния на душата, ко­ито об­ра­зу­ват ос­но­ва­та на се­бе­съз­на­тел­ния Аз. Поради то­ва те не про­ник­ват до оне­зи из­точ­ни­ци на света, в ко­ито из­живя­ва­ни­ята на ду­ша­та бли­кат от ис­тин­с­ка­та действи- телност. Тези из­точ­ни­ци не мо­гат да се на­ми­рат там, къде­то ду­ша­та стои сре­щу се­бе си наб­лю­да­вай­ки се с обик­но­ве­но­то съзнание. Ако ду­ша­та ис­ка да стиг­не до те­зи източници, тя тряб­ва да из­ле­зе от то­ва обик­но­ве­но съзнание. Тя тряб­ва да из­жи­вее в се­бе си не­що, което то­ва съз­на­ние не мо­же да и даде. Отначало та­ко­ва ед­но из­жи­вя­ва­не из­г­леж­да на обик­но­ве­но­то съз­на ние ка­то пъл­но безсмислие. Тази ду­ша тряб­ва да из­жи­вее се­бе си със знание в един елемент, без да внася ней­но­то съз­на­ние със се­бе си в то­зи елемент. Човек тряб­ва да над­с­ко­чи съз­на­ни­ето и въп­ре­ки то­ва съ­щевре­мен­но още да бъ­де съзнателен! И все пак: във фи­ло­соф­с­кия стре­меж хо­ра­та пос­то­ян­но ще сти­гат по­-на­та­тък до невъзможното, или ще тряб­ва да си от­во­рят пог­ле­да за това, че го­рес­по­ме­на­то­то "пъл­но безсмис- лие" е са­мо при­вид­но и е имен­но то по­каз­ва пътя, по кой­то тряб­ва де се тър­си по­мощ за раз­ре­ша­ване на за­гад­ки­те на философията.

Постъпвайки по то­зи начин, чо­век до­ла­вя в ду­ша­та ед­но дейс­т­ви­тел­но из- живяване, чи­ято соб­с­т­ве­на същ­ност се изя­вя­ва ка­то такава, ко­ято е не­за­ви­си­ма от ор­га­ни­те на тялото. Това е един ду­хо­вен живот, кой­то мислен­но не тряб­ва да се смес­ва с тава, ко­ето Дилтей и Ойкен на­ри­чат ду­хо­вен свят. Защото то­зи ду­хо­вен свят би­ва из­жи­вян от човека, ко­га­то той е свъ- р­зан с ор­га­ни­те на сво­ето тяло. Духовният живот, кой­то разби­ра­ме тук, не съ­щес­т­ву­ва за душата, ко­ято е свър­за­на с тялото.

И ка­то пър­ва опитност на то­зи пос­тиг­нат нов ду­хо­вен жи­вот се пред­с­та­вя ис­тин­с­ко­то поз­на­ние на обикно­ве­ния ду­ше­вен живот. В дейс­т­ви­тел­ност и то­зи обик­но­вен ду­ше­вен жи­вот не е про­из­ве­ден чрез тя­ло­то, а про­ти­ча вън от тялото. Когато виж­дам един цвят, ко­га­то чу­вам един тон, аз из­жи­вя­вам цвета, то­на не като ре­зул­тат на тялото, а ка­то се­бе­съз­на­те­лен Аз съм свър­зан с цвета, с то­на вън от тялото. Тялото има за­дача­та да дей- с­т­ву­ва така, че мо­жем да го срав­ним с ед­но огледало. Когато съм свър­зан са­мо ду­шев­но с един цвят в обик­но­ве­но­то съзнание, то­га­ва по­ра­ди ус­т­ройс­т­во­то на то­ва съз­на­ние аз не въз­п­ри­емам ни­що от цвета. Това е съ­що как­то не виж­дам мо­ето лице, ко­га­то гле­дам пред се­бе си. Обаче ко­га­то пред ме­не стои ед­но огледало, аз виж­дам то­ва ли­це ка­то тяло. Когато не стоя пред огледалото, аз съм тялото, изжи­вя­вам се­бе си ка­то такова. Стоейки пред ог­ле­да­ло­то аз въз­п­ри­емам тя­ло­то ка­то ог­ле­да­лен образ, ка­то отражение. Така е - са­мо­по­нят­но е, че тук тряб­ва да се има пред­вид не­дос­та­тъч­нос­т­та на ед­но срав­не­ние - та­ка е със се­тив­но­то възприятие. Аз жи­вея с цве­та вън от мо­ето тяло; чрез дейнос­т­та на тя­ло­то /на око­то, на нер­в­на­та система/ цве­тът се прев­ръ­ща за ме­не в съз­на­тел­но възприятие. Човешкото тя­ло не про­из­вежда възприятията, то не про­из­веж­да ду­шев­ни­те про­яви въобще, а слу­жи ка­то един ог­ле­да­лен апарат, ка­то един от­ра­зя­ващ апа­рат на това, ко­ето ста­ва вън от тя­ло­то ка­то ду­шев­но­-ду­хов­ни про- цес.