Общински план за развитие на община шабла 2014-2020 г

Землищата на пет от селищата в общината са изследвани чрез целенасочени теренни обхождания, а на шест са частично проучени, в резултат на което са открити 66 обекта- патемници на културата. Юридическа защита имат 57 от тях, от които обявени са 41броя /35 могилни некрополи и отделни надгробни могили и 1 селищна могила, обявени за паметници на културата с национално значение с РМС 1711/1967 г. и 5 други обекта - обявени за паметници на културата с местно значение в ДВ бр.73/1967 г/ и декларирани 16броя-декл. писмо № 4267/1985 г. Чрез археологически разкопки повече от 20 години се проучва селищната могила и други обекти на големия остров до с. Дуранкулак.

В селищата от община Шабла не са съхранени особено интересни представители на строително-архитектурни традиции от миналото. Изключение правят 4 сгради в гр. Шабла и една църква в с. Горичане, които са декларирани като архитектурни паметници на културата. Качества на архитектурни паметници притежават и декларираните 7 по-ранни църкви от територията на общината. Трябва да се има предвид, че проучването на архитектурното наследство в този район е проведено през 80-те години и данните за паметниците се нуждаят от актуализация.

В регистрите на НИНКН има данни за 7 църкви - паметници на културата от община

Шабла. Всичките са декларирани с предварителна категория - местно значение/декл.п №5586/1986 г./. От тях само църквите “Св.вкмч. Харалмпий” в гр. Шабла и “Св. Димитър” в с. Смин имат качества на паметници на изобразителното изкуство, останалите /поради това, че иконите им са изчезнали или са пренесени другаде/ се охраняват само като архитектурни паметници. Църквата “Св. Великомъченик Харалампий" е забележителна и с високохудожествената си ажурна дърворезба, дело на майстори от дебърската школа.

Състоянието на 2 от църквите в общината, тези в селата Езерец и Стаевци може да се определи като аварийно.

1.4.1. Селищна система

Селищната система на община Шабла е добре изградена. В границите на общината са включени 16 населени места - 1 град – административен център - Шабла и 15 села: Божаново, Ваклино, Горичане, Горун, Граничар, Дуранкулак, Езерец, Захари Стояново, Крапец, Пролез, Смин, Стаевци, Твърдица, Тюленово и Черноморци. Селата са обединени в 13 кметства, като с. Стаевци е към кметство Дуранкулак, а с. Твърдица към с. Божаново.

Основната урбанизационна ос на общината е път I-9 (Е-87), която е част от европейската пътна мрежа и е основен транспортен коридор "юг-север".

Вторична урбанизационна ос с общинско значение е пътят Дуранкулак - Захари Стояново – Кардам в северната част на общината, като тя се реализира по път с недостатъчно висок клас /общински път/.

Гъстотата на селищната мрежа е 4.4 селища на 100 кв. км. територия и 5.9 селища на 100 кв.км. обработваема земя като главен опорен пункт е общинският център гр.Шабла с ясно изразени водещи функции в административното, стопанско и културно отношение. Kато вторични опорни пунктове действуват селата Дуранкулак и Ваклино, а Крапец- като курортен подцентър.

Урбанистичната класификация на селищата е силно поляризирана - 1 град, 2 средни села – Дуранкулак и Крапец (200-500 жители), 3 малки села – Ваклино, Граничар и Езерец (100 -200 жители и 10 много малки села – под 100 жители, от които 3 села със затихващи функции – Стаевци, Божаново и Твърдица. Последните три села са застрашени от изчезване, което прави селищната система на община Шабла неустойчива и уязвима.

Урбанизираността на територията на общината е 70% градско, спрямо 30% селско население /при 73% за страната в полза на градското/. Налице е силна концентрация на населението в единствения град и административен център – Шабла.

Отстоянието в километри от административния център – гр. Шабла до отделните населени места в общината е следното: Божаново-12,5 км., Ваклино-13 км., Горичане-6 км., Горун-5 км., Граничар-22,5 км., Дуранкулак-18,7 км., Езерец-7 км., Захари Стояново-24,5 км., Крапец-14 км., Пролез-11,6 км., Смин-16,7 км., Стаевци-21,5 км., Твърдица-14,6 км., Тюленово-12 км. и Черноморци-18,6 км.

Развитието на селищната мрежа в общината е довело до съсредоточаване на основните административни, промишлени, обслужващи и културни дейности в гр. Шабла. Останалите селища са относително изолирани, с предимно възрастни хора, които се занимават със земеделие в лични стопанства. Почти всички хора, живеещи на село, са постоянно пребиваващи там. Като цяло икономическият потенциал на градското население в общината е по-висок от този при селското население. Това се обуславя от различния начин на живот и възможностите за трудова реализация. Всички селища разполагат с изградена инфраструктура по отношение на електроснабдяване, водоснабдяване, съобщителни връзки и транспортен достъп, но нямат изградена канализация.

Съгласно класификацията на Националната концепция за пространствено развитие на България община Шабла, заедно с още 138 общини е определена на 5-то йерархично ниво. Това са общински центрове – села или много малки градове, където се осъществява първичното обслужване на населението на общините и където са налични работни места извън селскостопанската заетост – в сферата на социалните услуги, търговията, администрацията, промишленото и занаятчийското производство, образованието, културата. Важно условие за свързаността с останалите селища в общините и достъпа до тези услуги са удобните, изградени и поддържани, комуникационно- транспортните връзки.

Като физическа структура, селищната мрежа е добре развита, балансирана е върху цялата територия на общината. Дисбалансът (поляритетът) се проявява при демографските, икономическите и функционалните характеристики на селата в крайбрежната зона и във вътрешната част на територията. По тази причина общината има нужда от целево създаване на няколко вторични опорни центъра, различни от град Шабла, които да гарантират балансираното развитие на района в бъдеще.

Отчитайки географското разположение спрямо общинския център, броя на жителите на селата, осигуреността им с обществени и обслужващи функции и други фактори, като естествени вторични пунктове за развитие можем да определим следните 3 опорни центъра с общо 6 водещи села:

За да се постигне балансирано териториално развитие на община Шабла, в тези села трябва да се инвестира за подобряване на инфраструктурата и развитие на обслужващите функции и услуги, разнообразяване на икономическите дейности, съживяване, създаване на работни места и задържане на младите хора. Те трябва да съдействат и за развитието на останалите села, които ще бъдат включени към тях, както следва:

- І-ви опорен център – с. Дуранкулак – с. Граничар включва и селата: Захари Стояново, Стаевци, Черноморци и Смин;

- ІІ-ри опорен център– с. Крапец - с. Езерец включва и селата: Ваклино, Божаново и Твърдица;

- ІІІ-ти опорен център– с. Тюленово - с. Горун включва и селата: Пролез и Горичане.
1.4.2. Общи характеристики на малките населени места в общината

Настоящата характеристика е направена в резултат на проведено анкетно проучване сред кметовете и кметски наместници на малките населени места в община Шабла и отразяват реалната ситуация в селата към 2013 г.

Божаново е съществувало още по време на турското робство и се е наричало Кираамет (Карамет, Керамет), преведено Господин Амет на името на турчин, който имал чифлик в тази местност. По-късно в селото пристигат овчари от Кипилово и Котел, които си правят къшли и отглеждат овце. Едни от първите заселници са от Якимовия и Ранковия род. В селото живеят предимно гагаузи, които са се запазили дълго като етническа общност, защото нито приемали, нито позволявали някой да се жени и създава семейство извън общността. И до днес те си имат собствени обичаи, фолклор и говор. Според преданието, по-късно когато населението му нараства го постига беда. Започват да умират много млади булки при раждане. Хората започват да търсят начини да се избавят от тази беда, но напразно. В селото веднъж идва поп на име Кръстьо и казва, че всяка година, на Богородица хората трябва да правят курбан за здраве под двата тогава съществуващи големи бряста и да нарекат селото на името на Божията майка. Така те започват да колят курбан и наричат селото Божица. Говори се, че така са спасили от смъртта своите родилки.

Интересен е фактът, че тук е погребан и има паметна плоча четник от четата на Хаджи Димитър. Той идва в с. Горичане след като четата е разбита, а по късно се заселва в Божаново. На паметната плоча пише „Стефан ловечлията“. Не е известно да са правени проучвания кой точно е този четник.

За съжаление селото е със затихващи функции и е застрашено от изчезване. Реалните му постоянни жители към 2013 г. са само 5 човека, няма деца и младежи. Единствената публична сграда, която все още е кметството. Няма местен бизнес и работещи предприятия. Основните източници на доходи и поминък за местните хора са земеделие и животновъдство.

Здравното и медицинско обслужване на населението се осъществява от лични лекари в гр. Шабла. В селото има свободен сграден фонд, към който няма интерес. Най-големият проблем е обезлюдяването.

с. Твърдица е с общо кметство със с. Божаново и има същите характеристики и проблеми. Селото се намира на 98 км северно от гр. Варна, на 4 км западно от международен път Е-87, на 8 км в западна посока от брега на Черно море при с. Крапец и на 13 км от Дуранкулак на север.

Поради разположението му в малка котловина, валежите са по-редки в сравнение с другите населени места в района, въпреки влиянието на намиращото се в непосредствена близост Черно море. Има плиткозалягащи подпочвени води, което е причината за наличието на множество кладенци за извличането им. Почвата е черноземна и изключително плодородна, поради което в землището се развива активно земеделие. Отглеждат се предимно пшеница, царевица, слънчоглед и овес.

Под неизвестното име Твърдица се крие вековна история. Името е получено поради наличието на древна византийска крепост, чиито гарнизон е охранявал важния път Констанца-Каварна. И до днес пътя минава през селото и дори се използва. Около крепостта, датираща от IV – VI век, е било разположено малко селце, което е осигурявало необходимите продукти на гарнизона и по този начин е оцеляло, и се е запазило. Селото продължава своето съществуване и след завладяването на страната от Османската империя, но е преименувано на Калайджъдере, име получено вероятно поради занаята на турските жители на селото. Въпреки робството, селото просперира, макар никога да не достига особено големи размери. Първите известни данни за него са от 1573 г. След освобождението селото е прекръстено на Твърдица поради крепостта, известна с името си Калето. Днес от нея са останали много малко следи тъй като местното население е използвало дяланите каменни блокове на крепостните стени за строителство. Именно поради това всички сгради в селото са от камък. Днес останките от крепостта са скрити от гъста и непроходима гора, и честа находка са останки от керамични предмети. Под крепостта се намира пещера, известна като Кутловица. Според легендите е изключително дълга и другият ѝ изход е при нос Калиакра.

Един от първите заселници по тези места е Петър Хаджитинев, преселник от Котел, притежавал два чифлика - Твърдица и Било. Вторият заселник е Киряк Керанов от Битоля. Това става в периода между Кримската война и Освобождението.

През периода 1913-1940 г. Твърдица е част от Румъния. През 30-те години братята Георги и Тиньо Хаджитиневи, със заем отпуснат от швейцарска банка, построяват голяма мелница и я оборудват с машини на немската фирма "Бюхлер". Тя превръща селото в икономическо средище на района и предпочитано място за търговия на български и румънски търговци. Любопитен факт е, че при нейното изграждане е използван цимент- рядък и скъп за времето си строителен материал. Мелницата дава работа на десетки работници и по време на комунизма селото изживява икономически разцвет до 1984 г. След затварянето на мелницата много от жителите напускат Твърдица и изоставят домовете си, принудени да търсят препитание на друго място. Постепенно местното училище затваря врати, магазина също. Днес селото е със затихващи функции и реалните му жители към 2013 г. са само 5 човека.

Западно от с. Твърдица са открити останки от Римска крепостна стена. В района при археологически разкопки са намерени керамични съдове, делви и останки от римски каменен път. Интерес за туристите биха представлявали множеството пещери в района на Твърдица.

В с.Ваклино училищният живот започва около 1866-1867 г., когато учителят Драган Йорданов от Котел се е занимавал с 9 ученика. През 1893 г. в селото се строи българско училище с 4-ри отделения, обучавани от 1 учител. С идването на румънската власт училището е закрито и е създадено румънско училище с 5 отделения и 1 учител. В началото на 1941 г. с подписването на Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа на България учебната година започва с българско училище и 1 учителка – Тодорка Николова от Варна. До 1945 г. училището е било начално, след което става основно. През 1957г. е построена сградата на ОУ „Иван Вазов”, с. Ваклино. През 2007 г. училището е затворено, поради липса на ученици. През 1968 г. в селото е отрикта ЦДГ, която се настанява в нова сграда през 1981 . Сградата е на 2 етажа, с капацитет 4 групи или 100 деца. Детската градина също не функционира вече, поради намалелия брой деца.

По информация от кметския наместник на селото към 2013 г. реалните жители на Ваклино са 156 човека, от които само 16 са деца и ученици под 18 годишна възраст. Намаляващия брой жители и липсата на млади хора са сред основните проблеми на селото.

Народно читалище „Зора-1942” в с. Ваклино е основано на 08.02.1942 г. по инициатива на средищния учител Павел Брусарски. През 1971 г. читалището се настанява в собствена нова сграда, която разполага с голям салон с 315 места, малка зала за срещи, ритуална зала, библиотека с 14 600 тома литература. През 1953-54 г. започва създаването и развитието на местната художествена самодейност към чилатище „Зора-1942 г.”. На южната фасада на читалищната сграда се намира паметна площа на загиналите в заключителния етап на Втората световна война. От 1978 до 1990 г. в селото е имало и пенсионерски клуб. През януари 2009 г. е възстановена дейността му, като се ползва за база сградата на детската градина в селото.

До 2000 г. във Ваклино е имало действаща Здравна служба. Тя е закрита и днес хората от селото получават медицинска помощ в гр. Шабла. Това е сериозен проблем предвид факта, че в голямата си част населението е възрастно и бедно, а обществения транспорт е скъп и линиите, които обслужват селото са много малко.

Местната ветеринарна служба също е закрита. Пощата все още работи, но в момента се помещава в сградата на кметството.

През 1874 г. във Ваклино с дарения на местното население е построена църква, която преди да бъде осветена през 1878 г.е опожарена до основи от османските поробители. Днес хората от селото събират отново средства и има избрано църковно настоятелство за поспрояване на храм „Св. Троица” в селото.

Изключително красивата природа и местоположение на Ваклино, правят мястото привлекателно и интересно за туристите. Разстоянието от селото до Дуранкулашкото езеро е 5 км по черен добруджански път. По същия път на 13 км, е т.наречената „Гарда“. Това е старо съоръжение, строено през 50-60-те години на място, отделяло морето от езерото. Излизайки на морския бряг на това място е разположен много хубав плаж с дължина 10 км. На север от „Гарда“ е къмпинг Космос, а на юг е плажа на къмпинг Карвуна. Разстоянието между двата къмпинга е равно по около 5 км в двете посоки.

Инфраструктурата в селото е добре изградена, но в лошо техническо състояние. Има парк със стадион, който е неизползваем и в доста занемарено състояние. По-голямата част от улиците се нуждаят от ремонти. Селото е елекрифицирано и водоснабдено, но липсва канализация. Повечето хора са се отказали от стационарни телефони и ползват мобилни телефонни услуги. Има цифрова телевизия и Интернет. Празникът на селото се чества на 1-ви май. Сградата на НЧ „Зора 1942 г.” е в много добро състояния. През 2006 г. е направен основен ремонт, а през 2012 г. е подменена и цялата дограма. През 2008 г. е направен ремонт на две от помещенията и санитарен блок на първя етаж на бившето ЦДГ – с. Ваклино и там е настанен пенсионерския клуб. През 2010 г. и 2012 г. е частично подменена дограмата на сградата на кметството във Ваклино и е основно ремонтиран покрива.

Свободни и неизползваеми остават сградата на бившето ОУ „Иван Вазов” и Здравната служба в селото, както и голяма част от помещенията на детската градина. Много от частните имоти и жилищни сгради също не се стопанисват и са необитаеми с пустеещи дворове.

В селото няма функциониращи предприятия. Основен поминък на хората е зеленчукопроизводството и малко животновъдство. Безработни са 27 човека или 50% от лицата в активна трудова възраст. Липсата на работа и доходи е причина за голямата миграция на населението и изчезването на младите хора. През последните години няма нито едно новородено дете в селото.

с. Горичане е разположено по протежението на плитко суходолие на около 12 км. от морския бряг. Отстои на 6 км. западно от гр. Шабла и на 4 км. от с Пролез. От векове наред местното население е представено предимно от гагаузи – една особена и малко позната етнографска група, неделима част от българския народ.

През 1916 г. десетки българи от Горичане са отвлечени от румънската войска и отведени в пленнически лагери в Молдова, където загиват. Румънските колонисти заселват в селото Цинцари от Македонските планини, които грабели храна и добитък и тормозели местното население, покровителствани от румънските власти. В църквата службата се отслужвала на гръцки, а после на румънски език. Старото име на селото било Юч орман /три гори/. Румънските окупатори го кръщават „Падурене”. След Крайовския договор в Горичане се заселват хора от северна Добруджа – румънските села Налбант и Вамавеке. От 1941 г. селото е със сегашното си българско име Горичане.

Културни ценности в Горичане са основно ремонтираната църква „Св. Великомъченик Димитър”, построена през 1874 г. и изграденото през 1957 г. с доброволен труд на жителите на селото читалище от бял Българевски камък. Хубавата църква тъжно контрастира с голямата част изоставени къщи и запустели дворове. Селото чества своя събор на храмовия празник – 26 октомври.

В средата на миналия век селото е наброявало 1200 души жители и е било най-голямото в община Шабла. Към 2013 г. реалните жители на Горичане са едва 80 човека, предимно възрастни хора. Няма деца и младежи под 18 години, училището е закрито, сградата стои затворена и се руши. Здравното обслужване на населението е от лични лекари в гр. Шабла. Единствената обществена сграда в селото днес е читалището, в която се помещаваи кметството и скромна етнографска музейна сбирка с автентични носии. Сградата е в много лошо състояние и се нуждае от ремонт.

В Горичане има само две асфалтирани улици, останалите са чакълирани. Тротоари има само на главната улица, но са затревени и в лошо състояние. Уличното осветление е в добро състояние. ВиК мрежата е от 1957 г., много амортизирана и с чести аварии. В селото има резервоар за вода. Съобщителната мрежа е добра.

На територията на Горичане има изградени ветрогенератори. Като цяло основните източници на доходи за местното население са пенсиите. Има само две семейства от хора под 50-годишна възраст, които се занимават с животновъдство и отглеждат овце. Има и три семейства пчелари. В местната земеделска кооперация не работят хора от селото. Други предприятия и бизнес в района не се развиват. Липсата на поминък, обезлюдяването и лошата инфраструктура са най-големите проблеми в село Горичане.

Селото е съществувало още от древността. Доказателство за това са намерените при разкопки древни монети и предмети в южната част на Горун в местността „Мамудорман”. Днешното село възниква около 1830 год., непосредствено след влизането в страната на войските на Дибич Забалкански. След неговото оттегляне започват масови кланета в Сливенско и Ямболско и прогоненото население се установява в Горун. От Жеравна и Катунище идват цели фамилии. Първите заселници са от шест рода. В селото живеят и няколко фамилии гагаузи, родствени на жителите на изцяло гагаузкото село Българево (община Каварна). Силно земетресение през 1901 г. срива почти всички сгради в Горун и селото е изцяло разрушено. Постепенно се възстановява и през 1913 г. наброява 120 жители с 30 жилищни сгради. По време на румънската власт след Берлинския договор, селото е преименувано на „Унире”, но от 1945 г. е Горун. Непосредствено след Крайовския договор от 1940 г. румънските заселници след 1919 г. напускат селото и заменят жилищата си с българи, преселени от Румъния в България по Крайовската спогодба 1940 г. Пристигат от около 90 човека и се заселват в Горун. Тези фамилии и досега носят особеното наименование "абазои". През 1958 г. селото наброява 700 жители и с доброволен труд е построено училище, а през 1959 г. и читалище. Днес реалните жители на Горун са 86 човека, от които само две деца под 18 години. Училището е закрито и сградата му е в много лошо състояние.

Н.Ч. „Свобода” функционира и днес, като развива културно-просветна дейност, разполага с библиотека и има група за автентичен фолклор „Росна китка”. Празникът на селото се чества на 24-ти май. В сградата на читалището се помещават кметството и пенсинерския клуб. Част от помещенията са ремонтирани, но две от стаите и голямата зала са в много лошо състояние. Уличната мрежа в селото е в много лошо състояние, тротоари има изградени само на една улица, но и те се нуждаят от ремонт. ВиК мрежата е силно амортизирана и има чести аварии. От близкия водоем изтича вода и голяма част от гората е заблатена. Електрозахранването на селото не е достатъчно, напрежението е слабо и това създава проблеми на домакинствата. Въпреки трудностите и проблемите, красивата природа и тишината на Горун са привлекли семейства англичани, които от 2008 г. са се заселили тук. В селото е създадена къща за гости „Елла”, представяща колорита на Добруджанския край. Основен поминък на местните жители са земеделието и животновъдството. Няма регистрирани други предприятия, освен къщата за гости, предлагаща туристически услуги.

с. Граничар - Най-североизточната точка на Община Шабла. Селото се намира на 5 км от Черно море и къмпинг „Космос” и на 3 км от Граничарския плаж по черен път. Старото название на Граничар е Аканджии. Населението е било турско, натоварено да пази границата, откъдето идва и името на селото. В селото е имало джамия до средата на 20 век. След Крайовската спогодба в селото са настанени преселници от Северна Добружда. В селото никога не е имало православен храм, поради което местните жители са ходили на черква в съседното село Стаевци, а след построяването на черква и в съседното село Дуранкулак.

В селото има Читалищна сграда, в която се помещават кметството, библиотека и здравна служба. Има и стара училищна сграда, която не се използва и е полу-разрушена.

В селото има здравна служба, която обслужва населението. Веднъж седмично идва личният лекар и три пъти седмично фелдшер, който доставя на жителите лекарства по здравна каса и свободно закупени такива. Седем човека ползват услугите на социален патронаж.

Основният поминък на населението е земеделие, животновъдство и риболов. 60 % от населението са пенсионери – съответно доходът им е от пенсии. В селото има земеделска кооперация, в която работят 15 човека. Друга част от населението се занимава с животновъдство и риболов.

Към 2013 г. в Граничар живеят постоянно 150 човека, от които само 3 деца под 18 години. През летния сезон населението се увеличава до 200 души. Причината е, че много имоти в селото са закупени от хора от Русе, София, Германия, Чехия и Англия, които ги ползват само през лятото. В селото има една санирана сграда, петнадесет обновени и една новопостроена къща. Празникът на Граничар се чества на 1-ви май.

Най-големите проблеми на селото са застаряващото население, липсата на млади хора, безработицата, недостатъчното ел.захранване, лошото състояние на уличната мрежа, слаб обхват на мобилните оператори и др.

Землището на Дуранкулак е населявано 90 века без прекъсване. Причина за това е благоприятното географско положение и характеристики на района: здравословен микроклимат, постоянен и значителен дебит на прясна вода, плодородна почва, необикновено богатство на животински и растителни видове, лесно защитими от нападения територии (острови, блата и пр.). Названието "Дуранкулак" по произход е тюркско от глаголът dur - спирам (съответно производните му, като отглаголните съществителни durdurmak - спирка, durmak - щанд или duran - оставане) и съществителното kulak - ухо (основно значение). Според най-разпространеното мнение, названието "Дуранкулак" е дошло от формата на езерото, която напомняла човешко ухо - "при ухото". Същото впечатление се подсилва от едно от допълнителните значения на думата - "kulak" - затлачено, крайно, безпроходно място, което задържа вода, т.е. в случая безотточна долина. С други думи "Дуранкулак" според мнението евентуално означава "при безотточната долина". Тюркоезичното название на селото вероятно е прехвърлено от названието на заварения едноименен чифлик, около който възникнало сегашното селище. Този чифлик бил притежаван от турчин - "някой си Чавга Ага, който след Руско-Турската война избягал". Чифликът бил наречен "Дуранкулак", тъй като съчетанието от двете тюркски думи в названието описва точно характеристиките на скритото място в закътаната долина на добруджанското поле. Така същинското значение на "Дуранкулак" в смислов превод е "спирка при обръщалото на пътя" (т.е. края на долината).

Районът е богат на археологически находки. Край бреговете на езерото, на Големия остров и срещу него е имало няколко селища, като първото е особено старо - от около 7 хил. години пр. Хр. (енеолит). Това причислява цивилизацията на това място сред най-древните в Европа. На югозападния бряг на Дуранкулашкото езеро има землянки от първите земеделци на Добруджа (5100 - 4700 г. пр.н.е.), могилни погребения от протобронзовата епоха (3500 - 3400 г.пр.н.е.) и късноантичен сарматски некропол.. На Големия остров в Дуранкулашкото езеро се намира енеолитна селищна могила (4600 - 4200 г. пр.н.е.), която е паметник на културата с национално значение. На южния склон на острова има укрепено селище от късната бронзова и началото на ранножелязната епоха (1300 - 1200 г. пр. н.е.). В района на селото се намира единственото пещерно светилище на богинята Кибела и най-големия некропол в Европа. Върху цялата територия на Големия остров в Дуранкулашкото еверо е разположен първият праисторически музей на открито в България.

Поселенията в района са с различен произход - от новокаменната епоха през Първата българска държава до Средновековието. Последното от тях е било българско и е изчезнало в края на IX век. Върху целия остров е било разположено укрепено прабългарско селище от ІХ - Х в. Част от него е експонирана в музея на читалището в Дуранкулак.

Сегашното село е продължение на постепенно изчезналото през втората половина на XIX век село Карталии, което се намирало недалеч - в низината непосредствено преди къмпинга. Най-известното събитие от историята на селото е Дуранкулашкия бунт с кулминация на 1 юни 1900 г., когато селяните се вдигат срещу въведения данък десятък. Дуранкулак е сред окупираните от Румъния български селища в периода 1913-1915 и остава под румънска власт до 1940 г.

На 5 км. от селото се намира къмпинг Космос, от който са достъпни два плажа – северен и южен. Северният плаж, дълъг близо 3 километра, достига до източния край на сухоземната граница с Румъния, идваща от посока Силистра - нос Сиврибурун. Местното название на този плаж е "Ана Мария" по името на кораб, заседнал пред него през февруари 1969 г., след като се откъснал от котва пред близкото румънско пристанище Мангалия по време на буря. По-северно в средата на същия плаж, този път до самия бряг има останки от заседнал руски шлеп. В обратна посока, на юг от къмпинга, има друга плажна ивица, дълга 6,5 километра, която достига почти (на 2 км.) до следващото населено място на юг, с. Крапец. На 300 метра от брега се забелязват 3 надводни части от гръцкия кораб "Костас", затънал през 1968 г. На морското дъно пред двата плажа се намират остатъци от кораби от различни епохи, включително от древността. Прибоят постоянно изхвърля на южния плаж керамични останки от техния товар от амфори и други глинени съдове. Северният и южният плаж са естествено разделени от участък от около 1.2 км. с висок бряг. Тук са разположени два слабо изразени носове - Урсусбурун към северния плаж и Карталбурун (местното му название е "Буруна") към южния плаж, зад пристанището. Между двата носа от години се сондира за природен газ, като концесията е подновена отново през 2007 г. Допреди няколко години събирания на това място газ е служел за производство на електроенергия при местни условия.

Основен поминък на местното население в Дуранкулак са зърнопроизводството и зеленчукопроизводството, най-вече пипер, а също животновъдството и риболова. Създадени са 3 частни земеделски фирми, една от които е кооперация. Земеделските земи в близост до плажовете и езерото са обект на активно изкупуване, както и имотите в селото. През последните години са построени 3 нови сгради в селото. В Дуранкулак са открити над 10 търговски обекта - няколко магазина за хранителни стоки, заведения за хранене, 3 магазина за строителни материали и др. На северния бряг на Дуранкулашко езеро има рибарска хижа, превърната в комплекс "Златната рибка" - Дуранкулак, известен в целия район с рибното си меню и уникална рибена чорба по местна рецепта. Комплексът включва и няколко луксозни квартири в непосредствена близост до ресторанта - двуетажни дървени къщи, включително т.нар. американска "кедрова къща". До брега на езерото преди селото срещу Големия остров има ловна хижа с ресторант и ограничен брой добре оборудвани стаи със самостоятелен санитарен възел, които могат да се наемат. Частни домове в селото също предлагат квартири за туристи. Географското положение, природните забележителности и дадености и уникалното историческо наследство правят Дуранкулак привлекателна и желана дестинация за туристи от цял свят. Празникът на селото се чества на 1-ви юни възпоминание на датата, на която е кървавата кулминация на дуранкулашките бунтове (1 юни 1900 г.). Всяка година през месец август се провежда Седмица на морето. Дял в историята и икономиката на Дуранкулак има известният ГКПП Дуранкулак към Румъния, открит на 1 май 1967 г.

Обществените сгради в селото – Кметството, Училище „Св. Климент Охридски” (средищно и за съседните села), Читалището, Пенсионерския клуб и Пощата са в добро общо състояние. От ремонти се нуждаят: Детската градина, Църквата „Св. Архангел Михаил”, Общинското жилище, Автобусната спирка и Стадиона. В много лошо състояние са Здравните служби и съблекалните към стадиона. Уличната мрежа, тротоарите, площада и зелените площи са в окаяно състояние. ВиК мрежата е включена за подобряване в проект по ПРСР. Енергийното захранване е слабо с чести токови удари и спиране на елекричеството. Други проблеми на Дуранкулак са: демографския срив и застаряващото население, липса на инвестиции и работни места, слабо развит туризъм, въпреки огромния потенциал и дадености, слабо развити транспортни услуги и липса на удобни връзки с общинския център - Шабла и областния – Добрич, липсата на работеща аптека в селото и недобро здравно и медицинско обслужване.

Сградата на училище „Иван Вазов” в селото е построена през 1857 г. и съществува като учебно заведение за основно образование до 1966 год. През 1970 год. тя отваря врати като ЦДГ-с. Езерец, която днес също е закрита. Читалището в селото е основано през 1901 год. Н.Ч. “Отец Паисий” има библиотека с 1200 издания, женска хорова група и коледарска мъжка група. Село Езерец има празник на 6 май – Гергьовден. Читалището е регистрирано отново на 13.10.2010 год. Читалищното настоятелство е получило дарение - сградата на бившата детска градина в селото и кандидатства за финансиране от ПРС за възстановяването й и превръщането й в културен и образователен дом, чрез Местната инициативна рибарска група (МИРГ) Шабла – Каварна – Балчик. Сградата, в която се помещават кметството, магазина и читалището е голяма. Тя се нуждае от спешен ремонт на покрива, подмяна на дограмата, подмяна на ел.инсталацията и освежаване на всички помещения.

В село Езерец има Църковен Храм “ Св. Георги Победоносец” построен през 1886 год. От дълги години храмът не работи и е без покрив. Църковното настоятелство раобти за неговото възстановяване. Внесен е проект по мярка 322 на ПРСР за основен ремонт и реконструкция на храма.

Инфраструктурата в селото е в много лошо състояние. Улиците никога не са били асфалтирани, асфалтирана е само част от улица “Първа“ от входа на селото до кметството. Положеният преди много години чакъл по улиците вече е твърде разбит, улиците са кални, с много дупки и остри камъни, предпоставка за ПТП. Водопроводната мрежа в селото е много стара и амортизирана, поради това се налага почти всяка седмица да се отстраняват аварии. Налягането на водата е много слабо, качеството лошо. През летния сезон, когато населението се увеличава двойно и тройно, проблемът с водата става изключително голям.

Днес жителите на Езерец се стремят да развиват туризъм и да привлича туристи с девствената плажна ивица и езерото-лиман, в което има 23 вида риби, 248 вида птици и голям брой бозайници. Езерото е богато на застрашени от изчезвате видове като: бяла водна лилия, жълта водна роза, шаран, платика, черветогуша гъска, белоока потапница и голям воден бик. Добри условия за отсядане на туристите предлага комплекс “Дивата патица”, разполагащ с ресторант, лятна градина, хотелска част, зоологическа градина, детска площадка и басейн.

Основни източници на доходи за местното население са земеделието и животновъдството. Основните култури са: зеленчуци, плодове, пшеница, ечемик, царевица и слънчоглед. От животните се отглеждат предимно овце, кози и крави. Регистрирани са 15 броя пчелини с около 780 пчелни семейства.

В землището на село Езерец има цех за производство на ябълков сок “Българска ябълка“ за производството се използват собствени местни ябълкови градини. В селото има ресторант, борса - дърва за огрев и въглища и казан за изваряване на ракия.

Реалните жители на Езерец към 2013 г. по информация от кметския наместник са 121 души, от които 8 деца до 18 години. Възрастните хора от селото, които желаят ползват социалната услуга “Домашен патронаж “- получават ежедневно топла храна 6 / шест / дни в седмицата. По общинския проект: ”Помощ в дома“ се обгрижват 7 човека, те се обгрижват от 3-ма асистенти, назначени по програмата. Здравно обслужване жителите получават от личните си лекари в гр.Шабла, Центъра за “Спешна медицинска помощ” и аптеките в града.

През последните 5 години в Езерец има построени 10 нови къщи и санирани 5.

с. Захари Стояново се намира между селата Божаново и Стаевци по пътя Генерал Тошево – Дуранкулак. Празникът на Захари Стояново се чества на 10 септември.

В селото няма читалище, училище, детска градина, здравна служба и църква. Общото състояние на сградата на кметството, на тротоарите и уличното осветление е добро. Енергийната, ВиК и съобщителни системи също са в добро състояние. От спешен ремонт се нуждае цялата улична мрежа на селото.

Към 2013 г. реалните жители на Захари Стояново са 99, от които 11 са деца и младежи до 18 години. През последните 5 години в селото са санирани и обновени 6 жилищни сгради. Основният поминък на населението е земеделие и животновъдство. Има регистрирана една земеделска кооперация и една фирма – Едноличен търговец.

с. Крапец е на самия морски бряг, на 5,3 км. южно по права линия от Дуранкулашкото езеро и на приблизително същото разстояние от Шабленското езеро. Крапец има огромен, неурбанизиран, дълъг около 7,5 км плаж с дюни. Той започва от нос Крапец при стария къмпинг "Карвуна" недалеч от селото, продължава пред лагуната на биосферният и археологически резерват Дуранкулашко езеро и завършва далеч на север при нос Карталбурун след "къмпинг Космос".

В непосредствена близост до селото е уникалното неолитно селище при Дуранкулашкото езеро обитавано от първото уседнало земеделско население на нашия континент. Тук са открити първите каменни градежи в Европа датирани към 5200 г. пр.хр. Районът е обитаван от траките през античността, при езерото има и останки от прабългарско среновековно поселение. Днешното село Крапец е много старо. Първото му споменаване датира от 1573 г. в официален османски регистър под името Гарбъджа. Населението му е изцяло мюсюлманско, като се състои от 10 къщи Първите българи се заселват тук през 19 век. Според спомени, предавани през поколенията те са били изселници от ямболското село Карапча, днес Маломир. През 1848 г. в Карапча живеят 67 мъже немюсюлмани облагани с данък „джизие”. Училището в селото се създава през 1863 г. Това е първото училище в района на Мангалия (днес в Румъния). Първите години децата се обучават по домовете им. Едва през 1868 г., когато е построена първата черква към нея е приспособена стая, която се използвала за училище. На 21 август 1916 г. румънците нахлуват в селото, което тогава е с повече от 100 къщи, отвличат и пратщат в концлагери в Молдова всички мъже, дори и момчета от 12 години нагоре. След 1917 г. част от руските емигранти в България са намерили свой дом именно тук. Заради това, но не е изключено и във връзка с по-стари руски заселници, които не са малобройни в Добруджа, северните части се помнят в селото като - "казашките къщи". След 1940 г. тук се заселват преселници от Северна Добруджа. От 1942 г.селото е преименувано от Карапча в Крапец.

Училището и църквата в селото носят името на Св.Св Кирил и Методий и празникът на селото се чества на 11 май. Първата възрожденска черква в Крапец е построена през 1868 г. Като всички църковни постройки, строени през робството, те е била малка и вкопана в земята. Сегашната черква е строена през 1888-1889 г. До средата на XX в. е действаща. Впоследствие е изоставена и подложена на разграбване, а след 1990 г. започва ремонт и реставрация, която е завършена с средства на хора от селото. На 24 май 2010 църквата „Св. св. Кирил и Методий“ е официално открита, осветена и в момента е действаща.

Читалището в село Крапец е създадено 1871 г. под името „Полска майка”, днес „Слънце”. В момента библиотеката към читалището разполага с 6500 тома литература.

Днес в селото има Кметство, построено 1985 г., в което се помещават здравна служба, зъболекарски кабинет, пенсионерски и младежки клуб. Близо до Кметството се намират църквата, читалището, детската градина и пощенската станция на Крапец. Всички обществени сгради се нуждаят от основни ремонти. Има нужда от изграждане на спортна площадка. Селото има 21 улици, от които само една цялостно и 3 частично асфалтирани. Тротоарите също са само частично изградени. Водопроводната мрежа се нуждае от подмяна. Енергийната мрежа е частично подновена.

Към 2013 г. реалните жители на с. Крапец са 264 души, от които 30 деца и младежи до 18 години. Здравното и медицинско обслужване на местното население се извършва от личен лекар, който посещава Крапец веднъж седмично.

Основните източници на доходи за местното население са селско стопанство, риболов и туризъм. В селото работи частна земеделска фирма и има 4 магазина.

Крапец е известно курортно място, което през последните няколко години се утвърждава като основно туристическо селище в община Шабла. Освен морски тук се развиват ловен, риболовен и еко-туризъм. Към 2013 г. в Крапец функционират три хотела и вила, бунгала, къщи за гости и стаи за гости.

За да продължи да се развива туризма и да се съживява селото са необходими инвестиции в инфраструктурата – асфалтиране на всички улици, подмяна на водопроводната мрежа, изграждане на канализация, благоустрояване и изграждане на парк и зелени площи, спортни игрища, детски площадки. Бреговата ивица се руши и това налага спешни брегоукрепителни мероприятия.

с. Пролез е едно от най-малките населени места в Добрички район. Намира се на 12 км. северозападно от Шабла. От тук при ясно време и с невъоръжено око се вижда морето, разстоянието до най-близкия плаж в с. Езерец е 8 км. В миналото селото е било многобройно. Днес постоянните му жители са само 38 човека, от които основната част пенсионери и само едно дете под 18 години.

През турското робство, селището се е наричало „Гий арман”. Буквалният превод е „Еленова гора”. По-възрастните жители на селото разказват, че когато предците им са пристигнали тук, заварили гъста гора. От нея днес няма и помен. Жителите на с. Пролез вземат дейно участие във войните за национално обединение в началото на 20 век, неколцина оставят костите си на бойните полета. Веднага след Освобождението на Южна Добруджа се поставят основите на читалищна дейност в Пролез. Местното читалище „Христо Ботев” е създадено през м.декември 1940 година. Запазена е летописната книга. Тя свидетелствува за изключителна активна работа през първите години на читалището. Днес то не съществува.

През 60-те години на миналия век е закрито и училището „Паисий Хилендарски”, вследствие липсата на деца, предизвикана от тенденциозното обезлюдяване на селата. Хората масово са се изселили във Варна, Добрич, Каварна, Шабла.

Землището на Пролез е разположено на 16 хиляди декара, прекрасна плодородна добруджанска земя. Тя основно се обработва от земеделска кооперация „Янтар” и малка част от арендатори. Основният поминък на населението е в селското стопанство – земеделие и животновъдство. Няма други стопански дейности. Последният магазин е закрит през 2012 г.

Интересът на чужденци за закупуване на имоти е слаб. За сега са продадени 7-8 къщи с големи дворни места, но новите собственици още не са се появили. По-голям интерес има към земеделската земя. От вятърно-енергийния парк, който е предвиден да се построи в Общината, близо половината ще бъде в землището на Пролез.

Кметството е разположено в сградата на бившето читалище и се нуждае от ремонт и оборудване с компютър и интернет.

• 
  В селото има само една асфалтирана улица – в лошо състояние с много дупки;
  
• 
  Улично осветление – мн. добро;
  
• 
  Тротоари – само около двора на кметството е в добро състояние, а в самото село е в критично състояние, изоставени с течение на времето обрасли с трева;
  
• 
  Зелени площи - подържани само около Кметството;
  
• 
  ВиК – канализация няма, водопроводната мрежа е стара с етернитови тръби – има нужда от подмяна;
  
• 
  Съобщителна мрежа – Виваком, Мтел, Глобул – слаб сигнал и липсва покритие на места в селото;
  
• 
  Енергийни системи – НЕК и ЕнергоПро и Ветрогенератори – добро състояние.
  

Старото наименование на селото е Калъч кьой (”село на сърпа/сабята”). Оригиналното название е на турски поради гагаузкото население (християни от тюркски произход). В селото се заселват постепенно множество българи от вътрешността на България, преди всичко котленско. През средата на XIX век в цяла Добруджа, както и в това село се заселват допълнително множество българи от вътрешността на България, преди всичко Котленско.

През 1942 г. селото е преименувано Тюленово заради наличието на стада тюлени от вида монах, за които точно такова съчетание от прибой, пещери, ниски скали и ветрове се оказва подходящо място за населяване. Разказват, че през 30-те години на миналия век, румънската кралица Мария, получила като подарък двойка тюлени. Първоначално живеели в заградена територия на бреговете на Балчик, но скоро тя решила да ги пусне на свобода, след което те са се адаптирали и създали поколения, обитавайки подводните пещери на Тюленово. За съжаление тюлени в наши дни не могат да бъдат видяни, тъй като видът е изчезнал от нашето крайбрежие по ред причини.

На 31.05.1951 г. тук е открито първото нефтено находище в България. На тази дата жителите на село Тюленово са избрали да бъде и техния селски събор. През 1954 г. се създава предприятие за добив на нефт и газ, наречено „Течни горива”.  Според геоложките проучвания, добива трябва да продължи 15-20 години,  но и днес в близост до Тюленово са разположени нефтени сонди.

Постоянните жители на селото към 2013 г. са 70 души, но през активния летен туристически сезон се увеличават няколко пъти.

Инфраструктурата на село Тюленово е в лошо състояние. Кметството и читалището се помещават в сграда – метална конструкция. Уличната мрежа се нуждае от основен ремонт, тротоари липсват, има улици без осветление. Водопроводната мрежа е силно амортизирана и създава проблеми с чести аварии. Съобщителната мрежа е сравнително добра. Има покритие на трите мобилни оператора – М-тел, Виваком и Глобул. Енергийната система също е добра.

Основните източници на доходи и поминък за местното население са селското стопанство, риболов и туризъм. В селото има 3 нови къщи, строени последните 5 години. Здравното и медицинско обслужване на населението е от лични лекари в гр. Шабла.

Проблемите на селото са свързани с техническата инфраструктура, отдалеченото здравно обслужване, нередовните транспортни връзки с общинския център – Шабла, с Добрич и Варна. Има недостиг на магазини за хранителни стоки. Липсват парк, зелени зони, спортни площадки и места за отдих, които биха привлякли още туристи.

Умереният климат и изключително плодородните земи, благоприятстват развитието на земеделието, но има трудности с напояването. Зимата може да бъде изключително сурова в резултат на северните студени маси преминаващи през Румъния с чести навявания.

Уличната мрежа в Черноморци е в много лошо състояние, водопроводната също. През лятото често се стига до режим на водата. През 2013 г. е започнал строеж на нова сграда на Кметството. В селото няма детска градина, църква, читалище и здравна служба.

Постоянните жители на селото са 55 човека, от които 13 деца до 18 години. Празникът на селото се чествана 8-ми ноември. Основният поминък на местното население е селското стопанство. Поради близостта си с морето и Дуранкулашкото езеро, с. Черноморци е подходящо за туристи обичащи природата, лов и риболова. Еднакво отдалечено е от Дуранкулак и Крапец, чийто плажове са красиви и не много посещавани от туристи. Селото е много лесно с достъпно само на 1 час път от Варна. Наблизо са и най-добрите морски курорти на Румъния, също и Русалка, нос Калиакра.

1.4.3. Жилищен фонд, домакинства и семейства
Населението на община Шабла е добре осигурено с жилищен и сграден фонд.

По данни на НСИ от преброяването към 01.02.2011 г., на 1000 души в общината се падат 627 жилища. Жилищните сгради са 3152, а общият брой жилища е 3426. Около 67% от жилищните сгради (2103 броя) са постоянно обитавани, останалите 1049 са необитавани и/или се обитават сезонно. Централно водоснабдени са 95% от жилищните сгради в Шабла. Собствен водоизточник ползват само 1% от сградите, 2% имат и централно водоснабдяване и собствен водоизточник, а 1% не са водоснабдени.

С обществена канализация са свързани 15% от обитаваните жилища в Шабла, 25% ползват септични ями, а 46% попивни ями. В 2% от жилищните сгради няма никакъв достъп до канализация и/или ями.

По показателя на НСИ „Осигуреност на обитаваните жилища с кабелна телевизия, сателитна антена, компютър и достъп до интернет”, данните за община Шабла са следните:

• 
  Кабелна телевизия има в 948 жилища и достъп имат 2542 лица;
  
• 
  Сателитна антена е поставена на 736 жилища и достъп имат 1831 лица;
  
• 
  Компютри има в 686 от жилищата и осигуреността е за 2248 лица;
  
• 
  Достъп до Интернет имат 627 жилища и съответно 2067 лица.