Втора глава НАШИТЕ ЗАТВОРИ

Да разгледаме един доста разпространен сън:

- На свобода съм след известно време, прекара­но в затвора. Вратите широко се разтварят пред мен. Директорът и пазачите ми пожела­ват късмет. Излизам на оживена, слънчева и шумна улица. Правя няколко крачки и изведнъж ме обзема паника. Обръщам се и умолявам да ме върнат обратно в килията...

Същият сън, но в друг вариант:

... Излизам на оживена улица. Щастлив съм, че съм на свобода. Внезапно чувам зад гърба си крясъ­ци. Обръщам се и виждам другите затворници да тичат след мен. Въоръжени са с вериги и сопи, някои изглеждат сакати, болни, инвалиди. На­помнят ми за царството на просяците. Явно ме ненавиждат и искат да ме убият. Бягам, обзет от ужас, не разбирам защо желаят смъртта ми.

Трудната свобода

Смисълът на този сън е очевиден. Свободата е отговор­ност, която трудно се поема и трудно се понася. Не мис­лете, че това е рядко срещано явление. Страхът от сво­бодата е един от основните страхове на човека. И все пак той иска да бъде свободен. Високо заявява това свое желание. Съчинява химни за свободата. Зове я. Побесня­ва, когато някой накърни „личната му свобода". И в също­то време я ограничава, за да си създаде чувство за сигур­ност; вкарва я в какви ли не затвори - застраховки, ипо­теки, вярвания, обичаи, религии, общности, идеологии, догми, политически движения...

Значи става дума за страха сами да поемем отговор­ност за себе си, за страха от вътрешната свобода, от лип­сата на опора, на която да се облегнем.

И когато се появи представа, усещане или интуиция за пълна вътрешна свобода, изпадаме в паника, защото тази предугадена свобода означава да се откажем от сигур­ността си, обикновено лъжлива. Светлината е прекале­но мощна, прекалено ярка. Започваме да се чувстваме беззащитни в един „враждебен" свят и се връщаме във стария си затвор.

Ако можехме за миг да зърнем несъзнаваните си затво­ри, сигурно бихме се ужасили. Но мнозина биха се упла­шили още повече, ако за част от секундата застанеха лице в лице с възможната си свобода.

От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмнение. Затова си измисляме теории и им се подчиняваме уж по своя воля - всъщност повечето от тях направо ни поробват. Затова сме си изфабрикували всякакви идеали, идеологии, традиции, обичаи, морал, философии, кодекси на честта...

Така сами издигаме стените на тъмницата, от която после се чудим как да се освободим.

„Преди да излезе от затвора си, човек трябва да при­знае, че се намира вътре в него. Клопката, в която е по­паднал, е собствената му емоционална и характерова структура. Няма смисъл да си изгражда теории за есте­ството на затвора - единственото, което трябва да направи, е да признае неговото съществуване и да потърси изхода му. Всичко друго е безполезно: безполезно е да се възпява мъката, както прави чернокожият роб; безпо­лезно е да се съчиняват поеми за прекрасната свобода -такава, каквато си я представяме в затвора, - на която ще се наслаждаваме, когато излезем от него; безполезно е да си обещаваме свободен живот след смъртта, както прави католицизмът, или да славим безкрайното си не­вежество подобно на философите на примирението... Първото нещо, което трябва да сторим, е да потърсим изхода на затвора. "

Да се върнем към втория сън

Да си представим един напълно свободен човек. Напри­мер едно хипи - в най-положителния смисъл на тази дума. Тъй като уважава живота, той просто го живее. Тъй като уважава другите, живее сред тях и заедно с тях. И тъй като дълбоко уважава свободата си, не се бои от нея.

Но около него има хиляди затворници. Той прилича на здрав и весел човек, който живее пълноценно пред очите на болни и нещастни хора. Не е нужно много вре­ме, за да се превърне в прицел на завист и омраза от стра­на на тези, за които представлява Мястото - онова Мяс­то, което те се чувстват неспособни да достигнат.

Не сте ли забелязвали как щастливите индивиди първи стават жертва на хорската злоба? Как върху свободните и необременени от емоционални патологии хора се из­лива враждебността на запрените в собствения си затвор? Не е ли такъв случаят с пътуващите цигани, обект на всякакви оскърбления и на дълбока подозрителност, но най-вече на завист? Същото се отнася и за скитниците, които автоматично биват обвинявани във всички грехо­ве. От друга, страна повечето хора изпитват непризнато желание да бъдат приети в „клана" - и мъчително чувст­во, че са отхвърлени от него.

Очевидно е, че щастливият и свободен индивид неми­нуемо предизвиква завист и враждебно отношение. За­това се опитват да го „убият", да го унищожат, било като го отхвърлят, било като го изолират. Защото той е огле­далото, което им показва какво желаят, но не могат да бъдат. Що се отнася до хипито, бъдете сигурни, че ще го убият. Та нали го правят всекидневно!

Най-разпространените затвори

Затворът, това е всичко, което притиска душата, което пречи на ефективността да се извиси; всичко, което на­казва, осакатява, стяга, задържа, задушава, обезобразя­ва. Веднага виждаме колко много са възможните затво­ри.

Да не забравяме като начало, че навиците също са за­твори, въпреки че не можем без тях. Ако нямахме нави­ци, тоест памет, щеше да ни се налага всекидневно да се учим как да се храним, как да говорим, как да живеем и пр. Някои навици обаче са крайно натрапливи:

- Всяка вечер си лягам в десет часа, всяка сут­рин ставам в седем и трийсет и пет. - и трийсет и пет?

Тук веднага се сещаме за „комплексите". Те също пред­ставляват нещо като навик. Напомнят на „афективно" ядро, на „сбор" от усещания, около които се върти цяла­та личност. Комплексите са съставени от поредица ин­формации, най-често въведени в човешкия компютър в детството или в юношеството. Тогава те са играли роля­та на защитен механизъм в ситуации, възприемани като трудни или опасни.

По-късно комплексите на свой ред започват да пода­ват информация на организма, безмилостно налагайки му пътя, който да следва. Тоест комплексът е запаме­тен навик, който ни принуждава да повтаряме не­прекъснато даден вид поведение, най-често несъзнател­но, без значение какви са обстоятелствата или хората около нас.

Ето какво ми разказа един мъж:

Как наистина? Ще се опитаме да го узнаем... Не е лес­но да се освободи човек от големите си комплекси. И това е разбираемо: комплексът управлява живота ни дълги години и играе ролята на „охранителна система", която ни предпазва от страховете ни. Решението на проб­лема се състои в „осъзнаването" на комплекса (който представлява информация, вкарана в несъзнаваното) и в откриването на реакциите, които повтарят минали реак­ции.

Ако успеем да го сторим (без психолог, само с ценната помощ на някой интелигентен и разбиращ приятел), за­творът на комплекса може и да открехне вратите си. Нужно ли е да повтаряме, че когато сме в затвора, първа­та ни работа е да открием изхода му?

Освобождаването от един комплекс може да ни пре­образи - внезапно или постепенно, след продължителен размисъл. Всичко зависи и от комплекса, и от обхвата му, и от самото осъзнаване.

Случва се понякога в резултат на някаква интуиция, на нещо като просветление информациите-комплекси да разкрият тайните си.

- Първото ми освобождаване стана много бързо и незабележимо - някак изведнъж осъзнах кое в поведението ми непрекъснато се повтаря. Това се случи, след като се вгледах в страха, който ме обземаше всеки път, когато видех началника си, всеки път, когато той ме погледнеше. До така­ва степен се парализирах вътрешно - и то от много време, - че исках на всяка цена да се осво­бодя от това притеснение. Започнах да мисля за него съвсем целенасочено, дадох воля на въобра­жението си; обратно на това, което можех да предположа, видях не лицето на баща ми, а на облечена в черно жена със строг поглед, която неотлъчно следеше какво правя и как живея. Бях чел книги по психология и разпознах своята Ани-ма, приела образа на майка ми - жена твърда, подозрителна, тиранична; получих някакво... как да кажа... внезапно просветление, разбрах цяло­стното си поведение. Можех да го разбера и мно­го по-рано, ако не бях толкова смутен от тази повторяемост на реакциите ми, която си обяс­нявах с изключителната си стеснителност. Из­лизаше, че дървото ми е пречело да видя гората, а сега целият ми живот се разкри пред очите ми. Осъзнах и притесненията, за които изобщо не си бях давал сметка, вечно напрегнатите си муску­ли, скованите си рамене, неспособността ми да се отпусна... С една дума, всичко, което припис­вах на така наречената си „нервност". Тя всъщ­ност беше следствие, а не причина.

Размиването на блокираните информации

Ако начините са много, то целта е една: да се пробие не­прозрачната обвивка на несъзнаваното с всичко изтлас­кано в него, да се прокопае тунел, за да се стигне до посте­пенно осъзнаване на блокираните в комплекса информа­ции. А това може да стане, ако просто ги „размием". Нека не забравяме, че всеки комплекс създава поведение, кое­то се превръща във втора природа и се слива с истинската личност. С една дума, да имаш комплекс означава да сме­сиш лицето с опакото, привидното с реалното.

Кои са начините, по които постепенно (и в един мо­мент на натрупване - внезапно) можем да стигнем до този важен вид освобождение?

Известен е дългият класически път - психоанализата, около която гравитират различни форми на психотерапия. Но също толкова многобройни са и заобиколните пътища.

Всъщност става дума за това да достигнем ядрото на комплекса и да извършим изместване на информациите му. Да си припомним, че комплексът представлява втвърдено ядро от „забравени информации" там някъде в организма-компютър. Тези информации - или по-скоро дезинформации - стоят неподвижно в паметта на тя­лото ни и, разбира се, на психиката ни.

Не е възможно да „изтрием" комплекса, както изтри­ваме неправилно нанесена черта в рисунка. Но можем да натрупаме други информации, които да избутат и раз­несат из личността неговите информации, като така се омесят с тях, че практически ги обезвредят.

Да си припомним още, че информациите на комплекса образуват едно вкоренено, „замразено" в миналото цяло, но че ние непрекъснато ги съживяваме в настоящето чрез компенсаторни реакции, които предизвикват един и същи тип поведение.

Към колко ли хора би могла да се приложи тази схема?

Мъжкият свят е непознат (тъй като бащата никога не е служил за пример); страх от мъжете, усещани като опас­ни; отслабване на Аза; девирилизиране; общо усещане за безсилие.

Мнимо самовглъбяване; лъжлива стеснителност; лъж­лива омраза към жените; мнима интровертност в резул­тат на страхове блокиране на екстравертността; перфекционизъм; потайност.

Изтласкване на емоциите; поддържане на всяка цена на компенсаторната защитна фасада.

Въпросните компенсации, послужили за афективното „оцеляване", естествено непрекъснато се подхранват от (1).

Постепенно осъзнаване на (2). Осъзнаване на положи­телното или отрицателното идеализиране на майката и на жената, на това, че миналото непрекъснато се възраж­да в настоящето. Опити да се осъзнае какво се изтласк­ва, което е най-трудното.

Размиване на компенсаторните информации в нови, по­степенно придобивани информации.

Как да направи това мъжът, за когото става дума? Като отхвърли желанието за самота и самовглъбяване, които му носят сигурност. Като се откаже от мнимите си тай­ни (маски, страх от смъкването на маската, страх да не го видят такъв, какъвто е, и т. н.). Като постепенно се освободи от тревожността, пораждана у него от жените (чрез установяване на контакт с цел постепенно да ги постави на истинското им място). Като се освободи и от страха от мъжете (и тук чрез повече контакти с тях).

По какъв начин?

Мъжът ми каза следното:

- Смятах, че обществото ме е отритнало, и това ми причиняваше страдание. Бях си внушил, че предпочитам самотата. Гроздето беше мно­го кисело... Изпълваше ме фалшива гордост, же­лание да се различавам напълно от другите, да съм над тях, в резултат на което те не знаеха как да се отнасят към мен.

Така този мъж се превърнал в затворен кръг. Никой не знаел „откъде да го подхване". Включил се в система без връзка с околния свят.

И се оказал в плен на процес, който:

а) нямал начало (обърканите информации от миналото се смесвали с изтласкваните в момента усещания);

б) нямал и край (основната цел на мъжа била да оцелее, като запази на всяка цена защитната си фасада и рефлек­торното си поведение). Множеството други възможни цели - с една дума, животът му - били унищожени.

Впрочем той каза още:

1. създали комплекса

2. осигурили афективното оцеляване до известна степен съзнавани компенсации

3. Информации от сегашния живот (смесени с тези от 1) смесица от съзнавано и изтласкано

4. Работа, която трябва да се извърши постепенно: осъзнаване на (1); „размиване" на информациите 1 и 2 в тези на сегашния живот (3) все по-голямо осъзнаване

Как е постъпил мъжът?

Изучавал е трудове по психология и психоанализа, включ­вал се е в групова терапия. Започнал е да спортува, за да може да се сравнява с различни мъже и жени. Известно време е играл в любителски театър и е свирил в малък оркестър.

Размиването на старите информации (комплексът и компенсаторните реакции) е станало постепенно.

- Осъзнах, че нито светът, нито мъжете и же­ните са толкова страшни, колкото ми изглеж­даха през кривото огледало на афективността ми, което отразяваше фантазмите на болезненото ми въображение.

„Дребни начини" за постигане на големи резултати

Те са много на брой и всеки може да открие онзи, който най-добре подхожда на желанието и възможностите му.

Целта е да се изкарат на бял свят отрицателните навици (включително и комплексите), предизвикали вторично съществуване, и да се възвърне усещането за пълнокръвен живот, присъщо на всеки човек, но обик­новено задушавано още през детството или юношест­вото.

Ето някои лесни начини, подсказани ми от хора, кои­то до голяма степен са успели да се „освободят", без да прибягват до крути мерки, като психоанализата напри­мер.

- Просто се научих да гледам около себе си, да слушам разговорите на улицата, в метрото. Повечето от тях ми се видяха напълно безин­тересни и си казах: „И аз съм като тези хора с техните навици, рефлекси, глупави интереси, но повече не искам да бъда такъв."

- Търсех, откривах, после бавно еволюирах и мис­ля, че в значителна степен си възвърнах истин­ската личност.

- Наблюдавах колкото е възможно повече стой­ката си, походката си. Как сковано се движех, как превивах рамене, сякаш носех на плещите си целия товар на света!

-Научих се да не се смятам за център на света...

-Когато подавах някому ръка, правех го с плътно прилепнали до тялото лакти. Като че ли бях излят от бронз. Осъзнах, че нищо у мен не мо­жеше да „се отвори", да се насочи навън, да се изрази. Всичките ми жестове бяха вдървени. И дишането ми не го биваше - едно такова учес­тено, плитко...

- Вглеждах се възможно най-често в дребните си страхове и натрапливи идеи, в стресовите си състояния, в хроничната си нестабилност и припряност...

- Когато плащах в магазина и зад мен имаше опашка, направо изпадах в паника. Обърквах се, правех грешки, изпитвах желание да избягам. Постепенно се научих да не бързам и да си каз­вам, че светът няма да се срути, ако другите изчакат няколко секунди. И осъзнах какво усе­щане съм имал преди - че нямам право да съм там, където съм. А то означаваше само едно: чисто и просто се бях чувствал виновен, че съще­ствувам...

- Осъзнах, че в поведението си следвам някакви стереотипи, много отдавна възприети и оста­нали напълно непроменени. Сякаш, бях кукла на конци и играех все една и съща роля...

-Дадох си сметка, че приписвам на другите усе­щането, че съм излишна. Струваше ми се, че си казват: „Какво чака тая, та не се маха оттук? Защо не си обира крушите?"

-Постепенно осъзнах многобройните си езикови тикове. Употребявах определени изрази, за да бъда като другите, за да не се отличавам от тях. Нагаждах се към долнопробния им речник само и само да не ме отхвърлят, да не ме изоставят.

Ето нещо много важно: да се опитаме да не се боим от това, че ще се променим в очите на другите. Всъщност всеки от тези други има за нас мислена представа, в по­вечето случаи определена веднъж завинаги. Ще дам при­мер с една млада, трийсетгодишна моя пациентка. В на­чалото изпитваше силна тревожност. В процеса на пси­хоанализата успя да отвори вратите на многобройните си вътрешни затвори и да възвърне в доста голяма сте­пен истинската си същност. Въпреки това обаче продължаваше да се стъписва пред някои житейски пре­пятствия, които й пречеха да „върви напред".

- От петгодишна живея на същата улица, на същия трети етаж, в същата сграда; откакто се помня, във всички други апартаменти живе­ят мои роднини - чичовци, лели, братовчедки... Родителите ми пък живеят в съседната къща. И всички непрекъснато общуват помежду си.

Веднага откриваме препятствието - роднините са си изработили стереотипна, вдъхваща им сигурност „мис­лена представа" за младата жена. И най-дребното раз­минаване с тази представа ги хвърля в недоумение и пре­дизвиква агресивните им реакции: „Братовчедка ми е станала неузнаваема..." „Все едно, че си имам работа с чужд човек..." „Виж ти, тя се осмелява да изразява лично мнение?" - и тъй нататък.

-Вярно е, че се бях превърнала в чужденка в афективно отношение. Че се бях измъкнала от за­творения семеен кръг. Вярно е и това, че бягах от въпросите, разпитите, сарказмите им... Не желаех да говоря за обновената си личност. С една дума, единственото решение за мен бе да се махна оттам...

Младата жена така и постъпила - пренесла се в друго жилище. Какво от това, че временно се скарала с родни­ните си.

- След известно време семейството отново ме прие, макар и много сдържано. Само че между­временно си бях намерила много други „семей­ства" - вече имах нови приятели, нови познати. В началото се чувствах малко виновна, но после си казах, че в края на краищата проблемът си е техен, не мой...

Необходима ли е била смелост на тази жена? Сигурно. Но пътят й напред се е опирал на самоуважението - нещо изключително важно.

Този пример показва, че откриването на сковаващите ни навици изисква продължителна работа, но че усилия­та ни биват богати възнаграждавали на всеки етап от пътя. Въпросът е да се погледнем по нов начин и да про­явим нов вид внимание към себе си. Не по-малко важно е да съумеем все по-малко да изтласкваме емоциите, чув­ствата, спонтанността си.

За кого се отнася това?

За всички без изключение. За всички, които като този мъж биха могли да заявят:

- Поради комплексите си и породените от тях патологични навици бях изгубил желание за жи­вот. Бях притеснен, скован, уплашен и заедно с това агресивен, загубих способността да се на­слаждавам на работата си, която иначе обичах, не можех да се радвам на семейството си...

Отнася се и за тези, които:

а) могат да проникнат през обвивката си, да хвърлят по­глед върху себе си и върху живота си като цяло. Защото страхът не е в дъното на душите ни, както обикновено си мислим, той е изградена от обстоятелствата повърхно­стна структура;

б) не са убедени в нещата „веднъж завинаги", не вярват, че те са „такива, каквито са", не са в плен на окончател­ни мнения;

в) не смятат, че „за всичко са виновни другите";

г) могат да бъдат убедени, че организмът ни е много по-интелигентен от нас и отлично знае какво върши, било

като ни „вкарва в затвора", за да ни съхрани, било като ни освобождава;

д) са в състояние да се разглеждат не като непристъпни за врага „бункери" (виж главата „Цивилизацията на убий­ството");

е) смятат задължителната надпревара, както и прекале­ната работа, за сериозно заболяване;

ж) си дават сметка, че възприемат другия през мрежа от проекции и че чрез тях продължават и повтарят ситуа­ции от детството и юношеството си; но че и другите ги наблюдават през собствените си проекции и никога не ги виждат такива, каквито са. Защото при проекцията винаги виждаме някой друг на мястото на Другия (това е много важно - ще го анализираме по-обстойно в главата за психоанализата).

Всичко това ни напомня за един от принципите на дзен-будизма: По цял ден стоим с лице към себе си и въпреки това никога не сме се срещали...

Да превъзмогнем дуализма

Освобождаването изисква от нас непрекъснато внима­ние към всичко, внимание, чиято сила ще зависи било от дълбочината на комплекса, било от могъществото на навиците, заличили повечето от видовете поведение, на които сме способни.

То изисква и онова превъзмогване на дуализма, за ко­ето говоря в „Изумителните пътища на новата психоло­гия". Дуалистичните идеи са оказали прекалено влияние върху цивилизацията ни: това е добро, това - лошо, това е вярно, това - грешно, това е бяло, това - черно, и т. н.

Желанието да си винаги прав често е дуалистичен бе­лег за отслабнала или скована психика; то прикрива стра­ха, че може да не си прав, че ще „се изложиш" пред себе си или пред другите. Дуализмът ръководи повечето психики и е в основата на толкова разпространеното „пра­волинейно", а всъщност почти роботизирано поведение. Така могат да се обяснят граничещите с глупост постъпки на сравнително интелигентни хора, поставили наочници на психиката си и автоматично разделящи останалите на два лагера: добри и лоши, правилно и неправилно мислещи и т. н. Казано накратко, изправени сме пред затворените системи, за които ще стане дума по-на-татък.

Веднъж един мъж ми писа:

- В началото трудно понесох разкритието за многобройните затвори, които сам си бях из­градил. Истински се ужасих. Да нося толкова белезници от толкова отдавна! И как да се ос­вободя от тях, без да разбия собствения си жи­вот и живота на близките си! Да, истината ме заслепи внезапно, като светкавица. Това продъл­жи няколко секунди, след което си дадох смет­ка, че съм се променил. Бях готов за ново съще­ствуване и нов начин на живот.

Ето това може да се случи. Самото осъзнаване на фак­та, че си умъртвил толкова части от себе си, е в състоя­ние да предизвика мощно вътрешно поемане на въздух с много надежда за бъдещето и болка за миналото. Впро­чем същият мъж заявява: