ВСЪЩНОСТ НЕГОВОТО ИДВАНЕ В БЪЛГАРИЯ

Те съумяха да развият в себе си качества, които в хората, впрегнати в участието в системата на преуспяването, закърняха, умряха. Аз уважавам неуспелите. На тях ми приличат и Пинтъровитс герои. На пръв поглед те са аутсайдери, хора без ценностна система, за които няма нищо свято, те са готови да прекрачат всяка една граница, която с свещена за социа­лизирания човек.

Подобно усещане за това, което формира драматургията му и опитите ми с нея, получих и при срещата с Пинтър. Направи ми впечатление на човек, който може да бъде женен за лейди, да живее изолирано, да общува с десет души и да говори за съществените неща, т. е. човек на тоталната изолация, който се храни по кафкиански от стремежа към изолация, от нейната тишина. От друга страна - бе обсаден у нас от студенти, колеги, почитатели, бе атакуван радикално и успешно с представлението "Завръ­щане у дома" и с него се извърши метаморфоза. За отрязък от няколко часа той се превърна в друг човек (както се случва с героите ми - една желязна видимост е готова при наличие на определени обстоятелства да се превърне в пълната си противоположност) - това се случи с него. Бе смайващо да се види как този хлъзгав като змиорка недосегаем, опитен в измъкването от всякакви деликатни ситуации човек просто търси всичките капани, които можеше да очаква, след като се отвори към нас. В разговора след представлението той с удоволствие попадаше във всички тези капани и се чудеше как да излиза от тях, ние попадахме също в немалко капани - изобщо беше едно хубаво ловуване.

Щастлив съм, чс идеята да се срещнем лице в лице с Харолд Пинтър в България е на път да се осъществи. Тя се зароди преди около 4 години в театъра "Зад канала", където доскоро работех.

Началният тласък беше неочакваният за много колеги (в това число и някои от играещите в спектакъла), но не и за мен успех на "Завръщане у дома". Вече пет сезона и близо 100 представления - доста рядко срещано явление днес, особено що се отнася не до някаква ширпотреба, а до театрален текст с повишена трудност. През 1991 г. театралната критика като цяло беше много по-озадачена в сравнение с публиката от успеха на точно такова представление. Част от критиците тайно копнееха по развихряне на соцарта като диал ектаческа рефлексия на неприлично дълго проточилия се режим. Друга част се бяха склонили около театралния кувьоз, в който риткаше с крачета студийното бебе на Анатолий Василиев - подготвяше се натурализирането му в българска среда. А всичкият останал театрален НЕП си се харчеше, както се харчеха и свенливо-порнографските издания. Какво тук значи някакъв си Пинтър?

Идеята премина през кореспонденцията на театъра със самия Пинтър, която досущ приличаше на кореспонденция с Пинтър. да не говорим за собственоръчния му подпис. Лично аз се съмнявах тогава, че нещо ще произлезе от това. Струваше ми се, че бихме били no-интересни на точно този автор като чисто тоталитарна държава, а не като дървеното желязо, каквото сме от 5 години насам.

После узнахме от уважаваните колеги на Пинтър. професорите Малкълм Грифитс и Стивьн Лоу, отделили няколко страници в доклада си пред международната конференция "Европейско съзнание" в Дания на представлението "Завръщане у дома" (в. "1000 дни", 11.12.1992 г.), как британци могат да бъдат изумени от неподозирания потенциал, съдържащ се в един британски текст, който британските театрали отдавна са мумифицирали и положили с почести в пантеона на модерната европейска класика на XX век.

Следва неуспешен опит на нашите британски приятели за включване на спектакъла в Единбургския фестивал: вариант за среща "отвъд". Селекционерите обаче не допуснаха "нелоялна" конкуренция и поискаха (досущ като български театрални критици!) съвременен източноевро­пейски соцарт. Такава беше модата.

Ах, защо не си спомниха, че техният сънародник Оскар Уайлд преду­преждаваше: лошото на това да си модерен е, че може най-неочаквано да се окажеш старомоден! След като на Европа непрекъснато и се случва точно това - до следващата мода.

И т. н.

Не знам с чия решаваща помощ тя се е задействала. (Ясно е, че не е на Съветската армия.) Но който и да е този човек (или тези хора), те не би трябвало да забравят, че всичко това не би се случило и не би имало реална стойност, ако ги нямаше театралните аргументи в полза на каузата. А те не са никак малко и съвсем не са отскоро. Студентските опити на поколения режисьори през последните десетилетия; първият пробив през 1981 г. „Рожден ден” на П. Пантелеев в театър "София"; спектаклите в "Зад канала", Шумен, Варна, "Сълза и смях", Сатиричния театър, театър "Възраждане", Народния театър, "Театър 199", НДК, Българска телевизия; текстовете в "Театрален бюлетин", издателствата "Народна култура" и "Еквус арт".

Става дума за дългогодишпитс усилия и любов на стотици български театрали - преводачи, издатели, режисьори, актьори, художници.

Става дума за един от празниците на българския театър - няколко дни след Празника на театъра.

И не става дума за една от многото писателски срещи, към които имаше слабост още Тодор Живков, за да си ги окачи на ревера. Защото не някакъв министър и не някакъв интелектуален кръжец, а българският театър извоюва правото да се срещне с един от своите автори, И титлата "доктор хонорис кауза" по английска литература на Софийския универ­ситет (също идея, родена "зад канала") освен поклон пред джентълмена, направил толкова много за театъра и неговия език, е и още едно потвърж­дение на думите на проф. М. Грифитс, че "българските театрали блестящо решават проблемите на рецепцията и трансмисията на Пинтъровня текст през призмата на българския опит и българския театрален идиом".

Защо се налага да се каже казаното дотук?

Защото театралната ни памет често е твърде неуслужлива, щом ни се случи значимо културно събитие, каквото визитата на г-н Пинтър безспорно е. Еуфорията на интерпретациите му би могла да замъгли реалностите.

Защото въпросните реалности (културните факти, натрупани в процеса на общуването на българския театър с Пинтъровитс текстове) са наш солиден капитал, от който нямаме право да се отказваме. Те са част от нашата европейска легитимност, защото нерядко постигнатото от нас спокойно би издържало съпоставката с постиженията на театрите в която и да е европейска столица, И би трябвало да посрещнем г-н Пинтър с уважение, но и с достойнство. Твърде често в желанието си да се харесаме сме нахлузвали угодническата маска на националния нихилизъм и сме представяли подобни културни диалози като среша на белия човек с учещите се да сричат аборигени. Ако някой у нас има желание да представи по подобен начин предстоящата среща, то нека говори само от свое име. Обратното би било обидно и за самия Пинтър.

Защото от години усещам как около явлението X. Пинтър се тъче тънката паяжина на тенденциозните политически интерпретации. Наивно до пасторалност е да се търси пряка връзка между краха на тоталитарния режим и интереса към този автор през последните години. Езиковият код в общуването между хората започна все no-видимо да се променя далеч преди 1989 г. Чувството за безвремие и отчаяние от "вечността" на източноевропейските режими доведе до бягство на най-съществената част от младежта и хората на изкуството в подземията под официалния живот и култура. Там, горе, все още немалко хора гримираха трупа на политичес­ката система и на т. нар. соцреализъм, но това звучеше все по-несериозно. Стратегически по-важното се случваше долу; неформалното живеене, театралното отношение към живота, който ни се налага да живеем. Благодарение именно на тези процеси през изминалите две десетилетия Източна Европа се превърна във водеща театрална сила. Достатъчно е само да се спомене JL Петрушевска и театърът на Анатолий Василиев. Това е пътят и на българския театър, отвеждащ до срещата с театъра на X. Пинтър. Естествено, театралните инструменти, открити от българските режисьори и актьори в работата им върху Петрушевска, К.Илиев, С. Бекет и др., се нуждаеха и се нуждаят от прецизиране - става дума за един от най-изтънчените познавачи на подземието на човешката душа и на театралния език, но срещата с него не ни завари неподготвени и жизне­радостно плискащи се в плиткото басейнче на соцреализма. Тъй че нека не приписваме на Пинтър функции, които са му органически чужди - той не е Солженицин и няма нищо общо с борбата срещу тоталитаризма. Как­то казва самият Пинтър; "Пиша, защото искам да го правя. Не се виждам окичен с плакати и не развявам никакви знамена " Тъй че нека и ние не развяваме знамена и нека просто протегнем рька към нашия знаменит колега, с когото ни чака работа и занапред.

Добре дошъл, г-н Пинтър. Чувствайте се у дома си.

Събитието на изтичащата театрална година е срещата на хората на театъра с Харолд Пинтър. Идването в България на един от малцината живи класици на театъра и драматургията на XX век е нещо изключително, още повече че у нас това се случва много рядко. Това, което ни дадоха срещите с г-н Пинтър като самочувствие на театрали на европейско ниво, уважението, с което той разговаря по повод на нашите спектакли, с едно от малкото добри неща в българския театър тази година. Ние обикновено сме склонни към ниско самочувствие, национален нихилизъм, много често проваляме себе си един друг или самостоятелно поради вечна колебливост, злоба, завист и нетолерантност към постигнатото от другия. Това е проказа, която винаги е дърпала надолу в блатото българския театър, и е прекрасно, когато един човек, нямащ нищо общо с нашите сложни театрални танци, дошъл отвън и който не може да бъде заподозрян в пристрастие към никого, изказва възхищение от дълбочината, артистизма на това, което ние правим по повод неговите текстове. Съпоставянето ни с постановките на англичани, французи, италианци, което той направи в наша полза, въвеждането на единица мярка отвън според мен беше нещо изключително здравословно. То сложи нещата по местата им. Това беше нещо нужно за нас, хората, които се занимаваме с театър, защото в това изкуство критериите са много размити. Подобни събития човек помни цял живот и те го зареждат с енергия за години напред.

Аз наистина смятам, че балканският човек е уникален, и се надявам това тепърва да става ясно на света. Струва ми се обаче, че той може да оползотвори своята уникалност в пълна степен, ако овладее умението "възпитание на чувствата". Той има чувства в излишък, но страда от хроничен недоимък на тяхното възпитание. Когато някой успее да постигне хармония, наистина се превръща в уникална световна фигура. Това именно е проблем, който трябва да се реши в постановката.

Събитията подтикват персонажите към мощен емоционален живот, а именно тази крайност не бива да се случва. Както трагедията се играе със сухи очи, така и към експлозията се върви хладнокръвно - не като съдържание, а като форма. Това беше основната трудност за преодоляване в работата на актьорите. Това беше и ахилесовата пета на представлението снощи. Волята, която някои колеги дадоха на чувствата си, прекрачи трудно фиксираната граница, отвъд която попадаме в емоционален разказ на събитията (да не употребя думата преиграване), в емоционална повествователност, която не е влизала в нашите цели и в известна степен дискредитира ритъма на представлението. Това са колкото художествени, толкова и психологически проблеми. Ерозията на структурата на представ­лението причини монотонността му особено във втората част. Това е моя вина - поради заетостта ми в Сатиричния театър трябваше веднага след премиерата да отпътувам за София и след това месеци наред да не присъствам на всяко представление, както съм свикнал и както обичам. Аз обичам да съществувам редом с представленията си и сто на сто този контакт щяхме да го превърнем в обществен договор в представлението. Надявам се впрочем тепърва да го направим, защото ми се струва, че представлението все още предстои да се случва във Варненския театър.

Опитвам се да започна да отговарям на проблема, който се постави тук - за опозицията между първата и втората част на спектакъла. Аз умиш­лено се отказах от предположението на автора във втората част да доми­нира фантастика, да се нарушат физическите закони, а именно - главният герой да има други степени на свобода. Както се казва във физиката, да не се подчинява на законите на гравитацията. Обичам фантастиката от типа на братя Стругацки, където е трудно да сс различи фантастичното от реалното действие. Това са два аспекта на една и съща реалност. Позволих си шегата персонажите да говорят пред Силян, все едно той не съществува, той е проницаем за тях. Но се лиших от цялата деформация, която авторът предлага във втората част.

Там по-скоро искахме да отидем към друго цветово решение - като отмъщение към Силян, - тъй като никои от нас не смяташе, че той е тотално прав или тотално неправ. За нито един персонаж не може това да се каже, камо ли за Силян, личност, която предизвиква криза със самото си съществуване, която разболява околните. Много трудно е да се каже дали такива хора са луди или светци, дали са злодеи или ангели. В този смисъл сме внимавали плюсовете и минусите да се редуват и да е трудно да се изравнят блюдата на везните. Светът, в който Силян беше върнат от мъртвата си майка, трябваше да изглежда цветен. Това беше вододелът между свят, който е беден, тъп, сив, заспал, гледан с надебелели очи, и свят на избуяли цветове, като растение след радиация (сцените след смъртта на Силян). Но ускореният ритъм на втората част, която трябваше да се извърти в забързан каданс, не можа да се случи снощи.

Структурата на спектакъла е тритактова според мен. Опитвам се да разсъждавам върху другия проблем, който се постави тук - за прошката. Разбира се, не смятам, че Силян трябва да получи категорично опрощение или категорична присъда - това трябна да се случи някъде другаде, не тук. Това, което се очаква от него през цялата втора част, в която той трябва да извърви отново целия кръг, е една възстановка на престъпле­нието. Казвам това иронично. Тук вече трябва да се чуе какво ще каже той - дали ще потвърди правата, с които е игнорирал досегашния си живот до края на първата част, или ще се появи нещо ново, след като той е бил свидетел на всичко, което е оставил някъде там. Това е третата част, в която събираме мъртвата майка и цялото семейство в стаята, където очак­ваме изявлението на Силян. Неговото изявление е молба за прошка.

Ние не виждаме той да се завръща - както се споменава два пъти в текста - с ръце, пълни е подаръци. Както и не го виждаме, когато се казва: "За вълка говорим, а той в кошарата" и "Ето, той си идва!" Истинското действие, четвъртото, ще се случи някъде другаде и това беше причината да изтеглим героя, да го експулсираме някъде. И това беше точно пространството, което зееше тъмно и неизползвано - там, където са теат­ралните столове. Тъй като в това пространство основата е нещо, което непрекъснато се очаква, то определи чуването и виждането на Силян през цялата първа част. И беше съвсем закономерно да го пратим отново там. Така че аз не знам дали има прошка. Усилието на тази личност е равно на покаяние, но не и на възмездие. И там спектакълът трябва да спре.
Сп. "Гестус" 1996

Изказване на Стоян Камбарев по време па "Варненско лято '95 " по повод дискусията за "Черна Дупка " от Г. Стефановски на

ДТ Варна - Бел. сьст.