Златото на ямайка роман Красимир Бояджиев

ПРЕДГОВОР

ВЪВЕДЕНИЕ

Беше през 1799-а. Година след като британските кораби разбиха френската флотилия в Абукирския залив…

Глава І. ТЪРГОВЕЦЪТ ОТ ТОЛЕДО

Сър Джон Дъкланд се бе разположил на плетено кресло на верандата в частната си вила в Порт Антонио и съсредоточено пушеше дебела пура, обвивайки се в гъст синкав облак. След едноседмичния валеж, от изток небето бе започнало да се избистря, а лекият карибски бриз още от сутринта бе по-топъл. Над малкото крайбрежно градче кръжеше ято чайки и крясъците им се чуваха надалеч.

На кръглата масичка пред милорда бяха наредени бутилка стоплило се вече шампанско, кана с гъсто кафе, няколко кристални чаши, неизменната кутия с пури и скъп бронзов пепелник с инкрустации, в който вече имаше няколко угарки. Около масата бяха разположени още две кресла, върху едното небрежно бе хвърлена моряшка куртка с отличията на капитан от Британския военен флот, а върху другото се намираха краката на сър Джон, обути в кожени ботуши до коленете, с прикрепени към тях къси метални шпори.

Сър Джон смачка поредната угарка в пепелника, после погледна бутилката, по чиито стени обилно течаха мокри вадички и понечи да си налее чаша, но изведнъж се отказа, взе друга пура от дървената кутия и небрежно я разтърка между пръстите си. Промърмори нещо под носа си, после леко забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото.

Джон Дъкланд бе около трийсет и пет годишен мъж със загоряло лице и тъмноруса коса, прихваната в дълга плитка. Бе облечен с бяла памучна риза, в момента небрежно разгърдена, чиито ръкави бяха навити до лактите на силните му ръце. Дългите му крака бяха напъхани в сини моряшки панталони, а кръстът му бе пристегнат в широк колан от акулова кожа. Освен златния пръстен с малък зелен изумруд, който бе надянат на безименния пръст на лявата му ръка, по него не се виждаха никакви други украшения. Като се изключи тънката велурена връвчица, привързана на бронзовия му мускулест врат.

Минаваше два часът. Дъкланд вече на два пъти поглеждаше към малката гостна, когато от другия край на помещението се чу отваряне на врата. На верандата излезе камериерът в дома, който, вместо традиционната червена ливрея, бе облякъл тъмен пътнически редингот, сякаш току-що бе слязъл от дилижанса. Младежът застана пред милорда и кратко съобщи:

- Търговецът е тук. Ще благоволи ли ваше превъзходителство да го приеме?

Дъкланд едва забележимо кимна и отвърна:

- Доведи го, Джим. И не забравяй, че през тази седмица аз съм капитанът от Британския флот на Негово величество Джон Поланд. Зная - махна с ръка той, - че тук стените нямат уши, но все пак няма да е излишно да бъдем по-предпазливи. Хайде, доведи търговеца. - Той леко натърти последната дума. Камериерът тръгна към вратата, но Дъкланд допълни:

- Изпрати Смит и Бейкър на шхуната. Нека вдигнат котва и да обикалят залива за улов на риба. Нали за това сме тук. Бил и Чарли са достатъчни в къщата.

Младежът кимна и излезе, а другият запали пурата, свали краката си от креслото и го избута на метър от себе си. Пооправи малко измачканата риза, наля си чаша от виното и зачака.

Не мина много време и камериерът се върна, придружен от висок скулест мъж, с късо подстригана посребрена коса, върху която се мъдреше широкопола шапка. Човекът бе облечен с широки памучни панталони, чиито краища бяха напъхани във високи кожени ботуши и къса тъмносиня камизола. Имаше малка остра брадичка, добре поддържани тънки мустачки, а носът му бе издължен и прегърбен, което му придаваше малко хищен вид. За това донякъде допринасяха и очите - светлосиви и студени, които обаче в момента гледаха благосклонно.

Камериерът се оттегли. Гостът кимна с леко надменно изражение, после, без да попита, притегли към себе си свободното кресло и се настани в него.

Известно време никой от двамата мъже не проговори. След малко новодошлият внезапно посегна към кутията с пури, като този път си позволи да попита:

• 
  Може ли?
  

- Никак не е зле. Испански, нали?

- Кубински - с лека ирония подметна Дъкланд.

- Което е едно и също - натърти мъжът.

Дъкланд отново се усмихна иронично, после подметна небрежно:

- Надявам се, че не е имало произшествия по пътя… монсеньор.

Гостът се намръщи.

- Бих желал да ви напомня, сър Джон, че съм само търговецът на платове Хуан Лопес от Толедо. Моля ви да не забравяте това.

- Извинете, сеньор… Хуан - ироничната усмивка за трети път сви ъгълчетата на устата на Дъкланд, - изплъзна ми се. - Помълча малко и добави: - И така, вие поискахте тази среща, аз съм тук. Говорете.

Хуан Лопес намръщено го изгледа, после отклони поглед и подхвърли:

- Очаквах да получа благодарност за направения ви… подарък - той се прекъсна и се огледа.

- Не се безпокойте - махна с ръка другият. - Тук е само верният ми камериер и двама моряци от личната ми охрана. Те са посветени.

Лопес не каза нищо. По едно време се обади:

- Доколкото разбирам, сте получили третото ни… дарение. Как ви се струва?

- Не е лошо - прозвуча безразличният отговор.

- Да, десет хиляди златни дублона наистина не звучат зле - насмешливо отвърна Хуан Лопес. - Надявам се те да притъпят донякъде чувствителната ви английска съвест и да ви направят причастен към каузата ни!

- Кауза? - подигравателно вдигна вежди Джон Дъкланд. - Да, убеден съм, че правите всичко това от чисто принципни подбуди. - После изведнъж стана сериозен.

- Планът ви граничи с безумието, кардинале! - Лицето на госта отново се намръщи, но той се отказа да поправя събеседника си. Дъкланд продължи:

- В момента крал Джордж е много силен. Особено след пердаха, който французите отнесоха от Нелсън при Абукир.

- Не съм убеден в това - вдигна рамене гостът. - При Абукир вашите също претърпяха значителни загуби, а кралят си има достатъчно неприятности с американските бунтовници и техните френски поддръжници. Така че… сега е моментът Испания да си върне онова, което британските авантюристи и капери насила ѝ отнеха. Онова, което… по право ѝ принадлежи от Бога!

Последните думи бяха изречени с такъв леден тон, че по гърба на англичанина неволно полазиха тръпки. “Дявол да я вземе тая йезуитска змия, мислено изруга той. Що за студенокръвна твар е този подлец!”. Той смукна от пурата и се опита да възрази:

- Да, но Нелсън…

- Нелсън е сакат и сляп! - нетърпеливо го прекъсна испанецът. - А крал Джордж е болен и не е далече мигът, когато ще бъде свален от престола.

- Много набързо карате, сеньор… Лопес - криво се усмихна англичанинът, възвърнал самообладанието си.

- А вие много бавно вземате решенията си - злъчно отвърна гостът. - Когато тъпчете испанското злато в леговището си, сте по-сговорчив.

Между двамата отново настъпи тишина. Джон Дъкланд вдигна чашата си от масата, повъртя я няколко мига между пръстите си, но после я остави, без да отпие и вдигна поглед към събеседника си:

- Какво пък, парите нямат мирис. Казал го беше един от римските владетели… Какво искате от мен?

- Харесва ми когато разговорът започва да добива положителен обрат - кимна другият. - Сега вече говорите като истински англичанин - делово и… безцеремонно. - Отново кратка пауза. Хуан Лопес поглади брадичката си с привично движение и проговори с безизразен глас, гледайки събеседника си в очите:

- След няколко месеца испанска ескадра от осем съда ще приближи на двайсет мили от Ямайка. Два от корабите - каравела и двумачтов бриг, под португалски и генуезки флаг, ще акостират в залива на Кингстън като търговски платноходи. Ще приемете по-голямата част от екипажите в двореца си под предлог, че ще организирате малко тържище на стоки. Колко от войниците от гарнизона са посветени в плановете ни?

- Не много, около трийсет. Отне ми неколкомесечна работа, за което би трябвало да получа съответните…

- През нощта охраната ще бъде обезвредена - продължи испанецът, без да обръща внимание на подмятането, - войниците от казармите ще бъдат арестувани, а над двореца ще се развее испанското знаме. Междувременно ще изпратите нареждане до патрулиращите в залива три английски съда да се предадат; през това време останалите кораби от нашата ескадра ще хвърлят котва в пристанището на Кингстън. Ямайка отново ще бъде испанско владение.

Лицето на Хуан Лопес бе побеляло от напрежение. Стоманеният му глас излизаше на пресекулки от гърлото, а тънките костеливи пръсти почти бяха смачкали горящата пура от стискане.

Англичанинът не отвърна нищо. След минути вдигна поглед и каза глухо:

- Вие сте луд!

Гостът направи усилие да се успокои и произнесе ясно:

- Не, аз съм пратеник на Бога, който ще въздаде справедливост в морето на Испания, така грубо поругана от английските набези, чрез които насила бяха отмъкнати владения, по право принадлежащи на други държави.

- И какво ще ми даде вашият Бог, ако… забия предателски нож в една от перлите на Британската корона?

- Още двайсет хиляди дублона в злато, което заедно с предишните суми прави общо около осемдесет хиляди фунта стерлинги. Освен това ще получите графска титла и десет хиляди акра земя на югозапад от Толедо, в близост до Естремадура.

- Аха! - безизразно подметна Джон Дъкланд. - Ами ако променя решението си и взема, че направя на трески проклетите ви кораби още в залива на Кингстън?

- Тогава британското правителство и сър Пит ще бъдат уведомени за предателството ви, а орденът ще се погрижи главата ви да бъде побита на грот-мачтата на нашия флагман!

- Разтреперих се от страх! - насмешливо вдигна рамене домакинът. - Вижте, кардинале, така или иначе аз няма да допусна изпълнението на дяволския ви план, защото Ямайка ще бъде окъпана в кръв. А аз не желая смъртта на нито един британски войник или моряк.

- Имате думата ми, че онзи, който не окаже съпротива, ще бъде пощаден. Пленниците ще бъдат натоварени на корабите и освободени, а ако желаят, ще могат да постъпят на служба при новия губернатор на Ямайка.

- И как да ви вярвам?

- Нямате избор. Ще трябва да се задоволите с дадената дума. Но можете да бъдете спокоен - на нас не ни трябва кръвта на британските матроси, а нашата възродена Ямайка.

- За вас кръвта е сок, по-евтин и от вкиснато вино! - глухо изрече англичанинът, гледайки събеседника си право в очите. - Кръвожадна йезуитска змия!

За миг по скулестото лице на Лопес премина сянка, но той се овладя. Бавно се изправи, надвеси се над масата и забил поглед в очите на Дъкланд, произнесе, отсичайки всяка дума:

- Аз съм кардинал Филип ди Сизарини, син на Бога, и се кълна, че един ден Испания отново ще е господар на морето! В противен случай нека бъда изпепелен, а пепелта ми - разпръсната по четирите краища на света! Запомни добре това, жалък нещастнико! - Обърна се към стъклената врата и преди да излезе, подметна през рамо:

- Ще остана в Порт Антонио пет дни. Дотогава трябва да ми дадете окончателния си отговор. Сбогом!

Тясната издължена лодка, наподобяваща индианско кану, бавно се плъзгаше по гладката повърхност в залива. На малката кърма седеше човекът, представил се за търговец на платове от кастилския град Толедо, който в момента бе загърнал дългото си костеливо тяло с голяма тъмна наметка. Бе вечерта на четвъртия ден от определения от него срок. През това време Лопес, или по-скоро кардинал ди Сизарини, не бе получил никакъв отговор от Джон Дъкланд, а на двата му опита да се срещне с него бе отговорено, че в момента сър Джон е на обиколка в южната страна на острова с риболовната си шхуна и е невъзможно да бъде осъществена каквато и да е среща. Преди два часа обаче шхуната бе хвърлила котва в залива и кардиналът, който пребиваваше на каравелата, с която бе пристигнал на острова, веднага разпореди да спуснат лодка. През тези пет дни неговият кораб неизменно стоеше на дрейф в открито море, на около миля от входа на малкия залив на Порт Антонио. Сега вече ди Сизарини, чието търпение бе на изчерпване от развъртането на англичанина и явното му нежелание да се среща с него, бе решил на всяка цена да получи отговор. На кърмата той стоеше неподвижно, само от време на време нервно сплиташе пръсти, което издаваше вътрешното му напрежение.

На отсрещния кораб в момента бяха запалени два фенера - на носа и кърмата. На палубата нямаше много хора, виждаха се само двама от дежурните вахтени. Лодката приближи съвсем близо до ниския борд и кардиналът извика с отсечен глас към вахтените:

- Ей, вие от палубата, аз съм този, когото шефът ви очаква. Трябва да говоря с него. Спуснете стълба.

Единият от моряците се надвеси през парапета и отвърна със зле прикрита подигравка:

- Какво да му кажем, сър? Капитанът в момента си почива от изморителния улов.

- Слушай, негоднико - кресна испанецът, - веднага спускай стълбата, защото още сега ще се върна на кораба си и ще потопя тази купчина изгнили дъски само с две от оръдията си!

На палубата на шхуната се разнесе глух смях, после обаче морякът отвърна с привидна сериозност.

- Да, сър, извинете, веднага ще ви заведем при капитана. Хайде, Били! - силно извика той и в този момент се случи нещо неочаквано. Испанската лодка бе почти долепена до борда на кораба. Изведнъж тишината бе разцепена от силен трясък, през парапета на платнохода прелетяха две огромни куки, закачени за краищата на дебели въжета, които се забиха в кърмата и левия борд на лодката. Веднага след това се разнесе силно скърцане и два здрави скрипеца започнаха да я издигат над водата.

- Какво правите, негодници! - изкрещя испанецът. Изправи се на кърмата, отхвърли мантията от себе си и като измъкна един от затъкнатите в колана му пищови, понечи да го насочи срещу моряците, но не успя. Лодката се бе издигнала вече на два метра над водата, когато изведнъж силно се разклати, последва мощен тласък и тя застрашително се обърна на една страна. Петимата нещастници вътре закрещяха и бясно замахаха ръце и гребла, а след още един миг малката шлюпка бе обърната с дъното нагоре и хората в нея се изсипаха във водата. Над повърхността изригнаха силни пръски, които се смесиха с виковете за помощ на нещастниците, а в това време палубата на шхуната се огласяше от смеховете на английския екипаж. Няколко души хвърлиха въжета във водата и испанските “гости” бяха измъкнати на борда. Преди да успеят да направят каквото и да било, петимата бяха омотани с въжета и, прогизнали и зъзнещи, завлечени към кърмата. Двама англичани издърпаха вцепенения от изумление и ярост кардинал и го повлякоха към капитанската каюта, а останалите пленници бяха замъкнати в кубрика. Моряците набутаха испанеца надолу по тясната стълба, после отидоха до една врата, отвориха я без да почукат и се намъкнаха в помещението.

Вътре Джон Дъкланд бе качил дългите си крака направо на дървената маса, покрита със сукнена покривка и пушеше неизменната си пура, сякаш през това време на палубата не се случваше нищо. Когато тримата нахълтаха в кабината, обърна стреснато глава, лицето му сякаш доби уплашен вид и той попита загрижено:

- Какво се е случило с вас, ваше преосвещенство? Ах, дявол да го вземе - изруга той, - какво са направили тия разбойници! Развържете го, негодници такива, вън, махайте се оттук! - размаха той юмруци към моряците си, които обаче не изглеждаха много гузни или уплашени. - Разкарайте се оттук, сган такава… Простете, ваше преосвещенство! - не преставаше да наваля той, като кършеше ръце и едновременно с това ги размахваше под носа на двамата моряци. Единият сграбчи вързаните ръце на побелелия от гняв и студ испанец, преряза въжето, което стягаше китките му и леко се поклони на капитана.

- Ще бъдем пред вратата, сър!… За всеки случай! - Двамата се ухилиха подигравателно към треперещия и вече освободен пленник и излязоха.

Вратата още не се бе затворила зад гърба им, когато испанецът безмълвно измъкна кама и скочи към Дъкланд.

- Ах ти, долен мръсник! - изсъска той. - Ще ми играеш номера, а…

С мълниеносно движение англичанинът грабна каната с вино от масата, удари я със сила във въоръжената ръка на кардинала и ножът издрънча на дървения под. После му удари силна плесница по мокрото кокалесто лице, натисна го да седне в един от столовете и извика:

- Успокой се, монсеньор! Нищо толкова не се е случило… Изслушай ме, дявол да те вземе!

Испанецът дишаше на пресекулки. Понечи да се надигне от дървения стол, за секунда замръзна неподвижно, после полека се облегна в него, треперейки от безсилна ярост и студ. Дъкланд остана прав около минута до масата, после, убедил се, че униженият му гост няма да предприеме нищо срещу него, рече малко по-спокойно:

- Съжалявам, кардинале, тази постъпка не беше много джентълменска, но аз трябва да знам някои неща! - Изгледа го студено около минута, после провлачи: - И ти ще ми ги кажеш сега, в противен случай ще те обеся на рея, пък ако ще след това проклетият ви орден да ме преследва до Полюса!

Ди Сизарини го гледаше с омраза. Дъкланд измъкна от един дървен шкаф бутилка бренди и голяма тумбеста чаша, тупна ги на масата пред госта-пленник, после отиде в другия край на каютата. Отвори друг шкаф, измъкна чиста моряшка куртка и я подхвърли към испанеца. След това отново се просна в стола, наля си от бутилката, запали нова пура и пусна кълба дим към дървения таван. После каза спокойно:

- Хайде, стоплете се, монсеньор, и се опитайте да забравите станалото. Искам да поговорим.

Онзи срещу него не каза нищо, само го гледаше с втренчен поглед, изпълнен със злоба. По едно време ядно тръсна глава, изправи се, отхвърли от себе си мократа камизола и наметна куртката. Напълни на свой ред чашата си и я гаврътна на един дъх. Наля си пак от кафеникавото питие, отново обърна чашата и като се помъчи да овладее гнева си, бавно вдигна глава към Дъкланд.

- Защо го направи, подлецо? Няма жив човек на света, който би си позволил такава долна гавра с кардинал ди Сиз…

- Стига, сър! - небрежно го прекъсна англичанинът. - Ние се заловихме за опасна игра. Не бива да обръщате внимание на такива дребни неща…

- Дребни неща! - злобно процеди испанецът. - На това ли му викаш дребни неща, куче такова! Ще има да плащаш за това, кълна се в Бога!

- Засега ще плащаш ти, идалго, пък после ще си разчистваме оскърбленията… В преизподнята! - подигравателно рече Дъкланд, а лицето на кардинала отново побеля от гняв. - Хайде стига, монсеньор - продължи той сериозно, - вече получи извинението ми. А сега… - той направи малка пауза, - сега ще ми кажеш защо аз. Защо потърсихте мен?

Испанецът не отговори. Само сплете дългите си тънки пръсти и отново втренчи злобен поглед в стоящия срещу него.

- Защо? - прозвуча още по-настойчивият въпрос, в който вече се долавяха нотки на нетърпение.

Ди Сизарини си наля нова чаша, отпи малка глътка и изрече със злобна подигравка:

- Познаваме алчната ти душа, англичанино. Знаем, че за злато би продал и родната си майка. Не ти харесва, нали! - неприятно се изсмя той и отново посегна към чашата.

- Не си играй с мен, кардинале! - рязко го прекъсна англичанинът. - И двамата знаем, че не това е причината. Искам да знам: защо точно аз? И ти ще ми кажеш истината, защото, кълна се в родната си майка - тук той натърти думите с някаква свирепа насмешка, - ще те прекарам под кила, пък ако ще да си не най-отявленият главорез на ордена, ами самият папа!

Кардиналът мълчеше. Дъкланд понечи да каже още нещо, но също млъкна и нервно забарабани с пръсти по масата. Отново понечи да каже нещо, но изведнъж стана от стола, приближи испанеца, застана със скръстени на гърдите ръце буквално на педя от него и процеди:

- Чакам!

Другият бавно вдигна глава, спря злия си поглед в капитана и изрече глухо:

- Заради баща ти!

Каютата се огласи от трясъка на строшената в пода бутилка, а една желязна ръка сграбчи кардинала за гърлото.

- Какво… каза… куче?! - гласът на Дъкланд излизаше от гърлото му на пресекулки.

Онзи срещу него бавно стисна китката му и със сила я откъсна от гърлото си. После бавно повтори:

- Казах каквото чу, англичанино! Заради баща ти. Полковник Питър Дикънсън, командир на кралска ескадра, който бе несправедливо осъден на смърт от крал Джордж ІІІ.

Дъкланд сграбчи празния дървен стол и със сляпа ярост го строши в ъгъла на кабината. Измъкна затъкнатата в колана си кама и я заби в масата, после понечи отново да сграбчи испанеца за гърлото, но с нечовешко усилие успя да се овладее и попита с треперещ глас:

- Какво знаете за това, негоднико? Кой ви разправи? Това беше преди петнайсет години. Казвай каквото знаеш, иначе ще ти прережа гърлото! - и той измъкна камата от масата.

Кардиналът не трепна от заплахата, само погледът му стана още по-остър. В кабината за миг настъпи тишина. След минута напрегнато мълчание, през което се чуваше само пукането на кокалчетата на ръцете на Дъкланд, ди Сизарини продължи:

- Орденът има очи и уши навсякъде, нещастнико. Знаем тайната ти. Ние знаем всичко. Никой не може да си играе с нас. Орденът на Исуса ще въздаде справедливост във вашия прогнил разбойнически британски свят и ти… ти ще ни помогнеш за това! От любов към твоя любим крал! - И той се заля в зловещ смях.

Англичанинът гневно го изгледа, ръката му трепна, но изведнъж той уморено се отпусна на стола и глухо произнесе:

Останал сам, Дъкланд измърмори една ругатня, изля последната останала пълна чаша в гърлото си, после изведнъж стана от стола и се заразхожда с нервни крачки из каютата.

Една стройна тримачтова бригантина хвърли котва в скалистия залив Ландс Енд в Югозападна Англия. Отдавна бе минало полунощ. Небето бе закрито от облаци и ако не се смяташе окаченият на бушприта на кораба фенер, никъде не се мяркаше никаква светлина.

На палубата на платнохода се разнесе скърцане на скрипци и във водата бе спусната малка гребна лодка. Висок мъж, увит в наметало и с широкопола шапка на главата, се спусна в нея по едно въже и се настани на кърмата. Веднага след това в шлюпката се спуснаха още двама моряци, хванаха веслата и бавно загребаха към брега.

- Отбийте в по-малкия десен ръкав - приглушено нареди човекът на придружниците си. - Ще останете да ме чакате тук два часа. Ако дотогава не съм дошъл, ще се върнете на борда. През деня ще вдигнете на кораба британски флаг, а другите две лодки ще кръстосват из залива и ще хвърлят мрежи. Когато се стъмни, ще видите малък огън на брега. Тогава ще дойдете да ме вземете. Хайде.

Моряците отпуснаха веслата и малката лодка се заклати по водната повърхност. Човекът се изправи от кърмата, прехвърли се зад ниския борд и нагази до пояс във водата. После бавно се насочи към скалистия бряг.

На половин миля навътре на брега стоеше като побита самотна дървена къщичка, обиколена с дъсчена ограда. Местността наоколо бе осеяна с трънливи храсталаци и няколко огромни дъба, единият от които бе наполовина изгорен от гръм. На миля нататък бе разположено малкото селце, което също носеше името Ландс Енд.

Човекът приближи къщурката, сви ръце пред устата си и приглушено извика някакво име. Изчака минута-две и повтори. Едва при третия повик през четвъртитото прозорче се отцеди мътна светлина, придружена с неясен шум. Вратата на жилището се отвори и един тъмен приведен силует застана в рамките ѝ. Веднага след това се чу прещракване и остър глас заплашително изсъска:

- Кой си ти, по дяволите, и защо си дошъл тук?

- Търся Джереми Роскомън - отвърна нечаканият гост.

- Кой пита за него?

- Казвам се Джон Дикънсън.

Отсреща последва минута мълчание.

- Откъде идваш?

- От Кингстън, Ямайка.

- Лъжеш, бандит среднощен! - още по-силно изсъска гласът. - Разкарай се веднага оттук, защото ще ти пръсна главата! - Стопанинът на дома вдигна пушката на рамото си и запъна петлето.

- Стой, недей, чичо Джери! - предупредително вдигна ръка среднощният посетител. - Наистина съм аз, Джон. - След малко добави по-тихо: - Синът на твоя другар Питър Дикънсън.

Пред него се разнесе задавено възклицание, после човекът извика изумено:

- Питър Дикънсън!… Питър!… Велики Боже!… - Изведнъж млъкна и остро заповяда:

- Не мърдай!… Как да ти вярвам, че ти си Джон?

- Аз съм, чичо… мистър Роскомън. Пусни ме да вляза. Ще ти обясня. Изминах дълъг път…

- Стой! Аз ще кажа дали ще те пусна. С какво пристигна от Ямайка?

- С бригантината „Белона”.

Джентълменът отсреща изруга и без да каже дума повече, хлътна в къщата. След малко се появи с опушен фенер в ръката и приближи до нощния гост, без да сваля пушката в другата си ръка.

- Я да те видя! - приглушено изрече той и вдигна фенера към лицето на другия през ниската ограда. В същия миг издаде вик на изумление, захвърли пушката и бързо отвори малката вратичка. Вдигна още веднъж фенера току под носа на пристигналия, а в следващия миг пристъпи крачка и бурно го прегърна.

- Джон! - разхлипа се стопанинът. Беше възрастен мъж с голяма бяла брада, наближаващ седемдесетте, облечен с груба ленена риза и широки моряшки панталони. - Джон, сине! Къде се изгуби, момче? Как така си тук? Измина дълго време, сине… - не спираше старият човек, а по сбръчканото му лице се стичаха мокри вадички.

Джон отвърна на прегръдката му, после глухо изрече:

- Пристигнах чак от Ямайка, чичо Джери. Не знаех дори дали си жив. Ще остана при теб тази нощ. Дошъл съм по важна работа. Искам да говорим.

- Влизай, влизай, сине! - нетърпеливо го подкани старецът и двамата влязоха в една от двете стаички на дървената къщурка. Стопанинът окачи фенера на една кука на тавана, издърпа от ъгъла малка дървена масичка, после отвори един сандък и измъкна бутилка, парче козе сирене и хляб. Извади ножа от пояса си и отряза връзка нанизана сушена риба, която висеше на една от стените. Остави всичко това на масата, побутна стол към госта и сам седна на другия свободен.

Известно време в стаята настъпи тишина. Старият човек безмълвно се взираше в суровото лице на мъжа пред него, после отпуши бутилката и наля бренди в две канчета. Без да каже дума, Джон Дикънсън надигна канчето и го изпразни на един дъх. Взе безцеремонно шишето и го напълно отново. После избърса устните си и едва тогава проговори:

- Ще ти кажа с няколко думи. Когато заминах от Англия, се установих за няколко години на Малките Антили, в Ангуила. После пристигнах в Ямайка с бригантината, която прекръстих на „Касълфорд”. Станах капер на служба при губернатора. Минаха години, плених неприятелски кораби, които присъединих към ямайския флот. И сега губернатор на острова… съм аз! - изтърси той и отново пресуши канчето.

Мъжът срещу него опули очи и смаяно го изгледа.

• 
  Ти си станал… За Бога, та това е… - и той изведнъж млъкна.
  
• 
  Знаеш, че те имам като роден баща - каза Дикънсън. - През последните няколко години имах намерение да те посетя, за да ти съобщя какво съм решил. И тъй като зная, че въпреки сегашното ти доброволно отшелничество имаш много познанства и връзки, щях да те моля да ми помогнеш със сведения. Особено за граф Съмърс Делбъро и лорд Дорней от Горната камара, за чийто племенник и злополучния двубой между него и баща ми ти ми разказа още преди петнайсет години в Лондон. Тия двама високопоставени негодници смятам за едни от виновниците за смъртта на почтения сър Питър. На Ямайка ежегодно идват десетки кораби от Англия и до мен достигнаха слухове… Но за това малко по-късно… Не знаех обаче къде да те намеря. Но миналата година случайно научих, че си се установил тук - продължи Дикънсън, без да обръща внимание на все по-нарастващото смайване на стареца. - Когато в Кингстън пристигна ирландски бриг, чийто капитан се оказа… твоят племенник Райли Роскомън.
  

• 
  Райли… За Бога… как… добре ли е той?
  
• 
  Всичко е наред, сър - рече Дикънсън. - Виждам, че в теб напират много въпроси, но нека довърша и после ще можеш да ме питаш каквото те интересува.
  

• 
  Мистър Райли ми разказа, че не си много долюбван от граф Делбъро и копоите, с които се е обградил, само защото си бил най-близкият другар на баща ми. И че този кучи син Делбъро бил готов на всичко, само да си върнел благоволението на Джордж. Преди време сериозно се изложил пред него, когато се напил на прием в двореца Кенсингтън и на висок глас славел Елизабет Тюдор, заявявайки, че на английския престол никога не е имало и нямало да има по-достоен владетел - завърши той, а през това време лицето на Роскомън смени цвета си поне десет пъти.
  
• 
  Чакай малко, млади сър! - извика той. - Внезапно пристигаш тук след петнайсет години, за няколко минути ме осведомяваш за невероятни събития, за които разказваш така, все едно говориш за обяда си. Станал си губернатор, видял си Райли, дошъл си тук след толкова време да търсиш сметка на херцога на Корнуол, без да си сигурен, че той има нещо общо със смъртта на баща ти…
  
• 
  Не само на него - неочаквано рече Дикънсън.
  
• 
  Какво означава това? - вдигна вежди Роскомън.
  
• 
  Аз реших, всъщност живея с тази мисъл именно от петнайсет години. Да отмъстя! Дошъл съм да отмъстя.
  

- Дошъл съм да отмъстя за смъртта на баща си.

- На кого?

- На проклетия и богоненавистен Джордж!

Стопанинът се задави с брендито, закашля се, после остави полупразното канче на масата и смаяно се втренчи в седящия срещу него.

- Това ли е, което чух?! - сподавено възкликна той. - Говориш за него!… За… - и той млъкна.

Мъжът не отговори веднага. Извади пура, запали я от свещта на масата и бавно пусна дим пред себе си. По едно време глухо изрече:

- Коравосърдечният крал Джордж отне невинния живот на честния ми баща. И аз ще отмъстя за смъртта му!

- Как, сине? - горчиво се усмихна старецът. - Какво можеш да направиш ти срещу най-силния и тираничен владетел в Европа?

- Много неща - безизразно отвърна Дикънсън. - На първо място възнамерявам да му отнема Ямайка.

Роскомън изпусна канчето и остатъкът от брендито се разля по пода. Той изгледа госта си, сякаш гледаше умопобъркан и изрече на пресекулки:

- Какво смяташ… Какво…

- Ямайка! - тихо и твърдо повтори Дикънсън. - Ще отнема английското владение на Ямайка.

- Ти бълнуваш, сине! Как ще направиш това? Дори и да разполагаш с кораби и войници, те са верни на краля.

- Ще я предам на испанците - последва спокойният отговор.

Другият подскочи в стола, втренчи се в изопнатото лице на госта и задъхано произнесе:

- Повтори… повтори това, което каза…

- Ще пусна испанците на острова.

Старецът стовари юмрука си върху масата, блъсна празната бутилка, която се строши на пода и гневно извика:

- Какви ги говориш, дяволите да те вземат! Какви щуротии дрънкаш…

- Не, напълно съм сериозен…

Столът изхвърча в ъгъла на стаята, която се огласи от гневния вик на Роскомън.

- Дявол да ме вземе, не знам какво ме спира да те застрелям още сега! Ти искаш да предадеш кралско владение на ония папски разбойници! Ти си предател, кучи сине!… Махай се веднага от дома ми! Веднага! - Той рязко отвори вратата и с нервен жест посочи навън, свирепо гледайки госта си.

Джон Дикънсън не помръдна. Старецът гневно тропна с крак и повтори:

- Разкарай се оттук, негоднико! Баща ти в гроба ще се обърне, ако можеше да те чуе! Как си могъл да измислиш подобна подлост…

- Не ме интересува какво мислиш, сър! - остро каза Дикънсън. - На кого да съм верен? На човека, убил най-почтения английски офицер! На този проклет кръволок! Или може би подлостта е опростена на кралете от Бога и трябва да я приемаме като нещо нормално! Отговори ми, Роскомън!

- Върви си! - глухо отвърна старецът. - Върви си! - повтори настойчиво след малко той.

Дикънсън понечи да каже нещо, но замълча, изправи се бавно и без да каже дума повече, излезе от къщата. Останал сам, стопанинът се отпусна бавно на останалия празен стол, зарови глава в шепите си и захлипа. По едно време бавно вдигна глава и внезапно погледът му попадна на нещо. Беше лист хартия, сякаш случайно изпаднал на пода. Старецът се наведе, взе листа, разгъна го пред свещта на масата и бавно прочете краткия текст. Лицето му побеля като сняг, той се залюля и почти падна от стола, после сключи треперещи ръце към тавана и зашепна молитви.