2 Петя Красимирова Ангелкова
методологични стратегии в организацията на емпиричните
Изтегляне 1.83 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
ustna-rech-pri-deca-s-uvreden-sluh, dokumentite.com-syvremenni-predizvikatelstva-v-obuchenieto-i-rehabilitaciqta-pri-decata-s-uvreden-sluh, Документооборот. Движение на документите – работни процеси,, Регистрация на документите
| методологични стратегии в организацията на емпиричните изследвания на психичното здраве при деца и възрастни с увреден слух Под влияние на напредъка в психологическото познание за взаимодействието на социалните и биологичните фактори, на вътрешните и външните условия в развитието, както и утвърждаващите се позиции на био-психо-социалния подход към психичното здраве, настъпват сериозни промени в изследователската методология, прилагана към емоционалните и поведенческите проблеми при увреден слух. Х. Шлезингер и Медоу (2000) за първи път поставят въпросът, дали липсата на звукова информация и комуникацията на глухите деца и възрастни, опосредствана от език в звуково-артикулационна модалност сама по себе си създава предразположение към традиционно посочваните негативни поведенчески структури или ранната глухота провокира особени взаимодействия със социума, които са решаващи за емоционално-поведенчески специфики и дефицити. Авторите провеждат първото изследване, което променя посоката на изследователските стратегии и насочва вниманието към възможните вътрешно групови различия в емоционално- поведенческите характеристики на глухите деца и възрастни. Предполага се, че тези различия са провокирани от различния тип взаимодействия със социалната среда, които се установяват в общата популация на децата и възрастните с увреден слух. Тази стратегия се опира на теоретичните бази в концепцията на Е. Ериксон (1968) за психосоциалното развитие, неговия стадиален характер с възрастови задачи и кризи, запазила своята актуалност до наши дни. В рамките на психосоциалната теория на Е. Ериксон клиничните психолози Шлезинджър и Медоу (1972) анализират психо-социалното развитие на слухово увредените деца. Те установяват, че изходът от всяка криза е тясно свързан със действието на няколко специфични фактора - степен на слуховата недостатъчност, време на възникване на слуховото нарушение, социални и индивидуални ресурси на детето. Успехът във всеки стадий се определя от наличието на значими, реципрочни и дълбоко позитивни взаимодействия със социалната среда. През първите три фази авторите описват три качествено различни модела в развитието на нечуващите деца. Първият модел се отнася до най- обемистата група - глухи деца с чуващи родители. Отбелязва се наличие на информационен дефицит и импровизираност при ―храната за мисълта‖ на глухите бебета, препятстващи задоволяването на когнитивните потребности. Човешкият глас, с неговите емоционални характеристики, е изолиран напълно или частично, което се отразява негативно. Чувството за доверие е относително вероятен изход, но се постигне чрез активно използване на невербалните средства - усмивка, допир, контакт с очи. Условията на развитие на тези деца стават значително по-неблагоприятни във втория стадий, когато ролята на символната и лингвистичната комуникация нараства. Вероятността за неуспех утвърждаването на 13 чувство за автономия се определя от задръжката на езиковото развитие, от непълноценните комуникативни умения, недостатъчно реципрочната връзка ―родител-дете‖. Типични за слухово увредените деца във тази възраст са биполярните поведенчески структури. Една част от тях се проявяват като крайни послушни, покорни, докато други са крайно девиантни, своенравни, импулсивни. Негативното отражение на нарушените комуникативни способности се засилва през следващите критични фази, когато се изгражда чувство за инициативност, увереност в собствените способности, самоидентичност и т. н. Вторият модел, описан от Х. Шлезинджър и К.Медоу, се отнася до глухите деца на глухи родители. От ранно детство тези деца боравят с американския жестов език като с матерен език. Целесъобразната комуникация с родителите създава предпоставки за значително по-успешно преминаване на ―кризите‖ и предотвратяване на биполярните поведенчески стилове. С най-позитивни характеристики се представя третия модел на развитие. Той се демонстрира от глухите деца с чуващи родители, които използват в комуникацията както словесна реч, така и жестов език. Установява се, че общуването на детето с родителите, връстниците, учителите и др. възрастни е значимо и реципрочно, а това ограничава вероятността за поява на когнитивни, емоционални и поведенчески дефицити в развитието. Обобщенията на авторите са, че възрастовият фактор задава структурата на потребностно- мотивационната сфера по един идентичен начин при чуващи и глухи деца, на съществуват значими различия в социалната среда, която посреща тези потребности и организира възрастово съответни дейности за тяхното удовлетворяване. Глухите деца на глухи родители се оказват с психологически профили, близки до чуващите връстници и честотата на психопатологични разстройства е по-ограничена в сравнение с другите глухи връстници. Условията за изграждане на компенсаторни езикови умения в алтернативния визуален език (жестов език) също са различни, а той се оказва фактор, нормализиращ междуличностните интеракции и осигуряващ смислени взаимодействия от най-ранна възраст с първата социална среда -семейството. През 1985 на симпозиум в САЩ специалистите открито се обединяват около необходимостта от научни изследвания в области, които разкриват специалните способности на глухите хора, а не само техните дефицити. Традиционният проблем на глухотата е свързван с комуникативните способности и формирането на устна реч е важно за всекидневните контакти и професионалния живот, но не гарантира решаване на всички проблеми и особено тези, които се отнасят до психо-емоционалната адаптация, формирането на самоидентичност на личността и превенция на психичното здраве ((Попзлатева, 2008). Изтегляне 1.83 Mb. Сподели с приятели:
|