Ана диана Петрова 1

”С фокусническата си пръчица, която уж служи за изумление отсреща и забавление тук, играя всъщност друго, трета игра...” Владимир Трендафилов, „Смъртният танц на фокусника”

Ана беше говорила със своя позната в телевизията, която трябваше да й помогне да се вмъкне пред гримьорната на „Комиците”. Когато отиде да причаква Ненчо след едно от представленията, видя, че не е единствената, която го очаква. Имаше и още трима-четирима мъже, които се оглеждаха един друг мълчаливо. Всеки от тях беше дошъл тук по работа. Може да бяха пиари от фирми, които да договарят реклами или кандидат-комици, които си търсеха работа. Всъщност една пиарска среща едва ли щеше да се случи тук, но Ана разсейваше притеснението си от предстоящата среща, като мислеше за хората, които чакаха отпред.

Тя реши да се възползва от състоянието си на бременна жена – нямаше време, нито желание за приличие пред останалите, тъй като това нямаше да й помогне да стигне по-бързо до Ненчо.

– Заповядайте – рече й един от бодигардовете, които пазеха гримьорните.

Вратата се отвори и пред Ана се разкри тясна стая с огледала на едната стена. В малкото пространство цареше хаос – нахвърляни перуки, дрехи и обувки. На масите пред огледалата бяха разпръснати гримове, чанти и всякакви боклуци. За миг Ана се стресна от безпорядъка. Беше очаквала спретната гримьорна, такива, каквито ги снимаха в американските филми. От тази дупка излизаха хора, които се появяваха на сцена, разсмиваха публиката, снимаха се.

– Кажете – изникна Ненчо пред нея. Беше си го представяла по-нисък, а той се оказа среден на ръст мъж, чието лице не беше по-различно от това, което представяха на телевизионния екран – нито по-сбръчкано, нито по-младолико. – Трябва да сте направили големи фокуси, за да ви пуснат тук... – засмя се той, стори й се с цел да я отпусне предвид положението й.

Ненчо веднага й се хареса. А и тя, бременната крадла, идеше тук, за да вземе от времето му – вероятно без да успее да го възмезди. В България нямаше училище за фокусници, или поне не официално известно на възрастните.

– Да. Откакто забременях, ми се струва, че всичко е фокус – Ана се прокле за жалкия си опит да остроумничи пред краля на остроумието.

– Може би. Издутите кореми понякога също – очите му се присвиха, притиснати от черна ирония.

– Имате дете, вероятно ще ме разберете. Идвам с голяма молба към вас – Ана прихвана корема си, пусна въздишка и вдигна вежди умолително, не защото толкова умоляваше, колкото за да демонстрира, че е напрегната. След това изсипа върху Ненчо разказа си за Дани така сърцераздирателно, както нито беше планувала, нито очакваше от себе си.

Ненчо я слушаше, а след като тя привърши, настана тишина.

– Вие сте жената, която ми изпрати имейл и аз ви отговорих.

– Така ли? – изуми се Ана. – Нищо не съм получила.

– Разбира се – случват се и такива фокуси. – Вижте, не правя такива неща. Едва намирам време за семейството си – Ненчо направи пауза. – Но звучите така, сякаш на това дете му трябва най-големият фокус.

– Или най-големият фокусник в България – поправи го с усмивка Ана.

– Къде работите?

– Не работя... но преди да напусна, бях в Комисията за финансов надзор.

– Значи можете да ми върнете жеста. Никакви данъци – смигна й Ненчо.

– Не мога. Комисията не се занимава с... – побърза да се застрахова Ана.

– Можете – прекъсна я Ненчо, подаде й ръка и се сбогува с нея. – И вече го правите. Все на някого трябва да предам каквото мога да правя. Подробностите ще уточните с личната ми асистентка. И още нещо... за да фокусничиш, се иска дисциплина – никакви закъснения, извинения и тем подобни... както и, разбира се, нещо, което малцина притежават – да не ти пука.

Ана се разсмя сърдечно – имаше чувството, че ще се разтече от благодарност заедно с корема си. Дължеше огромна услуга на приятелката си от телевизията и още по-голяма на този човек.

Прелетя от центъра до дома на крилете на столично такси. Къщи, дървета и пешеходци преминаваха край нея като в сън на Айнщайн. Времето обаче беше спряло – Ана едва днес и едва след срещата си с Ненчо осъзна, че обича Дани повече от всичко на света. И дори може би повече... от детето в корема си.

96.

Илия се запозна с новите си колеги. Очакваше ги обучение, което го изпълваше с напрежение – сладко напрежение. Можеше ли да се справи с новата си работа? Можеше ли да оцелее в компютърната фирма? Щеше ли да му се понрави работата? Всички тези въпроси валяха като снежинки в главата му и щом се докоснеха до него, мигом се стопяваха. Нямаше време да мисли много нито за Ана, нито за Дани, нито за работата си. Вършеше задълженията си машинално и ги усещаше като мехлем върху разранената си душа. Щеше да напредне в тази работа, щеше да положи всички усилия, за да оправдае собствените си очаквания и тези на останалите. Ако успееше да ангажира ума си по такъв начин, че да не му даваше нито време, нито сили да мисли за нещо друго, може би щеше да се успокои. Разчиташе мисълта за един-единствен портокал да го прави сляп за градината с изгнили плодове. Илия се връщаше вечер изтощен от усилията, които полагаше, за да схване логическата еквилибристика на програмата, с която работеше. Но усещаше тази умора като благина, разливаща се по вените му. Никога през живота си не се беше справял добре с каквато и да било техника, камо ли с програми. Всичко, което правеше, му приличаше на опитването на непозната храна от далечна страна. Младият екип от нови специалисти се състоеше от петима души. Три дами, той и още един негов колега. Започнаха да ходят на обяд още в самото начало. Разговаряха за ежедневни неща, смееха се. Илия забелязваше, че при всеки неволен опит разговорът да се задълбочи, всички бързаха да изплуят на повърхността и отново да поемат въздух. Дълбочината ги плашеше, сякаш можеха да се удавят лесно.

Дани и Ана се занимаваха изключително с новото хоби на Дани. Ана го водеше при Ненчо, а след това отработваха новите фокуси, които Дани бе учил по цели следобеди. Ана очевидно се стараеше да помага на Дани да не изостане от училище, но той с такъв ентусиазъм се занимаваше с фокусите, че сърце не й даваше да го отделя от заниманията му. Беше решила да се погрижи за първото му представление пред съучениците, но искаше да изчакат раждането, защото то стремглаво наближаваше.

Коремът й беше увиснал над краката й така, че не можеше нито да ги види, нито да си завърже обувките. Чувстваше се тромава и стъпваше неумело. Краката й отичаха, а под очите й се бяха образували постоянни сенки. През последните няколко седмици сънливостта й отстъпи място на притеснение за онова, което я очакваше. Будеше се често нощем, заставаше до прозореца и гледаше към отблясъците, които хвърляха нощните лампи. Все повече я завладяваше първичният страх на нейните баби и прабаби. Всеки път когато са раждали, те са стъпвали с единия крак в гроба, преповтаряше си тя. По осем-девет-десет раждания. Децата умирали, жените раждали отново. Пак стъпвали там, откъдето можели и да не се върнат. За да живеят, трябвало да бъдат на границата между живота и смъртта.

Ана едва сега се замисляше за повелите на женската съдба, поставени по този начин, но те не й тежаха, така че да я морят, само я изпълваха със страх от предстоящото. Да, може би щеше да умре, но също така да, може би щеше да живее като истинска жена. Всички тези мисли, които биха се считали за част от „предродилната депресия”, при Ана всъщност се проявяваха с неясната симптоматика на духовно прераждане. И тя се страхуваше, страхуваше се за себе си и за детето, което носеше, за Дани, за Илия, за целия си свят, който си заминаваше, за да отвори път на новото.

Страхът й от смъртта я заливаше и денем, и нощем, такъв, какъвто всички го познаваха – оголен до кокал и зъл. Дишаше й се, ядеше й се, сънуваше й се, ходеше й се, любеше й се, припомняха й се минали неща, дори й се болеше.

Илия усещаше промените, които се случваха с Ана, едновременно с унизителната болезненост на мъж, който не бе оплодил жена си, и с радост, която му се струваше неадекватна, неморална и ненормална. Той не можеше да си представи как да заобича дете, което бе резултат на отявлено прелюбодеяние. В любовта не трябваше да се случват такива неща. Никой не трябваше да ги изпитва. Това не беше лесно преодолимо, изобщо даже не беше преодолимо. Имаше само два начина – или да полудее, или да захвърли ума си на друг срещу жълти стотинки. Освен всичко това Илия се беше вкопчил още повече в Дани като в единствена възможност да запази останките от мъжкото в себе си. Дани беше неговата легитимация, че все още бе човешко същество с полагащото му се достойнство.

Двамата се виждаха по-малко отпреди. Сега Дани се занимаваше по цели дни с фокуси, почти не му оставаше време за училище, а когато Илия се връщаше, пребит от работа късно вечер, го целуваше по челото и му пожелаваше лека нощ. Илия се опитваше да навакса през уикендите, но и тогава не успяваше, защото продължаваше да чете за банковата програма. Чувстваше се гузно, но това не му тежеше толкова много, след като виждаше, че Дани не го преживява. Синът му беше толкова вглъбен в собствения си свят, че сякаш виждаше и чуваше единствено през него. Ако Илия разговаряше за фокусите с Дани, Дани можеше да чуе думите му. Но всичко останало – за него момчето нямаше уши.

98.

Ана беше предложила да заплащат за уроците по фокуси, но Ненчо категорично отказа със следните думи:

– Дължа го на своя учител, мистър Сенко.

Ненчо беше започнал с един от любимите си фокуси, който смяташе, че Дани може да изпълни лесно.

– Вземаш един банан и показваш пред публиката, че е цял. Казваш, че без да го обелваш, по вълшебен начин ще нарежеш вътрешната му част на четири равни парчета. Изричаш вълшебните думи, обелваш банана и той е нарязан. Как ти звучи това?

– Супееер – ахна Дани. – И как ще стане?

– Първата ти задача е да помислиш как би могло да стане. Урокът за днес приключи. Довиждане! – рече Ненчо и стана. Не бяха изминали и пет минути от идването на Дани при него.

– Само да разгледам кутията и ставам – рече Дани.

– Ти винаги ставаш, моето момче, запомни го от мен. А сега е време да тръгваш.

Дани едва отдели поглед от вълшебната кутия на Ненчо – там, където се намираха инструментите, с които щеше да поправи живота си.

Когато и двамата се появиха в хола на Ненчо, където ги очакваше Ана, тя първо си помисли, че нещо се бе случило.

– Първият урок е пет минути. Всеки следващ е повече. Дани, давам ти коз за загадката. Ето го – рече Ненчо и вдигна ръце по фокуснически. – Всяко вълшебство е съвкупност от дребни хитрости. Знаеш ли какво е съвкупност? Мама ще ти обясни.

Ана се надигна тромаво и се запъти към вратата. Оставаха й само две седмици до термина – нито можеше да завърже маратонките си, нито да закопчае якето си. Широко усмихната, тя разтвори ръце да прегърне Ненчо. Не й се мислеше как щеше да му се отблагодарява.

Когато влязоха в колата и тя запали, Дани, който до този момент мълчеше, изведнъж изсипа лавината си от впечатления. Той й говори чак докато стигнат до вкъщи. Ненчо беше забранил на Ана да купуват илюзионната му книга. Целта била Дани да се опитва сам да разгадава фокусите. Така не само щял да ги запомни по-добре, но и щял да се научи сам да си измисля такива, като наблюдава нещата, които се случват край него. „Ще отложим четенето за по-късно”, беше й казал Ненчо.

Днес Ана се събуди с усещането за тежест в долната част на корема. Първоначално помисли, че е заради зелето, което бяха яли предната вечер. Но когато отиде в тоалетната, видя следите от розова слуз по бельото си. Нещо се беше случило! Като си повтаряше да не се притеснява, тя отиде и събуди Дани.

– Днес ще отидеш сам на училище. Мама трябва да иде на лекар.

– Добре – рече Дани в полуунес.

– Хайде, аз ще се оправям и ще ти се обадя по-късно.

Ана отиде в другата стая. Ръцете й трепереха. Хиляди пъти в класа по йога за бременни й бяха повтаряли да не се притеснява, защото най-големият враг на бременната жена е нейното притеснение. Тя позвъни на Илия и му каза, че отива на преглед в болницата. Щяха да се срещнат там.

Взе си душ, без да мокри косата си, а очите й се пълнеха със сълзи, сякаш отиваше на заколение. Само веднъж да минеше това раждане и животът й щеше да поеме в светла посока. Но сега трябваше да мисли за бебето, да бъде концентрирана и спокойна. И как, по дяволите, се правеше такова нещо, когато във всяка клетка от тялото й беше запечатан като с лепило страхът. Той не я срязваше изведнъж, той настъпваше тихо, завладяваше всеки нерв от тялото й и причакваше иззотзад като коварен убиец. „Жените знаят повече за смъртта и затова разбират по-добре живота”, помисли си Ана, за да уталожи ужаса си за няколко минути. Докато се обличаше, внезапно усети изтръпване в коремната област. След няколко секунди коремът й се отпусна. Това може би беше контракция.

Няколко пъти беше питала приятелки и познати за усещанията по време на раждането. Всички й даваха уклончиви отговори и като че ли премълчаваха нещо. Беше решила да не ровичка по форумите и да не разглежда разказите на други родилки, защото имаше чувството, че ще я натоварят допълнително и ненужно. Тя щеше да бъде щастлива майка и щеше да се справи успешно – това беше единствената мисъл, която искаше да запомни. Не желаеше да нарушава тайнството на раждането. Може би днес щеше да види бебето си – очите му, пухкавите му ръчички. Но не сега... сега да мисли за дишането.

Тя се облече трескаво и извика такси. Излезе и вече пред асансьора се обърна да погледне към къщната врата. Или щеше да се върне с бебе в ръце тук, или нямаше да се завърне никога. Трети изход не можеше да си представи. А колко жени абортираха, колко жени раждаха мъртви децата си – никой не им говореше за тези неща на курса за бременни. Обърканите й мисли се разпиляваха.

Липсваше й Илия в този момент. Когато двамата се тревожеха, като че ли половината тревога се изливаше в него и й ставаше по-леко. Не че той можеше да й помогне с нещо, освен да й държи ръката – това последното изобщо не пренебрегваше. Да умреше така може би не беше толкова тежко, като да издъхнеше сама. Колкото и да се опитваше да отклони вниманието си от мисълта за смъртта, Ана неволно се връщаше натам.

В болницата всички се движеха забавено. Казаха й да изчака пред кабинета, а пет минути по-късно пристигна задъхан и Илия.

– Как си, мила?

– Добре, щом си тук.

– Боли ли те? – целуна я Илия.

– Не точно, по-скоро ме присвива.

– Защо чакаш, хайде да влизаме...

– Така ми казаха, има друга жена вътре.

– Но к-как така? Раждането може би започва...

– Успокой се. Достатъчно се тревожа самата аз.

Илия щеше да присъства на раждането на дъщерята на Мутия, сега неговата дъщеря. Бяха решили да се възползват от програмата за присъствие на бащи. Ана беше избрала този модел на раждане не само защото имаше нужда да държи ръката на съпруга си, докато животът й беше в опасност... струваше й се, че ако не го прави, може да си остане там. Тя искаше да го подготви за бащинството от самото му начало по най-простия начин, като го маркира.” Ти си бащата, Илия, защото те допускам да бъдеш до мен по време на раждането на нашата дъщеря, по време на моето прераждане, по време на моето влизане в гроба с един крак. Ти си най-близкият ми човек, ти си човекът, когото обичам.”

Вратата, около чиято дръжка се виждаха отпечатаци от пръсти, внезапно се отвори и една носилка се показа напред. Направляваше я дребна сестра, която не спираше да повтаря: „Спокойно. Спокойно.” Бледа жена, която се губеше между още по-белите чаршафи, гледаше с жален поглед, а зъбите й тракаха. Ана мразеше тази дума „спокойно”. Тя почти винаги означаваше само едно – че страхът е основателен. В този миг й се прииска да беше като розовите кукли, на които мълчаливо се възхищаваше. Колко по-лесно беше да си глупава, руса и розова! Раждането щеше да бъде само един кошмар, след който те очакваха поредица корекции на тялото. А за Ана то беше толкова много и толкова различни неща – то беше нов свят, беше адът и раят на нейното женско. То беше всичко, към което се беше стремила през целия си съзнателен и несъзнателен живот – то беше началото и краят, и много повече от това. То беше средата.

Ана затвори очи. Толкова много звезди имаше по нощното небе на клепачите й. Тихо и чисто време. Спряло в бързия си бяг. Избягало от всеки покой. Тя беше светът и светът беше самата тя. Може би така се бе чувствал Бог, когато бе създавал земята и хората. Всичко зависеше от нея, но поради непреодолимата й страст да сътворява, всичко също така не зависеше от нея. Никой не смяташе за отговорно бебето, което се раждаше. То просто не можеше да не го направи, да не се сътвори. Бебе раждаше бебе – ето това беше Ана сега.

Здравата ръка на дребната сестра я измъкна от унеса й.

– Хайде, влизайте.

Ана се надигна мъчно. Влезе. Даваше си сметка, че прилича на ходещ слон, особено с анцуга, с който беше дошла. Гърдите й бяха подути, сякаш всеки момент от тях щеше да покапе кърма, лицето й – като бухнала поничка, коремът й – като платноходка. Казваха, че бременните били красиви. Лицето им било одухотворено, то носело белега на бебешката душа, която помещавали, но... „Това”, допълни си Ана, „докато настъпеше мигът на раждане”.

– Имате два сантиментра разкритие. Раждането започва, но има много време...

– Ч-ч-ч-чу ли, м-м-мила! – заекна Илия, който целият гореше.

Болката му се смесваше с радостта от предстоящото бащинство. Чувстваше се така, сякаш най-сетне бе постигнал непостижимото – Ана бе щастлива, макар той да не можеше да сподели радостта й напълно. Искаше да се освободи, да се отдаде на веселие или тревога от предстоящото, но нещо го спираше – той не биваше да очаква с такова вълнение чуждото дете. Кой беше той? Безплодният съпруг.

– Ще ви отведем в предродилна зала – не се безпокойте. Тя е ВИП. Нали таткото ще присъства на раждането? – така пише в картона ви.

– Да-да – едва сега продума Ана с влажни очи.

– Всичко ще бъде наред – усмихна й се топло сестрата. Ана не беше очаквала отношение от нея. Едно време воините се бореха сами.

Тя добре знаеше колко неучтиви и забързани и колко малко са сестрите – онези, които трябваше не само да помагат на лекаря, но и да казват по някоя и друга успокоителна дума. Разбира се, това може би далеч не се включваше в регламента на задълженията им, но колко по-лесно и хубаво би било, ако можеха, ако заплатите и вътрешното им разположение позволяваха... да мислят за работата си не като за тежест, а като призвание.

Илия я подхвана за кръста и двамата запристъпваха бавно, като следваха указанията на сестрата. Ана трябваше да се разхожда колкото може повече, за да ускори и улесни раждането. Не беше поръчвала епидурална упойка. Искаше да изпита болката, искаше всичко да бъде естествено, човешко; такова, каквото бе било при нейните баби. Никоя от познатите й нямаше да си го причини, но Ана имаше нужда по този начин повторно да легитимира своята женственост. Сякаш ако не болеше, ако не крещеше и ако не се изтощеше, тя щеше да престане да бъде жена.

Контракциите се учестяваха. Вместо на половин час, вече се случваха на около двайсет минути и бяха по-силни. Свиване, изтръпване... а скоро и болка. Какво ли чувстваше малкото човече, свито вътре в нея? Майка му, неговата вселена, го изгонваше. То не знаеше какво се случва, къде отива, дали ще оживее. Апогей на безпомощността. Както го беше хранила досега, така би могла да го задуши. Би могла да убие и двама им и всичко да иде по дяволите. Сега, когато Ана беше в най-безсилното си положение, тя се чувстваше най-могъща. Олимп! Митът за Олимп трябва да беше измислен от родилка.

Докато ги изпращаше към предродилната зала, сестрата я предупреди, че когато разкритието се увеличи до седем сантиметра, ще изпратят човек да й направи клизма. Ана трябваше да прекрати приема на всякаква храна и да ограничи водата.

Мутия, който разтваряше утробата на свинята. Режеше с ножа и вадеше вътрешности. Миеше кожата на прасето и я остъргваше. Ето това очакваше Ана. От този миг нататък само присъствието на Илия щеше да я връща обратно към човешкото. Всичко, което трябваше да се случи по време на раждането, щеше да й се стори неромантично, нехуманно, мъчително и гнусно. В раждането за нея нямаше нищо човешко. Тя беше животно, което раждаше друго животно. Отново се присети за гнуса, който изпита, когато разбра как се правели бебетата. Зарадва се, че още тогава не беше научила как се раждаха.

Сухота на устата, засилваща се болка, все по-напрегнато очакване. Болнични лампи. Периодични прегледи на лекаря. Засичане честотата на контракциите. Така преминаха цели десет часа.

Болката от една контракция започваше да се слива с болката от идещата. Колкото повече времето напредваше, толкова повече сили й трябваха, а те я напускаха ли, напускаха. Сестрите и лекарите се опитваха да облекчат предродилния процес. Илия също. Самата Ана също си повтаряше, че днес е денят, когато ще види първата си рожба, очаквана толкова дълги години. Но нищо не беше в състояние да завоалира или да заличи истинската природа на раждането. Болка на границите на поносимостта. Идеше й да грачи. Идеше й да се застреля, само и само да свърши по-бързо. Все повече мислеше за епидуралната упойка, която упорито отказваше допреди. Дали не беше късно вече? По дяволите бабите и прабабите – не искаше повече да я боли.

Погледна навън – всичко тънеше в непрогледен мрак. Само листата на дървото се поклащаха от вятъра. Болничните лампи се отразяваха в стъклото. Стъргалото в корема й я прерязваше. Илия се беше превърнал в част от интериора. Той я гледаше ужасено, сякаш сам преживяваше болките й. Как щеше да напъха члена си там, откъдето сега трябваше да излезе детето на Мутия?

Срамът от излагане на вагината на показ идеше от факта, че отделителните и половите органи бяха слети в едно. Там, откъдето отделяше ненужното, беше концентрирана същината на човешкото бъдеще. Човекът – ненужен по рождение, се раждаше през не/нужника на не/нужната жена. Сега не му беше времето за поетически еквилибристики, но като че ли точно в тези моменти на Ана най-много й се философстваше. Без да говори, тя искаше да синтезира цялото си познание за живота и смъртта в няколко думи. Най-големите събития в живота й не изискваха думи, не изискваха нищо. Само да ги преживееше. Ето защо тя, като повечето хора, обичаше големите си моменти. Най-удобно и най-сладко бе просто да беше там. Без да му мисли и без да не му мисли. Капка вода в океана – това беше състоянието, към което се стремяха всички смъртници и от което излизаха всички раждащи се. Родилката първескиня, която стоеше по средата между раждането и смъртта и преживяваше и двете едновременно. Тя раждаше чужд живот, прераждаше себе си, може би минавайки отново през спомена за собственото си раждане, и стъпваше в гроба, откъдето можеше да излезе, а може би не. За това тя щеше да плати завинаги с красотата си, завинаги с младостта си, завинаги със свободата си. Да бъде богиня не беше лесна работа за човек. Бог беше дал на жената само ден да бъде такава.

– Разтвори добре така – рече й сестрата, която започна да наглася маркучите за клизмата, докато Ана с разкривена физиономия и стараейки се да не пъшка, се качи на магарето.

Мургавата сестра разопакова ново бръснарско ножче, намокри влагалището й с хладка вода и се зае да я бръсне. Стържеше я като прасе – „като Мутия”, припомни си Ана отново. Но стъргането не беше нищо. Ана се чувстваше като балон отдолу. Представяше си как влагалището й изглежда подуто като сладкиш. Слуз и кървища излизаха от него. Хемороидът, който й се беше образувал през последните месеци вероятно заради хроничния запек по време на бременността, сега я щипеше и беше цъфнал като роза отдолу. Днес Ана показа влагалището си на толкова много хора, сякаш то беше забележителността на деня.

Така й липсваше домът в този момент, ако щеш и работата с глупавите й колежки, които цвърчаха като кошер пчели. Коремът й се поду още повече от впръсканата течност за клизмата. Идеше следващото страшилище. Трябваше да посети тоалетната и да изсипе лайняната каша от стомаха си в чистото гърне. Ана едва се надигна. Тук нямаше да пуснат Илия. Татковците бяха само за веселата част – онази с пукането на кръвоносни съдове по лицето, крясъците и олигьосаната глава на бебето, което излизаше през влагалището й.

Повдигаше й се. Искаше да повърне и да легне в тази тоалетна, за да се събуди, когато всичко бе свършило. Сра в продължение на половин час, докато не я извикаха да излиза и да върви да се измие. Когато отново легна на магарето за проверка, от Ана не беше останало много.

– Хайде, момичето ми. Система и ще си готова. Давайте носилка – нареди мургавелката, която се стресна от нещо.

Закараха Ана в залата за изгонване на бебета. Ето тук се появи Илия. За миг на Ана й се привидя, че това е Дани, пораснал и възмъжал – с тази болнична шапка и найлони за обувките, той изглеждаше досущ като фокусник. Изведнъж й светна. Щом таткото отново бе тук, значи минаваше към последния етап.

Лекарят се появи изневиделица, а след него и десетина студенти – все дошли, за да разгледат вагината й. Събитието на деня! Човешкото все повече се отдалечаваше.

– Сега. Искам от теб да събереш всичките си сили и да ме С-Л-У-Ш-А-Ш! Ако не изпълняваш каквото ти казвам, ще трябва да те шием без упойка, а това ще боли. Ще усещаш, че искаш да се напънеш така, все едно ти се ака. Преди това ще пукнем мехура ти, след което започва същинското раждане. Всичко ще е наред. Само дишай дълбоко и си отваряй ушите.

Думата „ака” предизвика у Ана пристъп на паника. Ами ако осереше горкия доктор! Внезапно, докато лежеше разкекерена и обръсната пред десетима студенти, лекаря, две сестри и Илия, Ана пламна от срам, след което се ядоса веднага. Сега не му беше моментът да я зяпат всички. Ако щеше да осира гинеколога, нека останеха само двамата. Докато й говореше, му подадоха дълга игла и я боднаха някъде отдолу. Вътрешните и външните й срамни устни бяха изтръпнали до такава степен, че тя не усещаше нищо. Бухнал сладкиш вместо влагалище. Чу се „Пльок!” и тя усети как от вътрешностите й се изсипа вода.

– Та-ка. Мехурът е пукнат. А сега дишай. Щом преброя до три, напъваш, ама напъваш с всички сили, все едно се опитваш да се изсереш.

„Изсереш”. Значи раждането беше близо. Както се беше разтревожила, Ана сега се поуспокои, сякаш тази дума упражни вълшебен ефект върху нея.

– Едно, две, три, на-пъвай – натърти лекарят.

Ана пое дъх. Въздухът в бузите й беше молитва. След като беше отчаяна толкова дълги години, след като спа с чужд мъж, след като извърши толкова мръсотии, че сама се срамуваше да се гледа в огледалото, тя за първи път през живота си видя изкупителната светлина на майчинството. Светостта на издутите бузи. Тя, която влизаше в ада доброволно, за да даде живот на това дете, за да стане жена – тя беше животно, но бе и светица. Никога повече след този ден Ана нямаше да се мрази. Сега щеше да изкупи всяка гадост, която й се беше случила и която беше извършила през живота си.

В раждането, както щеше да отбележи по-късно, нямаше нищо красиво. Там, на магарето, тя не бе нищо освен магаре. Инструмент, коридор, през който да мине другият. По-долен и мръсен от подметките си. Бременността й я изтипосваше пред целия свят. Всеки можеше да узнае, че бе спала с някого, че той бе изхвърлил спермата си в нея, че я бе довел дотук. Разкрачена, обръсната и изпразнена от лайната си, тя вече не се надяваше на друго, освен на бързо раждане или на бърза смърт. Но едновременно с това Ана се чувстваше по-божествена може би от самия бог – богоподчинена и богохулка. Молеща се за добър изход от раждането и хулеща всичко живо на земята заради женската си съдба. И отново жената – онази, която умееше да бъде грозна и долна като животно и същевременно творящата живот, отварящата вратата на нечия друга душа. Това не беше ли повече от божествено – родилката не беше ли нещо по-голямо от бог, ако можеше да бъде едновременно и дяволът, и жертвата, и небесният ангел, даряващ живот. Кой друг бе способен да бъде всичко това? Нима Бог смееше да бъде животно?!

До този момент тя се беше чудела защо винаги преувеличаваха значението на майчинското. Майката това, майката онова. Но когато тя, изтощена до смърт, напъваше със сетни сили, крещеше от ужас и болка, по лицето й се пукаха кръвоносни съдове и съдираше перинеума си – онзи ден тя събра целия свят в последния си напън.

Кръвта се наля в лицето й – втори напън. Оставало още малко. Трети напън и последен – четвърти. Ана измуча като крава, малките й срамни устни се опънаха до скъсване и изведнъж коремът й хлътна.

Чу възклицанията на студентите, видя и ококорените очи на Илия и едва тогава си позволи да въздъхне като момиче. Като жена.

Показаха й бебето, което изграчи като уловена птица. Определено не беше нямо. Грозно и сбръчкано същество – истинско адско изчадие. Цялото в бяла слуз и кръв. „Такива са бебетата, когато се раждат”, повтаряше си Ана уроците от училището за бременни.

– Ще я кръстим Лили – рече тя.

Казват, че любовта се заражда у майката веднага щом види бебето. Това не се случи с Ана. Тя гледаше това чуждо същество, което лежеше върху корема й и което сякаш й бе по-близко, когато беше вътре в нея. То въртеше тъмносините си очи и пищеше с непознат глас. Сякаш идеше от чужда планета – нейната вътрешна непозната планета. Едно беше сигурно – то пищеше. Един от страховете отлетя като пролетен балон в небесата.

Ана щеше да се насилва да заобича това дете седмици наред. Към втория месец тя за първи път щеше да осъзнае любовта си към него като ужасяващ страх от това да не му се случи нещо. Това не беше пухестата любов като тази, която изпитваше към мъжете в живота си, това беше нещо много по-голямо, което не беше могла да различи в началото, защото то беше завладяло цялото й същество. Това беше нейното дете, тя самата – целият Й свят и целият свят.