България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А



страница4/7
Дата20.04.2017
Размер0.56 Mb.
#19618
1   2   3   4   5   6   7

Касета 3, Страна А



Това `44-45 година ли е [става дума за първата снимка] ?
Някъде там, не знам.
По това време ти беше ли започнала да посещаваш курса на театралния режисьор Боян Дановски към еврейското читалище?
Не, не, не. Това е още около изселването, около 9 септември, там някъде.

Което беше в Коньовица?

Не в Коньовица. Там ни изпратиха да живеем, защото от “Христо Ботев” насам не можеха евреи да живеят. Но там съм живяла малко. Всъщност съм живяла… в Мездра съм расла, в Слатинския редут съм… тука живяла. Това е снимка някъде `44-45 година. не си спомням. А… `45-та година вече съм в гимназията.



Ти по това време активно се занимаваше с цигулката?

Цял живот съм се занимавала с цигулката.



С театър по-късно започна да се занимаваш?

Театър… вече малко по-голяма от тази снимка.



Кога горе-долу?

Еми… в гимназия бях вече… в стопанско училище всъщност бях… някъде 5-6 гимназиален клас. Свирех в оркестъра във… в еврейския дом имаше симфоничен оркестър с един голям диригент евреин: Марио Менаше Бронца. И тогава Боян Дановски направи курс за актьорско майсторство. И отидох и там. И там първото, което ни даде да работим, беше “На обед у мечката” от Крилов. Басня. Това е.



Коя година беше това, помниш ли?

Някъде трябва да е `45-46-та, там някъде. `46-7-ма вече влязох в театралната школа и в Музикалната академия.



Едновременно?

Едновременно… Е, Музикалнта академия ми е като извънредна ученичка.



Кой те подготви за Театралния институт или т.нар. ДВТУ?

Сама съм се готвела. Кой да ме готви? Не знам к`во съм правила, но много се смяха и кзаха: “Заповядай”. Ти си го писала това, че кат` “едно смешно нещо” ме приеха – много сладко.


А в периода, когато участваше в театралния курс на Боян Дановски, беше ли заедно с Луна Давидова?
Луна Давидова е казанлъчанка, не я познавам. Не съм я виждала до момента, в който… бях студентка, струва ми се, ІІІ-ти курс и… тя тогава беше І-ви курс. Не знам кой курс бягхме, тя дойде 2-3 години, след като…

А в читалищната трупа кои бяхте?

Читалищната трупа нямаше. Боян Дановски водеше курс само.



Кои бяхте там?

А, това не си спомням. Не си спомням. Но си спомням един концерт тогава направиха Гриша Островски, Визка Калчева, Йоско Розанов и още някой… Тоя концерт много, много… художествено слово концерт. Много ме развълнува, защото беше на много високо ниво (колкото съм разбила тогава, на 15 години), много ме заплени тоя концерт [явно е било през 1944].



Какво художествено слово?

Ами, нещо се разказва.



Не помниш ли какво?

Не. Гриша може да ти каже. Той участваше като актьор. След това Визка Калчева се удави. Следващата година, струва ми се. Ей такива… неща ми минават през старческия мозък вече.



Какво помниш точно от първите години в ДВТУ?

Аз влязох в школа и след това… школата с указ от Народното събрание стана… Школата беше двугодишна. И след това минахме в ІІІ-ти курс вече в Държавно висше театрално училище.


Още преди да е станало ВИТИЗ?
ВИТИЗ е много по-късно. ДВТУ – Държавно висше театрално училище стана, когато ние бяхме изкарали ІІ-ри курс и ни запитаха тогава. Който иска, може да се дипломира като… полувисше. А който иска, може да остане още 2 години, за да… защот` става Държавно висше театрално училище. Една част останаха, друга част си отиде… по места, да си играят по театрите.

Как успяваше да съвместиш и ДВТУ, и Музикалната академия?

Успявах. Кат` имаш пред вид, че… Кат` имаш пред вид, че цигулката иска 3-4 часа най-малко свирене.


Именно.
Успявах. Тичах на всичкото отгоре и вече 3-4 курс а… се явих в радиото и почнах там да поработвам. На парче, щото…

Какви автори?

Ами Елин Пелин там го срещнах. В ІV-ти курс трябва да съм била. И то бях партньорка на бай Косьо Кисимов, което… само дет` не се напиках от ужас – тия двама колоси край мен. Седиме и Елин Пелин – насреща. Там, ако си записвала в радиото, знаеш – през едни джамлъци. И бай Косьо вика: “Дете, знаеш ли кой е оня мъж там?”. Викам: “Не” – “Това е нашият автор, бе, Елин Пелин, голям български писател”. Правехме “Чохено контошче” [в превод от турски “чоха” означава лъскав плътен плат, сукно; докато “контош” е персийска дума и означава къса горна дреха до кръста]. И аз направих нещо още, парченце, не знам, не беше “Ветъро”, не знам какво беше. И той, като излязохме, се запознахме и каза: “Бе ти много… - щото другото го направих с акцент, с това наречие… шопско- ти откъде нашия диалект така го владееш?”. Викам: “На село съм расла” – “Я да вземеш да направиш още неща мои”. И това ме окрили. И след това, кат` направих “Пижо и Пендо”… отидохме да поканим жена му, той беше починал и… сина му. Дойдоха двамата.



Коя година, помниш ли?

Коя година да е било? Някъде трябва да е било… към `60-та година да е било “Пижо и Пендо”. Премиерата на голяма сцена – във Военния театър, където го знаеш. Там си е. Дадоха ми голяма сцена, пуснаха ми афиш, голям. Имах само един, дадох им го и го потърчиха, някой го… И влязох в репертоара на театъра. Ние вторниците играепме за войска и твърде често вторниците аз правех “Пижо и Пендо” за войнишката публика.



И започна да пътуваш след това веднага с него?

Еми, пътувах непрекъснато.


Поне 3 десетилетия.
Много съм пътувала. Всеки ден ме пращаха някъде. По цяло лято ходех по границите, с бай Косьо съм ходела, с Иван Чипев, с бригади от ансамбъла на “Народната армия” на трудови войски. Въобще, на границата ходех всяко лято.

А онази история с Ойстрах кога се случи?

А! Като завърших и, кой ме извика, май Борис Колчев беше – диригент на оркестъра. И вика: “Тука за една година – вика – имаме да пращаме някои студенти и ти си ни отбелязана”. И аз му казах: “Може да съм отбелязана, ама аз оставам в Народния театър стажант-артистка”. Това беше.


Значи това е било `50-те години?

Това е било`50-та, `51-ва. А докато бях в гимназията пък ме викаха да ме изпратят в Съветския съюз да уча за летец [NB! Това се е случило още преди ЗЗН]. Щото аз бях много яка и… в национален отбор по плуване бях. Въобще… яка, пълна такава, едра жена. И… Венелин Коцев тогава ни извика. Той беше секретар на РЕМС. И… една офцери там, и влизахме една по една, след това… не знам, офицерки станаха някои.


В София?
София! Над Младежкия театър [на бел. “Дондуков”, старата сграда на театъра] беше нещо на РЕМСа. ЦК ли да е било на РЕМСа, не мога да ти кажа – точно етажа над Младежкия театър (на бившия, изгорелия, съсипания). И ме извикаха. Два пъти там са ме викали.
На “Дондуков”?
На “Дондуков”. И ме извикаха и казват: “Решили сме тука по ремсова линия ли, каква не си спомням, да ви изпратиме да учите за летец пет години в Съветския съюз”. “А! – викам – Аз ще кандидатствам в Музикалната академия. Какъв летец - викам”. “Ама това е по решение…” на не знам какво си.

Не приемат отказ?

Не приемат отказ. “Ама – викам – аз и театрално училище искам да следвам, щот` баща ми каза, че там ще стана по-интелигентна!”. И действително така: “Иди – вика – да учиш”. Щот` го беше яд на театъра, но… така. Та едва се откопчих. След това ме викаха, когат` баща ми `47-ма година реши да заминава за Израел… `48-ма ме извикаха пак на същото място, горе, да ме питат кат` замине аз… ше замина ли и защо трябва да заминавам.


Ти си им нужна?
Не. Ами, умрели за мене. Де да знам що ме викаха, пак едни мутри, да са живи и здрави (дали са живи?). И… викам: “Аз тука ше си завърша и във вкъщи сме си решили – баща ми, ако иска, да заминава, казва мама, но аз дакота не завърша, няма да…”.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница