Джон Бейнс науката за любовта

мъж		жена
−		+
+		−

мъж		жена
−		+
+		−

мъж 100%		жена 100%
+		−

Днес наблюденията върху човешкото поведение показват, че мъжката стойностна система е изцяло разстроена и отношенията между партньорите не са останали незасегнати от това объркване. В този смисъл добър пример е представата за вирилност, която някои кинозвезди се стремят да внушават. Проектираната мъжественост всъщност е замъглена от редица силно женствени черти, привнесени във внушавания образ - те още повече засилват объркаността и перверзността на пасивните почитатели, които сляпо подражават на своите идоли и понякога ги използват като пример за подражание. На мъжа-зрител често се внушава, че „свръхмъжественото" поведение е най-доброто доказателство за мъжественост, а от жените в публиката се очаква да повярват, че ревността и истеричните изблици на чувства и страсти са изключителен израз на женственост.

Жената се надява да попадне на „трудолюбив човек", който да я издържа. Мъжът се надява да получи „добра машина за секс и за раждане на деца", а понякога и „втора майка". Когато всичко това бъде изпълнено, обществото се усмихва благосклонно, а двойката се стреми да покаже на приятели и роднини колко прекрасни деца са се родили от това сексуално съдружие и колко щастливи са двамата. На пръв поглед всичко е наред и природният цикъл се е завършил в животинските и човешките двойки, които гордо показват строеното си като за снимка потомство.

Вярно е, че бракът осигурява уважение и престиж, както и ореол на сериозност и зрелост. Ето защо толкова много хора се насочват към него като към цел в живота и остават напълно неориентирани по отношение на истинското си положение в любовта. Те не съзнават, че брачният съюз е само средство за пълното реализиране на нещо, което е трябвало съвсем ясно да съществува преди сватбата, а именно любовта. Много млади жени се чувстват измамно щастливи само защото са успели да се омъжат и не им хрумва, че не само не са постигнали целта си, но едва сега започват пътуването. Женитбата е само начало на търсенето на щастие и осъществяване в любовта.

Един от основните проблеми, свързан с причините, поради които хората се женят, е присъщото им огромно лицемерие. Дори когато неуспехът е очевиден, двамата не го признават, а неизменно се опитват изкуствено да запазят брака си. Лицемерието се корени в съображения като „какво ще кажат съседите" или тревоги за собствената репутация, тъй като самолюбието и на двамата получава сериозен удар, когато поражението трябва да се признае публично. Съществува голям брой напълно неуспешни бракове, в които действащите лица не желаят да признаят този факт нито пред другите, нито пред себе си. С професионално майсторство те разиграват фарса, че „всичко е наред", като играта се води на две нива - външно и вътрешно. Двойката общува помежду си на вътрешно ниво по установен начин, но когато присъстват други хора, превключва на външно ниво и така прикрива истинския характер на взаимоотношенията си. Ако двамата са се карали за нещо, те бързо сподавят гнева си и демонстрират най-прекрасните си усмивки, но щом гостите си отидат, отново забиват зъби един в друг. Очевидно налице е един тип поведение, насочен към изкуствено поддържане и утвърждаване на връзката. Стремежът на всяка цена да изглеждат щастливи запазва насила съжителството им, като създава опасност от вътрешна неудовлетвореност и много сериозни проблеми, които имат кумулативен характер и могат да причинят силен психически срив.

Когато липсва любов, двойката търси някаква „спойка", която да запази връзката им на всяка цена. За много хора бракът е именно такава връзка, която им дава насилена, изкуствена стабилност. Ето как съпрузи, които тайно се ненавиждат, остават заедно до смъртта си, дори когато през цялото време са дълбоко нещастни.

Колкото по-несигурни и незрели са партньорите, толкова по-строги са нравилата за поведение, които си налагат.

Безусловните вътрешни правила трябва сляпо да се спазват, защото иначе цялата постройка може да се срути. Такава двойка, освен че съблюдава традиционните повели, изработва и свои закони, за да си изгради един живот, подчинен на различни емоционални, социални, професионални и интелектуални цели чрез правила, които обхващат всички страни наличния им живот. Всички постъпки, които би трябвало да бъдат спонтанни и естествени, стават сковани и строги, а това напълно нарушава вътрешните подтици и на двамата. Дългът да имат деца играе много важна роля при този проблем, защото така „съюзът но задължение" се превръща в „съюз по любов". Всъщност именно когато любовта не е достатъчна, за да свърже двама души, трябва да се прибегне към външен източник за осъществяването на тази цел.

За много хора бракът е котва, придаваща на живота стабилност, която индивидът сам не може да постигне. По принцип хората са като кораби, които се носят по вълните без посока, курс и висша цел. Колкото по-силно задължение изпитват към брака, толкова по-здраво се вграждат в обществената структура. Децата още повече засилват взаимната обвързаност, като създават верига със забележителна сила и издръжливост. Младоженците обикновено с нетърпение очакват раждането на деца, които отначало често изпълват родителите си с радост, но скоро започват да ги отегчават и дразнят. Независимо от това, задължението, което децата носят със себе си, остава.

Някакво мълчаливо съзаклятие кара двойката да крие силното недоволство, което изпитва от децата. Съпрузите, които вече са станали родители, полагат големи усилия другите, на които това тепърва предстои, да не разберат какво е действителното положение, защото това би разбило златната илюзия за майчинството и бащинството. Природата ревностно се грижи за запазването на вида чрез достатъчен брой раждания. Тук сигурно ще бъде приведен доводът, че хората имат нужда от деца, за да се осъществят. Това важи с особена сила за жената, която жадува за майчинството такова, каквото си го представя - щедро възхвалявано от художници, поети, мислители, а също и от църквата. Всъщност, общоприето е схващането, че жените са родени единствено да раждат деца и да се грижат за домакинството. Поради това убеждение важни страни от образованието им се пренебрегват и те се обучават преди всичко как да се грижат за децата, да готвят, да домакинстват и да бродират. Никой не учи нито жената, нито мъжа, с когото тя живее, как да обича. Никой не им обяснява, че бракът и майчинството, поне в общоприетия им вид, представляват само малка част от онова, което двамата заедно могат да постигнат.
НЕОТДАВАНЕ В ЛЮБОВТА
В любовта има още един отдавна установен модел, основаващ се на материалистичния възглед, който кара мъжът и жената „да не се отдават" дълбоко на любовната връзка, като същевременно изискват безусловна преданост от другия. За жената този подход възпроизвежда епохата, когато е била ,,вещ" - традиция, преобладаваща и днес в някои примитивни, а по замаскиран начин и в някои по-напреднали общества. Това често принуждава жената да осъзнае собствената си икономическа стойност, която неизменно е право пропорционална на женските й физически качества. Мъжът, който играе главната роля в тази игра, знае, че трябва да заплати висока цена за тази жена, за да я притежава завинаги или за да задоволява всичките й капризи. Когато жената е разглеждана като предмет, това се дължи на факта, че по някакъв начин тя има търговска стойност. От една страна тя съзнава стойността си, а от друга мъжът знае, че трябва да плати, за да я придобие и притежава, при което се извършва търговска сделка. Тази ситуация е още един фактор, който насърчава и поддържа „любовта без любов".

Тъй като цената на жената и на мъжа не се изчислява в единици с фиксирана стойност, например пари, възможно е да се получи голяма разлика в стойността, която човек определя за себе си и стойността, която му е определила другата страна. Има жени, които се оценяват много високо и изискват от мъжа съответно заплащане. Ако размяната не е равностойна, жената се чувства използвана, излъгана и измамена и вярва, че мъжът се е възползвал от нея. Ето защо надценяващите се жени често се женят за мъже с голямо богатство, репутация или слава. Когато бракосъчетанието е мотивирано от финансова или материална изгода, партньорът трябва да поддържа нивото на финансово възнаграждение на жената, за да получава съответната отплата от нейна страна. Щом икономическата част от сделката се влоши, отплатата се преустановява.

Съществуват два ясно изразени типа отдаване: на тялото (физическо) и на ума и духа (психологическо). Отдаването на тялото се подлага на проверка при физическо общуване но психологическото отдаване се осъществява само когато мъжът и жената са убедени, че сделката е справедлива и за двете страни. Често жените пасивно позволяват мъжете да ги обладават, без да участват психически в акта. Отдавайки само тялото си, жената по собствена воля се превръща във „вещ" и трябва да получи високо възнаграждение за това. Заплащането може да се извършва с пари и други стоки или под формата на емоционална връзка и друг вид нежелателни изисквания, като например сляпо възхищение, подчинение, психическо поробване и други.

Последицата от такава ситуация е, че мъжът също не се отдава, а прибягва до най-простия и най-ефикасен начин да купи жената. Никоя от страните не дава нищо от себе си, а участва в сделка, при която едно нещо се разменя за друго. Обичайната практика е жената да отдава тялото си, срещу което получава издръжка или материална компенсация. Жената-вещ отдава тялото си, а мъжът - портфейла си. Ако определените цени са равностойни, всички са доволни, но любовта не влиза в сметките.

При тези обстоятелства жената изобщо не мисли, че е нужно да се отдава на мъжа психологически. Тя не вижда причини за такъв вид отдаване, тъй като биха я подготвили и възпитали затова. Ето защо, тя посвещава усилията си на грижи за тялото, сякаш то е разменна стока. Жените, лишени от физическа привлекателност, са принудени да развиват висшите си способности и да изграждат характера и интелигентността си. Те имат възможност да преуспеят в много области на живота, например да направят професионална или артистична кариера. По-интелигентните жени, които не са особено красиви, компенсират липсата на физическа привлекателност с други качества, ценени и възнаграждавани от обществото, макар и това правило да има своите изключения.

В това отношение мъжът с по-облагодетелстван, защото не му е необходимо да бъде физически красив. Доброто финансово положение е достатъчно, за да го направи привлекателен. Разбира се, при този тип връзка мъжът също не се отдава на жената, защото добре съзнава постоянната необходимост да я купува, поради което някакво по-дълбоко отдаване става излишно. Като купува съпругата си, мъжът плаща, за да получи сексуално задоволяване, деца, чисти дрехи, храна и подреден дом. Жената плаща за издръжка, закрила, храна за децата си и понякога за издръжката на родители и роднини, а ако е достатъчно привлекателна и желана - за лукс и прищевки. Този обичай създава нещо като малък ад: жената трябва да става все по-красива или поне да запази физическата си привлекателност, иначе стойността й ще спадне значително и няма да е достатъчна за онова, което е получавала до този момент. На свой ред мъжът трябва да печели все повече пари, за да задоволява постоянно нарастващите нужди на жена си, която изисква все повече пари, за да поддържа красотата си. Това наистина е ситуация, която само Сатаната би могъл да измисли. Иронично е, че тя до известна стенен облагодетелства жената, защото обществото счита за необходимо да я защити с редица закони, така че след време, когато загуби красотата си, мъжът да не може да я изостави. Ето защо от правна гледна точка бракът представлява съдружие с общ капитал. Съвсем ясно е, че при наличие на истинска любов, не би имало нужда от правно уреждане, защото мъжът никога не би оставил жена си без защита.

Красивата жена няма нужда да дава, за да получи нещо скъпо; тя трябва само да предостави тялото си. Следователно, колкото по-красива е, толкова по-голямо е съзнанието й, че притежава власт. Такава жена се поглежда в огледалото и се усмихва със задоволство, произтичащо от чувството, че има власт над мъжете и това чувство трябва да се подхранва постоянно, за да бъде щастлива. Психологическият анализ би показал, че жената, която се интересува само от пари, не усеща живота, а живее чрез мъжете. Ето защо тя из пада в отчаяние и безизходица, когато красотата й започне да повяхва и я обземат страхове, че ще бъде изоставена. Само истински интелигентната жена е способна да отхвърли зависимостта от „пазарната" си стойност във връзката си с мъжа и да постигне независимост в живота си. Всъщност това е единствената реална еманципация на жената. Не е достатъчно да се искат равни права, а трябва да се поемат и равни задължения с мъжете. Логично и естествено е всеки от партньорите да допринася за благополучието и общото щастие в семейството. Това участие трябва да се основава на любовта, а не да изразява чисто материални стойности.

Има и други причини, поради които жената не се отдава във връзката си с мъжа. Те са свързани с различни комплекси, които ще бъдат разгледани в следващите глави. Важен роля в това отношение обаче играе комплексът „девствена кралица". При него жената разглежда себе си като красива кукла, която мъжете трябва да обожават и уважават. За такава жена самият сексуален акт е унизителен, защото предполага, че тя трябва „да слезе от трона си" и да се постави на едно ниво с „косматото животно", което обладава тялото й. Този тип жени може да поддържа връзка само с мъже, които явно или прикрито я издигат на трон. Когато някой се държи с нея като с равна, тя не отвръща, защото се чувства унизена.

За мъжа също има общоприета форма, с която избягва да се отдаде на жената. Той проявява мъжки шовинизъм с цел постоянно да доминира над жената, като но този начин се чувства сигурен в своята мъжественост. При анализиране на проблема за неотдаването във връзката, освен материалистичните съображения, откриваме и много други причини. Някои се основават на себелюбие, мързел или разрушителни комплекси и душевни разстройства, но има и други основателни мотиви, както ще видим по-нататък.

Сатанинският елемент, който е поглъщащ или вампиричен по характер, мотивира повечето хора да искат нещо от партньора си в любовта, вместо да му дават любов. Най-взискателни от гледна точка на любовта обикновено са онези индивиди, които най-малко дават. Взискателният човек приема, че другият има подобна нагласа и се стреми да води в играта чрез постоянни и прекомерни изисквания за емоционално отдаване. Човек, който не дава нищо, има нужда другите да му дават, но формулира изискванията си но властен и маниакален начин, защото колкото и да му се даде, нищо не може да компенсира липсата, която чувства. Това е крайно примитивна форма на надмощие и аналогията с поведението на някои животински видове е съвсем ясна.

Ревнивият мъж търси изключителни нрава и разглежда любимата си като същество без всякаква свобода или собствен живот. В желанието си да я задържи, той се стреми да я затвори в психологически затвор, изграден на определени нравила, пълномощия и забрани, като вярва, че те биха му помогнали да упражнява духовна тирания. По този начин ревнивецът всъщност показва липсата на любов в самия себе си, защото той не обича индивида, в когото твърди, че е влюбен - всъщност той търси само психологическа слугиня на която да се облегне и по този начин да получи измамно чувство за сигурност, като управлява поведението, чувства та и действията на другия. Ревнивецът е празен и несигурен човек, който има нужда да запълни вътрешния си свят с емоционалния живот на някой друг. От гледна точка на любовта той обикновено е извратен, поради факта, че вместо да се насочат към друг човек, към света или към хората, чувствата му се съсредоточават върху самия него. Колкото й да е странно, ревнивецът всъщност не е съвършеният нарцисист, който е убеден, че партньорът му, хората и светът изобщо съществуват единствено за да му служат. Такова поведение или тип характер е проява на един по-дълбок проблем в рамките на нарцисизма - това с инфантилизъм, който е резултат от фиксация, получена в най-ранните стадии от развитието на детето. Тази фиксация се създава, когато бебето забележи, че единствената реалност е тази на собственото му тяло, защото то няма независимо Аз. То е част от света, но не може да извършва действия в него. Светът служи единствено да задоволява потребностите му. Нарцисизмът има и по-късна фаза, известна като вторичен нарцисизъм - тя настъпва, когато детето развие способността да обича, или по-скоро, когато я загуби. За страдащия от такъв нарцисизъм съществува само една реалност - тази на собствените му мисли и нужди. Той не възприема света като обективно съществуващ, а като нещо моделирано съобразно неговите вътрешни процеси.

Нарцисистът не знае как да обича никого, дори и себе си, защото истинската любов към себе си, както посочва Фром, е противоположност на егоизма. Егоизмът се поражда от ненаситно себеобожание, което индивидът изпитва към се бе си и което е породено от липсата на истинска любов към собствената си персона. Егоизмът е неуспешен опит да се компенсира отсъствието на любов към себе си.

Партньорът на ревнивия нарцисист представлява само идеален слуга, чието робство, освен физическо, е още сексуално, емоционално и мисловно. Съществуването на истинска двойка е почти невъзможно при такава подсъзнателна нагласа, която води до извратена връзка. Не случайно се твърди, че ревността е смърт за любовта, тъй като нито инквизиторът, нито жертвата, обичат.

Жертвата може би е започнала с любов, но огромните изисквания на партньора й неизбежно взимат своето, като накрая жертвата е изтощена и изпразнена от всякакви нежни чувства.

Интересно явление, свързано с ревността, е разрушителният й ефект. Ревнивият индивид никога не мисли да създаде нещо ново, за да поправи положението, както би постъпил не ревнивият любовник, защото в сърцето му има място само за отмъщение, омраза, самоубийство и убийство. Това не са чувства на човек, който истински обича другия. Там, където има любов, има само желание да се предпази любимия човек от проблеми и страдания. Би могло да се възрази, че при самоубийството, например, има желание да се разчисти пътя, но това всъщност не е истинската мотивация за извършването му. То не е жест на себеотрицание, а напротив, има за цел да струпа още повече неприятности на главата на любимия човек - отмъщение от гроба. Това е истинският мотив при самоубийствата „по любов".

От гледна точка на замислящият самоубийство човек, тази постъпка има многобройни предимства:
1. Партньорът е наказан чрез чувството за вина, което поражда самоубийството. Тази присъда е доживотно проклятие, защото няма начин да бъде заличена.

2. Извършителят освобождава себе си от всички обвинения чрез позата си на невинна жертва, един вид агнец Божи.

3. Той избягва пълния крах на самочувствието си в резултат на действителната или въображаема изневяра, предизвикала ревността. Безпричинното самоубийство би било позорно действие, докато извършеното „но любов" придобива заинтригуваща окраска.

4. Извършителят повдига самочувствието си, като отказва да даде воля на агресията си, а я насочва срещу себе си и се самоунищожава.

Ревността не е продукт единствено на егоизъм и на инфантилна или слаба личност - тя е синдром, съставен от няколко негативни елемента, които в съчетание създават проблема. Тези елементи образуват особена смес, която постепенно разрушава общуването, любовта, равновесието и съюза. Ревнивецът е душевно болен, който води привидно нормален живот, но и най-незначителният инцидент може да го провокира и да го доведе до отклонения, които показват учудващо висока стенен на отчуждение. Който се ожени за човек, страдащ от този вид умопомрачение, поема риска да не осъзнае величината на това разстройство, което може да е леко, но може да е и направо чудовищно. В началото на връзката индивидът се радва на добро самочувствие и потиска ревността си, за да не създаде лошо впечатление. По-късно обаче, когато усети, че е установил контрол над другия, той сваля маската и показва истинските си чувства.

Ревността излиза извън отношенията между двойката и се проектира върху други аспекти от живота на индивида, който и без това протича в постоянен страх от друг вид съперници, а това от своя страна предизвиква още по-силна ревност. Социалният и професионален живот на ревнивия индивид също сграда, защото той обикновено се чувства несправедливо пренебрегнат от всички, които потенциално биха могли да го изместят от заеманата позиция или да препречат пътя му към по-добра. Завистта с неделим спътник на ревността, защото всеки, който ревнува от някой действителен или въображаем съперник, същевременно изпитва страстна завист за всичко, което този човек вече да е постигнал или може да постигне.

Може би най-важният елемент в синдрома на ревността е либидото. Либидото има много по-голямо влияние, отколкото изглежда на пръв поглед. Ако се изразим на херметически език, либидото символизира силата и мощта на живота - то представлява зараждането. Полът и силата на зараждането са две различни неща. Електричеството има род но няма пол - атомът има род, но няма пол. Човешката двойка обаче има и род и пол. Либидото или зараждащата сила може да бъде представено като окръжност (360 градуса), къде-то половият орган заема само 30 градуса. Зараждащата сила е животворната енергия в индивида - тя е извън съзнателния контрол и се противопоставя на всички подобни опити. Тази енергия действа под натиска на собствената си ръководеща сила, въведена като програма, донякъде съвпадаща с личността. Тези условни рефлекси определят степента на природосъобразност или извратеност на либидото у всеки индивид. Макар полът да е малка част от либидото, той е най-лесно забележимата, тъй като се намира в центъра на усещането и поради тази причина всяко възприятие на стимул е сексуално.

Вътрешната зависимост между либидото и сексът поражда трети елемент - „еротичния фактор", който обикновено се проявява под формата на сексуално възбуждане. При нормални обстоятелства тази енергия е ограничена в рамките на сексуалната обусловеност на индивида. Тя протича през половите органи, които също получават естествено стимулиране от въображението и чувствата. При определени неестествени или ненормални обстоятелства настъпва късо съединение между секса и емоциите, така че сексуалната енергия се губи по пътя и се излива чрез емоциите. Има значителна разлика във вибрациите между пола, емоциите и въображението. Ако изразим тази разлика с езика на радиосъобщенията, трябва да говорим за различни радиовълни или честоти. Въображението ще има най-ниска честота, а сексуалната ще е най-висока. Емоционалната честота ще бъде някъде по средата. Емоционалният фактор не може да се захранва със сексуална енергия, която е нещо като бензин „супер" с високо октаново число. И тъкмо това се случва при пристъпи на ревност. Сексуалното супер гориво захранва емоциите, с което предизвиква катастрофа - обхванатият от ревност човек се възбужда генитално, но по изопачен начин чрез ненормален приток на енергия.

Това е форма на несъзнавана извратеност, подобна на мислените преживявания, при които негативните и позитивните представи се редуват в безкрайна последователност. Мисълта постоянно се връща към една и съща тема и този процес създава определени „приятни" чувства. Тъй като всички чувства имат сексуален стимул, не е трудно да се установи връзката между мисленото преживяване и секса, или между ревността и секса. Ревнивият човек всъщност редовно „мастурбира" мислено, като използва емоциите и въображението си, за да се задоволява по перверзен начин.) От психологична гледна точка ревнивецът обикновено е мазохист, тъй като често си представя партньора и съперника си в определени еротични ситуации. Тези въображаеми ситуации предизвикват у него едновременно болка и възбуда Той изпитва болка от изневярата и възбуда от еротичните сцени, които си представя.

Може да се каже, че ревността, освен доста сериозно душевно заболяване само по себе си, е и сексуална перверзия. Поквареното по този начин лице постоянно търси определени ситуации, които му позволяват да се наслаждава на определени изживявания по свой начин. Любопитно е, че ако лицето се ожени няколко пъти, то винаги има „лош късмет" и попада на хора, които винаги „изневеряват", освен ако отклоненията при съпругата са по-големи от неговите и тя следва мазохистичния си нагон да му се подчини напълно. В такъв случай той признава, че е намерил идеалната жена или - ако трябва да се изразим по-точно - идеалното средство.

Съществува една много особена форма на ревност, която се налага да споменем накратко. Това е проектираната ревност, при която индивидът приписва на партньора си своята неспособност да бъде верен на някого. Той несъзнателно разглежда другата страна като невярна и изневеряваща, не всъщност прехвърля своите качества върху спътника си. Друг интересен случай е лицето, което щом заподозре, жена му има връзка с някого, започва инстинктивно да се интересува от другия мъж. Другият индивид не се явява като съперник. Вместо това съперник става жена му, която стои между него и другия. Първият мъж изпитва един вид хомосексуално привличане към втория. Ревността, обземаща го, когато си представя сексуални сцени, подсъзнателно го кара да възприеме ролята на жената, като се поставя на нейно място.

В този смисъл ревността е една от най-разпространените и най-вредните форми на сатанинското, която пречи на индивида да постигне истинската любов. Навсякъде в тази книга ще разглеждаме всички характеристики на сатанинската любов. Те се преплитат, но всъщност са различни прояви на извратената любов. Сатанинският елемент, който е общото понятие, се проявява в разнообразни и противоречиви форми на поведение, а всички те взети заедно съставят видовете неестествена любов при хората. Едва след като изследваме задълбочено съвкупността от тези характеристики, ще разберем ясно какво представлява сатанинската любов.