Джон Бейнс науката за любовта

Началните стадии на Едиповия комплекс настъпват, когато малкото дете не иска да дели майка си с никого, а бащата, явяващ се като съперник, се разглежда като пречка. Детето ревнува майка си от баща си и подсъзнателно желае той да я напусне, за да бъде само негова. То би искало бащата да си отиде, да изчезне, да престане да съществува. За всеки от тези комплекси ситуацията може да се опише накратко по следния начин:

Синът:

Обича майка си и я иска тя да бъде само негова - това е причина да ревнува от баща си - детето иска да премахне башата, но същевременно страда от угризения на съвестта заради чувствата, които изпитва към него.

Тя иска баща й да е само неин, което е причина да го ревнува от майка си; иска да премахне майка си; изпитва вина и угризения заради това желание.

Тези комплекси продължават дори в зряла възраст, тъй като представляват фиксация в несъзнаваното, за което не съществува минало и бъдеще, а само настояще. Последиците им са изключително болезнени, защото могат да съсипят живота на индивида. Те може да станат причина за женственост у мъжа и мъжки черти у жената, за стеснителност, чувство за неуспех, импотентност, фригидност, вътрешна агресивност, чувство за малоценност, вина, неспособност за борба в живота и сексуална извратеност.

От това кратко обяснение, което ще намерите с повече подробности в специализираната литература, може да се разбере огромното въздействие на тези комплекси върху брака. Едиповият комплекс е от особено значение, тъй като много малко хора са незасегнати от неговото въздействие. Последиците му често са замаскирани по начин, който затруднява разкриването на истинските причини. Когато съществува отдалечаване от така наречената „естествена емоционална връзка" между родител и дете, можем да подозираме, че е налице някакъв вид едипово смущение. Не бива да се смята например, че дете, влюбено в майка си, трябва да показва прекомерна обич към нея. Детето може да развие дълбока неприязън към майката като защита срещу възможна кръвосмесителна връзка.

Хората много често стигат до брака, търсейки заместител на майката или бащата. Ако си послужим с терминологията на трансакционния анализ, „с детското си Аз индивидът търси „майчиното Аз на жената" или „бащинското Аз на мъжа". Мъжът иска жената да играе роля, с която да прилича на майка му - да го осинови, да го защитава, да се грижи за него и да му осигурява „емоционална храна". Жената несъзнателно се стреми да получи защита от мъжа, равностойна на защитата, предоставяна от баща й. Това не винаги е вредно, но на практика е фактор, който съществено пречи на отношенията на двойката.

Съществуват три много сериозни проблема, поради които нормалната връзка става невъзможна:

Едиповият комплекс е състояние на влюбеност в майката, което причинява психологическа нужда да се продължи състоянието на съюз или сливане с нея. Развива се вътрешна зависимост, която помага на индивида да изпитва спокойствие, подкрепа и защита. „Влюбеността в майката" не е свързана с любовта като чисто чувство, а по-скоро със зависимостта от нея, тъй като първоначално двамата са образували едно и също тяло - факт, който никога не може да се забрави. В този случай, изразът „влюбен в майка си" означава „нуждаещ се от майка си", защото първоначално тя задоволявала нуждите на детето. Тази връзка е чисто егоистична. Много деца в нормалния ход на развитието си постигат пълна психологическа независимост от майките си. За съжаление много други не успяват, поради което живеят в психическа връзка с „майчиния скут" до края на живота си. Това са хората, които в зряла възраст изпитват по-голяма нужда да поддържат нивото на връзка с майката от детството си. За да постигнат това, те интернализират образа на майката и го превръщат в нещо като психологическа утроба, където търсят убежище. Когато такъв мъж срещна жена, с която ще има връзка, възможно е майчиният образ да се екстернализира и проектира върху жената, като мъжът по този начин получава нещо като „майка-любовница" от плът и кръв. „Майка" и „съпруга" се смесват в подсъзнанието на индивида и той е изложен на опасността да влезе в същия вид връзка, каквато някога е имал с майка си - като хранителка и идеална прислужница. Той ще се стреми да използва жената за задоволяване на основните си нужди и никога няма истински да я обича.

Проблемите стават още по-големи, ако такъв човек в детството си е бил разглезен от майка си. Това засилва нарцисизма му, защото тя го е накарала да повярва, че е идеалното същество. Човек често преминава от нарцисизъм към фантазия за всемогъщество и всички тези съставки образуват идеална адска смес - сигурно свидетелство за нещастен брачен живот. „Разглезеният" съпруг, също като дете, настоява всичките му желания да бъдат незабавно и напълно удовлетворени. Ако това не стане веднага, той изпада в гняв, обижда, измъчва и отхвърля партньора си. Същото поведение се наблюдава при жената, влюбена в баща си.

Постигането на щастие в брака се превръща в слабо вероятно събитие поради фантастичните изисквания, предявявани от индивид, страдащ от този проблем и неспособността му да дава от себе си.

Едиповият комплекс винаги поражда силни чувства за вина, защото индивидът несъзнателно вярва, че е имал кръвосмесителна връзка с майка си. Свръх-Азът - моралната съвест - потиска тези еротични тенденции, насочени към майката. За него тези тенденции са морално неприемливи. Това създава голямо вътрешно напрежение, защото всичко, което се потиска, циклично се появява пак и трябва отново да бъде потискано, което предизвиква психологическа скованост и голяма загуба на енергия. Много вероятно е такъв човек да проектира собствената си вина върху жената и да реши че тя е недостойна за любовта му - ситуация, която логично има единствено субективна стойност. Най-вероятният изход е в емоционалната връзка на страдащия индивид да се редуват периоди на еуфория и депресия. Много възможно е той несъзнателно да се стреми към болка и страдание като начин да изкупи вината си.

Когато единият от съпрузите страда от Едипов комплекс, той създава неуравновесеност в отношенията на двойката - връзката няма да е между равни страни, защото едната изпълнява ролята на детето, а другата - ролята на баща или майка.

Според херметическата философия нормална връзка в една двойка е възможна само когато съществува равновесие между аспектите баща и майка. На практика това означава, че мъжът може да разглежда жената като майка единствено ако той самият може да се държи като баща. На свой ред жената може да се отнася към даден мъж като към баща само ако тя може да се държи като майка. В този случай връзката няма да е егоистична, а ще изразява добре известното схващане, че жената трябва да бъде приятел, дъщеря, съпруга, любовница, помощник и майка, а мъжът - съпруг, син, любовник, приятел, спътник и баща. Аспектът баща трябва да бъде разглеждан като количеството мъжка енергия, а аспектът майка - като женската енергия, действаща в двойката. Съществуват двойки, където общият сбор на женската енергия е над 80 процента, а има и такива със 70-90 процента активна мъжка енергия. И двата типа са неуравновесени. Равновесието от 50 процента мъжка и 50 процента женска енергия в една връзка допринася много за щастието в любовта. За да се постигне такова хармонично съотношение, както мъжете, така и жените трябва да победят егоизма си, за да избегнат болестното „поглъщане", което неизменно води до неуспех и загуба на илюзиите. Човек, който се мъчи да погълне другия или да доминира над него, често прави това несъзнателно, но независимо дали поведението му е съзнателно или не, резултатите винаги са едни и същи, освен ако „поглъщаната" страна не страда от мазохистични смущения и пасивно не позволява такова доминантно поведение.

Трябва да разберем, че Едиповият комплекс има изключително отрицателно въздействие в отношенията между мъжа и жената. Естествено, разбирането само по себе си е недостатъчно, за да се преодолеят тези пречки. Но ако скритите негативни фактори се извадят на светлина и бъдат съзнателно разбрани, двойката ще види кои са слабостите във връзката, кои елементи пречат на истинското общуване и така може да се роди истинска любов. Разбира се, никой не бива да се разстройва от това, че има едипова нагласа - необходимо е да осъзнае явлението, за да се научи как да промени поведението си. Това е възможно, когато хората разберат, че съществуват по-приятни и по-удачни начини да се справят с различни житейски ситуации.

Тъкмо това става при Едиповия комплекс - поведението на зависимост от майката поставя човек в подчинено положение спрямо успеха в любовта и живота. Ако индивидът напълно разбере това и осъзнае, че пропуска възможностите които животът му предлага, няма да е много трудно да промени отношението си. Или поне не по-трудно, отколкото за младия човек, който напуска родния си дом, за да придобие независимост.

Много важно е да се разбере, че Едиповият комплекс е условен психологически рефлекс, който може да се промени или премахне в такава степен, в каквато се разруши автоматичният или механичният рефлекс - промяната е единствено възможна при достатъчно осъзнаване на механизма на явлението. Човек трябва да се научи да описва вътрешните си преживявания колкото е възможно по-вярно и да ги тълкува по най-безпристрастен начин. Необходимо е да имаме основни познания за това какво представлява Едиповият комплекс и как действа, за да придобием елементите, необходими за правилна преценка. Не трябва да се забравя, че любовта не настъпва спонтанно, а се постига само от онези, които се борят да овладеят техниката й. Истинското щастие не е горско цвете, а се постига със самодисциплина и духовност.

При нормално сексуално развитие настъпва момент, когато момчето открива значението на пениса като символ на мъжественост. След тази фаза то обикновено развива дълбок страх, че ще бъде лишено от него. Явлението е известно като страх от кастриране и понякога се проявява под формата на шеги или заплахи от страна на родители и други хора.

За момичето също настъпва момент, когато открива своите анатомични особености. Поради разликата с момчетата, то започва да си мисли, че „нейният пенис не е пораснал" или е бил кастриран. При тази ситуация, както и при всички други конфликти, възникващи по време на развитието на личността, индивидът се приспособява или не успява да се приспособи. Във втория случай момичето започва да презира женския пол и стига до убеждението, че той е малоценен. Същевременно то завижда на мъжа и смята, че той стои по-високо. Това често предизвиква желание да компенсира въображаемата малоценност, като по някакъв начин се превърне в мъж. Тъй като не може да постигне физическа промяна, такова момиче преживява психологическа трансформация и възприема мъжки тип поведение, характерен с властност, алчност, неудовлетвореност и агресивност. Често този комплекс е причина за поведението на някои жени, които са вечно недоволни и неудовлетворени, въпреки че притежават всичко, защото несъзнателно се стремят към невъзможното - да имат пенис.
2. Женствен баща с Едипов комплекс

Едиповият комплекс може да стане причина мъжът да загуби вирилността си и да стане прекалено женствен. Такъв човек сериозно пречи на дъщеря си да определи половата си принадлежност. Женственият баща е убеден, че мрази жените, но всъщност се страхува от тях, защото се чувства малоценен поради недостатъчна мъжественост. Подсъзнателно бащата предава своя антагонизъм на дъщеря си и прави всичко възможно да не й позволи да стане истинска жена. Той се стреми да я направи по-мъжествена, като насърчава мъжки прояви и възхвалява „мъжки" занимания, например такива, в които момичето се състезава с мъже. В резултат на това поведение момичето очевидно придобива мъжки черти и развива силна страхова невроза поради конфликта между две тенденции - дълбоко и инстинктивно желание за женственост, противопоставено на отвращение към женствеността поради семейната среда.

Няколко са психологическите проблеми, които принуждават бащата да наказва и унижава дъщеря си, като чрез омразата си към женствеността насърчава у нея развитие на мъжки черти. Дъщерята, подложена на непрекъснато унижение и потискане, започва да мрази баща си - чувство, което по-късно разпростира върху всички мъже по следния начин:

а) тя отказва да се подчини или отдаде на мъжа, защото го презира- отхвърля женствеността си и придобива мъжки характеристики, като се конкурира агресивно с другия пол - най-често е фригидна; ако се омъжи и има син, прави всичко възможно да го отгледа като момиче.

б) не отхвърля женствеността, но отказва да се подчини на мъж и получава лесбийска нагласа.

Ясно е, че жена, страдаща от комплекса на Диана, не може да изгради нормална връзка - в най-добрия случай тя постига някакъв вид симбиотична връзка с женствен мъж. Такова допълване противоречи на нейната сексуална природа. Този тип връзка е ясен израз на сатанинското в любовта.

Жената с такъв проблем не трябва да се обезсърчава -дори когато родителите й носят по-голямата част от вината, възможността за промяна се крие в самата нея. Фактът, че знае кой е виновен за двойственото й положение, сам по себе си не е решение. Когато чувства, че страда не по своя вина, жената често изпада в пасивност и самосъжаление. В този случай, както и при всички невротични конфликти, са възможни само два вида поведение: да бягаме от проблема или да се борим с него. Бягството от проблемите не е нормално поведение, макар да предоставя временно облекчение, защото води до унищожаване на индивидуалността чрез един вид психологическо самоубийство. „Диана" много лесно се превръща в огорчена, нещастна, агресивна, загубила илюзиите си жена, без надежда за освобождаване. Да се дадем предварително означава да тръгнем по пътя на най-малкото съпротивление, както постъпват хората без самоуважение. Нормалното и конструктивно поведение се състой в това да разберем проблема, да го изследваме чрез търпеливо и внимателно самонаблюдение. Наблюденията върху вътрешния свят не могат да се извършват пряко - те трябва да са индиректни, чрез анализ на собствените постъпки, думи и емоционални състояния, като по-късно съотнесем възможните причини към вътрешния си свят.

Щом научи причината за неуспеха си в любовта, да прибягва към лесния начин и да хвърля вината партньора си, като го обвинява в негативно поведение или неразбиране, индивидът трябва да изпита потребност да подготви добре за любовта. Естествено, по-лесно е да се съсредоточим върху другия. Самолюбието и суетата са врагове на истината и допринасят за неспособността ни да самокритични и да се самонаблюдаваме. Най-често в любовта всеки от двамата съпрузи има някакъв основен проблем, който пречи на нормалната връзка. Когато проблем те или поведението, типични за сатанинската любов, бъдат разкрити, двойката вече не действа сляпо. Налага се и двамата да се откажат от желанието „да променят другия” да бъдат щастливи. Понякога само единият партньор да от сериозно отклонение, но много хора имат дребни, незначителни проблеми, изострящи се единствено поради контакта им с други, „чиято душа е болна". Ако конфликтът се дължи само на единия партньор, това става очевидно участниците в двойката се разделят и влязат в нови връзки с други партньори. Страдащият от проблеми отново претърпява неуспех, докато другият постига щастлива връзка.

Всеки, който разбере основния принцип, че любовта е наука, надхвърляща общоприетите представи, няма да се ограничи само със „задоволителна" връзка, а ще се стреми към най-доброто - връзка, насочена към постигане на виша любов.

Съставните елементи на истинската любов липсват в симбиотичната връзка. Всяка от страните в този неуспешен опит за любов губи индивидуалност, свобода, достойнство и честност. Произходът на симбиозата в любовта се крие във връзката между плода и майката. Подсъзнателният модел на органичен съюз, на взаимна нужда, продължава в зрялата възраст, като подхранва симбиотичния апетит. Когато индивидът обича, следвайки такъв модел, той изразява нуждата си от майка и жадува за онази идеална ситуация, в която всичките му желания незабавно се изпълняват.

В психичната сфера формата на симбиотичния съюз се променя от физически съюз на телата в психологичен съюз. Това състояние изключва възможността за истинска любов, защото тя може да се яви само между две независими същества, при което всяко запазва свободата и индивидуалността си. Любовта се нуждае от полюси - тя не може да настъпи при единство, а само при двойственост. Истинската любов е свободно протичане на енергия между два полюса, а не техният съюз. Симбиозата и любовта са две различни неща.

Съществуват много видове симбиоза и всички без изключение възпрепятстват и разрушават истинската любов.

Много симбиотични съюзи напомнят романтичен филм поради зрелищността на действието. Двамата влюбени са изцяло погълнати един от друг - живеят единствено, за да се обичат, мислят и чувстват само с езика на другия. Външно те като че ли са постигнали най-желания вид любов, но всъщност са се вкопчили отчаяно в едно животоспасяващо средство. Всеки поглъща хранителни елементи от другия като начин да неутрализира собственото си нещастие, мъчейки се да събере и сглоби разбитите останки на отслабналия Аз. В тези ситуации няма нищо, наподобяващо любов - те по-скоро говорят за отчаяние или канибализъм.

В основни линии съществуват три вида симбиоза: активна, пасивна и компенсаторна. Активната симбиоза съответства на нуждата да доминираме над другия и е проява на садизъм. Садистът се стреми да превъзмогне самотата си и да „преувеличи" своето Аз, като превърне другия в част от себе си.

Пасивната симбиоза е нуждата да се отдадем и слеем с другия, като търсим напътстване, сигурност и защита. Пасивната симбиоза е свързана с мазохистичния импулс. Тя показва и леност, защото индивидът може пасивно да избягва решения, да не поема рискове, да не носи отговорност и да не се изправя пред никакви проблеми.

За да разберем колко далеч може да стигне един съюз от симбиотичен вид, трябва да разгледаме връзката между господар и роб. Очевидно робът губи свободата си, но по-задълбоченият анализ ясно показва, че господарят е точно в същата зависимост. Ролята на господаря може да се определи като садистична, а на слугата като мазохистична. Няма значение дали човек следва натрапчивото желание да властва или да се подчинява - и двете възможности водят до „безчестно робство".

Компенсаторната симбиоза е вид съюз, настъпващ при свързване на противоположни личностни характеристики, като се постигат компенсация и равновесие. Това става при съюз на плах мъж и смела жена; на небрежна жена с много дисциплиниран мъж; на гордост със скромност; на мудност с активност; на невежество с култура; на сериозност с безгрижие. В други случаи се образува съюз, който може да е много изгоден за едната страна и изключително вреден за другата. Понякога двойката увеличава способността си за действие за сметка на индивидуалната свобода. Компенсаторната симбиоза не е съюз между партньори, които доброволно обединяват собствените си средства, а повече прилича на връзката между слепец и глухоням, събрани не от качествата, а от недъзите си.

Сега стигаме до същината на проблема за любовта, както и до разбирането на вечното противопоставяне на любовта и симбиозата. Да обичаш неизменно означава да даваш, а това е възможно само там, където има известна степен на вътрешно развитие, защото да обичаш означава още и да правиш достъпен за другия живота в безкрайната му многообразност. Симбиозата в любовта е отчаян стремеж да се запълни вътрешна празнота, прикрепване към психическия и емоционалния живот на друг човек и жадно поглъщане на онези жизненоважни елементи, които липсват в собствената ни душа. За симбиозата са характерни отчаяние, завист, дребнавост и в крайна сметка ненавист и омраза. Любовта е великолепието на живота в действие, щедро отдавана, съзидателна и всеобхватна сила. Симбиозата е жалка драма на две същества или на два болни и непълни Аза, които не познават щедрост, вътрешно благородство и духовно богатство. Да обичаш означава и да даваш на хората.

Единствено като определим състоянията, които не са любов, можем да стигнем до познание за истинската любов.

ПРИЗРАКЪТ НА ФАНТАЗИИТЕ
Фантазирането е толкова разпространен и привидно безобиден навик, че никой не отделя време да анализира това състояние, в което прекарва голяма част от живота си и което поражда всевъзможни химери и въздушни кули. При фантазирането човек постоянно изследва своето материално и психическо състояние и изразява страхове, потиснати желания и огорчения. За мнозина това е начин да избегнат разрешаването на конкретни проблеми и да ги заменят с фантазии. Поради грандиозния характер на фантазирането,

където всичко е възможно, не съществуват граници за чудовищността, заплетеността или невероятността на произвежданите фантазии. Всичко е възможно в света на фантазиите. Нищо не е извън обсега на фантазьора - не съществува пропаст или пречка, чието преодоляване би го затруднило. Това има и предимства - от страна на фантазьора не се изисква усилие и не е нужно да поема рискове, колкото и невероятни приключения да си измисля.

Фантазирането обаче не е само умствена разтуха. Корените му се крият много по-дълбоко, във времето, когато детето ясно разбира разликата между онова, което прави и онова, което трябва да прави, за да изпълни изискванията на родителите и учителите си. То забелязва голямата разлика между онова, което е и онова, което обществото иска от него да бъде. В процеса на осъзнаване на недостатъците и слабостите си детето изпитва нужда да оформи в себе си различни идеални изисквания, някои от които произтичат от изискванията на родители, учители и други хора. Много от тях са породени от чувство на завист и възхищение към другите. Има личности, на които детето иска да подражава, за да постигне същата слава, почит или престиж.

Съществува истински пазар за илюзии, където се предлага плеяда от знаменитости - прославени спортисти, филмови звезди, исторически личности, герои от телевизионни серии, млади идоли от света на поп-музиката, мъдреци, прочути милионери, президенти, държавници, пътешественици, интелектуалци, философи. Необикновените личности, будещи възхищение със своите истински или въображаеми качества, се превръщат в пример за подражание за детето, което използва този материал, за да се отдава на причудливи фантазии, които ще имат трансцендентално влияние върху собствения му живот - фантазиите за себе си, за света и за хората. Това увлекателно занимание, което продължава до последния му час, определя събитията в живота на човека. То е моделът, който неподозирано оформя поведението на индивида.

Процесът на фантазиране е творческа дейност, в която се създава „идеалният" човек. Идеалът е смесица от много модели, един вид творение на доктор Франкенщайн, същество, което - както в класическия разказ - може лесно да унищожи своя създател. „Призракът на фантазиите" се изгражда от измислиците и бляновете на човека, фантазьорът е негов родител, а рожбата ще се подхранва от родителя си до края на живота му. Въпреки че създаването му започва от детството, заложените в него ценности продължават да влияят и на възрастния индивид без никаква съществена промяна. Първоначалният идеал прибавя нови модели към вече присъстващите, но първоначалните елементи остават най-важни. Често възрастният преоткрива детските фантазии в сънищата си. „Призракът" съответства на „идеализирания образ" от традиционната психология, но между двете понятия има важна разлика. В психологията идеализираният образ е вътрешно явление, което съществува единствено в ума на индивида. За херметическия философ, призракът на фантазиите е действителен в света на енергията, защото е енергийно създание, родено от мисълта. В света на енергията призракът на фантазиите губи фантазиите си качества и става материален. Идеализираният образ е само субективно понятие в психологията. За херметика призракът на фантазиите има вътрешно и външно съществуване, което е едновременно субективно и конкретно.

Азът на детето е естествено много слаб и то е безсилно да потисне огромното влияние на обществените модели, от които се възхищава. Дори възрастните често не могат да устоят на тези образци и сляпо им подражават.

Призракът на фантазиите обхваща всичко, което индивидът иска да постигне. Индивидът намира своите модели на „пазара на илюзиите", които светът му предлага. С тези материали той изгражда своя „призрак", който е съставен от различни части на будещи възхищение герои и личности и се превръща - поне в илюзорна форма - в нещо като супер-герой от научната фантастика; герой, който не може да съществува в конкретната действителност. Целият процес на фантазиране, в който човек си представя себе си като супермен, не е съзнателен и преднамерен, а произтича от несъзнавания и натраплив характер на това състояние. Всъщност чрез фантазиите човек търси компенсация и бягство от жестоката, потискаща действителност. Така погледнато, фантазирането не изглежда прекалено сериозен проблем, а по-скоро начин, по който животът става по-приятен и поносим. Противно на това схващане и въз основа на хилядолетната херметическа мъдрост, ние разглеждаме призрака на фантазиите като силно разрушителна сила. Действието й не е явно, а скрито - подобно на невидим враг, който се забавлява, като си играе с човешките амбиции, желания, емоции, страхове и съкровени мечти.

Можем само да размишляваме и да се питаме какви тъмни космически тайни позволяват на един толкова коварен и зъл враг да обитава вътрешния ни свят и да се промъква в заобикалящото ни енергийно поле. Всъщност, призракът на фантазиите живее за сметка на индивида и изсмуква най-ценната му енергия под предлог, че му предлага многобройни възможности, коя от коя по-привлекателни. Призракът на фантазиите не е само метафора. Сатанинското е заложено именно във функцията му да насърчава илюзиите.

Най-ужасяващата част на тази игра започва, когато човек загуби самоличността си и повярва, че самият той е идеализираният образ - тоест, призракът на фантазиите си когато фантазиращият субективно се превърне в своята фантазия. От този момент нататък човек попада в порочен кръг на еуфория и депресия. Той изпитва еуфория от измисления си живот като супермен и депресия от болката на откритието в светлината на безпощадната действителност, че поведението му не отговаря на високите изисквания, на които си е въобразявал, че отговаря. Това откритие предизвиква силна безпокойство и вина - безпокойство, защото се чувства още по-малоценен отпреди и вина заради неуспеха.

Логично е да мислим, че щом веднъж се разочарова от себе си, индивидът ще разбере, че не е измислен герой от сънищата и веднага ще престане да се смята за супермен. Но на практика нещата се развиват другояче и човек, вместо да промени поведението си, се стреми с нарастваща тревога да се отъждестви с призрака на фантазиите си. Това му позволява поне временно да избегне разочарованието и чувството за малоценност. Така кръгът се затваря и жертвата попада в капана на собствената си вътрешна слабост.

Най-ужасяващата страна на този процес е, че поставя цели, които никой не би могъл да" постигне. Процесът неизбежно принуждава човек да преследва илюзии цял живот. Призракът на фантазиите става негов неизменен спътник и го подтиква с непреодолима сила да постигне изискванията, съответстващи на моделите, върху които е построил фантазиите си. Попаднал в този капан, индивидът интернализира едновременно образи като Наполеон, Юлий Цезар, Соломон, Казанова, Супермен и Джеймс Бонд и изисква от себе си да извърши същите велики дела. Тази нужда да се стреми към съвършенството на идеализирани герои му причинява силно страдание. Колкото по-възвишена е представата за идеализирания образ или призрака, толкова по-големи са тираничните вътрешни изисквания и по-малка възможността за постигането им. Хората заимстват целите си от живота на известни личности, от илюзорните образи, изградени от поети, писатели и автори на реклами.

Какво общо има всичко това с любовта? Този път отговор ни дава психоаналитикът Теодор Райк, един от малцината учени, писали съвсем конкретно за любовта. Райк смята, че любовта винаги се корени във вътрешното недоволство от себе си - недоволство, което възниква, когато човек открие, че не е такъв, за какъвто се мисли и не може да изпълни нещата, което изисква от себе си. Осъзнавайки това, индивидът търси любовта като последна надежда, като събитие, което ще му позволи да осъществи по магически начин всичко, което вътрешно желае. Райк дава блестяща и проникновена формулировка: „любовта е пермутация на идеализирани образи". Той има предвид, че влюбеният пренася същността на призрака на фантазиите си върху любимата си и обратно, като така успява да превърне фантасмагоричното в същество от плът и кръв. Сега вече индивидът, който е бил поробен от фантом, става затворник на „действително същество”. Както пише Райк, „стигаме до сравнение между идеала и избрания човек; образът е фантом, докато предметът на любовта е действителен и жив. Но и предметът на любовта е фантом, нещо като закачалка за илюзии. Действителният човек е само материал за създаване на фантастична фигура, точно както скулпторът извайва статуя от безформения камък".

Ето какво казва по-нататък Райк: „Никога няма да разбера защо толкова много я обичам..." „Обичаш я, защото тя задоволява твоето тайно Аз". Райк смята любовта за заместител на желанието да се постигне идеалното Аз, идеализирания образ. С подобно мерило любовта е слаба, измамна и неизбежно осъдена на неуспех. Индивидът, самозалъгвал с призрака на фантазиите, сега по същия начин смесва любимата си със своя собствен образ за нея. Очевидно, скоро идва моментът, когато субектът разбира, че любимата не отговаря на представата му за нея. Същественото е, че той започва отново да желае призрака на фантазиите, който първоначално е проектирал върху любимата си, въплътил го е в нея и по този начин й е придал идеален, почти магически образ, изпълнен само с достойнства, без каквито и да е недостатъци. Щом веднъж си възвърне призрака на фантазиите и го въплъти отново в себе си, като със замахване на магическа пръчка любимата изведнъж се превръща във вулгарна, празна, лишена от всякакъв чар жена. Влюбеният смята, че жената по някаква неизвестна причина е претърпяла голяма промяна, но истината е, че тя винаги е била една и съща. Единствено магията на призрака на фантазиите й е придавала неустоим чар.

Защо в даден момент човек си възвръща призрака на фантазиите, който е въплътил в любимата си? Причината е постепенното разочарование, което изпитва, щом открие, че жената не отговаря на илюзорния образ, създаден от него. Може да се съгласим с Райк, че тази представа за любовта принадлежи на недоразвит тип индивид и е измамната любов, практикувана от много хора.

В хода на тази книга ще хвърлим светлина върху особеностите на истинската любов. Само онези двойки, които съумеят да контролират вида и силата на вътрешните изисквания на призрака на фантазиите, могат да постигнат истинска и неподправена любов. Ако посветят достатъчно време и труд, те донякъде ще разсеят изискванията на идеализирания образ докато накрая разберат, че тези изисквания, сравнени с конкретната действителност, са преувеличени и фантастични.