Допълнителна информация към позицията за преговори на република българия по глава 24 “сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи”

Закон за миграцията

Предвижда се нормативният акт да бъде с устройствено-функционален характер. Основната цел на този закон е създаването на специализиран държавен орган със самостоятелни функции и задачи за провеждането на държавната политика в тази област. Този закон ще бъде изготвен с оглед по-нататъшното въвеждане на стандартите и изискванията на ЕС в областта на миграцията.

Към настоящия момент в българското законодателство няма закон, регламентиращ определени функции и задачи на специализирани органи по проблемите на миграцията. С приемането на Закона за миграцията ще се дефинира взаимодействието между различните институции и органи, имащи отношение към пребиваването на чужденци в Р България. Една от дейностите на бъдещия специализиран орган е административният контрол по установяване и пребиваване на чужденците в Р България. Наред с това, законът ще регламентира информацията, събирането, съхраняването и предоставянето на данни за чужденците, издаването на документи за самоличност на чужденци, както и наложените административни мерки.

По отношение дейностите на служба ще бъде възприет огледалния подход на базата на правните основания за пребиваване на чужденци.

Във връзка с горното е създадена експертна работна група, която подготвя проекта на закон в сроковете, конкретизирани в НШПД (до 31 март 2003 година). Структурно изграждане на службата ще приключи до края на 2003 г. Предвижда се същата да има централна дирекция и регионални звена.

Посочените по-горе промени ще бъдат осъществени от правно-техническа гледна точка чрез приемане на устройствен закон, с който по същество ще бъде допълнен ЗМВР. Наименованията на законопроекта - “Закон за миграцията”, респ. “Закон за миграционната служба” - са работни и подлежат на изменение, без обаче да се изменя същността и съдържанието на акта.

С одобрения на 26 септември 2002 г. проект на ЗИД на ЗЧРБ се постига хармонизация с чл. 26 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген, както и с Директива 2001/51/ЕС от 28 юни 2001 г., допълваща разпоредбата на чл. 26 от Конвенцията.

Законопроектът предвижда задължение за превозвача, по искане на органите за граничен контрол, за своя сметка да превози чужденеца, на когото е отказано влизане в Р България, в държавата, от която е бил транспортиран, в държавата, издала документа за пътуване или в друга държава, в която той ще бъде допуснат да влезе.Наред с това, превозвачът е длъжен да връща за своя сметка и преминаващи транзитно през Р България чужденци в случаите, когато последващият превозвач е отказал да ги превози до държавата – крайна цел на пътуването, както и обратно върнати в Р България чужденци, които са преминали транзитно през страната. В изпълнение на изискванията на чл.3 от Директива 2001/51/ЕС от 28 юни 2001 г. законопроектът предвижда, чу в случаите, когато връщането на чужденеца не може да бъде осъществено незабавно, разходите по престоя му са за сметка на превозвача.
ЕС отбелязва напредъка, постигнат от България в областта на сключването на реадмисионни спогодби и кани България да информира Конференцията за по-нататъшни развития.

С цел регулиране на миграционните потоци Р България е сключила реадмисионни спогодби с всички страни – членки на ЕС, с изключение на Великобритания, с която се очаква до края на настоящата година също да бъде подписано споразумение. От страните кандидатки България е подписала реадмисионни спогодби с Чехия, Полша, Унгария, Словакия, Словения и Румъния. Други страни, с които са подписани такива спогодби са Норвегия, Швейцария, СР Югославия /25 януари 2001 г./, Македония, Украйна, Грузия /27 март 2002 г./, Албания /на 11 юни 2002 г./, Хърватска /4 юли 2002 г./, Латвия /5 юли 2002 г./ и Ливан /5 август 2002 г./. Парафиран е текстът на реадмисионна спогодба с Естония. В изпълнение на ПМС № 35 от 1999 г. проекти са връчени и на Русия и Тунис. България е в процес на преговори по съгласуване на текст на реадимисонна спогодба и с Турция.

Принудителните административни мерки, приложими към чужденците, нарушили националното законодателство относно влизането и пребиваването на територията на Р България, са уредени в глава пета на Закона за чужденците в Република България.

Съгласно чл. 39 а същите биват:

1. отнемане на правото на пребиваване в Република България;

2. принудително отвеждане до границата на Република България;

3. експулсиране;

4. забрана за влизане в Република България;

5. 
   забрана за напускане на Република България.
   

Налагането на изброените ограничения е в съответствие с чл. 5, ал. 1, буква “f” от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Съгласно дефиницията в допълнителните разпоредби на ЗЧРБ, "експулсирането" е принудително извеждане в кратък срок на чужденец извън границите на страната, поради извършени нарушения или поради липса на основания за пребиваване в нея. Правните основания за налагане на принудителната административна мярка “експулсиране” са уредени в чл. 42 от ЗЧРБ – когато пребиваването на чужденеца в страната създава сериозна заплаха за националната сигурност или за обществения ред. С налагането на този вид мярка се отнема и правото на пребиваване на чужденеца в Република България и се налага забрана за влизане в Република България.

Мерките по чл. 39а от ЗЧРБ се налагат с индивидуален административен акт - заповед на компетентен орган от МВР. Съгласно чл. 46 от ЗЧРБ, тази заповед подлежи на:

- административен контрол по чл. 19 – 32 от Закона за административното производство пред министъра на вътрешните работи

“Чл. 19. Административните актове могат да се обжалват по административен ред пред по-горестоящия административен орган.”

- съдебен контрол по чл. 33-45 от Закона за административното производство пред окръжния съд

“Чл. 33. (1) Административните актове могат да се обжалват по отношение на тяхната законосъобразност и пред съда.”

Всички заповеди за налагане на принудителни административни мерки на чужденци подлежат на административен контрол пред министъра на вътрешните работи. На съдебен контрол подлежат заповедите по чл. 39а, т. 1, 2, 4 и 5.

Доколкото основанията на налагане на принудителната административна мярка “експулсиране” по чл. 39а, т. 3 принципно са свързани със защита на националната сигурност, същите са изключени от съдебния контрол.

Изпълнението на заповедите за налагане на принудителни административни мерки в качеството им на индивидуални административни актове се регламентира в чл. 44, ал. 3 от ЗЧРБ във връзка с чл. 23 от ЗАП.

“ЗЧРБ - Чл. 43. (3) Заповедите за налагане на принудителни административни мерки се изпълняват от службите за административен контрол на чужденците, съответно от органите за граничен паспортен контрол, след влизането им в сила, освен ако органът, издал заповедта, е допуснал предварително изпълнение.”

“ЗАП - Чл. 23 (1) До изтичане на срока за обжалване административният акт не се привежда в изпълнение, освен ако заинтересуваните заявят писмено, че няма да го обжалват.

(2) Своевременно подадената жалба или протест спира изпълнението на административния акт.

(3) Правилата по предходните алинеи не се прилагат в случаите, когато административният акт подлежи на незабавно изпълнение по силата на нормативен акт или административният орган е допуснал предварително изпълнение.

Съгласно чл. 44, т. 5 и 6 от ЗЧРБ, с оглед обезпечаване изпълнението на наложените принудителни административни мерки, органите на МВР могат да предприемат следните действия:

- “(5) Когато съществуват пречки чужденецът да напусне незабавно страната или да влезе в друга страна, със заповед на органа, издал заповедта за налагане на принудителната административна мярка, чужденецът се задължава да се явява ежедневно в полицейската служба по местопребиваването му по ред, определен в правилника за прилагане на закона, до отпадането на пречките.

- “(6) Органът, издал заповедта за принудително отвеждане до границата на Република България или за експулсиране, може по своя преценка принудително да настани чужденеца в специален дом за срок до отпадането на пречките за изпълнението на принудителната административна мярка.”

Настаняването в специални домове, не се припокрива със задържането, въпреки че притежава редица общи черти с него. Контролът върху настаняването в специални домове се осъществява в рамките на общия административен и съдебен контрол по отношение заповедта за налагане на принудителна административна мярка.

Българското законодателство регламентира два вида “задържане”:

• 
  административно по Закона за МВР:
  

1. извършили престъпление;

2. които след надлежно предупреждение съзнателно пречат на полицейски орган да изпълни задължението си по служба;

3. които показват тежки психични отклонения и с поведението си нарушават обществения ред или излагат живота си на явна опасност;

4. малолетни нарушители, които са напуснали своите домове, настойници,попечители или обществените домове, където са били настанени;

5. при невъзможност да се установи самоличността в случаите и по начините, посочени в чл. 68;

6. които са се отклонили от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или от местата, където са били задържани като обвиняеми в изпълнение на полицейска административна мярка или по разпореждане на орган на съдебната власт;

7. в случаи, определени от закон.

(2) В случаите по ал. 1 лицата могат да бъдат настанени в специални помещения и спрямо тях могат да бъдат взети мерки за лична сигурност, ако поведението им и целите на задържането налагат това.

(3) Задържаното лице има право да обжалва пред съда законността на задържането. Съдът е длъжен да се произнесе по жалбата незабавно.

(4) От момента на задържането им лицата имат право на адвокатска защита.

Чл. 71. На лицата, задържани при условията на чл. 70, ал. 1, т. 1 - 5,не могат да им бъдат ограничавани други права освен правото на свободно придвижване. Срокът на задържането в тези случаи не може да бъде по-дълъг от 24 часа.

Чл. 72. (1) За отвеждане на задържаните лица в определените за това места полицейските органи издават писмена заповед.

(2) Полицейските органи са длъжни незабавно да освободят лицето, ако основанието за задържането е отпаднало.”

- мярка за неотклонение в рамките на образувано наказателно производство по НПК – Глава десета от НПК (чл. 152-152б):

“ Задържане под стража

Чл. 152.(1) Мярка за неотклонение задържане под стража се взема за престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, когато данните по делото сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление.

(2) Ако от доказателствата по делото не се установява противното, при първоначалното вземане на мярката за неотклонение задържане под стража опасността по ал. 1 е налице, когато:

1. обвинението е за престъпление, извършено при условията на опасен рецидив или повторно;

2. обвинението е за тежко умишлено престъпление и обвиняемият е осъждан за друго тежко умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода не по-малко от една година или друго по-тежко наказание, чието изпълнение не е отложено на основание чл. 66 от Наказателния кодекс;

3. обвинението е за тежко умишлено престъпление, извършено след като спрямо обвиняемия е предявено обвинение за друго тежко умишлено престъпление;

4. обвинението е за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от десет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание.

(3) Когато опасността обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление отпадне, мярката за неотклонение задържане под стража се изменя в по-лека.

(4) Мярката за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от една година, ако обвинението е за тежко умишлено престъпление, и повече от две години, ако обвинението е за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от свобода или доживотен затвор. Във всички останали случаи задържането под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от два месеца.

(5) След изтичането на сроковете по ал. 4 задържаният се освобождава незабавно по разпореждане на прокурора.

(6) Децата на задържания, ако нямат близки, които да се грижат за тях,се настаняват чрез съответната община или кметство в детска ясла, детска градина или интернат.

Вземане на мярка за неотклонение задържане под стража в досъдебното

производство

Чл. 152а. (1) Мярка за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство се взема от съответния първоинстанционен съд по искане на прокурора.

(2) Когато прокурорът не уважи предложение на съответния разследващ орган за внасяне на искане по ал. 1, разследващият орган може сам да направи искането пред съда.

(3) Явяването на обвиняемия пред съда се осигурява незабавно от органа на досъдебното производство, който е направил искането. При необходимост съответният орган може да постанови задържане на обвиняемия до довеждането му пред съда. Това задържане не може да продължи повече от 72 часа, ако е постановено от прокурора, и повече от 24 часа, ако е постановено от разследващия орган.

(4) Когато е постановил задържане по ал. 3, разследващият орган незабавно уведомява прокурора.

(5) Съдът разглежда незабавно делото еднолично в открито заседание с участие на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. В случаите по ал. 2 съдът може да изслуша разследващия орган, ако се яви в съдебното заседание.

(6) Съдът взема мярка за неотклонение задържане под стража, когато от данните по делото може да се направи обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението и са налице основанията по чл. 152.

(7) Когато не са налице основанията по ал. 6, съдът взема по-лека мярка за неотклонение.

(8) Съдът се произнася с определение, което се обявява на страните в съдебното заседание и се изпълнява незабавно. С обявяване на определението съдът насрочва делото пред въззивния съд в срок не по-дълъг от седем дни в случай на жалба или протест.

(9) Определението подлежи на жалба и протест пред съответния въззивен съд в тридневен срок.

(10) Въззивният съд разглежда делото в състав от трима съдии в открито заседание с участие на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Неявяването на обвиняемия без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото.

(11) Въззивният съд се произнася с определение, което обявява на страните в съдебното заседание.

(12) Когато с влязлото в сила определение е взета мярка за неотклонение парична гаранция, обвиняемият се задържа до внасянето й.

Съдебен контрол върху задържането под стража в досъдебното производство

Чл. 152б. (1) Обвиняемият или неговият защитник може да поиска изменяване на взетата мярка за неотклонение задържане под стража.

(2) Искане по ал. 1 може да направи и прокурорът или разследващият орган за изменяване на мярката за неотклонение.

(3) Искането на обвиняемия или неговия защитник се прави чрез съответния орган на досъдебното производство, който е длъжен незабавно да уведоми прокурора и да изпрати делото на съда.

(4) Делото се насрочва в тридневен срок от постъпването му в съда и се разглежда в открито заседание с участие на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Делото се разглежда в отсъствие на обвиняемия, ако заяви, че не желае да се яви, или довеждането му е невъзможно по здравословни причини.

(5) Съдът преценява всички обстоятелства, свързани със законността на задържането, и се произнася с определение, което се обявява на страните в съдебното заседание. С обявяване на определението съдът насрочва делото в случай на жалба или протест пред въззивния съд в срок не по-дълъг от седем дни.

(6) Определението се изпълнява незабавно след изтичане на срока за обжалване, освен ако е подаден протест, който не е в интерес на обвиняемия.

(7) Когато искането е направено от обвиняемия или неговия защитник и с определението по ал. 5 се потвърждава мярката за неотклонение, съдът може да определи срок, в който ново искане на същите лица е недопустимо. Този срок не може да бъде по-дълъг от два месеца от влизане в сила на определението и не се прилага, когато искането се основава на внезапно влошаване на здравословното състояние на обвиняемия.

(8) Определението подлежи на жалба и протест пред съответния въззивен съд в тридневен срок.

(9) Въззивният съд разглежда делото в състав от трима съдии в открито заседание с участие на прокурора, обвиняемия и неговия защитник. Делото се разглежда в отсъствие на обвиняемия, когато заяви, че не желае да се яви, или довеждането му е невъзможно по здравословни причини.

(10) Въззивният съд се произнася с определение, което обявява на страните в съдебното заседание.

(11) Когато с влязлото в сила определение е взета мярка за неотклонение парична гаранция, обвиняемият се задържа до внасянето й.

(12) Предходните алинеи се прилагат съответно и в случаите, когато обвиняемият е задържан поради невнасяне на определената от съда парична гаранция.”
Приложения:

1. 
   Закон за насърчаване на заетостта /ЗНЗ/
   
2. 
   Наредба за условията и реда за издаване, отказ и отнемане на разрешения за работа на чужденци в Р България /НУРИООРРЧРБ/
   
3. 
   Наредба за условията и реда за издаване на разрешения за извършване на дейност на свободна практика от чужденци в Р България /НУРИРИДСПЧРБ/
   
4. 
   Закон за чужденците в Република България