Физика на тъгата



страница36/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   ...   46

Място за спиране


 

Някои книги трябва да се снабдяват с нишката на Ариадна. Коридорите непрекъснато се завихрят, кръстосват се един с друг. Понякога мога да видя как дядо ми влиза с мен в магазина на Esprit на Фридрихщрасе, пипа недоверчиво памучните блузи и мърмори, че за нищо на света не би си купил такова тънко нещо, през което вятърът ще си играе на прескочимагаре. Друг път, като пресичаме с дъщеря ми Докторската градина, един господин, увит с шал до очите, с високо вдигната яка, ми кима с глава, докато се разминаваме. Епизод, на който не бих обърнал внимание, ако Ая не ме дърпа за ръкава и показва странната му двурога сянка върху снега. Минотавъра е излязъл на разходка в лабиринта на зимната градина.



VII. Световната есен

Вой


 

Еленаа, Еленааа, дете на дивата пустиняаа Амууур…
Пиянска песен, която се носи посред нощ от съседния панелен блок. Пеехме я като ученици по лагерите, но и досега не знам каква е тази Елена, каква е тази пустиня. Необходимият кич за всеки от нас, някаква романтична чуждост, оазис сред единствената възможна пустиня тук, в която пясъкът се е превърнал в бетон. Същата песен сега, трийсет години по-късно, в три след полунощ, носеща се с пиянска копнежност от компания в съседство. Това е алтернативната българска песен в космоса. Младостта си е отишла, соцът си е отишъл, но демоните на някогашните желания са останали, удавени в алкохола на неслучилото се. Някогашните ученици са остарели, пуснали са кореми, всеки се е оженил за по една Елена, но нещо се е прецакало, нещо не е каквото трябваше да бъде… Безсмислието е влязло през дървен кон в несигурната Троя на тялото. Затова е виенето в нощта… Ненавиждам ги и са ми близки с цялата им непосилна тъга и безсмислие. Понякога усещам, че искам да прибавя и моя вой към техния. Ако имах вярна малка глутница от приятели, сигурно щях да вия с тях, щастлив и безутешен из вечните панелени поля на града. Из дивата му пустиняяя Амууур… Нямам тази глутница. Затова вия тихо, толкова тихо и уж с много тънка ирония, че едва се чувам.

 

The Saddest Place in the World


(Най-тъжното място в света)

 

До Ангела на необяснимите шумове нощем,


който бди над плачещите в банята,
над порязващите се в кухнята
и над пушещите по терасите в три сутринта.



Отвратително самотен. Така се чувствах в последните години, това беше най-точното определение. Видях го преди време изписано с черен маркер върху една телефонна кабина: „Обичам хората и това ме прави отвратително самотен.“ Прибавих го към натрапчивите изречения, които въртях в главата си при подобни пристъпи на… отвратителна самота.  

Тръгнах да се разхождам из квартала в късния безрадостен следобед на август. Миризма на гнило. Миризма на презрели, капещи сливи, упойваща, с дъх на джибри. Ракия, която няма да се сбъдне. Търкаляща се кора от диня, вече изсмукана от армията на осите, изсушена от процесията на мравките след това. Вдишвах, не, наливах се, с упорството на човек, решил да се напие в скапано квартално капанче.

Гледах очуканите, ръждясващи винкели на остъклените тераси. Тази малка сиромашка хитрост, да си затвориш единствената тераса, да ѝ сложиш стъкла и перденца, да я превърнеш в аквариум, да усвоиш още метър-два, да прибавиш още една стая към панелката, да изнесеш там печката, стария котлон, чушкопека, да засадиш в правоъгълни пластмасови саксии копър, магданоз, лук, дори корен домати, да я превърнеш в кухня и зимна градина едновременно. Да пържиш надвечер чушки в тази витрина на мизерния ти живот или да пушиш по потник в необяснимата тъга на късните нощи.

Минах през един училищен двор, с изкривени баскетболни табла, без рингове, обрасли с бурени. Тревите пробиваха през напукания асфалт, на който няколко деца ритаха самоотвержено топка, копеле, ти си еба ти педала, развика се едно от хлапетата, на не повече от 10, после „педала“ му каза да го духа и играта продължи. Не толкова самите реплики, колкото онова преправяне на гласовете, дрането, напъването на гърлото да се извади нещо ръмжащо и заплашително, ме накара да се махна оттам. Сплескани бутилки от минерална вода, парче вестник, върху който може да се прочете „Созопол се превръща във втори Ерусалим. Чудотворни мощи на св. Йоан Кръстител открити вчера, 3 фаланги от пръсти на дясната ръка, пета̀ и зъб на братовчеда на Христос“… Мистичавият кич на провинцията.

Превърнало се е в гето. Или винаги си е било. Нищо не се променяше — освен ръждата, плъзнала навсякъде; панелите са остарели с още 30 години, непоправимо. Някога всички повтаряха: За нас вече е късно, ама поне ла̀петата да живеят по друг начин. Мантрата на късния соц. Сега се улавях, че идва моят ред да произнеса същата реплика. От всичко трябва да има в кашоните. И най-вече от тези прошушнати, трупани, крити неща. От онова, което не влиза в кадъра, не трае, чезне, изсъхва като есенен лист, вмирисва се като риба в горещ следобед, вкисва като мляко, вехне като препикано мушкато, загнива като круша… Минах покрай един трафопост. Трябва да се препише, да се снима, да се документира. Ръждясалата табелка „Внимание. Опасно за живота“ и наредените около нея снимки на мъртъвци. Сякаш всички тези от некролозите са ровичкали неправомерно нещо в трафопоста (на живота?) и токът ги е отнесъл. Некролози и обяви. По залепените върху ронещия се хоросан обяви можеше да се възстанови цялата ненаписана история на последните двайсет години. На търсенето и предлагането. Извадих тефтера си и започнах да преписвам.

Фирма търси елитни танцьорки за чужбина. Млади момичета за помощници в италиански семейства. Давам квартира за две студентки, непушачки. Да научим английски за три седмици. Развалям черни магии, правя бѐли за любов и работа. Лек против хемороиди и косопад. Изгубено куче. Изкупувам коса.  

Кажи бе, куре, плясна ме някой по рамото, фразата беше отпреди двайсет години, жестът също. Да влезе в каталога на изчезналите думи и жестове, инвентаризирах на мига. Обърнах се, бегло познато лице, вероятно съученик: Ооо, бай хуй… Собственият ми отговор ме изненада, никога не бях ползвал това обръщение, но сега ситуацията някак естествено го наложи. Нататък разговорът мина в жанра „двама стари познати си говорят, докато се питат кой беше този“. Реторика на обходните маневри. Пиршество на общото и размито говорене. Умело избягване на минните полета от конкретни факти и имена. Не се сещаш името му, не знаеш работата му, не знаеш дори дали не се е припознал в теб и напразно ровиш в продънения чувал на паметта си. Тогава идва на помощ въздесъщият въпрос „Как си?“. И всичко си отива на мястото — армията с мъдрости за неумолимия ход на времето, децата растат, ние стареем, ти хич не си мръднал, същият си (кой беше, дявол да те вземе), а бе така ше е тя, ами, айде, че аз бързам, айде, трябва да се видим някой ден…Отбелязвам и тази среща (всичко е важно). Сбогуване с някого, на когото дори не помниш името, някого, когото ще запишеш като бай Х, онзи вечен Хикс на неизвестния извършител. Колкото и да си блъскаш главата през този ден, няма да се сетиш за истинското му име, но точно това парадоксално ще го държи жив в главата ти известно време. Не можем да избягаме от онези, които сме забравили.

Сбогом, бай Хикс, сбогом на всички, които съм забравил, и всички, които сте ме забравили. Вечна ви памет.

 

1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   ...   46


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница