Защита на вещните права – видове

С оглед реда на осъществяване правната защита на вещни права е извънсъдебна и съдебна. Извънсъдебна е онази защита, която се осъществява по извънсъдебен ред. Такава е административната защита, която се прилага по отношение на държавната и общинската собственост.

Ищец по РИ може да бъде само собственик, респ. носител на ограничено вещно право. Ако искът се предяви от носител на вещно право, тъй като той трябва да докаже освен вещното право, така и правото на собственост от което то е придобито, поради което в производството трябва да привлече като другар и своя праводател. Приема се, че активно легитимиран е и съсобственикат, каго владението му е отнето от друг съсобственик, но на практика този иск е безпредметен, тъй като ще съдът ще осъди съсобственика да предаде владението на чястта, на която ищецът е собственик, но това решение няма да може да бъде приведено в изпълнение.

Ответник по РИ може да бъде всяко лице, което вледее или държи чуждата вещ без основание, т.е. ответник е лицето, което упражнява фактическата власт върху чуждата вещ, без да има право да я упражнява. Какво следва да се разбира под основание – в процесуалната теория искът трябва да има основание и има два смисъл – фактическо основани /чл. 108 от ЗС се има предвид фактическо основание/ и правно основание /да посочи правана норма, в която се съдържа субестивното право/. Съдът дава квалификация на иска. Ответник по иска може да бъде както владелец по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС, така и държател. Ответник може да бъде само лице, което към момента на предявяване на иска владее или държи вещта. Пасивната легитимация се преценява към момента на предявяване на иска. Ако по време на процеса ответникът продаве вещта на трето лице, това не се отразява на основателността на иска, но принудителното изпълнение и осъдителното решение при уважаване на иска ще се насочи и върху това лице, ако съдебният изпълнител установи, че то е придобило владението на имота след завеждане на иска.

РИ е подсъден на рейонния съд по местонахождение на имота. В ИМ трябва да се посочат обстоятелствата относно правото на собственост и неоснователното владение на вещта от ответника, както и петитумът.

При РИ тежестта на доказване е върху ищецът. Той ще докаже, че е собственик на вещта, т.е. активната легитимация; той трябва да докаже, че ответникът владее или държи чуждата вещ, който факт трябва да е налице към момента на предявяване на иска, т.е. посивната легитимация на ответника. Факта на владението най-често се доказва със свидетелски показания. Не е в тежест на ищеца да докаже, че вещта се владее от ответника без основание. Ответникът трябва да докаже, че владее имота основателно. Ответникът може да не отрича правото на собственост, но той може да противопостави възражения, че има вещни права върху същата вещ или договорно отношение, които му дават право да я владее. В този случай, макар и да се установи, че ищецът е собственик, ищецът няма да получи исканата защита, няма да му се възстанови владението.

Петитумът е следния: моля да ме признаете за собственик спрямо или по отношение на ответника, върху следния недвижим /движим/ имот, след което се индивидуализира имота и да осъдите ответника да ми предаде владението /държането/.

Прието е, че решението на съда влиза в сила не само в диспозитивната част, а и в обстоятелствената част. Затова ако съдът е отхвърлил иска, но е приел, че собственикът е станал собственик по давностно владение /ответникът/ и затова с влязлото в сила решение може да се издаде КНА или да се позове на него като доказателство по друг процес.

Диспозитив – признава правото на собственост /или вещно право друго ограничено вещно право/ на ищецът Х по отношеине или спрямо ответника върху следния недвижим /движима вещ/ имот - индивидуализира имота и осъжда ответника да предаде владението /държанието/ на описания процесн имот.

Надлежни страни по НИ са собственикът – ищец, а ответник е нарушителят – този, който с действията или бездействията си пречи, ограничава или смущава ищеца да упражнява правото си на собственост. Необходимо е тези действия или бездействия да продължават и към момент на завеждане на иска или да съществува опасноност, че и занапред те ще продължат или са останали трайни последици от нарушението. Без значение е дали нарушението било извършено виновно, дали нарушителят е действал за себе си или за друг. За разлика от РИ, НИ няма за предмет връщането на отнетото владение, а прекратяване на неоснователните действия.

Тежестта на доказване пада върху ищеца. Той трябва да докаже, че е собственик или носител на друго ограничено вещно право; че е извършено неоснователното действие или състоянието и то съществува към момента на предявяване на иска. Доказването е в зависимост от характера на иска – ако е преминаване през чужд имот, засаждане на дървета и т.н. – ще се използват свидетелстки показания; при извършване на незаконен строеж – ще е необходимо заключението на вещо лица. Освен това ищецът трябва да докаже не само, че е извършено нарушението, но и че то му пречи да упражнява своето право. Ответникът не е длъжен да доказва, че е извършил нариушението, но ако твърди благоприятни за него обстоятелства, следва да ги докаже.

Възможно е от нарушението да са причинени вреди на собственика. Затова с НИ могат да се съединяват и искове за непозволени увреждания, както и искове за унищожаване, разваляне действието на акта, от който ответникът черпи права върху имота или вещта.

Характерна особеност на ИОГ е, че при него всяка от страните се явява и ищец, и ответник. Всяка от тях трябва да установи границите на своя имот. Страна по иска обаче може да бъде само собственик, не и носител на ограничено вещно право. Ищецът трябва да докаже не само своето право на собственост, но и че ответникът е собственик на съседния имот. Освен това е необходимо и заключение на вещто лице, за да се определи точното местоположение на границата, като експертът задължително изготвя скица с означаване на имотите и границата помежду им. Въз основа на събраните доказателства съдът ще определи границата между имотите. По-нататъшна защита от въздействия върху имота с този иск не могат да бъдат търсени, тъй като той има установителен характер.

Устанивителният иск не е уреден във вещното законодателство, а в чл. 97 от ГПК като средство за защита на субективни права и допустим за защита на вещни права. Чл. 97, ал. 1 от ГПК дава право на всеки не само да предяви иск за да възстанови правото си, когато е нарушено, но и да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Целта на установителният иск е да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските отношения. Търсената с него защита се изразява в силата на присъдено нещо, с която спорното право се потвърждава или отрича. Спорното право трябва да е възникнало, да съществува реално. Важна предпоставка за допустимост на УИ е наличието на правен интерес, какъвто изрично се изисква от чл. 97 от ГПК. Най-общо казано, такъв интерес възниква, когато едно право се претендира или отрича, защото всяко оспорване поражда вероятност за нарушаване на вещно право. Ако се цели да се установи от съда съществуването на едно спорно право, този иск ще бъде положителен установителен иск. Ако искът се предяви от лице, което отрича съществуването на спорно вещно право, искът е отрицателен установителен. Надлежните страни по УИ се определят от правния интерес. Със съдебното установяване на действителното правно положение се изчерпва защитната роля на УИ. Друго съдът не постановява. УИ ще е недопустим, когато ищецът може да се защитава с осъдителен иск. УИ като вещен иск не се изсрочва по давност, макар и това изрично да не се сочи в законодателството.

Правната уредба на иска за непълноти и грешки в кадастралния план е дадена с разпоредбата на чл. 52 от ЗКИР. Когато тази грешка с свързана със спор по материално право, те се отстраняват след решението му по съдебен ред. Съдебното решение има установителен характер. При уважаване на иска и установяване на правото на собственост на ищеца върху неправилно заснетия имот, службите по кадастъра са длъжни да допълнят или поправят основните данни в кадастралния план и кадастралните регистри, а от там и изменение в подробния устройствен план.

Вледението, по смисъла на чл. 68 от ЗС, е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. От даденото от чл. 68 от ЗС определение, могат да се изведат неговите основни признаци. Те са два – обективен /corpus/ и обективен /animus/. Двата признака на владението трябва да съществуват едновременно, за да е налице владение.

Външният, обективен признак е упражняването на фактическа власт върху вещта. Под ФВ трябва да се разбира господството, обладаването на вещта, възможност владелецът да действа непосредствено върху нея, т.е. упражняване на пълна власт върху вещта, като изключва възможността други лица да въздействат върху нея. При пълно владение владелецът ще упражнява всички правомощия на собственика, ще си служи с вещта, ще прибира плодовете, може да се разпореди с нея. Ако упражнява ограничено вещно право, и неговата фактическа власт ще е ограничена.

Субективният признак на владението е намерението на владелеца. Той трябва да държи вещта като своя, което означава, че владелецът смята или иска да стане собственик или носител на друго вещно право. Тъй като намерението е факт от душевния мир на човека, то законодателят с разпоредбата на чл. 69 от ЗС, установява оборимата презимпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В тежест на заинтересованото лице е да докаже, че владелецът е придобил фактическата власт на правно основание, което изключва възможността той да държи вещта като своя, напр. договор за заем, влог и др.

Установените два признака на владението в чл. 68 от ЗС са минимално необходими, за да бъде определена неговата същност. Предвид обстоятелството, че ЗС свързва настъпването на някои правни последици и с други условия на владението, следва да се посочат и другите негови признаци. Така владението трябва да е постоянно. Не е необходимо владелецът непрекъснато да упражнява ФВ. Владението е постоянно, когато владелецът изразява трайна воля да държи вещта за себе си, като се противопоставя и търси защита срещу всяко действие на друго лице, което иска да установи ФВ върху завладяната вещ. Затова владението се прекъсва ако друго лице установи ФВ или владелецът изостави владението.

Владението трябва да е непрекъснато, а то се прекъсва с изгубването му в продължение на 6 месеца.

Владението трябва да бъде несъмнено. Владението е съмнително, ако не може със сигурност да се каже дали действително владелецът упражнява ФВ или дали има намерение да държи вещта като своя. За да има владение то трябва да бъде сигурно, неговите два признака трябва да са налице без да има съмнение в това.

Владението трябва да е спокойно, а то е спокойно, когато не е установено по насилствен начин. Насилието опорочава владението, но само по отношение на това лице, срещу което е упражнено насилие. За всички други лица и насилственото владение е обикновено владение и то се ползва със защита.

Владението трябва да е явно. То е явно, ако не е установено по скрит начин, когато всеки, включително и предишният владелец, може да разбере, че се упражнява ФВ с намерение да се свои вещта. Въобще, установеното по скрит начин владение няма действие спрямо предишния владелец, то е опорочено и ще породи действия едва когато стане ясно.

Държането, според чл. 68, ал. 2 от ЗС, е упражняване на ФВ върху вещ, която лицето не държи като своя. Общото, между владението и държането е упражняването на ФВ върху вещта. Разликата е в субективния елемент – докато владелецът държи вещта като своя, то държателят няма намерение да свои вещта. Държателят държи вещта за другиго, за владелеца или за собственика. Обикновено държателите упражняват ФВ на правно основание – на основание договор, а при владението ФВ не се упражнява на правно основание.

Чл. 68 от ЗС сочи, че ФВ може да се упражнява не само лично от владелеца, но и чрез друго лице, като в този случай е необходимо владелецът да има намерение да държи вещта чрез другиго, а последният – да има намерение да държи вещта не за себе си, а за владелеца. И след като това друго лице няма намерение да държи вещта за себе си, то той е просто държател. Последиците и на личното, и на владението чрез другиго са едни и същи. Възможно е ФВ върху една вещ да се упражнява от няколко владелци. В този случай е налице съвладение, като и тук трябва да са налице и двата признака – да се упражнява общо ФВ и да имат намерение да държат вещта общо за себе си. Въпреки това всеки съвладелец има правата на самостоятелен и отделен владелец – може да изостави своето владение, да го защитава с владелчески искове, включително и срещу останалите съвладелци и т.н.

Предмет на владение могат да бъдат както движими, така и недвижими вещи, като различни са само последиците, а в някои случаи и защитата на владението.

Вледението може да бъде добросъвество и недобросъвестно. Според чл. 70 от ЗС, владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Недобросъвестно е онова владение, което не е добросъвестно, т.е. което не отговаря на предписаните от чл. 70 от ЗС признаци на добросъвестното владение. Значението на тази класификация е с оглед правните последици. Добросъвестният владелец е в по-благоприятно положение от недобросъвестния. Така той придобива собственост с кратка придобивна давност, има право на необходимите и полезни разноски при виндициране на вещта, както и право на задържане; да придобива плодовете от вещта до завеждане на владелческия иск и др.

С оглед обема на ФВ, владението може да бъде пълно или ограничено. За пълно владение говорим, когато владелецът упражнява такава ФВ, такива въздействия върху вещта, каквито може да извършва собственика – владее в пълен обем, разпорежда се с владяната от него вещ. При ограниченото владение владелецът осъществява фактически действия, съответстващи на едно ограничено вещно право или това е така нареченото квазивладение. Правните последици на квазивладението са същите както и тези на обикновеното владение – може да се придобива по давност, ползва се със същата владелческа защита и др.

Законодателят не е установил способи за придобиване и изгубване на владението, но в теортията и в практиката са установени такива. Владение може да бъде придобито: 1. чрез едностранни действия – владението се придобива без съгласието на предишния владетел; 2. със съгласието на досегашния владелец - съгласието не е необходимо да е дадено в някаква форма, защото то не е правна сделка, която да поражда, изменя или погасява права и задължения, ако все пак това е сторено чрез сделка, напр. продажба и ако тя страда от порок, тя няма да може да прехвърли собствеността, но порокът е без значение за придобиване на владението; 3. чрез превръщане на досегашния държател в държател – необходимо е да настъпи промяна в основанието на фактическата власт, като това може да стане със съгласието или без съгласието на предишния владелец; 4. чрез наследяване – според отменения ЗИСС наследникът на владелецът продължава владениетона наследодателя си от момента на откриване на наследството, ЗС не е възприело това правило, но с оглед разпоредбата на чл. 81 от СК , която дава възможност на наследникът да присъеди към своето владение владението на своя праводател.

Владението се изгубва: 1. поради изгубване на ФВ – ако владелецът трайно бъде лишен от ФВ по своя вола или поради това, че властта му е отнета от друго лице, ще е налице изгубване; 2. с отпадане на намерението да се свои вещта – необходимо е владелецът да изрази воля и обективира своето намерение повече да не държи вещта като своя, поради което и ако вледелецът придобил владенението стане недееспособен той не изгубва владението; 3. чрез превръщане на владението в държане.

Посочените способи за придобиване и изгубване на владението се отнесени и до квазивладението.

Добросъвестно владение. Основана класификация на видовете владение е делението му на добросъвестно и недобросъвестно. Съгласно чл. 70 от ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена.

От даденото легално определение с чл. 70 от ЗС се установява, че освен необходимите елементи за владението – corpus-ът и animus-ът, законодателят въвежда още два признака. Единият е обективен – владелецът трябва да е придобил владението на правно основание, годно да го направи собственик и субективен – владелецът трябва да не знае в момента на възникване на правното основание два факта: че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена.

Под правно основание в чл. 70 от ЗС се има предвид всеки акт, чрез който може да се прехвърли право на собственост или да се учреди друго вещно право. Правни основания за добросъвестно владение могат да бъдат: сделка, административен акт, съдебни решения, постановени по конститутивни искове, не и по установителни или петиторни. Не е правно основание предварителния договор по чл. 19 от ЗЗД, защото той няма вещно действие, не прехвърля вещни права. Едностранни правни сделки също могат да се смятат за правно основание по смисъла на чл. 70 от ЗС, доколкото с тях се прехвърлят вещни права, например заветът, но наследяването по закон или по завещание не е правно основание, тъй като наследникът е универсален правоприемник на наследователя и той продължава владението такова, каквото е било за наследодателя. Не са правно основание и нотариалните актове, издадени по обстоятелствена проверка или въз основа на съдебна или доброволна делба.

Не е достатъчно обаче правното основание да е налице, необходимо е то да бъде и годно. Като обективен елемент на добросъвестното владение правното основание трябва да съществува обективно, а не мнимо. То трябва да е и действително, т.е. сделката да няма някои от пороците на чл. 26-33 от ЗЗД, административния акт да отговаря на условията за редовно действие на един такъв акт, съдебното решение да е влязло в сила. Нищожното правно основание е липса на основание. Ако актът с който е придобито владението е унищожаем, той е годно правно основание до неговата отмяна, докогато владелецът се смята за добросъвестен. Не е необходимо правното основание по чл. 70 от ЗС да е вписано, за да се смята то за годно. Вписването не е условие за действителност на прехвърлителния акт, то има значение за противопоставимостта на вписания акт спрямо трети лица, придобили от същия собственик и вписали по-късно акта върху недвижимия имот.

Чл. 70 от ЗС въвежда още един признак на добросъвестното владение – субективен - владелецът да не знае, че праводателят му не е собственик и опорочаване на предписаната от закона форма на правното основание. Щом праводателят не е собственик и владелецът не е станал собственик. За да е добросъвестен, владелецът трябва да не знае, че праводателят му не е собственик. Незнанието трябва да се дължи на грешка във факта или на грешка в правото. Това следва от обстоятелството, че чл. 70 от ЗС не третира причините, на които се дължи незнанието, че праводателят не е собственик. Вторият недостатък, свързан със субективния признак на добросъвестното владение, е опорочеността на предписаната от закона форма на правното основание, като този недостатък не е свързан с липсата на форма, защото тогава ще е налице едно от основанията за нищожност на сделката по чл. 26 от ЗЗД, а актът трябва да страда от порок от процесуална гледна точка – напр. НА не е подписан или от страните, или от нотариуса, но е прочетен от него пред страните, т.е. пороци в нотариалното производство. Щом владелецът е получил владението без да знае за тези пороци във формата, той е добросъвестен.

Добросъвестността, т.е. незнанието, трябва да съществува към момента на възникване на правното основание. Ако по-късно владелецът узнае за тези недостатъци, това няма значение – той е добросъвестен /чл. 70, ал. 1 от ЗС/. Тъй като добросъвестността трудно се доказва, с чл. 70, ал. 2 от ЗС е въведена оборимата презумпция добросъвестността се предполага до доказване на противното. Който иска да обори това предположение, трябва да докаже, че владелецът е знаел за недостатъците при възникване на правното основание.

Като вид владение добросъвестното владение има общите правни последици на всяко владение, но заедно с това законът му дава и някои особени последци.

1. добросъвестният владелец придобива добивите, т.е. става собственик на плодовете, които дава владяната от него вещ до предявяване на иска за връщането й;

2. добросъвестния владелец придобива правото на собственост върху недвижим имот с кратка 5-годишна придобивна давност;

3. дабросъвестното и възмездно владение върху чужда движима вещ прави владелеца собственик;

4. добросъвестният владелец има право на по-голямата сума между подобренията и увеличената стойност на вещта вследствие на подобренията. До заплащане на подобренията добросъвестният владелец има право на задържане.

По отношение на защитата законът не прави разлика между добросъвестен и недобросъвестен владелец.

ЗС обаче признава някои права на недобросъвестните владелци, установени за добросъвестните. Така недобросъвестния владелец придобил владението на основание предварителен договор има правата на добросъвестен владелец, предвидени в чл. 71 и 72 от ЗС – право на по-голамята сума между направените подобрения и увеличената стойност на вещта, става собственик на плодовете, има право на необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта, както и право на задържане до заплащане на разноските за подобренията. Недобросъвестният владелец, който е извършил подобрения в имота на собственика със неговото знание и без противопоставяне на последния има право на по-голямата сума между направените подобрения и увеличената стойност на вещта, на разноските и право на задържане.