Изкуството да бъдеш родител д-р Фицхю Додсън

Упражняваният от родителите контрол ни води до дисцип­лината. Досега не сме говорили за дисциплина в истинския смисъл на думата. Няма никаква причина майката да я на­лага на бебето или на „младия пътешественик", ако му оси­гури среда, съответстваща на потребностите му. Но през периода на „първото юношество" детето трябва да се на­учи на дисциплина и майката следва да знае как да действа в това отношение.

В тази глава ще говоря за дисциплината само през ста­дия на първото юношество, но не е зле човек да знае в общи линии кое трябва и кое не бива да се налага на децата. Зато­ва преди да продължите нататък, съветвам ви внимателно да прочетете глави 8 и 9. След това се върнете на тази гла­ва.

Предлагам да започнем обсъждането на дисциплината през първото юношество, като окончателно зачеркнем от речника си думите „строг" и „снизходителен". Те объркват родителите, които все се питат: „Да не съм много строг?" или „Да не би да съм много снизходителен?" Никога не си задавайте тези въпроси и не употребявайте тези думи. Ус­пехът или неуспехът на възпитанието в дисциплина нямат връзка с вашата строгост или снизходителност.

Първото нещо, което се иска от родителите, специално за децата на разглежданата възраст, е да правят разлика между действия и чувства. Под действия разбирам външното поведение на детето. То пресича улицата, след като вие сте му забранили да го прави; хвърля пясък, след като сте му казали „Не хвърляй пясък!"

Под чувства разбирам вътрешните усещания на детето - то може да бъде ядосано или щастливо, да се бои, да изпит­ва стеснение или обич.

Важно е родителите да не смесват чувства и действия, защото детето може да се научи да контролира действията си, но не и чувствата си. Чувствата на детето, както и мис­лите му, го обхващат спонтанно. То не избира нито момен­та, нито вида им.

Да вземем например гнева. Детето не може да се въздържи да не усети яд или враждебност от време на вре­ме. Но сме в правото си да се надяваме, че ще се научи да избягва социалните действия, в които се изразяват тези чув­ства - да удря, да хвърля пясък, да хапе.

Първото, което трябва да сторим с дете, навлязло в пе­риода на „първото юношество", е да му помогнем да очер­тае разумни граници пред действията си. За беда много ро­дители явно зле са разбрали модерната психология, като са решили, че да се налагат ограничения на детето означава да му се нанасят травми или да се спъва развитието на лич­ността му. Психоложката Еда Лешан разказва по този по­вод как един ден на съпруга й се обадил негов приятел от телефонна кабина и му казал следното: „Не мога да ти звънна от къщи, защото Боби непрекъснато ми затваря телефона." .

Да видим сега кои са разумните граници за малкото дете. Няма абсолютно правило. Най-напред си поставете въпро­са: „Колко категорични забрани мога да му наложа на тази възраст?" Току-виж се изненадате, когато установите, че съставеният от вас списък е по-кратък, отколкото сте си мислили.

Веднъж при мен дойде една жена, разтревожена от стран­ните навици на детето си.

И по-специално от следния: вместо да си яде пастата като другите деца, то отделяло глазурата, навивало я на топка и я изяждало, а останалото не докосвало. По някаква чисто лична психологическа причина това вбесяваше майката. Бе дошла да се посъветва как по принцип да се държи с детето и ми разкри горната особеност по време на разговора, Зададох й въпроса какво е правила, за да го отучи от необи­чайния му навик, и тя ми отговори:

„Всичко опитах! Карах му се, плясках го, предлагах му пари. Нищо не помага."

Тогава я попитах защо смята за толкова важно да отучи детето от ексцентричния му начин на ядене на пасти. Да не би той да му разваля зъбите или да му причинява гадене? „Не, каза ми тя, на мен ми причинява гадене - не мога да гледам как съсипва останалата част от пастата."

Предложих й да направи малък опит. При следващото хранене по време на десерта момченцето отново започнало да отделя глазурата и да я прави на топка. Следвайки инст­рукциите ми, майката си замълчала за голямо учудване на детето, което я осведомило:

- Мамо, махам крема!

Помислило, че този път не са го видели.

- Знам - отвърнала тя, като се вкопчила в стола си.

- И не казваш нищо? - Не.

Тогава момченцето както обикновено отделило крема и го направило на топка. Изяло го, а пастата оставило недокосната. Това продължило четири дни. Майката все така не коментирала. На петия ден за нейно голямо удив­ление той изял пастата си като другите две деца в семейс­твото. Жената не можеше да дойде на себе си, когато ми разказваше това. „Как можа да се промени така?", попита ме тя. „Комедията свършва, щом публиката си отиде", отговорих й.

Този дребен инцидент е показателен за много неща, но аз бих искал да изтъкна следното - глупаво е било от стра­на на тази майка да настоява детето й да си яде пастата „като всички". Когато става дума за двегодишното ви дете и за това какво искате то да прави, винаги се запитвайте: какво значение има дали ще прави това или онова? Струва ли си изобщо да говорим по въпроса? Съществуват предостатъчно основни забрани и граници за двегодишното дете свързани със запалените печки, с опасностите по улицата, с пясъка, който не бива да се хвърля в очите на другите деца и т. н., за да не усложняваме и неговия, и нашия живот с многобройни и съвършено излишни изисквания.

Много родители мислят, че някъде съществува магичес­ки списък на границите, които децата не трябва да престъпват. Няма такъв списък, защото всеки родител прите­жава лични качества и личен стил на живот. Някои са с по-широки сърца и смятат малък брой ограничения за важни. Други са по-строги и налагат повече забрани. Последните биха се чувствали много притеснени, ако позволяха на де­цата си да правят онова, което първите позволяват на сво­ите.

Ще ви призная нещо. Според мен границите, които очер­тавате пред децата си, не са от особено значение, стига да са разумни и логични, стига да ви изглеждат оправдани и на вас, и на тях.

Би било очевидно погрешно и противоестествено роди­телите да разрешават абсолютно всичко на децата си. И обратно, положението би станало неудържимо, ако се опи­тате всичко да забраните. Душевното и морално здраве на родителите и хармоничното развитие на детето се намират някъде между тези две крайности; мама и татко трябва сами да определят къде е това „някъде".

Повечето родители са наясно с ограниченията, които трябва да наложат на действията на децата си, но обикно­вено се объркват, когато стане дума за чувствата им.
Да държим сметка за чувствата

За да израснат децата психологически здрави и за да имат положителна представа за себе си, родителите следва да ги оставят да изразяват чувствата си. За съжаление действи­телността не е такава. Повечето родители не позволяват това на децата си.

Да вземем един пример измежду стотици други. Веднъж в една градинка чух следния разговор между майка и шест­годишното й момченце (там беше и четиригодишната сес­тричка): „Мразя те, Сузи", повтаряше момченцето, явно ядосано на сестричката си, Да не мислите, че майката пред­ложи: „Томи, обясни ми какво чувстваш, кажи на сестра ти какво се е случило".. Съвсем не. Тя каза:. „Хайде, хайде, Том. Виж колко е мила сестра ти. Ти не я мразиш, ти я обичаш". Това обаче беше лъжа и момченцето отлично го знаеше. Майката се опитваше да го отклони от чувствата му. Естес­твено, няма начин тя наистина да преобрази в обич гнева, който то изпитва към сестра си. Единственото, което ще постигне, е да го научи да прикрива чувствата си, да сдържа импулсите си и едва по-късно скришом да им даде воля -като например набие сестра си, когато майката я няма.

Могат да се приведат множество Други примери за начи­на, по който родителите възпират децата си да им кажат какво изпитват.

И това е вярно за всички чувства, които смятаме за отри­цателни: гняв, страх, стеснителност, мъка или безпокойст­во.

Но не се опитваме да отучим децата си от „положител­ните" чувства на любов и нежност. Никога не съм срещал майка, която би попречила на детето си да й каже: „Мамо, обичам те!"

Защо сме такива? Защо не позволяваме на децата си да изразяват и отрицателните си чувства? Причината е съвсем проста. Когато самите ние сме били деца, и на нас не са ни позволявали. Така без да искаме предаваме на децата си собствените си психологически задръжки.

Необходимо е да оставим децата съвсем свободно да из­разяват всичките си чувства — и лошите, и добрите. Едва когато детето освободи и по този начин прогони отрица­телните си наклонности, положителните могат да заемат мястото им. Ако не го оставим да изхвърли целия си запас от гняв й враждебност, любовта и нежността няма къде да се настанят.

Потисканите чувства са почва за лошо душевно здраве. Като правило децата изразяват чувствата си, освен ако не поискаме от тях да крият какво изпитват. Затова две деца са способни да се сбият сутринта и да бъдат най-добрите приятели на света следобед. Докато родителите на същите тези деца могат да останат в обтегнати отношения в продължение на месеци.

Първото, на което психотерапията научава възрастните с психологически проблеми, е да изразяват нормално чув­ствата си. Но ако научим на същото децата в най-ранна възраст, когато пораснат, те ще бъдат в прекрасно душев­но здраве.

Малките деца не могат да изтласкват само някои чувст­ва, като гнева и страха например, без да потиснат и остана­лите. Ако ги възпитаме да не дават воля на гнева и страха си, несъзнателно ги възпитаваме да сдържат и „добрите" си чувства на обич и нежност.

Не е достатъчно впрочем децата да обяснят какво става в тях. Те трябва също да знаят, че родителите им наистина разбират чувствата им. Когато са нещастни или ядосани, или обидени, те търсят разбиране. Как да покажете на де­тето си, че ви е ясно какво изпитва?

Можете да сторите-това формално, като просто му за­явите: „Знам какво ти е". Но това е прекалено лесно и бързо и рискува да не го убеди. Има по-сигурен начин да засвиде­телствате на детето си дълбокото си разбиране. Този начин бе открит още през четирийсетте години от психолога д-р Карл Роджърс и се нарича „отразяване на чувствата".
Техника на отразяване на чувствата

Ето как се прави: показвате на някой друг, че наистина раз­бирате какво изпитва, като предавате чувствата му със свои думи, така че да ги отразите, все едно сте огледало. С две­годишни деца е много лесно, тъй като можете да повтори­те същите думи, които те са употребили.

Например двегодишното ви хлапе пристига с рев. Бясно е: „Джими (петгодишен) ме бие!" Тук повечето родители въздъхват отегчено и си казват: „Хайде пак започна!" Съби­рат двете деца и процесът е открит. „Кой започна пръв?" и т. н. Методът на отразените чувства окончателно ви лиша­ва от ролята на арбитър. Наместо това, когато двегодишното ви дете се оплаче: „Джими ме наби!", можете да отго­ворите със съчувстващ тон: „Ядосан си, защото Джими те е набил!" или „Ядосваш се, когато Джими те бие, нали?"

Думите ви предават неговите чувства, като ги отразяват. Наричам този метод техника на обратното действие, защо­то препращайки на детето си собствените му чувства, вие му показвате, че наистина разбирате какво изпитва.

Преди няколко години една майка, която бях посветил в техниката на обратното действие, ми разказа случка, добре илюстрираща начина на действието й. Майката, която чле­нуваше в приятелска асоциация на детегледачи, една вечер гледала децата на друга семейна двойка. Родителите сло­жили Тими да спи и излезли. По едно време Тими изскочил от стаята си уплашен и притеснен й рекъл: „Госпожо Джо­унс, в стаята ми има вълк!" Майката ми обясни, че преди да усвои въпросната техника, тя би реагирала зле в дадена­та ситуация, както впрочем повечето родители. Би казала: „Хайде сега, не ставай смешен, Тими, много добре знаеш, че в стаята ти няма вълк." И би обиколила стаята с мом­ченцето, показвайки му, че вътре няма вълк, което ни най-малко нямаше да намали страха му. Вместо да действа по този на пръв поглед разумен, но неправилен начин, тя под-ходила към въпроса другояче - приложила нашия метод.

Казала му: „Седни до мен и ми разкажи за вълка." И де­тето споделило колко се бои от вълка. Тя му отговаряла с фрази като: „Наистина те е страх от този вълк!" или „Този стар вълк май много те плаши!" и други подобни. Не се опитвала да го успокоява, нито да го разсейва. Задоволила се да му препраща чувствата, които описвало. Момченцето й казало, че много се бои от този вълк, че го мрази и че ще го хвърли в морето от скалите. Накрая, след около двайсет минути, през които тя само отразявала чувствата му, то се обърнало към нея и й рекло: „Госпожо Джоунс, сега мисля, че мога да отида да спя." Тя го завела в стаята му, завила го и след няколко минути то вече спяло.

Госпожа Джоунс ми разказа всичко това седмица след случката и забеляза: „Знаете ли, наистина помага." Така е, помага. Опитайте. Впрочем тази техника съдържа нещо като саморегулатор. Ако не разберете какво изпитва дете­то, то почти сигурно ще реагира с думите: „Не, не е това, не ми е така."

Методът на обратното действие е лесен за разбиране, но труден за приложение, защото когато ние, родителите, сме . били деца, към нас са се отнасяли другояче. И защото сме прекарали много години от живота си в опити да успокоя­ваме другите, да ги съветваме или да ги отклоняваме от чувствата им, особено ако ни се струват лоши. Методът на обратното действие противоречи на цялото ни възпитание.

Винаги съм оставял децата си да изразяват „отрицател­ните" си и враждебни към мен чувства. Но трябва да приз­ная, че понякога, в момента, когато действам така, чувам в себе си едно гласче, което шепне: „Внимавай с кого гово­риш, момчето ми! Аз съм ти баща!" Това гласче, което не принадлежи на психологически и научно осъзнатия баща, какъвто съм аз, е гласът на собствения ми баща - той ми казва, както когато бях дете, че нямам право да заявявам на всеослушание какво изпитвам.

Та ето защо не е толкова просто да се приложи техника­та на афективното отразяване - след като не са ни позволя­вали свободно да изразяваме чувствата си, когато сме били малки, несъмнено ще ни е трудно да позволим на децата си да го правят.

„Но не означава ли това да позволим на детето да пока­же неуважение към нас, особено ако го оставим да ни за­яви, че ни мрази?" Този въпрос си задават много майки. Не мисля, че свободното изразяване на поривите има каквато и да е връзка с уважението или неуважението. Детето ува­жава родителите си, когато усеща, че те знаят повече от него, че се отнасят с него справедливо и на свой ред го ува­жават. Но от време на време детето „се сърди" на родите­лите си. И тъй или инак ще „им се сърди", дори ако, не му позволят да го изрази.

Защо тогава да не го оставим да се освободи от гнева си? Ако го възпрем, ще му бъде много по-трудно да контроли­ра поведението си. Няма нищо по-опасно от това да попре­чим на парата да излиза от котела.

Казах, че е важно да се прави разлика, между чувства й действия; предложих да се поставят разумни граници на действията на детето, но да му се позволи да изразява чув­ствата, които изпитва. Описах техниката на отразяването като средство да покажем на детето, че наистина го разби­раме. Сега бих искал да дам конкретен пример за дете на две години и половина като илюстрация на това как из­глежда на практика различаването на чувствата от дейст­вията.

Когато синът ми стана на две години и половина, често се случваше следното. Водех го в градината и той, много щастлив, си играеше на пясъка. Накрая идваше часът за тръгване. Предупреждавах го малко преди това, за да се подготви.

- Ранди - съобщавах му, - след десет минути потегляме. След десет минути му казвах:

- Ранди, време е да си тръгваме. -Не, не искам.

Как всъщност съм могъл и за миг да допусна, че ще иска да си тръгне? Нали добре се забавляваше? Тогава започвах да „отразявам" чувствата му.

- Знам, че не искаш да си ходим, защото добре се забав­ляваш на пясъка.

- Няма да си ходим!

- Толкова ти е хубаво, че не ти се ще да мръднеш оттук! Продължавах така няколко минути, накрая го грабвах и насила го отнасях до колата. Той крещеше и ме риташе, а аз все така „отразявах" чувствата му през целия път: „Яд те е на татко, защото искаш да играеш, а той те води вкъщи!"

Да анализираме сега тази случка, защото тя е нещо като моментна снимка, позволяваща да размислим над многото начини, по които можем да се отнасяме към децата на този стадий на развитие.

Ако се бях подал и бяхме останали в градината, когато наистина бе време да си тръгваме, щях да го науча да се държи като малък тиранин и да отказва да се подчинява на умерени ограничения. И нямаше да му помогна да възпри­еме разумните обществени норми.

От друга страна, ако не му бях позволил да изрази недо­волството си, щях да нараня неговата оформяща се индиви­дуалност и чувството му за самоуважение.

А аз действах така, сякаш му казвах: „Имаш право да се ядосваш. И аз бих се разгневил, ако някой ми попречи да се забавлявам. Като човек, ти си в правото си да изпитваш такива чувства и да ги изразяваш."

Горното добре илюстрира многобройните подобни слу­чаи, с които ще се сблъсквате на тази възраст на детето ви. Дайте му възможност да се изрази, но бъдете твърди и нас­тоявайте да не прекрачва с действията си разумните грани­ци.

Това, което описах, е идеалният начин на действие в по­добна ситуация. То не означава, че винаги ще постъпваме точно така. Защото ние, родителите, също имаме права! Имаме право на лоши дни, на моменти на раздразнение и на чувства на враждебност.

Не всеки път ще съумеем да запазим хладнокръвие и да се държим идеално с детето си. Не винаги ще имаме жела­ние да го оставим да каже каквото си мисли. Понякога само ще излаем: Млък! Мама решава, децата слушат!"

Много майки силно се притесняват, че са се ядосали и са се развикалите което всъщност няма нищо особено. Стру­ва им се, че трябва винаги да са спокойни и ведри. Това наистина е идеалният вариант, но аз още не съм срещал родители, способни на спокойствие и ведрост при всички обстоятелства. След като се опитваме да дадем на децата ни правото да изразяват своите чувства, би трябвало и ние, родителите, да имаме същите права. Така че ако ви се вика, викайте. И след като по този начин сте „елиминирали" гнев­ните си чувства, отношението ви към детето ще бъде съвсем различно и ще можете да му кажете: „Мама много се ядоса и й беше много мъчно, но вече е по-добре." То ще ви разбе­ре.

Нека сега ви успокоя: не всички деца създават толкова неприятности през „ужасната втора година". Между децата има дълбоки природни различия. В биологическо отноше­ние те ни най-малко не си приличат. Някои са по-възбудими, други - по-„лесни". Което означава, че едно дете ще ви позволи по-охотно от друго да го насочвате по време на еднакво трудния преход.

Но всяко здраво и нормално дете би трябвало да прояви известна степен на негативизъм през този период. А ако усетите, че падате духом, спомнете си: това ще мине! След третия рожден ден на детето ви с учудване ще установите как внезапно е станало-сговорчиво и „лесно" в сравнение с времето отпреди половин година.

Майките добре знаят, че любимата дума на тази възраст е „не". Между другото да не се учудваме, че детето се на­учава да казва "не" много преди да започне да казва „да". Та нали от самите нас е чувало много по-често „не", откол­кото „да"."И ако през периода на прохождането сведем до минимум нашето „не", детето може би по-рядко ще ни се противопоставя с „не" през „първото юношество".

Но тъй или инак ще станем свидетели на множество отрицателни прояви - детето бяга, когато го викаме, рита, гърчи се или се вцепенява, когато го караме да направи нещо, или пък изпада в истински „истерични" кризи. Обик­новено този тип поведение не е присъщо на възрастта на първите стъпки. Как да го посрещнем сега?

Ако сте прочели глава 8 и 9 за дисциплината, вече знае­те, че „подсилените" реакции имат тенденция да се повта­рят. Ако родителите отговарят на негативизма на детето, като се гневят, те несъзнателно подсилват този негативизъм и подтикват детето към още по-голям.

Има начини да се справим, без да прибягваме до такова ненужно подсилване. Преди всичко трябва да отличаваме словесния отказ от истински отрицателното поведение. Например ние казваме на детето: „Хайде да облечем пал­тото, че ще излизаме." И започваме да му помагаме. „Не, не искам!", заявява то, но си противоречи, като пъха ръце в ръкавите. Това е добър пример за „словесен негативизъм". То е все едно, че детето казва на майка си: „Знам, че навън е студено и наистина имам нужда от палто. Ясно ми е също, че ти си по-голяма от мен и можеш да ме принудиш да го облека. Но признай, майче, че и аз съм някой и имам право поне да попротестирам малко!" Въпросният негативизъм прилича на игра - в известен смисъл детето играе с майка си на „неподчинение".

Ако обаче не разпознае игровия характер на държането му и реагира, като втвърди позицията си, тя може да предизвика криза, каквато иначе е нямало да възникне.

Истинското отрицателно поведение, което се отличава от обикновената вербална съпротива, би се проявило при тези обстоятелства в бягство или яростно физическо про­тивопоставяне. В такъв случаи майката разполага с някол­ко „ответни удара". Ако става дума за игра на двора, тя може да каже: „Трябва да си облечеш палтото, за да излезеш, но ти сигурно предпочиташ да останеш вкъщи." Ако детето наистина желае да излезе, има шансове неохотно да облече палтото си. Друга ситуация: майката иска да вземе детето със себе си на пазар, но бърза и няма време да разреши проблема спокойно. Тогава тя би могла да „отрази" него­вите чувства („Знам, че не искаш да облечеш палтото си, знам, че това те ядосва"), продължавайки насила да пъха ръцете му в ръкавите!

Не само за възрастните е тежко да загубят достойнст­вото си. Това никак не се харесва и на децата през перио­да на „първото юношество". Затова не е зле да се опита­ме да избегнем прекия сблъсък с дете, което проявява негативизма си, да му дадем малко преднина, за да не нараним гордостта му, като например му предложим ня­каква странична дейност или се опитаме да го умилости­вим с ласки. Стига да ни издържат нервите! Във всички случаи, отразявайки чувствата му, ние щадим достойн­ството му. А истината е, че му казваме: „Знам, че не си съгласен с всичко и това е съвсем нормално. Много съжа­лявам, защото ми е ясно какво изпитваш, но с прискърбие трябва да ти съобщя, че тъй или инак, ще ми се подчи­ниш."
Как да реагираме на истеричните кризи

Истеричната криза е върховната проява на негативизъм. Това е състояние на такъв бяс, че детето може само да пла­че, да се дере или да се търкаля по земята, като рита с кра­ка във всички посоки. Ако отстъпите пред такъв гняв, вие само ще го засилите. Ще научите детето да реве още по-силно, за да наложи капризите си.

Дъщеря ми беше на десет години, когато покани една своя-приятелка да прекара с нас края на седмицата на къмпинг. Момиченцето отговори, че родителите й имали други планове, но прибави: „Не се безпокой, ще се оправя. Ще ме хване истерията и мама ще ме пусне!"

Ако пък загубите самообладание и също се ядосате, пак ще увеличите гнева на детето. То -вече ще знае, че може да получи от вас каквото иска и когато иска с някоя хубава истерична криза. Не се старайте да вразумявате разярено дете или да го разсейвате с думи. В такъв момент то пред­ставлява буря от емоции. Не е в състояние да слуша езика на разума или на логиката. И в никакъв случай не се опит­вайте да възпрете яростта му, като го заплашвате с бой. Нали сте чували родители да казват на истеризиращо дете: „Престани или скоро ще разбереш защо ревеш." Все едно да гасиш огъня с бензин.

Е, как тогава да постъпите, когато детето ви изпадне в истерична криза? Това, което е необходимо да му внушите, е, че гневът му може и да е неизбежен, но няма да го доведе доникъде. Но как да го сторите? Просто го оставете само да изживее яростта си.

Всяка майка трябва да намери начин да направи това. Бихте могли да стоите безмълвно и да изчакате кризата да отшуми от само себе си. Или ще предпочетете да говорите и да кажете: „Знам, че си недоволен и бесен, но иди в стая­та си й стой там, докато се успокоиш. Когато свършиш, ще ти покажа нещо хубаво." Или пък строго ще му наредите: „Марш в стаята си." Вие сами трябва да откриете метода, който най-добре ви приляга, и да го използвате. Преди всич­ко обаче, опитайте се да помогнете на детето си да .запази достойнството си, като му предложите, стига да е възмож­но, елегантен начин за излизане от задънената улица.

Да кажем няколко думи и за истериите в присъствие на приятели, роднини или на пазара. И в този случай използ­вайте антикризисните техники, но знайте, че имате срещу си нов противник, който може да се намеси и да ви попречи да намерите разумното решение - публиката. Ето тогава изскача чудовището: „Какво ще си помислят хората?" Ако присъстващите не познават детската психология, те несъмнено ще си помислят, че грешите, че просто трябва да дръпнете на детето един хубав пердах и да сложите край на кризата. Е, и какво от това? За какво отглеждате детето си - за да направите от него здраво и щастливо същество, или за да угодите на съседите си?