Играчките са учебниците на проходилото дете

Тъжно е, че вследствие на пуританското ни наследство мно­го възрастни (особено бащите) смятат играта за лекомис­лена дейност. Това е психологически невярно. Играта е не­обходима на възрастните, защото в играта и в развлечени­ята ние истински се възстановяваме, което ни позволява да запазим ритъма си на живот и да си гледаме добре работа­та. Представете си свят без свободни вечери, без седмична почивка и отпуск! Каква фрустрация щяхме да изпитваме!

При възрастните играта изпълнява ролята на противоте­жест по отношение на работата. За децата й особено за малките деца тя има съвсем друга функция.

За тях тя е начин да научат какво представлява светът и в този смисъл се родее с работата. Забележете, че докато възрастните играят на това, което обикновено не правят в службата си (плуват, карат ски, рисуват, гледат телевизия или ходят на кино), при малките деца не е така. Те не под­ражават на игрите на възрастните, а на работата им. Де­цата са актьори, които имитират родителите си, когато те домакинстват, готвят, зареждат колата с бензин, поправят . камиони, строят къщи, карат самолети, продават стоки или лекуват болни. Играта е главното средство, чрез което де­тето се учи.

Ако го лишите от нея или го снабдите с неподходящ ма­териал, вие му отнемате най-необходимия инструмент на обучението.

Повечето родители смятат, че играчките се купуват в специализирания магазин или на съответния щанд в супер­маркета. Бих искал обаче да уточня смисъла на думата „иг­рачка", определяйки я като „всяка вещ, с която детето може да си играе". Според тази дефиниция играчки са и следните предмети: излезли от употреба тенджери или тигани, не­нужна картонена кутия, кошче за боклук, пълно със стари писма. Ако приемем това разширено значение, какви иг­рачки биха подхождали на детето ви?

Най-вече такива, чрез които да развива големите си мус­кули, като тича, скача, удря, катери се, пълзи и дърпа.

Да започнем с игрите на открито, тъй като природата е най-естествената среда за повечето от дейностите на ваше­то бебе. Всяко дете би трябвало да разполага в градината си с нещо, на което да се катери. Най-доброто е лост, на който са закачени халки и въжета, стигащи почти до земя­та.

Ако ви е трудно да се сдобиете с такъв, бих ви предложил друг вид съоръжение за катерене, което е отлично и може да се използва чак до училищната възраст. Това е геодезич­ната пирамида на Бакминстър Фулър. Благодарение на геодезичния принцип, използван при построяването и, тя лес­но издържа тежестта на всички деца, които се катерят по нея. (Най-добре е да ви я инсталира специалист.) Гледайте да я поставите върху пясък или трева, за да смекчите удара при евентуално падане.

Тази играчка е толкова съвършена и така добре нагоде­на към предучилищната възраст, че ако трябваше да се ог­ранича до едно-единствено средство за игра на открито, щях да избера нея. Тя прекрасно развива дългите мускули, лов­костта и сигурността на телесните движения. Освен това може да се покрие с гюрук или мушама и да се преобрази в палатка, укрепление, индианска колиба или всякаква къща, от която детето се нуждае във въображаемия свят на игри­те си,

Вторият основен предмет за игра на открито е пясъчни­кът. Изберете по-голям, така че повече деца да могат да играят заедно. Към пясъчника предвидете формички, ку­пички, лопатки, сита й кофички с различни размери. Пясъкът е вещество, което събужда интереса и любопит­ството и позволява да се правят необичайни и чудесни неща. Детето обича да го изсипва между пръстите си, да го разпи­лява, да го трупа, да строи крепости, да рисува отгоре му. Пясъкът насърчава спонтанния интерес към природата на осезаемите неща в света. Ще обясним по-подробно какво представлява за детето играта с пясък и пръст, когато стиг­нем до научната му любознателност, която се развива меж­ду третата и шестата година.

Пясъкът и пясъчникът са и прекрасен декор и материал за игра с колички и камиончета, за строеж на къщи и раз­полагане на войници. Детето ви, особено ако е момче, ще се нуждае от разнообразни парчета струговано дърво, от коли и камиончета, от войници, от пластмасови хора и жи­вотни. Пластмасовите предмети могат да се оставят навън, но не и металните коли и камиончета, които трябва да се прибират, за да не ръждясат. Но не разчитайте на детето да ги подреди, тъй като то още не осъзнава това свое задълже­ние. Много майки се сещат за пясъчника, но забравят, че детето изпитва потребност и да си играе с пръст, да дълбае земята. Да, чисто и просто земята. За тази цел е достатъчно да му дадете здрава метална лъжица, метално канче с дръжка, шило за садене, лопатка и пластмасова кофичка. За децата водата е не по-малко важна от пясъка и пръстта. Но много майки не ги оставят „да си играят с вода", за да не цапат къщата. Ако от любов към чистотата се колебае­те да оставите детето да си играе с вода (тя впрочем трябва да е хладка), няма какво да говорим. Неохотното разреше­ние ще бъде по-вредно, отколкото полезно, тъй като риску­вате да предадете негативното си отношение и на детето. Затова просто ограничете игрите с вода до момента на къпа­нето във ваната. Но ако сте склонни да понесете малко без­редие и мръсотия, позволете на детето да си играе с вода в пясъка и пръстта. Не че трябва да му връчите маркуча за поливане, и да го оставите да се забавлява само. То още не е готово за такава свобода, тъй че наблюдавайте го, когато си играе. Поставете до него голям съд, за да гребе с ръце водата, която ще смеси с пясъка или пръстта.

Друга възможност: леген от метал или твърда пластма­са с диаметър - метър, метър и половина, с пет пръста вода вътре. Детето може да си играе с метални кутии, лъжици, пластмасови чаши и други подобни. Но бъдете наблизо. И тази игра изисква родителско наблюдение.

Да споменем и още една игра на открито, отлична за раз­глежданата възраст: животно на колелца, съобразено с ръста му. То е велосипедчето на най-малките. Детето ще може да го възсяда и да го кара, което по-късно ще му помогне е лекота да овладее педалите на колелото.

Пързалката също е разпространено средство за игра. Не купувайте от моделите, които са комбинирани с люлка. Пързалката е препоръчителна, но люлките не стават за най-малките, защото те на практика не могат да ги ползват сами. Налага се мама или татко да сложат детето да седне и да го бутат. Освен това дете, което се люлее, рискува да блъсне друго дете. Така тази невинна игра често завършва зле. Общо взето, най-добрите съоръжения за игра на открито за тази възраст са статичните (които позволяват катерене- то по тях), а не подвижните.

Кухите кубове с големи размери също са подходящи за катерене и игри на открито. Такива няма много на пазара, затова се опитайте да се снабдите по друг начин. Идете на­пример при бакалина и му поискайте пластмасови или дървени касети. По-добре пластмасови, защото могат да се оставят навън, докато дървото се поврежда, а може и да одраска детето. Най-просто е сръчният татко да изфабрикува куба от няколко еднометрови летви, грижливо шли­фовани и боядисани. Този куб ще занимава детето ви с ча­сове и ще му помогне да заздрави големите си мускули.

Като допълнение към игрите на открито, водете детето колкото можете по-често в обществена градина с детска площадка. Но и там го наблюдавайте, защото люлките и някои въртележки могат да бъдат опасни.

За да развие мускулатурата си, детето ви ще се нуждае и от игри вкъщи. Ако трябваше да избера сами една, бих се спрял на домашната пързалка. Детето ви може да се кате­ри по нея, да се качва по стълбичката, да се плъзга надолу. Може също да я покрие с платнище и да я превърне в кре­пост или индианска колиба. Тази играчка върши работа чак до училищна възраст.

Необходимо е да се насърчава и развитието на малките мускули. Подходящи играчки за Това са: торбичките с го­леми мъниста за нанизване, играчките, които могат да се удрят, лесните за разглобяване играчки, простите пъзели, тезгяхчето с големи дървени пирони и винтове; към колич­ките и камиончетата прибавете и някои елементи на дърве­ния конструктор, макар да е още твърде рано за детето да строи.

Сега е и времето на играчките, които се дърпат, особено шумните.

Прохождащото дете обича също меките на пипане кукли и животни. На тази възраст е нормално и за момиченцата, и за момченцата да си играят и да спят с такива играчки. Някои зле информирани родители смятат, че е вредно за мъжествеността на момчето да проявява вкус към гумени кукли и животни. Но не е така. Играта с кукли е положите­лен аспект в развитието на момчето, тъй като поражда у него чувства на нежност, обич и закрила. Освен това мал­ките деца включват куклите и животните в измислените от тях игри. Тези играчки помагат на момченцето и момичен­цето да конкретизират емоциите и чувствата, свойствени на семейния живот, и да се вживеят в ролите на майката, бащата, братята и сестрите.

Къде да държите играчките? Избягвайте класическото сандъче. Вярно е, че детето лесно може да ги прибира в него, но пък бързо го превръща в място за археологически разкопки с всякакви пластове, стигащи до палеозойската ера.

По-добре ековете етажерки, върху които да поставяте играчките. Нека бъдат ниски, за да са достъпни. Това ре­шение помага на детето да развива своята независимост, тъй като му позволява да достига играчките си и без май­чината помощ. Добре е лавиците да бъдат достатъчно ши­роки, за да поберат и най-обемистите играчки, и да имат ръб, който да пречи ни топките и играчките на колела да падат. Такова съоръжение е подходящо за цялата предучи­лищна възраст.

Или пък изфабрикувайте кутии от шперплат с размери 25 на 30 сантиметра, боядисани в ярки цветове, и ги разпо­ложете пирамидално една върху друга. Те имат предимст­вото, че са подвижни. Можете да ги изнесете от стаята, ко­гато пожелаете.

Музикалните играчки са не по-малко важни на тази възраст. Малките деца обожават ритъма и звуците. Купете им ударни инструменти като барабанче, тимпан и триъгъл­ник в специализирания магазин или сами им направете та­кива. Интересна колекция от барабани се получава от праз­ни алуминиеви кутии с различна големина. От металните тенджери пък стават прекрасни тимпани. Всъщност пани­ците и тенджерите ви представляват доста задоволителен оркестър. У търговците на музикални инструменти се на­мират също ксилофони, акордеони и други лесни за упо­треба инструменти.

Сега е моментът да купите евтин грамофон (или магне­тофон), който детето само да включва. Не се опитвайте да опазите плочите. Детето ви ще ги подложи на тежко изпи­тание, но страхотно ще се забавлява. Ще може да ги слуша, като само ги поставя на мястото им и натиска копчето.

Но това не трябва да е единственият му контакт с музи­ката. Купете също качествен грамофон (или магнетофон) с хубави плочи, които да му пускате вие. Не се ограничавай­те с плочите „за деца". Опитайте с екзотична и чужда музи­ка в стила на африканските или полинезийски там-тами, индийската цитра, японското кото и вижте дали ще му ха­реса. През тази податлива и възприемчива възраст е добре да го преведете през разнообразна гама от музикални вку­сове. Ако го направите, то най-вероятно ще обича всяка ритмична и темпераментна музика.

Все по това време книгите стават задължителен игрови -инструмент. Не забравяйте, че в понятието четиво влизат например и каталозите, които възрастните не биха нарек­ли книги - каталогът за марки, за играчки, както и старите списания.

Продължавайте да помагате на детето си да назовава за­обикалящите го неща, като му показвате картинка на пред­мет или човек и произнасяте ясно името му.

Започнете и да му четете. То обича да слуша стихчета в малки дози, а детските песнички вече са напълно подходя­щи за възрастта му. Подбирайте песните, защото някои от тях са твърде остарели за децата от нашето време.

Тъй като има склонност да изследва книжките, като къса страниците им, купете му книжки от плат или картон. Много ще му харесат книжките с прости илюстрации на неговото ниво. Те са подходящи за всичките предучилищни години. Най-напред му покажете картинката и произнесете дума­та. След известно време си поиграйте с него на „намери кучето, пожарникаря, трактора" и т. н. Впоследствие ще дойде моментът, когато вие ще посочите на детето картин­ката, а то ще изрече името на предмета или човека.

И все пак, когато става дума да се стимулира развитието на говора, книгите стоят много по-долу от майката. Продължете играта на „имена", която сте започнали пред ранното детство. Можете, да я играете навсякъде. В колата показвайте и назовавайте всичко, което задминавате - ка­мион, трактор, къща, църква. Когато заведете детето си на пазар, произнасяйте: „мляко", „портокал", „ябълка", „ба­нан", „риба", „бисквита"...

Развитието на езика у детето ви преминава през два основни етапа - пасивен (то разбира какво му казвате) и ак­тивен (то говори).

На възрастта на първите стъпки преобладава пасивната фаза, Погрешно е всъщност да я определяме като пасивна, защото по това време интелектът на детето ви прави сери­озно усилие да разбере и възпроизведе родния език, който то чува около себе си.

Както отбелязахме в предишната глава, малкото дете за-почва да развива говора си, като гука. По-късно преминава към „изразителния жаргон", както го нарича Гезел - бърборборене, което наподобява звуците и ритмиката, свойствени на езика на възрастните. Не се колебайте да откликнете на жаргона му, отговаряйте му, бъбрейки като него, все едно че двамата си приказвате истински. Така не само го забавлява­те, но и му помагате да развие усета си към езика.

Едновременно с „изразителния жаргон" се появяват и първите „фрази", съставени от една-единствена дума. Отделните думи представляват за детето цялостно твърдение: (Искам една)... бисквита!" Или: „(Вземи ме на)... ръце!" Или; „(Искам да отида)... навън!" Рядкост са родителите, които) остават безчувствени към този затрогващ начин на общуване. Няма да забравя една случка с най-малкия ми син, по онова време осеммесечен. Бяхме в едно бунгало на брега на морето. Тъкмо си бях полегнал следобед, и той ме задърпа, като умолително произнесе: „Вън... море... плаж!"

Когато детето стане на година и половина, то започва да замества бъбренето си с истински думи. Играта на говоре­не се превръща в социално общуване. Речникът му съдържа от три-четири до сто думи. То започва спонтанно да обра­зува фрази от по две думи като „виж това" или „ела тук", или „довиждане кола", или „дава сладкиш".

Богатството на речника на детето ви и достигнатото от нега езиково равнище ще зависят до голяма степен от начина, по който сте му говорили и сте включвали езика в игрите му. Няма такава играчка или такъв компютър, кой­то да го научи да говори, както вие можете да сторите това.

Ето че домът ви се е превърнал в „училище", в което детето ви изследва вселената си весело и жизнерадостно и извлича от това поука. Това училище се нуждае само от още един допълнителен елемент - информиран учител. Тук излизате на сцената вие и съпругът ви. За да изиграете ро­лята на учителя, ви е необходимо да знаете как се развива детето ви на тази възраст. Затова не е зле да проследите това развитие в някоя книга като например „Малкото дете в съвременната цивилизация" на Гезел. В нея ще намерите глави, подробно описващи типичното поведение на дете на една година, на година и три месеца, на година и половина. Като четете например главата, посветена на бебето на го­дина и три месеца, ще научите какво е обичайното му пове­дение през деня и ще намерите указания за съня, хранене­то, изхождането, къпането, дрехите, индивидуалната дей­ност и социалното чувство на тази възраст.

Ще трябва освен това да прочетете и главата за двего­дишното дете, защото не е изключено някои черти, свойст­вени на тази възраст, да се промъкнат в поведението на вашето по-малко бебе.

Ще ви е необходимо и да знаете кои методи на обучение са успешни с прохождащите деца и кои са обречени на про­вал. Главното е да не принуждавате малкото дете да се сблъсква със среда, предназначена само за възрастни, на­ситена с ценни и чупливи предмети, който го излагат на непрекъснати забрани.

Следният пример добре илюстрира тази опасност. Леку­вах една майка и дъщеря й. Първия път, когато майката доведе седемгодишната си дъщеря, с нея беше и синът й -на година и половина. Майката и момченцето останаха да седят в чакалнята, докато аз разговарях с момичето в каби­нета си. Майката не бе донесла абсолютно нищо, за да може детето да се занимава по време на едночасовия сеанс. Ма­кар да бе лято и кабинетът ми да бе близо до морето, тя и не помисли да заведе малкия на плажа, където би могъл да си поиграе спокойно, докато чака.

Предполагам, че наистина се надяваше бебето й да стои мирно, докато тя си чете списанието. Но, разбира се, не стана така. Часът, който прекарах в кабинета си с момиче­то, бе озвучен от голяма тупурдия и викове „не, не" от стра­на на майката. На какво научи тя детето си през този час? ; На следното: „Не проявявай инициатива. Бъди пасивен и спокоен. Стой мирен и не изследвай нищо."

Ясно е, че не можем да минем без забрани. Но те трябва да се ограничат до огъня в камината и в пещта, до истин­ските опасности, които не сме в състояние да отстраним от обкръжението ей. И когато казвате на бебето „не, не", не се задоволявайте само с „не, не" и „не пипай". То няма да схване, че забраната се отнася само до определени неща.

Употребявайте думи, които обясняват, като „не, печката пари" или „не, огънят ще опари бебето", или „не, по улица­та не се тича, бебето ще се удари". Така ще му дадете да разбере, че конкретният предмет (печката или огъня) е опасен а ще го нарани. А няма да му внушите чувството, че всичко около него, крие заплахи и не бива да се пипа.

Един от най-добрите начини да попречите на бебето да направи нещо, е да го разсеете. Ние, родителите, имаме късмет, че бебетата много лесно се разсейват. Когато из­ползваме това тяхно качество, ние сме като магьосник, кой­то казва на детето: „Хей! Виж какъв поразителен, чудесен, фантастичен фокус Ще ти покажа, а после ще го направиш й ти! " (Стой по-далеч от тази жица или от горещата печка, в която щеше да се блъснеш!).

Прохождащото дете проявява предимно активно и дви­гателно поведение; неизбежно е при това положение да не събори някой предмет или да не се препъне в нещо.

Важно е вие, учителят в неговия дом-училище, да не превръщате в драма всяко негово падане. Ако не се спуска­те да го вдигате всеки път, когато падне, то ще става и само. А ако му спестите коментарите си, когато блъсне или събо­ри предмет, тези дребни инциденти ще му се струват само като временно и досадно прекъсване на игровата му активност. Така ще укрепне доверието му в себе си и падането ще се превърне в част от редовната му изследователска дей­ност.

Пляскането по дупето е възпитателен метод, към който за съжаление си позволяват да прибягват някои родители на деца на тази възраст. Освен в много редки случаи дете под две години не се бие.

Ако детето упорства да пресича улицата тичешком, може да ви се наложи да го плеснете. Но по-добре насочвайте поведението му, като организирате семейната среда така, че да не влече стотици забрани. Действайте по метода на разсейването и дори на физическата принуда, без да при­бягвате до телесни наказания.

Запазете си пляскането за по-късно и не го прилагайте на дете под две години. Ако забележите, че прекалено чес­то се ядосвате и „му давате да се разбере", значи имате нужда от специалист, който ще ви помогне да преодолеете психо­логическите си проблеми.

Една от причините, поради които много родители удрят децата си, е, че смятат поведението им за умишлено лошо. Например майката сварва детето си в библиотеката да къса страниците на най-хубавата й книга. Тя мисли, че то го пра­ви от враждебност, от лошотия и го удря. Само че няма нищо такова. Четиригодишното дете може да действа, под­тиквано от враждебни и разрушителни чувства, но не и дете под две години.

За последното да къса страници от книга е само част от научната му експедиция в света на книгите. Впрочем то няма да се задоволи да скъса страниците, ами и ще си ги пъхне в устата.

Майката не бива да смесва нормалното държане на бебе, изследващо вселената си, и враждебното поведение на по-голямо дете. Не може да се упреква бебето, че има реак­ции, свойствени на възрастта му.

Съществува и един деликатен за много майки въпрос -да накарат детето си да яде. Това е възрастта, в която се появяват проблемите с храненето. Но освен ако не става дума за сериозно заболяване, такива не би трябвало да има.

Освен психологически - родителите явно не са добри учи­тели по този предмет.

Да видим, заедно какво се случва най-често. Към първия си рожден ден бебето обикновено става капризно и вече не се храни така добре. Да не се изненадваме, защото ако продължаваше да яде като в началото, скоро щяхме да го показваме в цирка като феномен. Едногодишното дете прос­то проявява своята индивидуалност във вкусовите си пред­почитания. Освен това, както и при възрастните, апетитът му не е един и същ всеки ден или всяка седмица. Но често майката загубва търпение, като вижда, че детето й яде мал­ко. Раздразнена и обезпокоена, тя се опитва да го принуди да се храни. „Томи, изяж си морковите, ако искаш да ста­неш голям и силен." От този миг двамата навлизат в омагьо­сан кръг. Колкото повече настоява майката, толкова по-капризно и враждебно става детето. Колкото по-малко яде то, толкова повече се тревожи тя, толкова по-настоятелна става и все повече го глези, за да го накара да яде. И ето че за нула време се озовава лице в лице с доскоро несъществу­ващ проблем.

Всичко това е напълно ненужно. Защо? Просто защото ние, родителите, имаме един силен съюзник: естествени­ят глад на детето. Ако му предложим разнообразни, ра­ционално подбрани ястия и го оставим да се оправя само, то ще яде достатъчно, за да си остане, здраво и силно. Но трябва да уважаваме индивидуалността му, изразявана в хранителните му навици. Оставете вкуса му да се променя с всеки изминал месец и апетитът му - с всеки изминал ден. Какво да направите, ако внезапно отхвърли някой зе­ленчук или плод, който е обожавало допреди седмица? Поз­волете му да го отхвърли и не се опитвайте да го насилвате или да му се подмазвате, за да го изяде. Ако предлагате на детето си пълноценни и разнообразни ястия и ако му даде­те възможност да яде според потребностите си, никога няма да имате проблем с храненето.

Възрастта на прохождането е периодът, през който дете­то ви започва да се разсейва по време на ядене. Това се дължи отчасти на намаления му апетит и отчасти на това, че в храненето се включват много по-интересни от самото ядене елементи. Под елементи разбирам такива завладява­щи дейности като превръщането на ястието в каша, тропа-нето по масата с лъжица или хвърлянето на земята на всич­ко, което му попадне. Това поведение понякога много драз­ни майката. Важно е обаче да се приеме, че за малкото дете то е нормално. Че не става дума за умишлено противопос­тавяне или предизвикателство спрямо майката. Как все пак да реагирате? Понякога можете търпеливо да му давате по няколко лъжици в интервалите между периодите на игра и разсейване. Друг път, ако видите, че изобщо не се интере­сува от това, което яде, и че иска само да играе, кажете си, че се е нахранило. Свалете го от столчето му и вдигнете масата. Ако започне да хленчи или се разплаче, опитайте още веднъж.

Сега стигаме до следния важен въпрос: как да научите малкото дете да се храни самостоятелно? Ще ви кажа - прос­то му дайте тази възможност.

Ако сте разрешавали на шестмесечното си бебе само да държи бисквитата, вие сте го подготвили и само да се хра­ни с лъжица. Бебето, което никога не е яло с пръстите си във възрастта между шест месеца и една година, вероятно ще закъснее с тази дейност.

Към края на първата година детето ви вероятно ще сграб­чи лъжицата или ще даде някакъв знак, че желае да яде без чужда помощ. Оставете го да опита. Няма съмнение, че вие ще го нахраните по-бързо и по-добре, но не се поддавайте на това изкушение. Ако продължавате да го храните, няма да му помогнете да засили доверието в себе си и инициа­тивността си.

Повечето деца проявяват желание да се хранят сами с лъжица още щом проходят - във възрастта между година и година и половина. Не, им ли предоставите тази възмож­ност тогава или малко по-късно, към две години, в самосто­ятелното хранене няма да има вече нищо вълнуващо и дете­то ще предпочете майка му да продължава да му дава да яде.

Друга област, която създава на родителите излишни труд­ности, е приучването на детето да ходи в гърне.. В това отношение повечето от книгите за отглеждане на деца дават доста неясни указания. Майката, която се опитва да научи на това първото си дете, е оставена да се оправя сама. Един от най-важните въпроси е кога да започне. Много майки бързат да се отърват от проблема с пелените. Как да ги упрекне човек? Неприятно е и ви създава работа. Денят, в който детето може да мине без пелени и само да задоволя­ва нуждите си, е добре дошъл. Трябва обаче да се запитаме на кой стадий от развитието му е разумно да очакваме това от него.

Както казах в предишната глава, нервно-мускулната сис­тема на дете под две години е недостатъчна зряла, за да контролира червата и пикочния му мехур. Ако започнете да го слагате на гърне-по-рано, това ще е или катастрофа от психологическа гледна точка, или просто загуба на вре­ме и излишна принуда и за майката, и за детето. Така че забравете за гърнето до двегодишната му възраст. Ще по­говорим за него в следващата глава, когато стигнем до съот­ветния стадий на развитие.

Не е изключено да срещнете някоя съседка, която гордо да се похвали, че нейният Хоумър е престанал да се напишква на година и три месеца. Възможно е твърдението й да ви впечатли и да се запитате дали й вие не трябва да напра­вите нещо по въпроса. И двете обаче не знаете, че Хоумър може би ще започне да се напишква на четири или петго­дишна възраст и че това би могло да трае с години. Седне­те, отпуснете се и се примирете за още известно време с пелените. Те не са кой знае каква грижа. Ще се върнем на тази тема, когато детето ви достигне подходящата възраст. Сега ще се спра на един твърде деликатен за много роди­тели въпрос: отношението на детето към собственото му тяло.

Да предположим, че къпят бебе на годинка или на годи­на и три месеца. То с удоволствие изследва тялото си заед­но с разните му израстъци и прави забележителни откри­тия. Хваща ушите си и дърпа меката им част. Коментар на майката: „Виж го как си играе с ушичките. Много будно дете е!" После открива пръстите на краката си и се заиграва с тях. Майката се радва: „Ах, че хубаво си играе с пръстче­тата!" Следва откритието на пениса. Мислите ли, че май­ката ще възкликне: „Забележително дете е, играе си с пе­ниса!" Със сигурност не. Тя по-скоро ще го плесне през ръката или ще му покаже по друг начин, че върши нещо лошо. Боя се, че подобни тъжни сцени се разиграват в пре­калено много домове.

На какво научава майката детето си по този начин? Тряб­ва да се каже преди всичко, че така нареченият сексуален проблем не съществува за малкото дете; той фигурира само в ума на майката. За детето пенисът му сам по себе си не е по-интересен от ушите или пръстите на краката му. Ние, възрастните, го подтикваме да изпитва нездрав интерес към половите си органи, като преувеличаваме значението им и пораждаме у него чувството, че става дума за забранена област от тялото му.

Когато майката реагира както описах това по-горе, тя сякаш казва на детето си: „Имаш хубави уши и с право си играещ с тях; имаш прекрасни пръсти на ръцете и можеш да си служиш с тях; и пръстите на краката ти са много слад­ки, забавлявай се на воля. Но е лошо и мръсно да си играеш с половите си органи. Тази част от тялото ти е грозна."

По същия начин можем да внушим на малкото чувство за вина по повод интереса му към пръстите на краката. Как ли? Нищо по-лесно. Първия път, когато ги пипне, го пляс­каме през ръката и му се скарваме: „Лошо дете, я да не пипаш там!" Следим също пръстите на краката му да са винаги скрити. Казваме: „Бързо си обуй чорапките! Да не искаш всички да видят краката ти!" Когато го учим как се наричат частите на тялото му, пропускаме думата „крака". Използваме всички средства, за да превърнем пръстите на краката в забранена област.

Какви ще са реакциите и чувствата на така обработено­то дете по-късно? Класическата игра на „доктор" ще из­глежда доста необичайно в квартал, в който децата са на­учени да гледат на краката си по описания начин. Шестго­дишните хлапета срамежливо ще си шушнат: „Ще ти пока­жа краката си, ако и ти ми покажеш твоите."

В зряла възраст те ще посещават барове и кабарета от съвсем друг тип. Вместо голи гърди в списанията ще се мъдрят голи крака. Мъжете ще плащат, за да видят на сце­ната млади жени, крито бавно и сладострастно свалят чо­рапите си, за да изложат на показ пръстите на краката си. Смешно ли е? Разбира се. Но ако възрастните обикновено не се държат така, то е само защото ние се отнасяме много по-мъдро към децата си, когато изследват краката си, от­колкото когато изследват половите си органи.

Какво да правим, когато едно дете под две години от­крие половите си органи? Точно същото, което правим, когато открива друга част от тялото си. Така половите ор­гани няма да се превърнат в забранени области, окончател­но свързвани в детския ум със срама и злото. А ние ще сме помогнали на детето да си изгради здравословно отноше­ние към тялото и секса, когато порасне.

Трябва да го научим и как се казват половите и отдели­телните му органи. В нашата култура имената им обикно­вено се премълчават. Майките обичат да назовават части­те на тялото на децата си и да играят с тях на следната игра: „Къде е нослето? Пипни нослето. Къде е ушенцето? Пипни ушенцето." Но случва ли им се да продължат играта с въпро­са: „Къде е пишлето? Пипни пишлето." Малко е вероятно. За съжаление стане ли дума за деца, не само обикновени­те хора, но и специалистите избягват имената на половите органи. Така в една известна книга се препоръчва да на­учим децата да четат още от най-ранна възраст, като из­ползваме речника на „тялото", и в тази връзка се предлагат думите: ръка, коляно, крак, глава, нос, коса, устни, пръсти, око, ухо, зъби, корем, уста, лакът, палец, език и рамо. И нито една, свързана с половите органи. А иначе списъкът съдържа някои относително трудни за детето думи, като устни и пръсти.

Така че научете детето си на думи като пенис, гърда и анус, точно както го учите да казва ръка или крак. Ако дейс­твате така, то ще изпитва положително чувство към тези части на тялото ей и ще ги приеме. С това ще му помогнете да избегне сексуалното затормозяване в по-късна възраст.

Стадият на прохождането може да се резюмира с едно изречение: това е възрастта на изследването. Вашето дете е млад пътешественик, който непрекъснато проучва вселе­ната си, включително тялото си. Необходимо му е да укре­пи дългите си и късите си мускули, както и да изразходва огромната енергия, дарена-му от природата. Но основният принцип, върху който почива всяко възпитание, гласи, че изучавайки света, детето трябва да изгради доверието в себе си. Трябва да се научи да разчита на все по-голямата си способност да ходи, да тича, да се катери-и скача, да строи къщи от кубчетата си, да си играе с колите и камиончетата си, с пясъка, пръстта и водата, с куклите и плюшените жи­вотни, да създава ритми и звуци, да се забавлява заедно с майка си, да произнася думи и изречения успоредно с раз­витието на говора си, да разглежда книжки и да слуша при­казките, които му четат възрастните.

Ако му се даде възможност да играе и свободно да из­следва една отворена за всеки стимул вселена, то със сигур­ност ще придобие доверие в себе си и ще постави второто стъкълце в оптичната система на самосъзнанието си. Ако обаче пътят му е затлачен от забрани, у него ще се развие съмнение в способностите му, което в зряла възраст ще се отрази пагубно на инициативността и динамизма му.

През периода на първите стъпки най-ценният дар, който можете да направите на младия пътешественик, е свобода­та да изследва. А това изисква от вас като майка Търпение и самоотдайност. Ще усетите раздразнение, когато след изпълнена с игри вечер домът ви заприлича на опустошен от ураган. Но спомнете си, че онези хубави къщи, в които не бихте повярвали, че има дете, в никакъв случай не могат да приютят и отгледат уверени в себе си същества.

С дете между една й две години майката трябва да избе­ре една от двете възможности: или къщата й ще е безуп­речна, а детето изпълнено със съмнения и задръжки, или безредието ще е пълно, но детето ще расте с вяра в себе си. Ако се спрете на втората, ще осигурите на малкото най-добрите условия за преминаване към следващия стадий - стадия на „първото юношество".

ПЪРВО ЮНОШЕСТВО

(Първа част)

Възрастта на първите стъпки, за която говорихме, започва, когато детето ви проходи, тоест на около една година, и продължава горе-долу до края на втората година.

Но ако се опитаме да приложим тази схема към първо­родния ми син, ще видим, че той навлезе в етапа на първи­те стъпки на около деветмесечна възраст, защото точно то­гава проходи. И макар схемата да сочи двегодишната възраст като начало на „първото юношество", за него то започна на около година и осем месеца. Как разбрахме ли? Ами той недвусмислено ни даде да разберем по следния начин: през целия период на първите стъпки, когато нещо не му харесваше, той казваше „не, не" със спокоен глас, без да настоява и без да прави истории. Но на около година и осем месеца в разстояние на една седмица изведнъж се превърна в друго дете. Когато го питахме иска ли нещо, крещеше с всичка сила: „Не, не и не, не искам!" Тогава ни стана ясно - макар да нямаше две години, той навлизаше в нов стадий на развитие. В емоционално отношение бе дос­тигнал до своето „първо юношество".

Така че продължителността на стадиите в развитието може да е различна за отделните деца - всяко едно преминава през тях в посочения в тази книга ред, но следвайки собствения си ритъм, в някои моменти по-бърз, в други по-бавен.

Типичното поведение за първото юношество се забеляз­ва при около 50% от децата, навършили две години; на същата възраст 25% вече са задминали етапа, а 25% още не са го достигнали.

Затова не смятайте, че детето ви задължително трябва да изживее различните фази в развитието си точно по на­чина, по който са описани. Примерите се. дават само за да привлекат вниманието ви върху вероятната посока на про­мените, които то ще претърпи. Важно е да знаете реда на етапите. Но детето ви ще остави отпечатъка на своята ин­дивидуалност върху всеки от тях.

Развитието на детето не е равен и гладък път, водещ с течение на времето до по-зряло поведение. Напротив, то преминава през периоди на равновесие, следвани от перио­ди на неравновесие. Например първите стъпки са период на равновесие, а първото юношество (между две и три го­дини) - на неравновесие. След това стадиите продължават да се редуват. Любопитно е, че природата сякаш е искала да запомним по-лесно този процес и е обозначила по-ста­билните периоди с нечетни числа (1, З,5 години), а по-нес­табилните - с четни (2,4 години).

Ако искате просто й разбираемо за всяка майка опреде­ление за равновесие и неравновесие, смятайте, че когато детето ви доставя радост с присъствието си (на три години например), то е в период на равновесие. А когато се държи като малко зловредно чудовище (на две години например), то е в период на неравновесие. Надявам се да съм ясен.

Първото юношество е стадий на преход - първия преход, който наблюдаваме в растежа на детето. Нарекох го „първо юношество" заради фрапиращата прилика с истинското юношество между тринайсет и деветнайсет години (което можем да наречем „второ юношество").

Преходът от детството към зрелостта се извършва меж­ду тринайсет и деветнайсет години. Преди да навърши три­найсет години, детето действа в границите, наложени му от родителите. То още не е достатъчно зряло, за да се проявя­ва самостоятелно вътре в очертани от самото нега граници и според свои собствени закони. Но в рамките, определени от родителите му, бъдещият юноша вече е достигнал до известно психологическо равновесие. За да премине към по-висшето равновесие на възрастен човек, той трябва като начало да наруши равновесието на детството. Схванат ли бащата или майката този основен принцип, объркващата сложност на юношеското поведение веднага става обясни­ма. Тогава вече родителите могат да разберат защо юно­шата изпитва психологическа потребност да обича друг вид музика, да има друга прическа, да се облича другояче и изоб­що да се държи не така, както възрастните изискват от него.

Марк Твен добре го е казал: „Когато бях шестнайсетгодишен, мислех, че баща ми е най-глупавият човек на света. А когато навърших двайсет, направо не можех да повярвам колко много е научил за пет години!"

И двете юношества са етапи на бури и напрежение, изпълнени с отрицание и бунт.

Много е важно родителите да схванат положителните аспекти на онова, което нарекохме неравновесие. Тези от тях, които вече имат опит, наричат това време „ужасната година- и се боят от него. Но да погледнем на нещата от друг ъгъл: да вземем едно дете между година и четири ме­сеца и година и половина. То е още бебе. Как може приро­дата да го превърне в тригодишно дете, чиято личност да притежава зрелостта, характерна за дете, а не за бебе? Май­ката природа не може да извърши тази промяна, без да на­руши равновесието, достигнато от бебето. Затова, когато най-малкият ни син започна високо да крещи „не, не!" още на година и осем месеца, ние разбрахме, че бебешкото му равновесие се пропуква.

Въпреки трудностите, които поведението на отричане и противопоставяне на двегодишното ви дете ще ви причи­нят, спомнете си, че наистина става дума за положителна фаза в развитието му, без която то ще застине в бебешкото си равновесие.

Преди време една приятелка, не особено запозната с дет­ската психология, ми написа по повод на дъщеря си, тогава на около две години и половина, следното: отивали в мага­зина, когато малката внезапно клекнала на тротоара и от­казала да помръдне и на сантиметър за голямо учудване на майка си, която никога не я била виждала да се държи така.

Та приятелката ми ме питаше: „Защо прави това?" Най-простият отговор несъмнено би бил: „Защото е на две го­дини и половина!"

Тя впрочем веднага щеше да разбере защо дъщеричката й постъпва по този начин, ако бе прочела описанието на дете на две години и половина в „Малкото дете в съвремен­ната цивилизация" на д-р Гезел. Ето какво се казва там:

Ако накараме група родители да определят с тайно гла­суване най-уморителния период от предучилищната възраст на децата им, мнозинството с положителност биха посочи­ли две години и половина, защото на тази възраст децата проявяват крайности. Ето защо честотната крива на перда­ха достига своя връх точно тогава."

На този стадий детето не се вписва добре в никоя соци­ална група и не е истински склонно да общува със себепо­добните си. То все още се нуждае от майка си. Майката е слънцето, около което се върти младата планета.

Обикновено детето е упорито и непреклонно. Изисква желанията му да бъдат задоволявани на минутата. Не си пада по компромисите, не обича да дели онова, което смя­та за свое, зле се приспособява към реалността. Не приема никакво изменение в съществуващото. Яростно протести­ра, ако мама или татко променят или прескочат някоя дума в позната песен или приказка. Възприема всяка рутинна домашна дейност като поредност от строго определени събития и абсолютно държи да се спазва установения ред. С това ни напомня за някой придирчив стар ерген перфекционист с веднъж завинаги изработени навици. Но за разлика от ергена детето може изцяло и внезапно да се проме­ни. Давате му плодов сок в стъклена чаша, то иска в порце­ланова. Предлагате му порцеланова, то държи на стъклена. Детето е тиранично. То обича да заповядва. Държи се като малък цар, като господар на къщата. Опитва се да върши неща, с които очевидно не може да се справи само, като наиример да си завърже връзките на обувките, и кате­горично отказва да приеме помощта ви. А когато забележи че не се получава, избухва в сълзи и прави страхотна сцена. Може дори да ви обвини, че не сте му помогнали.

Този период е и време на силни изблици, на бури и нап­режения, на чести смени на настроението. На всякакви край­ности. Детето често се затруднява да направи и най-прост избор и да се спре на него окончателно. То се колебае, раз­търсвано от противоречиви чувства, които го тласкат от „искам това" до „не го искам" и от „искам да правя еди какво си" до „не искам да правя нищо". Понякога взимане­то на такова просто решение като това дали иска сладолед и дали да спрат да му купят може да предизвика у него ос­тра криза на нерешителност.

По същото време то, бие всякакви рекорди във всички области - може да прави едно и също нещо неопределено дълго време или да повтаря все една и съща фраза или дума, докато на майката й дойде до гуша и помоли за ми­лост. Трудно приема новостите като ястие, което не е опит­вало, или дреха, която току-що сте му купили. Необходи­ма му е сигурността на старото и познатото. Затова обича ритуалите: всичко трябва да се прави винаги по един И същи начин. Детето на две години и половина е известно със своята взискателност. Не му противопоставяйте ва­шата! С дете на тази възраст трябва да се отнасяме с мно­го търпение. Способността му да дели, да чака, да отстъпва е силно ограничена.

Колкото до положителния аспект, нека кажем, че през този период детето се налага със своята бодрост, ентуси­азъм, енергия. Ако майката прояви разбиране, тя ще може да го оцени и да открие различните страни на обаятелната му личност. Защото понякога то умее да бъде и чаровно с цялата си буйност, наивност, въображение, въодушевление, щедрост, с възторга си от новия и непокътнат свят, който открива. А какво научава детето ви на този стадий от раз­витието си? Майката на такъв „пръв юноша" несъмнено ще ви отговори със същата фраза, която би използвала май­ка на истински юноша: „Питам се научава ли нещо друго, освен да бъде непоносим и да ме дразни!" И нека бъдем честни - има немалко истина в тези майчини жалби.

Но ако погледнете отвъд всекидневните изпитания, на които ви подлага, ще разберете, че детето ви е на път да .открие своята индивидуалност, противопоставяйки я на социалния конформизъм. (Това е умаленият образ на раз­витието му между тринайсет и деветнайсет години.)

Спомнете си, че новороденото не съзнава „аз"-а си. Трябва му известно време, за да различи своя „аз" от „не-аз"-а на вселената си. През стадия, за който говорим, вашето дете за пръв път придобива истинско чувство за уникалната си личност. И едно от нещата, което задължително трябва да направи, за да придобие това чувство за самоличност, е да се противопостави на родителите си, като възприеме отри­цателно поведение. За да определи какво представлява и какво иска, то трябва да премине през фазата на отричане и предизвикателство:

С други думи придобиването на отрицателно самосъзна­ние е част от борбата, водена на тази възраст за придобива­нето на положително самосъзнание.

Трудно е да се опише с думи разликата между чувствата за собствена индивидуалност у проходилото дете и у също­то дете по време на първото юношество. „Младият турист" притежава наивна, невинна, спонтанна способност за екс­панзия, защото е още бебе, макар да умее да се придвижва. Докато същото това дете в първото си юношество е загу­било своята наивност, невинност, спонтанност. За него животът вече не е еднопосочен, а има две посоки на движе­ние. За пръв зът в младия си живот то се сблъсква с мощни противоречиви тенденции вътре в себе си. Поведението му показва, че непрекъснато се пита: „Хей, накъде да се запъ­тя? Дали да се върна назад и пак да стана бебе, или да вървя напред и да се превърна в дете? Какво точно искам? Дали онова, което родителите ми ме карат, или онова, което ис­кам аз, тоест точно обратното? Пък и дали е само обратно­то? И кое е това „аз", което желае всичко това? И кой съм аз всъщност?"

Един пример от света на „големите" юноши може да ни помогне да уточним това типично поведение на двегодиш­ното дете. Петнайсетгодишна ученичка отива да си купува рокля с майка си. Пробва много рокли, но все не може да се реши. Накрая се обръща хъм майка си и я пита: „Коя да взема?" Майката казва: „Струва ми се, че синята ще ти оти­ва". На което момичето сухо отвръща: „О, мамо, винаги се опитваш да ми повлияеш!"

След няколко месеца двете отново пазаруват, като този път търсят бална рокля, и момичето, което отново не може да вземе решение, се обръща към майка си за съвет. Поуче­на от предишния път, майката казва: „Сигурна съм, че мо­жеш да избереш сама." Девойката: „О, мамо, никога не ми помагаш, когато имам нужда!" Майката е абсолютно сра­зена. Когато ми разказа тази история, тя възкликна: „Стру­ва ми се, че никога няма да ги разбера тези юноши!"

А всъщност, стига човек да е информиран, не е трудно да се разбере противоречивото поведение на девойката. Юно­шеството е преход между детството и зрелостта. Първия път момичето е искало главно да бъде възрастен човек. Затова не е пожелало мама да му помогне. Втория път е изпитвало желание да бъде зависимо, да си остане моми­ченце, затова се е нуждаело от майчината помощ.

„Първото юношество" притежава сходни черти. Най-чес­то то се характеризира с „остави, мамо, мога и сам". Дете­то отказва помощта на майка си например в обличането и ядосано възкликва: „Аз сам!"

В други случаи обаче то се лепва за майка си, заявявай­ки, че е още бебе, и настоява тя да прави всичко вместо него. Също като юношата двегодишното дете всекичасно и всекидневно се люшка напред-назад между стремежа си към самостоятелност и желанието да остане в инфантилна зависимост от майка си. То приема облика на „господин Да-Не". Поради тази причина налаганите му ограничения трябва да бъдат гъвкави. Погрешно е да се принуждава дете на тази възраст да спазва строги принципи по отношение на обличането, часа за къпане и пр. Абсолютните и неиз­менни правила просто са неприложими на този стадий от развитието, дотолкова той е съставен от сложни чувства и стремежи. Общо взето, желателно е родителите да не нала­гат точни и ясно определени правила и ограничения, преди детето да навърши три години. Но между втория и третия рожден ден те биха могли печелившо да последват мъдрия съвет на Емерсън: „Глупавото постоянство е демонът на дребния дух".

Значи новата задача, поставена на детето през този ста­дий и развитие, е да придобие силен усет за своята инди­видуалност, дълбоко чувство за това, което е. В същото вре­ме обаче то трябва да се научи да се съобразява с очаквани­ята на обществото (тоест на тази възраст главно на родите­лите).

И тук нещата могат да тръгнат на зле по два начина. Ако родителите упражняват твърде строг контрол и изискват абсолютно подчинение, детето става прекалено послушно. Сещам се за едно познато момченце, което така и не пре­мина през стадия на противопоставяне, типичен за двего­дишните, защото майка му просто не му позволи. Тя напра­во го дресира да бъде пасивно и покорно. Не търпеше ни­какъв импулсивен порив или емоционален изблик, така характерни за възрастта му. Напротив, награждаваше сина си всеки път, когато се държеше спокойно, пасивно и „ми­ло". Тази система действаше отлично в смисъл, че, за май­ката въпросният стадий на развитие съвсем не беше изпи­тание, напротив, премина относително безболезнено, но не свърши работа на детето. Когато то тръгна на детско учи­лище¹, учителката забеляза, че е плахо, не си играе с други­те деца и е по-скоро затворено. Явно майката прекалено добре го бе приучила към пасивност и кротост. А подобно поведение можеше да го превърне в стеснителен и лишен от агресивност мъж, неспособен да се впусне в живота и да предприеме нещо ново.

Но не всички деца се огъват така лесно пред строгостта на родителите си. Някои малчугани по природа са по-издръжливи от други. Тогава излишъкът от строгост се сблъсква с яростната съпротива на детето, готово да се бори докрай, но не и да отстъпи. И цялото,първо юношество се превръща в конфликт между две воли -. на родителите и на детето. При това няма значение кой ще спечели, тъй като детето със сигурност губи онова, което би могло да придо­бие през този период.

Възможно е също, като се натъкне на прекалена властност, детето да се подчини външно, потискайки своята враж­дебност. То неохотно ще прави каквото се иска от него, но ще стане притворно. При всеки удобен случаи, когато не го виждат, ще освобождава по малко от враждебността си върху околните, ще счупи нещо, ще ощипе сестра си или ще извърши друго недоброжелателно или разрушително действие. А като порасне, нищо чудно да стане добродете­лен и нетолерантен моралист, външно изтъкан от благоче­стиви принципи, но дълбоко в себе си изпълнен с враждеб­ност. Точно като описаните от Исус фарисеи: „Варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота." (Евангелие от Матея, 23, 27)

Все по това време може да възникне и друг проблем -този на майката, която се бои да упражни авторитета си. Тя отстъпва на всички изисквания на детето,,като незабавно разширява определените от нея граници, щом то откаже да се вмести в тях. Така детето винаги има последната дума. Скоро се оказва, че ролите в семейството са разменени. Господар е детето, а не родителите. Така се стига до „синд­рома на гаменчето". Този тип деца абсолютно не се науча­ват да се съобразяват с реалностите през първото си юно­шество, а това им създава многобройни трудности, когато отидат в детски дом и открият, че учителката и другите деца изискват от тях елементарно уважение към обществе­ните норми. На такова уважение те са неспособни, защото майката не го е възпитала у тях през стадия на първото юношество.

Огледайте се около вас. Сигурно познавате ужасно стес­нителни и притеснени хора, както и хора покорни и кон­формистки настроени. Човек би казал, че те никога не се отпускат - толкова са напрегнати, докачливи, пълни с пред­разсъдъци. Други пък са винаги в опозиция. Можете да сте сигурни, че ще заемат обратното становище по какъвто и да е въпрос. В различните клубове и сдружения точно те винаги създават проблеми, тъй като имат психологическа потребност винаги да се борят срещу някого или нещо. Прекалено покорните възрастни, както и вечно непокор­ните са били в мнозинството си „зле подхванати" на прага на детството си, което обикновено започва с периода, наре­чен от нас „първо юношество".