Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени

„Много от индийските фокусници, живеещи в тишината на пагодите, извършват действия, значително превъзхождащи пред­ставленията, давани от Робърт Худин; и има още много такива, които предизвикват най-необикновени феномени от областта на магнетизма и каталепсията върху първия срещнат на пътя, вследствие на което аз често се замислях дали брамините не са направили в своите окултни науки, някакви велики открития по въпросите, които неотдавна развълнуваха цяла Европа.

Веднъж, когато аз и моите спътници се намирахме в едно кафене със сър Максуел, той заповяда на своя добочи да доведе един заклинател на змии. След малко влезе слаб индус, почти гол, с аскетично бронзов цвят на лицето. Около шията, ръцете, бедрата и тялото му се бяха увили змии с различни размери. Приветствайки ни, той каза: „Нека Бог бъде с вас! Аз съм Чиба-Чондор, син на Чиба-Готнал-Маваа".

- Ние искаме да видим какво умеете на правите.

- Аз се подчинявам на заповедите на Шива, който ме изпрати тук - отговори факирът, клякайки върху една от мраморните плочки на пода.

Змиите повдигнаха глави и започнаха да съскат, но без признаци на видим гняв. След това, изваждайки от косата си малка свирка, факирът започна да извлича от нея едва доловими звуци, подражаващи на тайлапака - птица, хранеща се с кокосови орехи. Тогава змиите започнаха да се развиват и една след друга да се плъзгат върху пода, след което се изправиха на височина приблизително една-трета от тялото си и започнаха да се олюляват в такт с музиката на стопанина си. Изведнъж факирът изпусна своя инструмент и направи няколко движения с ръце над десетте змии, всички от които бяха представители на най-смъртоносните видове индийска кобра. Очите на факира придобиха странен израз. Ние всичките почувствахме някаква скованост и се опитахме да отместим погледите си от неговия. В този момент, малката маймунка, чието задължение беше да подава огън за запалване на цигари, се поддаде на това влияние, легна и заспа. Така изминаха пет минути и ние почувствахме, че ако манипулациите на факира продължат още няколко секунди, ще заспим и ние. Но Чондор стана и като направи няколко паса с ръка над маймуната, й каза: „Дай огън на господаря си". Младата маймуна стана и, без да се олюлява, се доближи до стопанина си, и му предложи огън. Присъстващите я щипаха и дърпаха, докато не се убедиха, че тя действително е в състояние на сън. Тя не се отделяше от сър Максуел, докато факирът не й заповяда да се отдалечи.

След това ние огледахме кобрите. Парализирани от магнетич­ното влияние, те лежаха, изтегнали се в цялата си дължина върху пода. Повдигайки ги, ние констатирахме, че те не се огъват и са твърди като пръчки. Те се намираха в състояние на пълна каталепсия. После факирът отново ги събуди и те пак започнаха да се увиват около него. Ние го попитахме дали той може да накара и нас да почувстваме неговото влияние. Той направи няколко движения Над нашите крака и ние веднага загубихме способност да управляваме крайниците си; ние дори не можехме да станем от столовете. Той ни освободи от това състояние също така лесно, както ни потопи в него.

Чиба-Чондор завърши своя сеанс, като направи няколко опита с неодушевени предмети. Единствено с движения на ръцете по посока на предмета, върху който той искаше да въздейства, без да става от стола си, той гасеше огньове в отдалечения край на стаята, движеше мебелите (в това число и дивана, върху който седяхме), отваряше и затваряше врати. Виждайки индус, който вадеше вода от кладенеца в градината, той направи движение по посока на него и въжето изведнъж спря да се спуска, без да се поддава на усилията на изумения градинар. Още един пас - и въжето отново тръгна надолу.

Попитах Чиба-Чондор: „Едно и също средство за въздействие ли използвате за одушевените и неодушевените предмети?

Той ми отговори: „Аз имам само едно средство".

Отново попитах: „Какво е това средство?"

„Волята. Човекът, който е венец на всички интелектуални и материални сили, трябва да властва над всичко. Освен това брамините нищо друго не знаят."

„Сананг Сацан - казва полковник Юл - изброява множество разнообразни деяния, които могат да бъдат извършени чрез Дхарани (мистични индийски чародейства). По такъв начин е било осъществено забиване на колче в твърда скала; съживяване на умрял; летене; залавяне на диви животни с голи ръце; четене на мисли; принуждаване на водата да тече в обратна посока; съединяване на керамични парчета; седене във въздуха със скръстени крака и т.н."

Стари легенди приписват подобни способности на Симон Мага. „Той кара статуите да ходят, скача в огъня, без да се изгори, лети във въздуха, прави хляб от камъни, променя вида си, едновре­менно може да има две лица; превръща се в стълб, кара затворена врата сама да се отваря, в една къща накара домакинските съдове да се движат самопроизволно и т.н. Йезуитът Делрио се оплака, че лековерни принцове, известни като набожни, позволяват пред тях да се разиграват дяволски трикове, „например, железни вещи, сребърни купи и други тежки предмети се придвижват с подскоци от единия до другия край на масата, без използването на магнит или на каквото и да е приспособление"³⁸. Ние вярваме в силата на волята, тя е най-могъщият магнит. Съществуването на такава магнетична сила при някои лица е доказано, а съществуването на Дявола е измислица, която никакво богословие не може да докаже.

„Има няколко души, които са почитани от татарите повече от всеки друг на света - казва брат Риколд, - а именно Ваксите, нещо като жреци-идолопоклонници. Те са дошли от Индия и притежават голяма мъдрост, добро поведение и висока нравст­веност. Ваксите са запознати с изкуството на магията... Те могат да предизвикват различни чудеса и да предсказват бъдещи събития. За един особено изтъкнат измежду тях дори се твърдеше, че може да лети. Но истината, както е било доказано, се е състояла в това, че той не лети, а ходи по въздуха близо до земята, без да се докосва до нейната повърхност; изглеждаше, че той седи във въздуха без опора отдолу."

„Свидетел на такова седене бил Ибн Батут в Дели" - допълва полковник Юл, цитирайки този монах в „Книгата на Марко Поло"; там присъствал и султан Мохамед Тугхлак. Този феномен бил демонстриран и от един брамин (в нашия век) в Мадрас. Несъмнено този брамин е бил потомък на онези брамини, които Аполоний Тиански е виждал крачещи на височина два ярда над повърхността на земята. Това е описано и от достойния Френсис Валентин като разпространено представление, практикувано по негово време в Индия. Той разказва как отначало човекът сяда върху три пръчки, които образуват триножник; след това после­дователно махват първата, втората и третата пръчка и човекът остава седящ във въздуха. „Аз съм разговарял и с двама мои приятели, които заедно наблюдавали този феномен; й единият от тях, нямайки доверие на собствените си очи, си направил труда да опипа с дълга пръчка пространството под така седящия човек, за да провери дали под неговото тяло няма нещо, върху което той да може да се опре; но не открил нищо такова." На друго място ние споменахме, че същият феномен е бил демонстриран пред Уелския принц и неговата свита през миналата година.

Феномени като описаните са нищо в сравнение с онези, които се изпълняват от професионалните фокусници; „Това са феномени - казва споменатият по-горе автор, - който могат да бъдат разглеждани като обикновени измислици, ако бяха съобщени от един свидетел, но които заслужават особено внимание поради това, че за тях са разказвали редица автори абсолютно независимо един от друг, на различни места и по различно време. Наш пръв свидетел е Ибн Батут. Необходимо е той, заедно с описани­ята на другите свидетели, да бъде цитиран изцяло, за да се види колко сходни са техните показания. Този арабски пътешественик (Ибн Батут) е присъствал на голям прием в двореца на вицекраля Ханса. Вечерта се появил някакъв фокусник и емирът му казал:

„Покажи ни някои от твоите чудеса". Тогава фокусникът взе дървено кълбо с няколко отвора, през които бяха прокарани ремъци. Хващайки един от тях, фокусникът хвърли кълбото във въздуха. Кълбото се издигна толкова високо, че изчезна от погледите ни... (ние се намирахме в средата на дворцовия двор).

Само края на единия ремък все още оставаше в ръцете на фокусника; той го подаде на едно момченце, негов помощник, и му заповяда да се изкачи по този ремък нагоре. Момчето започна да се изкачва нагоре по ремъка и скоро също изчезна от погледите ни... Тогава фокусникът го повика три пъти и като не получи никакъв отговор, взе един нож и изпадайки в страшна ярост се изкатери по същия начин нагоре и на свой ред изчезна. След малко той хвърли оттам отначало ръката на момчето, след това единия му крак, втората ръка и втория крак, след това тялото и накрая главата! После, дишайки тежко, той слезе в окървавени дрехи, целуна земята пред емира и му каза нещо на китайски. В отговор емирът му даде някаква заповед и нашият приятел взе крайниците на момчето, допря ги до съответните места на тялото и ги ритна с крак... И ето - пред нас отново застана живото момче! Всичко това ме порази до крайна степен и аз получих пристъп на сърцебиене, какъвто преди това бях изпитал само веднъж в присъствие на султана на Индия, когато той ми показа нещо подобно. Дадоха ми лекарство за сърце, което спря припадъка ми. До мен се намираше Каджи Афхарудин, който каза: „Валах! Според мен тук нямаше нито катерене нагоре, нито надолу, нито осакатяване, нито съживяване! Всичко това е фокус-мокус!"

Едва ли някой може да се съмнява, че това не е „фокус-мокус" и илюзия, или майя, както я наричат индусите. Когато обаче такава илюзия се натрапва насила едновременно на десет хиляди души (каквито случаи ние лично сме наблюдавали по време на публични тържества), тогава без съмнение средството, с помощта на което това се осъществява, заслужава вниманието на науката. Когато чрез такава магия, стоящият пред вас -в стаята човек изчезва като блясък на мълния (при условие, че вие сами сте затворили вратите и ключовете от стаята са във вас) и вие никъде не го виждате, а само чувате неговия глас от различни части на стаята - глас, отправен към вас и смеещ се над вашето объркване, тогава наистина такова знание не може да бъде недостойно нито за мистър Хъксли, нито за доктор Карпентър. Нима това не е също така достойно да му се отдели време, както и по-малката тайна - защо петлите пеят в полунощ?

Това, което мавърът Ибн Батут е видял в Китай през 1348 г., на полковник Юл му било съобщено от Едуард Мелтьн, „англо-холандски пътешественик", който станал свидетел на същата сцена в Батавия през 1670 г. „Един от същата група (фокусници) - казва Мелтън - взе навито въже, хващайки с ръка единия му край, и го хвърли във въздуха с такава сила, че другият му край изчезна от погледа ни. След това фокусникът с неописуема скорост се заизкачва нагоре по шнура... Аз стоях изумен, недоу­мявайки къде той би могъл да се скрие, когато изведнъж, преобръщайки се във въздуха, от небето падна единият му крак; миг след това падна ръката му и т.н. Накратко, всички части на тялото му една по една паднаха върху земята, където слугата ги събираше и поставяше в една кошница. Последна от небето падна главата му и едва тогава този, който събираше отделните части в кошница, я взе и изсипа съдържанието й върху земята. След това аз със собствените си очи видях как тези крайници запълзяха един към друг и образуваха отново целия човек, който веднага стана и тръгна без никакви следи от увреждани... и аз не се съмнявах повече, че тези заблудени хора са направили всичко това с помощта на Дявола."

В мемоарите на император Джехангир представленията на седем фокусници от Бенгалия са описани по следния начин: „Девето. Те доведоха един човек и му отрязаха крайниците един по един, а накрая и главата. Тези отрязани части те разхвърляха по земята, където пролежаха известно време. След това над тях беше опънат чаршаф и един от тези хора се мушна под него, откъдето скоро се появи придружен от човека, когото ние смя­тахме за нарязан на парчета, като при това той беше абсолютно здрав и в добро състояние... Двадесет и три. Те извадиха верига с дължина 50 кубита и в мое присъствие хвърлиха единия й край нагоре, където той остана, като че вързан за нещо. След това към долния край доведоха едно куче, което бързо изтича нагоре по веригата и достигайки другия (горния) край на веригата, веднага изчезна във въздуха. По същия начин нагоре по веригата бяха изпратени свиня, пантера, лъв и тигър и всички те също изчезнаха на горния край на веригата, докато накрая фокусниците издърпаха веригата надолу и я сложиха в торба и никой така и не разбра по какъв начин те караха животните да изчезват във въздуха както ни бе демонстрирано."

Ние имаме една картина, рисувана на живо, на която е изоб­разен такъв персийски фокусник с разхвърляни пред него части от тялото на човек, който само минута по-рано стоеше пред нас цял и невредим. Ние сме виждали такива фокусници и сме били свидетели на техните представления на различни места.

Отричайки убедено идеята за чудото (и връщайки се към по-сериозни феномени), ние бихме искали да попитаме какво логическо възражение може да бъде издигнато против твърдени­ята, че много тавматурзи са извършвали възкресяване (съживя­ване на мъртвите). Факирът, описан в нюйоркския вестник „Франко-Америкън", обяснява, че волята на човека притежава такава невероятна мощ, че е в състояние отново да съживи тяло, което външно изглежда мъртво, чрез привличането обратно в него на отиващата си душа, ако още не е скъсана нишката, която приживе е задържала душата и тялото заедно. Дузина такива факири са позволявали да бъдат погребани живи в присъствието на хиляди свидетели и след седмица отново са били съживявани. И ако факирите знаят тайната на този изкуствен процес, анало­гичен на летаргията, защо да не допуснем мисълта, че техните предци - химнософите, Аполоний Тиански (който е учел при тях в Индия), Исус и други пророци и предсказатели, които са знаели всичко за тайните на живота и смъртта, повече от който и да е съвременен учен - са могли да възкресяват умрели мъже и жени? И бидейки напълно запознати с тази власт и с онова тайнствено НЕЩО, „което науката все още не е в състояние да разбере" (както сам признава професор Дьо Конте), знаейки освен това „откъде то е дошло и къде отива", Елеазар, Исус, Павел, Аполоний, аскетите и посветените са могли лесно да възкресяват всеки човек, който „не е бил мъртъв, а само заспал" и това не е било никакво чудо.

Ако молекулите на един труп са наситени с физическите и химическите енергии на живия организъм⁰, тогава какво може да попречи на това те отново да бъдат приведени в движение при условие, че ние знаем природата на жизнената сила и умеем да я управляваме? Материалистът вероятно няма да възрази, защото за него в случая не става дума за връщане на душата. За него душата не съществува и човешкото тяло може да бъде разглеж­дано просто като жизнена машина - локомотив, който започва да се движи, щом към него бъдат приложени нагряване и сила, и който ще спре, когато топлината и силата му бъда^ отнети. За богослова това е по-трудно, защото според него смъртта прерязва нишката между душата и тялото и тя повече не е способна да се върне в тялото отново - не повече отколкото детето, което се е отделило от майката, може да се върне в нея, за да започне отново утробен живот. Философът на херметизма обаче стои между тези двама антагонисти като господар на положението. Той знае природата на душата - формата, състояща се от нервен флуид и атмосферен ефир, и знае как да направи жизнената сила активна или пасивна по свое желание дотогава, докато някакъв необходим орган не бъде разрушен. Мислите, изказани по този повод от Гафарил (които, между другото, са изглеждали толкова абсурдни през 1650 година) впоследствие са били потвърдени от науката. Той е твърдял, че всеки съществуващ в природата предмет (освен ако не е създаден изкуствено), бидейки изгорен, все пак съхра­нява своята форма в пепелта, където тя ще остане, докато отново не бъде възстановена. Изтъкнатият химик Дьо Чесне се убедил в действителността на този факт. Кирхер, Валемонт и Дигби са демонстрирали как формите на растенията могат да бъдат възс­тановени от тяхната пепел. На събрание на натуралистите през 1834 г. в Щутгарт била цитирана рецептата за провеждане на опити от такъв род, намерена в труда на Етингер. Пепелта от изгорените растения, съхранявана в шишенца, при нагряване отново е изявявала различните си форми. „Малкото неясно облаче, което се образуваше постепенно в шишенцето, приемаше определена форма и се представяше пред нашите очи във вид на цвете или растение, в зависимост от това, от какво се беше образувала пепелта." „Земната прах остава на дъното на ретор­тата, докато летливата същност се издига подобно на дух, съвър­шена по форма, но лишена от вещество."

И ако дори астралната форма на едно растение, тялото на което е мъртво, все още се съхранява в пепелта, ще упорстват ли тогава скептиците, казвайки, че душата на човека, неговото вътрешно „аз", след смъртта на грубата, тленна форма веднага се разтваря и повече не съществува? „При смъртта - казва философът - едното тяло се отделя от другото през мозъка. Отделилото се (астрално) тяло се задържа в близост до своята отхвърлена (телесна) обвивка в резултат на двойно притегляне - физическо и духовно (докато последното не се разложи), и ако се създадат подходящи'условия, душата може отново да се върне в напуснатото си жилище и да възобнови спрелия живот. Душата постъпва по същия начин по време на сън; тя прави това, но в по-силна степен, и при изпадане в транс; и което е най-поразя­ващо - тя постъпва така по заповед на адепта на херметизма (или с негова помощ). Ямблих е казвал, че човекът, притежаващ такава възкресяваща мощ, „е изпълнен с Бога". Всички подчи­нени духове от висшите сфери се намират в негово разположение, защото той вече не е смъртен, а самият става Бог. В „Послание към коринтяните" Павел казва, че „духовете на пророците са подчинени на пророците".

Някои хора притежават вродена, а други придобита способност да отделят вътрешното тяло от външното по собствено желание и могат да го изпращат на далечни пътешествия така, че онези, на които то е изпращано, да го видят. Много голям е броят на потвърдените от безупречни свидетели примери за появяването на „двойници" на лица, намиращи се на стотици километри от мястото, на което са ги виждали в съответното време и са разговаряли с тях. Хермотим, ако можем да се доверяваме на Плиний и Плутарх, е можел по собствено желание да изпада в транс, след което втората му душа се отправяла към което и да е място, което той посочвал. Абат Фретхейм, знаменитият автор на „Стенографията", който е живял през XVII век, е могъл да беседва с приятелите си единствено чрез силата на волята. „Аз мога да предам мислите си на посветен - писал' той - на разстояние стотици мили без думи, писмо или шифър, чрез който и да е посланик. Последният няма да може да ме издаде, тъй като не знае нищо. Ако трябва, ще мина и без посланик. Ако някой от моите кореспонденти бъде хвърлен в най-дълбоката яма в затвора, аз въпреки това ще съм в състояние да му предавам мислите си толкова ясно и често, колкото пожелая, и ще го постигна много лесно, без всякакво суеверие и помощ от страна на духовете."

Корданус също е можел да изпраща душата си или някакво съобщение по собствено желание. Когато се занимавал с това, той се чувствувал така, „като че се отваряха някакви врати и аз веднага преминавах през тях, оставяйки тялото си назад". В една научна статия се споменава и за висш германски сановник - съветника Бесерман. Той заявил, че притежава способността да накара всеки приятел или познат, независимо от разстоянието до него, да види сън или човек, какъвто си пожелае. Впоследствие се оказало, че той наистина бил способен на такива неща; подобни случаи били засвидетелствани както от скептиците, така и от учените специалисти. Той е можел също така да накара „двой­ника" си да се покаже, където си поиска, като при това няколко души са го видели едновременно. При този експеримент „двойникът шепнел в ушите на присъстващите предварително измис­лена от недоверчивите скептици фраза, произнасянето на която било поставено като задължително условие за Бесерман в качес­твото на доказателство за истинността на неговото твърдение".

Според свидетелствата на Нейпиър, Осборн, майор Лойс, Квенолет, Никифорович и много други съвременни свидетели се оказва, че след продължителна специална диета, почивка и други приготовления, факирите са в състояние да останат погребани под слой земя с дебелина шест фута в течение на много дълго време. Сър Клод Вейд (при двора на Рунджит Сингх) е присъс­твал, когато факирът, споменаван от капитан Осборн, бил пог­ребан жив в продължение на шест седмици в сандък, намиращ се в мазе, на три фута под пода на стаята. За да се изключи всякаква възможност за лъжа, две роти войници били поставени като караул, който да не допуска приближаване към къщата; денем и нощем били поставяни по четири часови, които се сменяли на всеки два часа. „При отварянето на гроба - разказва сър Клод - аз видях човешка фигура затворена в чувал от плат; чувалът беше завързан над главата с връв... Слугата започна да полива тялото на факира с топла вода... Ръцете и краката на факира бяха сбръчкани и вцепенени, лицето беше бледо, а главата висеше към раменете като глава на труп. Аз доведох медицински работник и го помолих да огледа тялото на факира, което той и направи, но не откри пулсация нито в сърцето, нито в слепоочията, нито на ръцете. Той откри обаче топлина в областта на мозъка — топлина, която я нямаше в нито една друга част на тялото."

Като съжаляваме, че недостигът на място не ни позволява да цитираме повече подробности от това интересно съобщение, ние ще прибавим само, че процесът на съживяване включвал единс­твено къпане в гореща вода, разтриване, отстраняване на восъчни тапи от ноздрите и ушите, разтриване на клепачите с пречистено масло от биволско мляко, и което може да се стори любопитно ?а много хора - слагане на гореща пшеничена питка, дебела един дюйм, върху темето на главата. След всичко това тялото рязко помръднало, ноздрите се издули, последвала въздишка, крайни­ците придобили нормална гъвкавост. Пулсът обаче си оставал едва забележим. „Езикът беше намазан с топено масло, зениците се разшириха и придобиха нормалния си цвят и факирът позна присъстващите и започна да говори." Трябва да се отбележи, че са били запушени не само ушите и ноздрите, но и езикът бил изтеглен назад дотолкова, че да затваря глътката напълно; така всички отвори са били затворени, за да не допуснат проникването на атмосферен въздух. Когато бяхме в Индия, един факир ни обясни, че поел едното се прави не само за да се предпази тялото от зародиши, предизвикващи гниене, които при забавянето на жизнения процес действат точно така, както в месо, подложено на въздействието на въздуха. Съществуват местности, в които факирите отказват да се подлагат на погребване. Такива са много местности в Южна Индия, в които има бели мравки: тези термити са смятани за най-опасните врагове на човека и неговото иму­щество. Те са толкова лакоми, че изяждат всичко, което им попадне, с изключение вероятно само на металите, а колкото до дървото, няма такава разновидност, която те да не са в състояние да изгризат; дори тухлите и варта са незначителни препятствия за техните страховити армии. Те търпеливо изгризват варта, унищожавайки я частица по частица. Колкото и свят да е факирът (и здрав ковчегът му), той никога няма да рискува да се окаже с изядено от мравките тяло при съживяването си. Този случай е потвърден от свидетелствата на двама англичани с благороден произход (единият от които бил армейски офицер), придружава­ни от индийски принц, който бил също толкова голям скептик, колкото и другите двама. Това изправя науката пред сериозна дилема: тя или трябва да опровергае свидетелствата на тези достоверни свидетели, или да признае, че ако един факир е могъл да възкръсне след шест седмици, тогава и други факири могат да направят същото; и защо тогава да не могат да възкръснат Лазар или дъщерята на Ярус?³⁹

Тук вероятно ще е уместно да попитаме, каква гаранция (освен външните симптоми) могат да имат лекарите, че тялото наистина е мъртво? Най-големите авторитети стигат до заключението, че няма такава гаранция. Доктор Тод Томпсън от Лондон катего­рично посочва, че „неподвижността на тялото, външният му вид на труп, студената повърхност на кожата, отсъствието на дишане и пулс, хлътналите очи - всичко това все още не е сигурно доказателство, че животът в тялото е угаснал". Нищо друго, освен пълното разлагане, не е неопровержимо доказателство, че животът е отлетял завинаги и обиталището е останало без стопанин. Демокрит е твърдял, че не съществуват несъмнени признаци на действителна смърт. Плиний е казвал същото. Асклепидиес, учен лекар и изтъкнат човек на своето време, се придържал към мнението, че да се убедим в действителната смърт на жена е още по-трудно, отколкото да се убедим в смъртта на мъж.