Литература по йудаизъм на руски език. Основно това е преводна литература от английски и иврит. Книгата „Беседи по Тора е написана на руски. В нея с Вас говори човек добре запозват с действителността, формирала болшинството от нас

Цялата Тора съдържа 613 мицвот: 365 — ло таасе (броя им съответства на броя на дните в годината), 248 — асе (което, съгласно Талмудът, съответства на броя на частите на човешкото тяло; в своята книга “Медицината в Талмуда”, д-р Й. Л. Кацнелсон, издадена още преди революцията, уточнява: броят на частите на тялото на мъж на възраст седемнадесет-осемнадесет години, защото с годините някои от ставите се срастват).

Има заповеди, задължителни за всички и за всяко място и за всяко време (например, да не се служи на идоли), има задължителни само за мъжете (да си поставят тфилин), има такива, които са действителни само в определено време и такива, които са свързани с изпълнение само на определено място.

Този, който изпълнява заповедите, получава награда от Б-г, понякога и в този живот, но изцяло – в бъдещия свят. А най-главното е – че изпълнението на всяка заповед освещава човек и го приближава до Вс-вишния. Не случайно, във всички благословения преди изпълнението на заповедите казваме:…ашер кидишану беМицвотав... — “...Който ни е осветил със Своите заповеди…”. Нарушението на мицва в известна степен отдалечава човек от Б-г, да не говорим за това, че го чака наказание за простъпката.

След разрушаването на Храма, практически за нас са останали само 271 заповеди (виж Хафец Хаим. Кратък сборник на заповедите). Някои от тях са свързани с определени ситуации. Може да се случи така, че ние никога в живота си да не се окажем в тях, така че да нямаме задължението да ги изпълняваме: например, ако вие нямате лозя в Ерец Исраел, върху вас не се разпространява мицва, да оставите реколтата по техните краища за бедните; ако вие, слава на Б-г нямате причина да се разделяте с жена си, вас не ви касае заповедта за развода; ако вие сте честен човек и никога не сте се докосвали до чуждото, мицвата за връщането на заграбеното не ви касае – и т.н.
Но 270 –те заповеди човек е длъжен да изпълнява винаги, от тях шест – не са свързани с действия, а с вътрешното убеждение - ежесекундно: ние сме длъжни да вярваме във Вс-вишния; да вярваме в това, че няма друг Б-г; че Г-спод е един; да Го обичаме, да изпълняваме Неговите заповеди с любов; да се боим от Него – т.е. да знаем, че Той наказва за греховете ни; да не се увличаме по чужди на Тора идеи.
Последната заповед звучи така: „…и не следвайте сърцето и очите си” (Бемидбар, 15:39).

Какво означава това?

„Не следвайте сърцето си” означава да не се увличаме по такива неща, като преходните политически тенденции, подобни на комунизма, обхванали поколението в началото на века или модни „духовни търсения”, които завъртяха главите на нашите съвременници и т.н. Тази мицва обхваща по-широк кръг от неща, отколкото заповедта „не се обръщай към идоли”, за която говорихме в предишната глава — “Кидошим”.
“Не следвайте очите си” означава да не се съблазняваме от забранените от Тора удоволствия, не романизирайте приетите в наши дни отношения, които от гледната точка на Тора са обикновен разврат.

„И казал Г-спод на Моше: “Обърни се и [кажи]на коаним, синовете на Аарон и им кажи: „Да не се осквернява (коенът) с допир до умрял от народа си. Само с най-близките си родственици – майка, баща, своя син, своята дъщеря, със своя брат, сестра си - девойка, била му близка, която не е била омъжена – може с тях да се оскверни““ (21:1-3).

Тази глава започва със съобщение за това, че коенът не трябва да се осквернява с докосване до труп на евреин. Тук „докосване” означава не само непосредственото докосване. Човек се осквернява от контакта с труп дори, ако го носи на носилка и даже ако се намира под един покрив с него. Да се оскверни означава – да стане ритуално нечист. А такъв човек няма право да влиза в Храма и да яде месото на жертвите и трума (част от урожая, отделян за коаним).

Повторената два пъти в първия стих дума „кажи” е насочена към възрастните: те са длъжни не само да съблюдават забраните, а и да се грижат децата да ги спазват. Думата “коаним, синовете на Аарон” посочва, че тази заповед касае всички мъже – потомци на Аарон, както тези, които служат в Храма (“коаним”), така и тези, които не служат в Храма (“синовете на Аарон”). Кои са причините, за да има такива, които не служат ще кажем малко по-долу.

По този начин законът на Тора, забранява на коен да участва в погребения, да посещава гробища и т.н., но го задължава да се занимава с действия свързани със смъртта на седем категории роднини: баща и майка, син и дъщеря, брат, сестра и жена – за последната говорят думите в началото на изброяването: „най-близките свои родственици” . В тази ситуация коенът е длъжен да се оскверни. На първосвещеникът е забранено да се докосва до тялото и даже да се намира в едно помещение с умрелият си баща.

Като казва „към умрелия от народа си”, Тора има предвид, че умрелият се намира сред евреите и те ще се погрижат за погребението му. За случаите, когато умира евреин и няма, кой да се погрижи за тялото му, заповедта прави изключение. Заповедта да се погребе мъртвец, за погребението на който няма, кой да се погрижи се нарича мет мицва. Тя задължава всеки човек, било то обикновен евреин, коен или даже първосвещеник, ако той се е оказал наблизо, да се заеме с погребението.

Свещеник с физически дефект (сляп, куц и т.н.) не може да служи в Храма. Смисълът на тази забрана е очевиден: в Храма няма място за дефекти, тук всичко трябва да бъде прекрасно.

Осакатен коен не може да служи в Храма, но може да яде месото на жертвите като всички свещеници. Това е, така да се каже „помощ” за него.

Коенът няма право да изпълнява службата в облекло, което му е малко или голямо, с мръсни или скъсани дрехи (виж гл. “Тицаве” от книгата “Шмот”). Служенето в такъв вид става недействително. Освен това се забранява на свещеник да служи, ако не е подстригвал косите си повече от един месец.

Както беше вече казано в анотацията към тази глава, животни, които имат дефекти не могат да се използват за принасяне на жертва. В Храма трябва да се донася най-доброто от най-доброто. Разглеждайки закона за това, какво не трябва да се поставя на жертвеника, Рамбам прави извода: ако строиш синагога – направи я по-красива от своя дом, ако даваш храна на гладен или споделяш дрехите си с голия – дай от най-доброто, което имаш при себе си.

По-нататък главата „Емор” преминава към законите за празничните дни. Но преди да се направи равносметка на забраните, свързани с Храма нека да видим стиха:

Този стих съдържа две заповеди: по една за всяка категория ло таасе и асе. Първата забранява да се унижава Името на Вс-вишния, на иврит - хилул аШем. Втората предписва Той да се освещава, което на иврит означава кидуш аШем. Рамбам обяснява тези заповеди така:

“Целият дом на Исраел е длъжен да освещава Вс-вишния, както е казано: „Да бъда Аз осветен сред синовете на Исраел“. И е предписано Той да не Се хули както е казано: „И не хулете Моето свято Име“. Как да се разбира това?

Ако някой насилник застави евреин да наруши една от заповедите на Тора, заплашвайки го със смърт, то [евреинът] е длъжен да я наруши [нея] и да остане жив, защото е казано за заповедите: „…които трябва да изпълнява човек и да бъде жив“ (Ваикра, 18:5) — но той не трябва да умира за тях. И ако [евреин] умре заради това, че не е нарушил заповедта [при тази заплаха], то тогава той е виновен за своя [загубен] живот. Това се отнася за [нарушаването] на всички заповеди, освен три: за идолопоклонничество, разврат и убийство” (Закони за основите на Тора, гл. 5).

Казано е: „Слушай, Исраел: Г-спод – Б-га наш, Г-спод е един. И обичай Г-спод, твоя Б-г с цялото си сърце, и цялата си душа, и с цялото си имущество” (Дварим, 6: 4, 5). Тези думи на Тора категорично изключват за нас идолопоклонството. Обичай Б-г „с цялата си душа” – означава да бъдеш готов да отдадеш живота си за вярата. Вяра в кого? В единия Б-г – „Г-спод е един”.

Ненарушимостта на забраната да се убива е обоснована логически. Един човек се обърнал към Рав: „Господарят на равнината ми каза: „Убий този евреин, а ако не го убиеш, аз ще убия теб’”. Рав казал: „Нека убият теб, но ти не убивай. Нима твоята кръв е по-червена от неговата кръв?” (Санедрин, 74а). Не трябва да спасяваме своя живот с цената на чуждия живот. Извод: животът на другия човек е неприкосновен.
Тора уподобява разврата на убийството. Извод: той също е недопустим, както убийството.

Що се отнася до останалите заповеди, то изискванията на Тора да се нарушават при опасност за живота подразбира случаи, когато насилникът използва насилие и има за цел да извлече полза за себе си, например под смъртна заплаха заставя евреин да работи за него в събота или в Йом-Кипур. Но ако от евреин искат да наруши закона, не поради житейска изгода, а заради това, че деспотът желае под смъртна заплаха да го принуди да пренебрегне заповедта на Вс-вишния, то при наличие на едно от двете условия, за които ще кажем по-надолу – трябва да се отиде на смърт, независимо за коя от заповедите става дума.

Първото условие: ако нарушението е трябвало да стане публично, т.е. в присъствието на десет евреи (ако не е публично – трябва да се наруши и да се запази живота).
Второто условие: ако насилникът издава заповед, евреите да се откажат от своята религия. Тогава трябва да се отиде на смърт, но да не се наруши нито една от заповедите даже, ако се наложи да се откаже не публично, не пред десет евреи.
По време на Макабим (виж главата “Беехалота” от книгата “Бемидбар”) на подиума извикали деветдесет годишният мъдрец Елязар, произнасяли речи за отмирането на „остарялата” еврейска религия – и за убедителност пожелали да демонстрират: ето сега пред вас Елязар ще изяде нещо некашерно (тук има принуда да се наруши закона на Б-г, заради самото нарушение съчетано с публичност и с изискване на власта, евреин да се откаже от своята религия). Елязар отговорил с категоричен отказ. Отвели го в страни и му пошепнали: „Ние ще ти донесем кашерно месо от твоя дом, а ти ще го изядеш на трибуната така, че евреите да помислят, че ти си ял трефно”. Той заявил с пълен глас: „Вие желаете евреите да кажат: Елязар, знаещият Тора, е ял трефно, щом е така то за нас това е по-възможно. За какво ми е това? За да продължа с малко живота си? От съда на Б-г никъде не мога да избягам”. И Елязар бил измъчван зверски.
Така са постъпвали нашите прадеди през всички времена. Стотици хиляди евреи са отивали в огън и вода с думите “Шима, Исраел” по времето на кръстоносците, отказвайки да приемат християнството по времето на Богдан Хмелницки. Пътят ни е бил посочен от праотеца ни Авраам, който е бил хвърлен в огъня (но излязъл жив от там), но той не се отказал от вярата си в единият Б-г. Така постъпил и Йосеф: той е бил готов да приеме смърта, като отказал да се свърже с жената на господаря си. Имало е и още герои, но всички не могат да бъдат преброени.

Този, който загине, но не се откаже от вярата си в Твореца, не е извършил разврат или убийство, с което е осветил Името на Вс-вишния, а ако това се е случило пред десет евреи, то той е осветил Името на Б-г публично, което усилва действието на неговата постъпка. Кидуш аШем са извършили Ханания, Михаел и Азаря, отказали да се поклонят на идола и били хвърлени в огъня, по заповед на царя Невухаднецар, император на Вавилон, Даниел, автор на една от книгите на Танаха, раби Акива - убит за това, че обучавал на Тора. В брошурата „Аз принадлежа на своя другар, а моя другар - на мен” аз ще приведа много примери на кидуш аШем — в историята на нашия народ има такива неизброими случаи.

Ако човек е нарушил закон и не е избрал смърта, когато това е било необходимо, то той е предал на охулване Името на Б-г и не е изпълнил заповедта да освети Неговото Име.
Обаче хората нямат право да го наказват. Това е прерогатив на Вс-вишния. Такъв евреин е съгрешил поради смъртната опасност, която го е заплашвала. Такава е една от заповедите на Тора: не трябва да се наказва този, който е престъпил закона поради опасност за живота му.

Но разбира се, всеки който нарушава заповедите на Тора съзнателно по своя воля, без да се съобразява с тях, осквернява Името на Б-г. А ако той прави това публично, това е още по-тежък грях.

Хилул аШем — това са действия на вярващ човек, които предизвикват осъждане от страна на обкръжаващите го. Какво ще кажат обикновените хора, ако човек който знае и съблюдава Тора, заема пари и не ги връща навреме въпреки, че има възможност да ги върне, ако той е груб и рязък и често се гневи? Те ще кажат: „Какво му е дала Тора? Защо той да е по-висш от нас?”
Този който прави мицва, който се предпазва от греха, но не поради страх от хората и не заради похвала, а само заради Вс-вишния, само той освещава Името на Б-г.
Ако знаещият Тора човек спазва нейните закони и се държи достойно и е добър и приветлив с всички, занимава се с благотворителност, живее така, че в много от хората, да предизвиква желание да му подражават, то той освещава Името на Б-г и за него е казано: „И [Б-г] ми каза: „Ти си Моя роб, Исраел с който Аз ще се прославя’” (Йешаяу, 49:3).

Вече говорихме в анотацията на тази глава, че в нея се съдържат заповедите за всички празници. Да разгледаме само един от тях. Той е свързан с прехода от празника Песах към празника Шавуот.

“И бройте за себе си на сутринта след празника… седем пълни седмици”(23:15).
През нощта в края на първия ден на празника Песах, евреите жънели ечемика, смилали го и полученото брашно на сутринта носели в Храма за жертва, която се нарича омер – „мярка”. В същата тази вечер, на втория ден на празника, започват да се отброяват седем седмици до Шавуот. Ние и днес отброяваме тези седем седмици.
Какъв е смисълът на това отброяване?

Казано е: дерех ерец кадма леТора — “[Обучение на] правилата за поведение предхождат [обучението на] Тора”. Народът, който принудително е работил в лагерите на фараона, не е бил още готов да се държи като народ на Б-г. Трудно е да се придобият в робство такива качества като вежливост, доброта, решителност, честност, трудолюбие, търпение, скромност. А без това не може истински да се приеме Тора.

Царят — това е Б-г. Изходът от Египет — това е изходът на евреите от затвора. Сватбата с дъщерята на царя – е получаването на Тора.

Защо Вс-вишният не е дал на евреите Тора веднага след изхода от Египет? Той им предоставил време за подготовка. Ето Моше Рабейну се трудил седем седмици, да възпитава народа и да го направи достоен за получаването на Тора.

Исраел излязъл от затвора и започнал да брои дните и седмиците: ето три дни, а ето вече осем дни – седмица и един ден и т.н. – до края на четиридесет и деветият ден. И във всеки от тези дни той развива и укрепва в себе си необходимите му качества.

Както е казано в пасхалната агада, човек е длъжен да гледа на себе си, така, че все едно той самият е излязъл от Египет. Не само нашите бащи е извел Б-га от робство, но и нас заедно с тях. Така, че ние също отброяваме седмиците до празника Шавуот, длъжни сме да се готвим за деня, когато нашите бащи са стояли до планината Синай и са слушали десетте заповеди и са били длъжни да станат по-добри, помнейки, че дерех ерец кадма леТора.

В една от двадесет и четирите заповеди, съдържащи се в главата (седем – асе и седемнадесет – ло таасе), се разказва за това, че в страната на Исраел не трябва да се продават завинаги земеделски дялове: „А земята не трябва да се продава за винаги, защото земята е Моя; вие сте пришълци и заселници при Мен. Цялата земя, която владете, позволявайте изкупуване то и” (25:23, 24).

Главата започва със следните думи:

“И Г-спод казал на Моше на планината Синай така:“...когато влезете в страната, която Аз ви давам, нека тя да си отдъхне – почива [в Името] на Г-спод; шест години засявай нивата си и шест години обрязвай лозето си и събирай урожай. На седмата година нека да бъде събота на съботите за земята, съботата на Г-спод. Полето си не засявай и не обрязвай лозето си. Това, което пораства само [след жътвата], не го жъни и лозята с останалите (лози) не бери, дай една година почивка на земята. И ще имате пак храна в съботата на земята (това, което земята сама произведе през седмата година — И. З.): на теб, на твоя роб, на твоята робиня, на твоя наемен [работник] и на заселника ти... И на твоите животни, и зверове, които живеят в твоята страна, ще бъде целият урожай за храна” (25:1-7).

И така, всяка седма година се явява за земята особена. Но това още не е всичко. Отделена е и всяка петдесета година, т.е. следваща седемте години, умножена по седем.
“И отброй за себе си седем съботни години, седем пъти по седем години и ще имаш времето на седемте съботни години – четиридесет и девет години... И освети петдесетата година, като обявиш свобода за всички жители на страната. Това ще е йовел за вас и се ще завърне всеки към владението си, и всеки ще се върне в семейството си. Юбилей да бъде за вас петдесетата година: не сейте и не жънете... В тази юбилейна година всеки да се върне към владението си.” (25:8-13).

„Обявете свобода в страната за всичките и жители”, „всеки да се върне при семейството си...” Тези заповеди са част от сложен ред от правила, които се отнасят до притежаването на еврейските роби. Преди всичко робът-евреин не може да бъде притежаван от своя господар, повече от шест години. На седмата година той трябва да бъде пуснат безвъзмездно на свобода. Ако той има семейство, господарят му е длъжен да се грижи за него и да не иска от членовете на семейството му, никаква работа за него. Ако на седмата година робът откаже да стане свободен, господарят му го оставя при себе си, продупчва ухото му, но в годината йовел е длъжен да го върне в дома му. За това последно правило ставаше дума по-горе.

А сега обърнете внимание на края на третия цитат и го съпоставете с първия. За какво става дума тук? През юбилейната година всеки да се върне към дяла си. В цялата страна трябва да се разреши изкупуването на земята. Какво означава това?

Да допуснем, че човек изпадайки в нужда е продал нивата си. След изтичане на две години от момента на продажбата, той или който и да е негов роднина (ако той сам не е в състояние) има право да си откупи земята. При това на практика даже по-евтино, от колкото е била продадена. Стойността на сделката, и в единия, и в другия случай зависи от това, колко години преди настъпване на годината на йовела, тя е била продадена. Много опростено това може да бъде обяснено така. Определя се някаква стойност за една година владеене на дадения участък. При покупката и при откупката тя се умножава по броя на годините, които остават до годината на йовела. Естествено при такава схема, цената на откупката ще бъде по-ниска от тази на покупката: от нея е отчислена „стойността на годините рента”. Така, че ако предишният собственик на участъка не може да го откупи до настъпването на юбилейната година, то, както сами разбирате, земята ще бъде върната на стопанина безплатно.

Любопитна „преграда срещу кулачеството”, нима не е истина? Ако говорим сериозно – невиждан начин за възпрепятстване на концентрацията на земята в едни ръце, заповядан от Тора. Какво означава тази заповед? Изпълнявайки я човек потвърждава, че истинският господар на земята е Вс-вишният, а ние сме Негови арендатори.

А сега да се върнем към заповедта за „съботата за земята” посочена в началото на цитирания откъс. Тора изисква, всяка седма година – тази година се нарича шмита (отстъпка, изоставяне) – земята да не се обработва.

Ако става дума само за почивка на почвата, то не би ли било по-удобно и просто да се раздели земята на седем участъка и всяка година един от тях да му се дава почивка? Иначе става така, че по цялата страна никой не оре и сее, а всичко израстнало от земята е от само себе си, става общо и всеки може да си взима толкова, колкото е необходимо за семейството му, за близките няколко дни, но без да се запасява - действително възможно ли е такова нещо? Ще оживее ли народът при тези условия?

Известен е нравът на предците ни. В момента, в който започнал „проблемът” с водата в пустинята, те веднага поискали: да се връщаме в Египет! Омръзнал им ман, поискало им се месо – и веднага се нахвърлили върху Моше: кой ще ни нахрани с месо? (Бемидбар, 11:4). Преставете си само, през В В годината на шмита да не стига храната — та те биха разкъсали своите водачи и не биха дори помислили повече да спазват тази заповед!

Защо да рискуват така? Нима това се правило само за подобряване на сеидбооборота?

В “Сефер аХинух” (“Книга за възпитанието”), където са посочени и подробно разгледани всички мицвот на Тора, намираме обяснението на заповедта за съботните години. Тя има три значения.

Първото, „заповедта има за цел да ни напомня, че Г-спод е сътворил „за шест дни небето и земята, а на седмия ден си починал“ (т.е. нищо не е творил). За това на нас ни е възложено задължението, да отбелязваме шест работни години и да си почиваме на седмата година, подобно на това, както отбелязваме шесте работни дни и си почиваме на седмия през събота. При това Вс-вишният не само ни е забранил през тази година да обработваме земята, но и ни е заповядал да се откажем от правото си на собственост върху добива, получен през тази година от самозасяването - той ставал ничий, по-точно общ: от него е можело да се ползват всички желаещи, за да не забравяме, че земята дава плодове не сама по себе си, а че има Властелин над нея и над тези, които я владеят и когато Той поиска, хората трябва да се откажат от правата си на владение” (84).

Второто, “заповедта за съботната година създава в хората добри качества, в частност учи на щедрост, защото истински щедър е само този, който дава безкористно, без да се надява, че ще получи нещо в замяна” (пак там). „Творецът желае създанията Му да бъдат милосърдни, защото това е едно от най-прекрасните свойства. Човек, който притежава високи духовни качества е достоен да получи благо като награда... Ясно е, че Вс-вишният може и Сам да даде на бедния всичко, което му е необходимо, но Той със Своята велика милост ни дава възможност да станем негови посланици и да бъдем удостоени с наградата от ръцете Му” (пак там, 66).

И, третото, “още една полза ще донесе заповедта за съботната година за тези, които я съблюдават: човек решил в сърцето си всяка седма година да отдава и да обявява за ничие това, което е израстнало на неговата земя, дадена му от дедите му - човек, както и цялото му семейство, които са свикнали към това, никога няма да останат жадни и никога няма да загубят вярата си, че Вс-вишният ще ги поддържа” (пак там, 84).

Защото Вс-вишният казва: „Ако кажете: „Какво ще ядем през седмата година, след като няма да сеем и да събираме урожая си?“ - [то знайте:] Аз ще изпратя Моето благословение през шестата година и то ще ви донесе урожай за три години. И вие ще посеете през осмата година и ще имате да ядете от стария урожай. До деветата година, до [появата на] урожая, ще ядете от стария” (25:20-22).

Евреите влезли в Ерец Исраел четиридесет години след бягството им от Египет. Седем години те воювали с населяващите страната народи, седем години са я разпределяли между дванадесетте колена, след това шест години са обработвали земята. По такъв начин първата година на шмита била 2510 год. от сътворението на света и двадесет и първата година от пребиваването на евреите в земята си. От тази дата по-нататък се правят разчетите.

Историята на нашия народ свидетелства, че съблюдаването на тази заповед, никога не е била причина за каквито и да било продоволствени проблеми. Нито в еврейските, нито в нееврейските източници се споменава или намеква за глад в годините на шмита.

Когато евреите престанали да съблюдават заповедта за съботните години последвало наказание: в Исраел и Иудея по време на царуването на Ахаз, Менаше и другите царе-отстъпници, започвали години на неурожаи, раздори и войни.

А в нашето време? Първите селскостопански селища от репатрианти се появяват е Ерец Исраел през осемдесете години на деветнадесети век. Годината 1888/89 е била година на шмита и пред колонистите възникнал въпросът: какво да се прави? Много равини не смятали, че това е възможно, но някои авторитети разрешили на време да бъдат продадени земите на неевреи, за да могат те да я обработват. Решението било продиктувано от опасението, че в противен случай колониите ще се разпаднат. А това решение давало на колонистите пари. Неговите подръжници подчертавали, че то на практика ще бъде само за една година, първата година от шмита след началото на обработването на земята.

Независимо от обещанието, законът бил нарушаван и през следващите години. И ето списъкът от бедствия, които се стоварват върху евреите и страната през тези години.

След 1889 год. – нашествие от полски мишки, после през 1903 год. – епидемия от холера сред хората и масов мор сред овцете, през 1910 год. – пожари в зърнохранилищата, толкова страшни и опустошителни, че в резултат на това една трета от селяните-евреи напускат страната.

Ето някои данни отнасящи се за 1973 год. По това време в Исраел, от засените с пшеница полета, се добивали средно по 150 000 тона пшеница на година, а през 1972 год. са събрани 300 000 тона – точно два пъти повече. Нито един специалист – агроном не успява да изтълкува това чудо. Опитали се да обяснят удвоения урожай с това, че няколко години по ред в почвата интензивно се внасяли торове. Но защо земята е родила „двойно” точно в навечерието на годината на шмита? Това би могло да си го представим като някакъв аванс, който да ни подбуди да съблюдаваме тази заповед.

Днес в Исраел десетки селскостопански селища напълно спазват закона за седмата година. Сред тях са – кибуците Хафец Хаим и мошавът Комемиют, отглеждащ плодови дървета. През есента на петдесет и втора година, веднага след годината на шмита, Комемиют решили да посадят за себе си и пшеница и потърсили зърно за посев. Не трябвало обаче да се купуват семена от евреи, които сеят и събират пшеница през седмата година. Неевреите нямали пшеница. Наложило се със свито сърце, да се вземе залежало, бракувано зърно, останало от минали години от един нерелигиозен кибуц. Специалистите предупредили мошавниците, че хвърлят парите на вятъра и освен това сеидбата в мошава започнала с голямо закъснение – след завършване на годината на шмита - след празника Сукот. Но колкото и да изглежда странно, вятърът унищожил кълновете на съседите, които нарушили закона за седмата година и засели „навреме”. А на полето на мошава Комемиют, в това време пшеницата не била още поникнала. Така, че мошавниците събрали през тази година не лош урожай, много повече от съседите.

Кибуцът, който продал семето, виждайки какво става, поискал да му бъде доплатено за продаденото зърно: „Ние сме сгрешили! То е било в по-добро състояние, отколкото си мислихме”. Двете страни се съгласили да решат паричния спор при равин. Той наредил да бъде доплатена една трета от първоначалната цена.

През петдесет и осма година, пак в края на годината на шмита, в Исраел решили да създадат дванадесет цитрусови плантации. За тази цел Министерството на селското стопанство, предоставило за това земя и средства. От бъдещите стопани на плантацията, се изисквало да се спазват всички агрономични правила (без да отчитат, за съжаление заповедта за съботната година). Това условие съвсем не подхождало за мошава Комемиют. Предписаните от министерството правила предвиждали постояна обработка на плантацията, а законът за годината шмита забранява това, като прави изключение само за случаите, когато дърветата ги угрозява опасност от загиване. С голям труд мошавът успял да получи разрешение за плантацията. Министерството помолило да се подпише гаранция, че цялата отговорност за възможните неудачи, мошавиците поемат върху себе си. Случаят завършва с това (както и трябвало да се очаква!), че плантациите, които не се обработили веднага след създаването им, се оказали в по-добро състояние в сравнение с всички други. В документите на министерството е фиксирано така: в цялата страна са били заложени дванадесет цитрусови плантации, в единадесет от тях били спазени всички правила на агротехниката, а на плантацията на мошава Комемиют, през цялата година правилата не били спазвани. Резултатите обаче в тази плантация са най-добрите.

През седемдесет и втора година, в навечерието на годината шмита, добивът на мошава бил повече от 2100 стандартни щайги, докато през останалите шест предишни години някъде около 700: ту 698, ту 701, ту 695 щайги на година.

Трудно е да се каже, действа ли обещанието на Вс-вишния „ще имате добив за три години” в наше време. Още не всички колена на Исраел живеят на своята земя и не всички, които живеят на нея съблюдават закона за съботната година и за това по този въпрос има няколко мнения. Но е факт, че Създателят, който е обещал, че при изпълнение на тази заповед ще даде троен урожай, във всички случаи оказва на спазващите го особена помощ и сега – както за изпълнението на заповед, се изисква голямо самопожертване — месирут-нефеш. За което свидетелстват приведените по-горе примери.

А това означава, че и ние във всички случаи сме длъжни да изпълняваме закона за седмата година и да вярваме в помоща на Твореца.

Днес, когато Машиах още не е дошъл, понятието йовел още не съществува и стойността на земята не зависи от него. Интересно е, че говорейки за тази зависимост, Тора не се спира на цената на земята, а развива темата така:

“И когато решите да продавате, каквото и да било на ближния си или да купувате от ближния си, не се обиждайте един друг. По броя на годините след юбилея купувай от своя ближен, а той ще ти я продаде по броя на урожайните години. Ако са много годините ще увеличиш покупната цена...И не се обиждайте един друг и се бойте от своя Б-г. Защото Аз съм Г-спод, вашия Б-г” (25:14-17).

Два пъти е казано: “...не се обижайте един друг” — в стиховете 14 и 17. Защо два пъти?

“Когато ще продавате... или купувате... не се обиждайте един друг” – тази забрана се използва за тези, които не знаят пазарните цени.

Бързайки за работа, вие отивате на пазара. Продавачът се съблазнява от създалата се ситуация и увеличава цената много над съществуващата. Вие не можете да вникнете и да разберете това и купувате и продължавате нататък. И след това разбирате, колко сте загубили.

Може да се случи и обратното. Прочетете внимателно стиха и ще видите, че забраната касае еднакво, и продавача, и купувача. Купувачът не трябва да използва незнанието на продавача и да купи по-евтино скъпа вещ.

Във времената на Талмуда на всички места, къдете са разселени и живяли евреи, на пазарите имало представители на равинския съд, които следяли за точноста на мерките и теглилките и контролирали отклоненията от средната пазарна цена. Ако отклонението е било по-малко от една шеста от пазарната цена това било допустимо, ако то било една шеста, то разликата трябвало да бъде върната от продавача на купувача или обратно. При отклонение повече от една шестта от средната цена, купувачът може да се откаже от покупката.

Ако са нарушени мерките или теглилките, то полученото от измамата или поради грешка трябва да бъде върнато обратно задължително, колкото и незначителна да била грешката. Това правило е важало еднакво за евреите и неевреите (с цените в този смисъл нещата стоят по-сложно).

И втори път е казано: “И не се обиждайте един друг, и се бойте от своя Б-г. Защото Аз Съм Г-спод, вашия Б-г”.

Тук става дума за обида с думи. Защо за това се говори във връзка с търговията? За да не помислим, че словесната обида не е толкова сериозна, както паричната загуба, Талмудът обяснява:

„Както не трябва да се лъже човек при покупка или продажба, така и не трябва да бъде обиждан с думи. Не питай за цената, ако няма да купуваш. Не напомняй на баал тшува (човек, който се е завърнал към религията— И. З.) за неговото предишно поведение; не напомняй на потомците на гера (хората, приели еврейството.— И. З.) за грозните постъпки на неговите родители, както е казано: „Не обиждай пришелеца [гер] [с думи] и не го притеснявай“. (Шмот, 22:20).

Виждайки, че човек страда, че има неприятности, мъка или някой в семейството му е болен, не трябва да говориш с него така, както са говорили с Йов приятелите му (Бава Мециа, 58б). Те му доказвали, че той е виновен и че Б-г го наказва справедливо. Вс-вишният е справедлив, но не е добре да се говори на човек, когато страда, че той получава това страдание защото го е заслужил”.

Има хора, които искат да се оказват винаги осведомени. Попитай ги за нещо и те щедро ще споделят „информацията” си, която няма никакво отношение към реалноста. Ако следваш техните съвети, то ти си губиш напразно времето. Това също се нарича обида на човек с думи. Тора забранява да се отговаря грубо и да се дават преднамерено неверни отговори.

Един път се уговорих с няколко евреи, които бяха с мен в затворническия лагер, да не ядат през Песах хляб, като им обещах да им намеря, доставя и сваря картофи. Няколко пъти ми се отдаде да закупя картофи... След това отидох при един човек. Аз го смятах за делови и коректен, а той ме изпрати при човек, който никога не е имал картофи. Казах нещо за извинение. Първо потърсих този, който ме посъветва и след това отидох при „продавача”... Той само ме погледна удивено: откъде да има при мен картофи? И така този ден аз не успях да си купя картофи... За мен това беше един от най-тежките спомени за лагера, където трудното преживяване си беше даденост.

Казано по друг начин, Б-г категорично е забранил всяко действие, което може да обиди другия.

Би могло да се каже, че това е някаква глупост. Ние с невинен вид разказваме нещо, което е обидно, говорим хапливо и невъздържано, а този срещу който е отправена обидата, червенее и бледнее. Ако някой ни обвини: „Ти защо направи това?”, ние се оправдаваме: „Но аз само казах истината. Дори и не съм си помислял да обиждам някого” или „От къде можех да знам, че това ще го засегне?”

За това е казано: „И не се обиждайте един друг и се бойте от своя Б-г. Защото Аз Съм Г-спод, вашия Б-г” – т.е. пред хората ти можеш и да се оправдаеш, но на Твореца са известни всички твои мисли и подбуди. Той ще накаже виновния. “Аз... съм вашят Б-г” — т.е. Аз твой Б-г, но също и на обидения от теб човек и вие за Мен сте равни.

Раби Йоханан казва от името на раби Шимон бар Йохай: “Обидата с думи е по-лоша от обидата с пари, защото за нея е казано: „И се бой от Б-г“, а при измама с пари не е казано „И се бой от Б-г“”.

Раби Елязар е казал „Обидата с думи влияе на тялото, а парите на джоба” (Бава Мециа, 58б).

Измамвайки човек в сделка, ние нанасяме вреда на неговото имущество, а не пряко на него самия, въпреки, че косвено можем да навредим на здравето му, аз споменах такъв случай, когато говорих в главата “Ноах” на книгата “Бирейшит”. Всеки знае от личен опит, колко сърдечни пристъпи са предизвикани от словесни обиди.

Една събота доведоха един старец в болницата “аАдаса” в Иерусалим. Спомням си тази тежка сцена. Жена му обясняваше плачейки: „Седяхме си на масата. Аз му казах подигравателна дума и той дълбоко се огорчи и ядоса”. Уви, спасението на мъжа и вече беше невъзможно...

Раби Шмуел бар Нахман казвал (Бава Мециа, 59): “С паричната обида е по-леко да се справиш – може да се върнат парите. Но вълненията, преживяванията на [оскърбения] човек не можеш да компенсираш”.

Някой, от тези които разбирали закона, казал в присъствието на Нахман бар Ицхак: “Доведеш ли човек, до това да побледнее в присъствието на другите, то това действие се приравнява с проливане на кръвта му.” Рав Нахман бар Ицхак казал: “Ти си прав. Когато изчезне почервяването от лицето се появява бледостта (отначало кръвта прилива в лицето: човек иска да отговори нещо, а след това се отдръпва и той побелява: не е намерил, какво да отговори.— И.З.)”.

Какво означават думите на рав Нахман? Такова прииждане и отдръпване на кръвта се приравнява на нейното проливане.

На някои може да им се струва, че няма нищо страшно в това, да се подвикне на домочадието. Рав казва: „Винаги се пазете да не обидите жена си, защото тя е леко ранима и може да заплаче” (Бава Мециа, 59), а да доведеш човек до плач, до сълзи е много сериозно престъпление.

Раби Зейра (Мегила, 28) казва: “ Аз нито един път не съм обидил някого от семейството си.” Ако се е налагало раби е правил забележки, но така, че да не обиди.

За човек, който живее стихийно и безотговорно, подобна увереност може да се окаже неочаквана, а може би и извънредна. Но нещо подобно бе казал за себе си и наш съвременик. Когато раби Шломо Залман Оербах е трябвало, съгласно традицията, да поиска опрощаване от умрялата си жена, първоначално отказвал: „Не е необходимо, аз никога не съм я обиждал”. През целия път до гробищата, раби премислял своето поведение към жена си, но не намирал в себе си някаква вина. И въпреки това по някаква причина сметнал за необходимо да произнесе формулата за опрощение. Защо той не решава веднага да направи това? Защото той не желаел да постъпи механически.

Раби Шломо Залман Оербах е един от крупните авторитети на еврейския свят.

Неодавна го изпратихме в последния му път. Да се простят с раби дойдоха стотици хиляди хора. Това беше най-многолюдното погребение в историята на държавата ни. Трябва да кажем, че то порази целия нерелигиозен Исраел, който даже не знаеше името на нашия велик съвременик.

В анотацията на тази глава казахме, че в нея се предписва да се оказва помощ на нуждаещите се.

За да разберем, какво означава да се поддържа човек и да му се помага при нужда, ще се обърнем към Рамбам. В десета глава в раздела „Закони за подаръците за бедните” от книгата му „Зраим” (законите за посевите), той излага положението в следните точки:

„1. Длъжни сме да съблюдаваме мицвата за цдака (заповедта за благотворителност. — И. З.) по-строго, от всички заповеди асе, защото [съблюдаването на заповедта] цдака — е признак за потомството на праведника Авраам авину, както е казано: “Защото Аз зная (че тази дума в Тора има значението „отличавам“, „обичам“ — И.З.), защото той ще остави за синовете си и за дома си след себе си... заповедта за цдака”(Бирейшит, 18:19).

Престолът на Исраел ще се опира на благотворителноста и истинската вяра ще се държи само на нея, както е казано:

Благотворителността ще бъде утвърдена”(Йешаяу, 54:14).

Исраел ще бъде спасен само с благотворителност, както е казано: „Цион ще се изкупи с правосъдие, а разкайващите се с благотворителноста му” (Йешаяу, 1:27).

2. Благотворителността няма да доведе човек до бедност, до беди и нищета, както е казано: „И резултатът от благотворителноста ще бъде мир”(Йешаяу, 32:17). (При условие, че човек дава за това, което трябва и толкова, колкото трябва. Не трябва да се дава излишно много, т.е. да се лишавате от необходимото. За този разчет има точни предписания. — И. З.).

Жалеещите ще бъдат пожалени, както е казано:” И ще ти дам [свойството] милосърдие, и ще те помилвам, и ще те размножа, както се закле Той пред твоите бащи”(Дварим, 13:18).

А ако някой е жесток и не е състрадателен, той трябва да се замисли, от кого произлиза, защото жестокостта е присъща на идолопоклониците, както е казано: „Жестоки и безпощадни са те” (Ирмеяу, 50:42). Евреите и всички, които са се присъединил към тях, са като братя, защото е казано:“Вие сте синове на Г-спод, вашият Б-г”(Дварим, 14:1).

И към кого да отправят взор бедните евреи? Към идолопоклониците, които ги ненавиждат и преследват? Техният взор е [обърнат] само към братята им.

3. Този, който отвръща очи, когато вижда нуждаещ се, се нарича негодник, също като този, който служи на идолите. Казано е за идолопоклониците: „Излязоха хора – негодници” (Дварим, 13:14), — и за този, който пренебрегва заповедта за цдака, е казано: “Пази се да няма в твоето сърце негодни мисли” (Дварим, 15:9). И той се нарича злодей, както е казано: „А милостта на злодея е жестокоста” (Мишлей, 12:10) — и за грешника, както е казано: „И ще възроптае [с жалба] към Г-спод срещу теб, върху теб ще имя грях”. (Дварим, 15:9).

Б-г се вслушва във воплите на бедните, както е казано: „Воплите на бедните чува” (Иов, 34:28). За това трябва да се пазиш [да не предизвикваш] воплите им, защото с тях е бил сключен съюз, както е казано: „И ще бъде: когато изпрати той вопъл към Мен, Аз ще го чуя, защото аз съм милосърден (Шмот, 22:26).

4. Този, който дава пожертвование с намръщено лице и гледа в земята, дори да дава хиляда монети е загубил своята заповед (т.е. не е успял да я изпълни. - И. З.). Трябва да се дава със съчувствие и състрадание, както е казано: „Плаках ли аз с този, който има тежък ден? Скърби ли с бедния душата ми?”(Иов, 30:25).

5. Ако се обърне [към теб] беден човек с молба, а ти нямаш нищо в себе си, тогава го утеши с думи. Не трябва да се нагрубява бедният, защото неговото сърце е съкрушено, както е казано: „Дори сърцето ти да е съкрушено и огорчено ти не презирай Б-г” (Тиилим, 51:19) и е казано: “И ще се съживи духът на унижените и ще се оживи сърцето на съкрушените” (Йешаяу, 57:15). Горко на този, който засрамва бедния. Всеки трябва да се отнася към него, като към баща със състрадание и да го [утеши] с думи, както е казано: „Баща съм на бедните”. (Иов, 29:16).

6. Този, който убеждава и другите да дават пожертвования има повече заслуги от този, който [само] е дал [сам]... Казано е: „И резултатът от благотворителноста ще бъде мир” (Йешаяу, 32:17), за тези, които организират благотворителност е казано: „А тези, които организират много благотворители, ще са като звездите [ще сияят]” (Даниел, 12:3)“.

Заповедта за помощ за нуждаещите се в тази глава е формулирана така: „А ако твоя брат обеднее (евреин — И. З.) и дойде изпаднал при теб (пред твоите очи — И. З.), то ти го подкрепи, без значение дали е пришелец (гер — И. З.) или заселник (неевреин, който е приел върху себе си изпълнението на седемте закона на Ноах — И. З.) и нека да живее с теб. Не му взимай процент и [не му давай пари] с лихва и се бой от твоя Б-г и нека да живее твоя брат с теб. Не му давай от твоите пари срещу процент и не му давай с лихва от твоята храна. Аз – Г-спод, вашия Б-г, Който ви е изведох от египетската земя, за да ви даде земята Кнаан и да ви бъда Б-г” (Ваикра, 25:35-38).

Рамбам обяснява:

“7. Съществуват осем степени на благотворителност, една над друга. Висшата – е да поддържаш обеднелия: да подариш (нещо нужно), да покриеш дълг или да [му] намериш работа, за да не се нуждае от помоща на хората. За това е казано:“И го поддържай независимо дали е пришълец или заселник и нека да живее с теб“ – т.е подкрепи го, преди да е изпаднал в дълбока нужда (защото тогава ще бъде значително по-трудно). С какво може да бъде сравнено това? Мъдреците казват: необходими са пет души, за да се повдигне натоварена каруца, ако тя се е обърнала и отново се сложи върху нея падналия товар. Но докато колата не се е обърнала, е достатъчен един човек, за да я удържи в равновесие на трудните участъци от пътя.

8. [Степен] по-долу [от предишната]: даващият не знае на кого дава, а бедният не знае, кой е дал... Така се случва, [когато човек] слага [пари] в кутията за пожертвование. Но при този случай трябва точно да се знае, че назначеният да разпределя парите от кутията, е мъдър и разбира какво прави, както раби Ханания бен Традйон и е надежден.

9. [Степен] по-долу: даващият знае, на кого дава, а бедният не знае, кой дава. Великите мъдреци тайно подхвърляли пари в жилищата на бедните.

10. [Степен] по-долу: бедният знае, кой е дал, а даващият не знае, на кого е дал.

11. По-долу: дал е на бедния преди, той да е поискал.

12. По-долу: дал е на бедния, след като той е поискал.

13. По-долу: дал е на бедния по-малко, от колкото е трябвало, но вежливо.

14. По-долу: дал е на бедния, но с мрачен вид...”

В края на главата Рамбам казва:

“18. Трябва да се стараем да живеем скромно, [за да] не се нуждаем от [помоща на] хората. Така са казали мъдреците: празнувай съботата си като делник (яж така, както са се хранили по време на съставянето на Талмуда, - два пъти на ден, а не три. — И. З.), но не се нуждай от хората. И дори да си бил даже почтен мъдрец и си изпаднал в бедност, занимавай се дори с най-черната работа, за да не се нуждаеш от [помощ]. Дери кожата на умрели животни, но не казвай на народа: „Аз съм мъдрец, аз съм коен, дайте ми!” Великите мъдреци са били някой дървосекач, някой носач на дърва, някой работел като водоносец за поливане на градини, някой като ковач, но не просили от хората и не взимали, когато им давали.

19. Този, който не трябва да взима, но лъже хората и взима... ще се нуждае наистина и както е казано: „Проклет да е този човек, който се уповава на човек“ (Ирмеяу, 17:5). А този, който трябва да взима, защото може да преживява само с помоща на подаяние (стар, болен или попаднал в беда. — И. З.), но не взима защото е горд, — все едно, че пролива [собствената] си кръв и поради това е виновен [за това, че той може да съкрати с това] живота си. Неговите страдания са греховни (а не изкупителни. — И. З.). Този, който се нуждае обаче, трябва да мобилизира всичките си сили, [но така, че да не бъде опасно за живота му], за да [устои самостоятелно,] без да затруднява другите, няма да умре, докато самият той не успее, да помага на другите и за него е казано: „Благословен да е човек, който се надява на Б-г“ (Ирмеяу, 17:7)”.

Парашат БеХукотай (глави 26-27)

В главата “БиХукотай” (“По законите Ми”), Вс-вишният обещава на евреите, да се погрижи за тях, ако те съблюдават законите Му и ги предупреждава за бедите, които ги очакват, ако те отстъпят от Тора. Подробно е обяснено, до какво се свежда грижата на Вс-вишния и какви ще бъдат наказанията. На тази тема са посветени почти две трети от главата. Заключителната и част съдържа законите за изкупа от предаваното на Храма имущество и статуса на жертвените животни.

„Ако постъпвате по Моите закони и съблюдавате и изпълнявате Моите заповеди, то Аз ще ви дам дъжд в [необходимото] време и земята ще даде своя урожай и полските дървета, ще дадат плодовете си. И ще се паснат меленето и гроздоберът, а гроздоберът ще се пасне със сеитбата и ще ядете хляба си до насита и ще живеете спокойно на своята земя. И Аз ще въведа мир в страната...” (26:3-6).

Прочетете внимателно този откъс. В него са посочени много жизнено важни за човек неща.

„И ще се паснат меленето и гроздоберът, а гроздоберът ще се пасне със сеитбата” – толкова много ще бъде зърното, че меленето ще се проточи до гроздобера и ще има толкова много грозде, че прибирането му ще продължи до сеитбата на зърното.

„И Аз ще въведа мир в страната”. Освен обилните урожаи, навремените дъждове и благословената храна, която насища дори и в малко количество („ще ядете... до насита”), Б-г обещава на евреите мир, без който е невъзможно никакво благополучие. Никой няма да им посяга с война, никой няма да премине през земята им, а неприятелите им ще се погубват един друг и най-слабите от евреите винаги ще се оказват по-силни даже от най-силния враг.

Така ще бъде – „ако постъпвате съгласно Моите закони”.

Следващите стихове, представляват разгърнато предсказание за това, какво ще се случи с нас, ако се ослушваме към Вс-вишния: изгнание от страната, опустяването и поради нашата липса, лишенията, на които ще бъдем подложени по чуждите земи. Завършвайки Г-спод обещава твърдо на евреите: те ще бъдат съхранени като народ и ще се върнат в страната си.

“Но и при всичко това, когато са по земята на враговете си, Аз няма да ги пренебрегна и няма да позволя да ги изтребят и да се наруши Моя завет с тях, защото Аз съм Г-спод, техния Б-г. И помня съюза си с техните предци...” (26:44, 45).

Три пъти се клели евреите, да бъдат верни на Б-г – и за самите тях, и за всички следващи поколения: на планината Синай, където е бил сключен съюзът им с Вс-вишния; преди смърта на Моше, когато народът се е готвил да влезе в Ерец Исраел; в страната Исраел - в Шхем, между планините Гризим и Ейвал. Ако изпълнянали евреите клетвата – Творецът им пращал благословение, а ако я нарушавали – строго ще ги наказва: „И ако кажат [евреите]: „Защо Г-споди, Б-же наш, Ти направи всичко това с нас? – ще им отговори: „Защото вие Ме оставихте и започнахте да служите на други богове във вашата собствена страна, ще служите на чуждите, не във вашата страната” (Ирмеяу, 5:19).

Историческият опит на нашия народ — е пряко свидетелство за това, че през периодите, когато евреите са живели по законите на Тора, с тях е била милостта на Вс-вишния. В тези времена, те често са излизали невредими от всякакви изпитания. Достатъчно е да си спомним годините, когато е управлявал цар Давид и неговите победоносни войни и последвалите след това мир и процъфтяване при царуването на Шломо.

След смъртта на Шломо, страната се разкъсва на две царства: десетте северни колена – Исраел - се отделят от двете южни – Йудея. Синът на Шломо, Рехавам, наследил властта му, „оставил Тора на Г-спод и цeлия Исраел – с него [заедно] (Диврей аЯмим II, 12:1). Тогава с огромна войска в страната се втурва египетския цар Шишак и обсадил Ирусалим.

„И Шмай пророкът, се явил пред Рехавам и князете на Йудея, които се били събрали в Ирушалаим, [за да се спасят] от Шишак и им казал: „Така ми каза Г-спод: „Вие Ме оставихте и за това и Аз ви оставя, [предавам ви] в ръцете на Шишак’”. И се смирили князете на Исраел и царят и казали: „Прав е Г-спод!“ И когато видял Г-спод, че те се подчинили, Г-спод казал на Шмай:”Те се смириха [за това] няма да ги унищожа...”“ (също там, 12:5-7).

По време на управлението на Йеошафат, Хизкияу, Йотам, Узияу, народът се връща към своя Б-г и това били години на мир и процъфтяване.

Но щом идвал на царската власт - идолопоклонник започвали войни и глад. Такава е историята на десетте северни колена на Исраел: династиите в тяхната държава постоянно се сменяли и народът нямал покой от постоянните войни и в края на краищата те били изгонени от страната им от асирийците.

Управляващият Иудея, цар Ахаз, насаждал в еврейския народ идолопоклонство и забранил изучаването на Закона. Великият Йешаяу, който успял да се спаси от властите, се наложило да обучава децата на Тора тайно. И какво станало? Управлението на Ахаз било поредица от военни поражения. Само в една, от неудачните му войни, загинали сто и двадесет хиляди евреи, в това число и един от синовете на самия Ахаз.

Но умрял царят и неговият син Хизкияу наследил баща си. Новият управник се обърнал към народа с призив да помни печалните уроци на историята и незабавно въвел всеобщото изучение на Тора в разрушената страна и премахнал всички идоли поставени от баща му в Иудея. В резултат на това, народът се разкаял и се върнал към своя Б-г и не се забавил да се покаже: асирийският цар Санхерив, който завладял много градове в Ерец Исраел, обложи страната с данъци и решил да превземе Ирусалим на първия ден от празника Песах, но през нощта преди щурма, той загуби цялата си армия, състояща се от сто осемдесет и пет хиляди войни. За еврейския народ, който се освободил от асирийските агресори, отново настъпили години на покой и разцвет.

Как да разбираме това? Срещаме ли още някъде другаде в Тора информация за „системата от мерки и теглилки”, с които да претегляме нашите постъпки? Знаем ли, какво те конкретно струват? Не.

Всичко, което се случва с човек не е случайно и има дълбок смисъл. И обикновените събития, и радостите, и бедите в нашия земен, краен живот са уроци и изпитания, награди и наказания, които ни се дават от Вс-вишния. От това, как ние възприемаме и усвояваме тези уроци, зависи нашето духовно израстване и нашия живот в безкрайния бъдещ свят.

Очевидно е, че между постъпките на човек и съдбата, която той носи в себе си има връзка. Но каква? Защото в нашия свят няма пълно разплащане нито за греховете, нито за добрите дела. Всеки човек получава напълно заслуженото за действията си като правило, само след като душата му напуска този свят. Ако човек получава някаква награда през земния си живот, то тя е частична, както се казва в аванс, както вече говорихме в беседата в главата „Итро” на книгата „Шмот”, анализирайки заповедта за почитането на родителите. Именно с това, ние можем да обясним, например, този факт, че се случва така, че големи злодеи благоденстват (получават през живота си крайна, а това означава ограничена награда за своите не много добри дела), добрите хора често страдат, изкупуват още тук своите малки прегрешения (тази ситуация се нарича цадик веРа ло — “праведник, на който му е лошо”).

Ние знаем, че в основата на Висшия съд лежи принципа мида кеНегед мида — “мяра за мяра”. Но никъде Вс-вишният не говори пряко за това, какво го очаква човек в случаите, когато постъпва по един или друг начин.

И все пак Творецът, обяснява на синовете живеещи в Ерец Исраел, какви точно последствия ще има за тях в този свят, при спазване на заповедите на Тора и какво ще бъде наказанието за нарушаване на Неговата воля.

В молитвата “Шима”, която религиозният евреин е длъжен да чете два пъти на ден се казва: „Пазете се, да не се съблазни сърцето ви; и [ако] се развратите и започнете да служите на други богове и им се покланяте, Г-спод ще се разгневи и небесата ще помръкнат и няма да вали дъжд и земята няма да даде плодовете си. И скоро ще отпаднете от благодатната земя, която Г-спод ви е дал” (Дварим, 11:16,17).

Казано е абсолютно ясно: за такова поведение, такова наказание. Ако престанете да живеете по законите на Тора, няма да има урожаи, ще настъпят гладни години. В резултат на това, няма да ви достигат сили, за да може да се защитавате от агресорите и „ще трябва да се разделите с благодатната земя”. Така и се случва два пъти: първия път евреите са били покорени и прогонени от страната от вавилонците, а втория път от римляните.

Любопитното е, че „ще служите” на иврит е — веАвадтем с буквата “аин”, а “пропаднете” (“изчезнете”, “загинете”) — веАвадтем с буквата “алеф”. Двете думи, както виждате, звучат почти еднакво. И това е много символично: ако започнете да служите на идолите — ще пропаднете...

Рамбан казва, че и благословенията и проклятията на еврейския народ, живеещ на своята земя, са от областа на скритите чудеса, защото в законите на природата няма пряка зависимост, между следването на заповедите на Тора и да кажем, излелият се своевременно дъжд, благодарение на който, човек може да прибере от полето богат урожай. Следват ли евреите Тора – се изпълнява пророчеството: „И ще видят всички народи на света, че Името на Г-спод е изречено над теб и ще се уплашат от теб” (Дварим, 28:10), а когато сме се отклонявали от пътя и – се е сбъдвало предсказаното: „И ще има [проклятия] върху теб като знак и чудо и върху твоето потомство [ще бъдат те] завинаги” (Дварим, 28:46).

В такава явна форма въздаването действа само в Ерец Исраел. Това означава, че ако в нашето общество се случва нещо нерадостно, трябва да мислим, къде е причината.

Възниква въпросът: защо именно на евреите, Вс-вишният е дал такова обещание? И защо Той наказва точно евреите така жестоко? Нима другите народи грешат по-малко?

Тора дава на този въпрос прост отговор: народът на Исраел е призван да бъде свят народ, носещ на цялото човечество вярата в единият Б-г, истината и справедливостта. Г-спод нарича Исраел Своя армия: „И ще изведа Моето войнство, Моя народ от Египет...” (Шимот, 7:4); “И в същия този ден излезли всички войнства на Г-спод от Египет” (Шимот, 12:41). А след като е писано на теб и народа ти, да бъдете войници, то тогава служете, както трябва, знайте своя дълг; ден и нощ, в студ и пек – ако чуеш заповед не казвай: „Аз съм уморен, аз съм замръзнал, аз се страхувам” – само отговори едно единствено нещо: „Ще бъде изпълнено!” Такъв трябва да бъде по замисъла на Вс-вишния, всеки евреин. И точно, както наказват войниците и офицерите за неизпълнение на заповед, така наказва Г-спод своя народ.

Ето какво е казал пророкът, обръщайки се от името на Б-г към евреите: „От всички земни племена, Аз познавам само вас, за това и ще изисквам от вас за всичките ви грехове” (Амос, 3:2). В главата “БеАр”, цитирайки раздела „Закон за подаръците за бедните” от книгата на Рамбам “Зраим”, ние отбелязахме, че думата „зная” говори за особеното разположение на Вс-вишния. По тази причина, евреите са наказвани по-често от другите народи в нашия свят. Това е не само наказание, но и помощ. Наказанието премахва от нас греха още в този свят и потомството на Исраел съществува вечно. Всички останали племена идват в този свят и си отиват; те са смъртни, както е смъртен всеки човек. Когато чашата на греховете се препълни – народът изчезва; така са загинали жителите на Сдом, вавилонците и много други.

Особено пристрастно е отношението на Вс-вишния към избрания от Него народ, с който Той е сключил съюза Си, това е и причината за невижданата милост и особената суровост на наказанията. Подобно нещо не е имало в световната история: когато един народ е подложен почти две хиляди години на безкрайни гонения, народ който е унищожаван физически и е преследван духовно, но оживява и продължава да съществува. Той е разпръснат по всички страни на света, но въпреки това е съхранил своята неповторима индивидуалност.

Никой от историците не е в състояние да обясни, защо ние до сега не сме изчезнали, не сме се смесили с народите, сред които сме живяли. Тази загадка не е давала покой и на руските писатели и философи. Широко известни са и не рядко се цитират размислите на тази тема на руския философ Николай Бердяев. Ще приведем едно от неговите изказвания.

„Спомням си, когато бях юноша ме привличаше материалистическото разбиране за историята и тогава се стараех да проверя това, използвайки съдбата на другите народи и ми се стори, че най-голямо препятствие за това беше историческата съдба на еврейския народ, която от гледната точка на материалистическата съдба, е съвършено необяснима. Трябва да се каже, че от материалистична и позитивно-историческа гледна точка, този народ е трябвало отдавна да престане да съществува. Неговото съществуване е странно, тайнствено и чудно явление, което показва, че със съдбата на този народ са свързани особени предначертания. Чрез съдбата му не могат да бъдат обяснени процесите на приспособяване, с които се прави опит за обяснение, чрез материалистическата съдба на народите. Историческото оцеляването на еврейския народ, неговата неизтребимост, продължаването на неговото съществуване, като един от най-древните народи на света при изключителни условия, тази съдбовна роля, която народът играе в историята, - всичко това показва, че има особени мистични основания за неговата историческа съдба!” (Н. Бердяев. Смисълът на историята).

В дневниците на Ф. Достоевски, който никога не се е отличавал с особена любов към евреите четем: „Да им се приписва статус само на гонени и голямо чувство за самосъхранение – е недостатъчно. Не би им стигнало упорството за самосъхранение, в продължение на четиристотин века, би им омръзнало да се самосъхраняват толкова дълго време. И най-силните цивилизации в света, не са достигали и половината от четиристотин века и са губили политическите си сили и племения си облик. Тук главната причина не е в самосъхранението, а някаква идея, която е движеща и влачеща, нещо такова световно и дълбоко, за което човечеството още няма сили да каже своята последна дума” (Ф. Достоевски. Дневникът на писателя за 1877 год.).

За това говори и А. Куприн в своя разказ „Жидовка”: „Удивителен и непостижим е еврейският народ... Какво ли му е отсъдено да изпита още? През десетки столетия е преминал той и с никой не се е смесил, внимателно се е пазил от всички нации, пазейки в сърцето си вековна скръб и вековен пламък. Пъстър е огромният живот на Рим, Гърция и Египет и много отдавна е станал достояние в музейните колекции, станал историческа фантазия, далечна приказка, а този тайнствен народ е бил вече патриарх, в младежките им години, не само е съществувал, но и е съхранил своя здрав, горещ южен тип, съхранил е вярата си, пълна с велики надежди и скропульозни обреди, съхранил е свещения си език, своите вдъхновени б-жествени книги... Никъде не е останала следа от неговите загадъчни врагове, от всички тези филистимляни, амалекитяни, моавитяни и други мистични народи, а той е гъвкав и безсмъртен и все още живее, точно изпълнявайки някакво свръхестествено предопределение”.

И така наградите и наказанията на народа на Исраел, самото му пребиваване в Ерец Исраел са свързани с неговото поведение в тази страна.

Вс-вишният е завещал на праотците на еврейския народ Авраам, Ицхак и Яаков, че земята Кнаан, която по-късно започва да се нарича Страната на Исраел, ще бъде дадена на техните потомци за вечно владение. Вече говорихме многократно за това, в нашите беседи за Тора и не един път цитирахме стихове от Тора, които вие ще прочетете по-долу, но сега имаме възможност да видим в тях нов смисъл.

„И паднал Авраам по очи и говорил с него Б-г:...ще отдам на теб и потомците ти... цялата страна Кнаан за вечно владеене“ (Бирейшит, 17:3-8).

А след смъртта на Авраам — “И се явил Б-г на [Ицхак] и му казал:...Аз ще ти дам и на твоите потомци всички тези земи и ще изпълня клетвата си, която съм дал на Авраам, твоя баща“ (пак там, 26:2, 3).

„И казал [Б-г на Яаков]: Земята върху, която лежиш — ще Я дам на теб и твоето потомство“ (пак там, 28:13).

И въпреки всичко, както вече знаете, в тази неделна глава се предсказва, че на евреите им предстои изгнание от страната – като наказание за нарушаване на съюза им с Б-г. Всички тези предсказания са се изпълнили с поразителна точност.

Цветуща градина и най-плодородното място в света е била страната Исраел, „земя, в която е течали мляко и мед” (Шимот, 3:8). За нея е казано: “Б-г ще те доведе в благодатна земя, в земя с водни потоци, извори и източници... В земя, където за теб няма да има недостиг, от каквото и да е...” (Дварим, 8:7-9); “земя, за която твоя Б-г гарантира...” (Дварим, 11:12).

Дадената на еврейския народ земя е свързана с него неразривно. Нейната съдба е неотделима от съдбата на народа.

В главата много се говори за лишенията, които предстоят за Исраел. И ако поради пренебрежение на законите на Тора, еврейският народ се мъчи в изгнание, то ще страда и земята, тя ще стане пустиня: “И ще стане вашата земя пустинна и градовете ви ще се превърнат в руини. Тогава ще се компенсира земята за съботите си... За всички дни, в които тя е била запусната ще си отпочине толкова, колкото не е почивала в съботните [години], когато сте живели върху нея” (26:33-35).

Интересно е да се отбележи, че за осемстотин и петдесет години пребиваване в Ерец Исраел, евреите седемдесет пъти са нарушили заповедта за годините на шмита и йовел — и точно седемдесет години са били във вавилонско изгнание.

И това е предсказал пророк Ирмеяу (29:10): “Когато станат седемдесет години във Вавилон, ще си спомня Аз за вас и ще запазя за вас добрата Си думата, да се върнете на това място”.

В предишния стих също се говори за запустяването на Ерец-Исраел, в периода на изгнание на евреите: „Аз ще опустоша вашата страна и ще се изумят на нея враговете ви, които са се преселили в нея” и действително, по време на първото изгнание петдесет и две години, никой не е стъпвал по тези земи, нито човек, нито домашно животно (Талмуд, Шабат, 145б).

А след победата на римляните, Ерец Исраел запустява почти две хиляди години. Страната, която някога е била толкова плодородна, се превръща в дива степ.

Потушавайки въстанието на Бар Кохба, римляните разрушили градовете и селата, разорали надлъж и на шир Храмовата планина, напълно разрушили развитата система от хидротехнически съоръжения в Страната Исраел.

През седми век араби-бедуини, чергарували по опустялата земя и хранели своите кози с последната трева, която още е била способна да дава изтощената земя.

Когато турците превзели Ерец Исраел през шестнадесети век, изсекли горите и извадили с корените знаменитите някога в целия свят ливански кедри.

Всички опити на пришълци, да възродят в страната земеделието са се проваляли: пшеницата давала нищожен урожай, много по-малко в сравнение с това, което се събирало в съседните страни – Сирия и Египет. Добива на полезни изкопаеми практически бил преустановен. С риболовство почти никой не се занимавал.

До упадък стигнала най-плодородната страна, лежаща на кръстопътя на търговските пътища, които съединявали Европа, Азия и Африка, страна, която е била светиня, за господстващите в тази част на света по това време религии – мюсюлманската и християнската, страна за правото да владеят, за която са си загубили главите по време на кръстоносните походи стотици хиляди войни от европейските и арабски армии.

Не малко неевреи - учени, писатели или търсачи на приключения, са преминали през Палестина, в годините на турското владичество; до нас са стигнали спомени от някои от тях.

Известният френски изтоковед К. Волней, посетил Ерец Исраел в края на осемнадесети век пише така: „Посещавах градове и се запознавах с обичаите и нравите на жителите им. Стигах до много далечни села, където изучавах положението на хората, заети с обработката на земята. Навсякъде виждах разруха и опустошение, тирания и нищета. Всеки ден по пътя си срещах изоставени поля, опустошени села, градове лежащи в развалини...

Сравнението на далечното минало със съвременното състояние на тази страна поражда силни думи. Пред духовния ми поглед оживяваше историята на отминалите времена...

Какво е станало с тази страна на изобилие и бурна дейност? Където са орачи са култивирали земята си, където е имало стада, където всичко е било гордост и украшение за тази страна?

Уви! Аз обиколих цялата тази пустиня, посетих места, където някого е цъфтял пищен живот и не видях нищо друго освен пустота и безлюдие... Велики Б-же! Как са станали толкова съдбоносни промени? Каква е причината така поразително да се промени съдбата на тази страна?... Коя е причината над нея да тегне това проклятие на Небесата?”

К. Базили, руски дипломат в Близкия Изток, живял през миналото столетие, отбелязва в своите спомени, ужасяващата безнравственост на обитателите на Палестина, алчността на събиращите данъци, от които хората се криели в планините, напускайки жилищата си. Той говори за почти пълната липса в страната на промишленост, за упадъка на селското стопанство, за корупцията на турските власти – „най-безнравствената администрация в света”.

Не можем да не си спомним думите на Тора:”И ще кажат всички народи: Защо е постъпил така Б-г с тази страна?’“ (Дварим, 29:23).

Нима това не е удивително? Най-богатата страна, изоставена от отишлия в изгнание еврейски народ, така и не станала родина на никой друг народ, в продължение на деветнадесет века, отхвърляйки всички пришълци!

Ето какво казва по този повод Рамбан, в коментара си към главата “БеАр” на книгата “Ваикра” (26:16): “Пророчеството за това, че отсъствието на народа на Исраел от страната и това, че тя ще бъде пустиня – това е добър знак за всички евреи, които се намират в изгнание. То ни казва, че страната няма да приеме никой друг и с това убедително доказва, че намерението на Б-г, да върне еврейския народ в Ерец Исраел ще бъде изпълнено. Защото не може да се намери в целия свят, по-благодатна и просторна страна, която е била гъсто населена в миналото, която остава запусната, независимо че много народи са се опитвали да я приберат с ръцете си. Нищо не се е получило: никой не е приела страната след изгнанието ни”.

Това е написано преди повече от седемстотин години.