Министерство на финансите преглед на публичните разходи-Образованието-състояние, проблеми и възможности

5.3. Висше образование

Висшето образование (ISCED-5В‚ 5А‚ 6) в България е незадължително, то е насочено към всички лица, които желаят и имат възможност да повишат своята квалификация в предварително избрано от тях професионално направление.

Основната цел на висшето образование, записана в чл. 2 от Закона за висшето образование е “подготовка на високо квалифицирани специалисти над средното образование и развитието на науката и културата”. Образователните институции са задължени да съчетават в себе си тези две основни цели: обучение на студентите от една страна и развитие на науката и културата от друга.

Висшето образование е автономно – независимо е от идеологии, религии и политически доктрини и в него не се допуска дискриминация на база пол, възраст, раса, етническа принадлежност, социален произход, народност, както и не се допускат привилегии на някаква основа.

С оглед основната цел на висшето образование възникват следните основни задачи, които стоят пред него:

• 
  Подготовка на специалисти, които са способни да развиват и прилагат научни знания в различни области на човешката дейност;
  
• 
  Повишаване квалификацията на специалистите;
  
• 
  Създаване на благоприятни условия за развитие на науката и културата.
  

Висшите учебни заведения в България за учебната 2002/2003 година са 51, в т.ч. държавни и частни университети и специализирани висши училища. Те осигуряват висше образование в различни сфери: икономика, социални науки, медицина, изкуства, военно дело и други. Делят се на:

• 
  университети;
  
• 
  специализирани висши учебни заведения;
  
• 
  самостоятелни колежи.
  

Частните висши училища са общо 14, от които 7 университета и специализирани висши училища и 7 самостоятелни колежа. Броят на частните университети се е увеличил с 2 в сравнение с 2001/2002 г., а на колежите – с 5 за последните 3 години.

Системата на висшето образование е организирана в няколко основни степени:

• 
  Специалист
  
• 
  Бакалавър
  
• 
  Магистър
  
• 
  Доктор
  

Броят на студентите в страната е представен в следната таблица:

Наблюдава се силен спад в общия брой на студенти през последните няколко години (с изключение на студентите – докторанти), особено след 1998/1999 г. Основните причини за това са увеличаването на българските студенти, обучаващи се в университети извън страната, както и девалвацията на висшето образование у нас. В структурно отношение основното изменение е чувствителното намаление на учащите се в степен “специалист”.

Висшите училища в страната са държавни и частни (чл. 12 от Закона за висшето образование), но засега основния дял на студентите в страната се обучава в държавни учебни заведения. За учебната 2002/2003 г студентите в частните висши училища са 30 984, (докато в държавните са се обучавали 199 529, включително чуждестранни студенти). Причината за все още ниския дял (13.44 %) на студентите в частни университети е, че таксите за обучение са относително високи в сравнение с държавните такси, без да се постига съответстващото на тях по-високо качество на обучението. Друга причина е спорната ситуация около признаването на дипломите от частни ВУЗ и доверието в тях от страна на работодателите.

Достъпът до висше образование се гарантира на база завършено средно образование и успешно издържани кандидатстудентски изпити. Някои висши училища допускат прием на студенти само на база документи. Достъпът до висше образование се гарантира от Закона за висше образование, който не допуска дискриминация на каквато и да било основа пред лица, които желаят да получат висше образование. Може би най-същественият фактор, ограничаващ достъпа до висше образование са материалните възможности на желаещите да учат. Този фактор може да се разглежда в два аспекта. Първо, като липса на средства за посещаване на частни уроци, които повишават значително шансовете за успех при кандидатстване. И второ, като липса на достатъчно средства за издръжка по време на следването. Друг важен фактор играещ ролята на “бариера на входа” са кандидатстудентските изпити.Счита се, че са значителна бариера пред голяма част от желаещите да се включат в системата на висшето образование., Фактора предопределящ възможностите за успех на кандидатстващите във висшите училища е качеството на знанията, които са получили в средното училище. Съществува голяма диференциация между знанията на учениците от т.нар. елитни училища и останалите, което позволява на първите да заемат местата в най-престижните специалности във висшите учебни заведения. Така, системата на непрекъснат подбор в рамките на средното образование ограничава твърде рано възможностите за реализация във висшите училища и на пазара на труда.

Ако се разгледа дела на населението между 20 и 29 годишна възраст (счита се, че нормално това е средната възраст на лицата, обхванати от висшето образование) и се направи съпоставка с този дял в страните от Европейския съюз, се вижда, че България изостава по този показател. Средното равнище на учащи се между 20 и 29 години в страните от ЕС е 22.2 %, докато у нас то се движи около 15-16 %, като се наблюдава и лек спад през последните години с изключение на 2002 и 2003. Необходими са мерки за стимулиране участието на населението в най-високата степен на образователния процес и промяна на регулациите за прием във висшите училища, които същевременно да повишат качеството на висшето образование. Следва да се проучи много внимателно необходимостта на пазара на труда от различни видове специалисти и на тази база да се изгражда стратегия за по-нататъшно развитие на сектора на висшето образование.

Разпределението на завършилите висше образование според областите на образование е представено в следната таблица :

Таблица 23. Структура на завършилите образователно-квалификационна степен “бакалавър” и “магистър” по области на образованието за периода 1998-2002г.

Можем да се направи извод, че най-голям брой специалисти се подготвят в областта на икономически, технически и обществено-социални науки. Тази тенденция е на лице от началото на 90-те години, като приливът към икономическите и техническите специалности се стабилизира на едно сравнително високо равнище.

Статистическите данни сочат някои важни тенденции сред преподавателския състав във висшите учебни заведения. За 5 години общият брой на преподавателите е намалял с 14.2 %, което се дължи на намаляване броя най-вече на броя на професорите, преподавателите и научните сътрудници (Таблица 24).

Източник: НСИ

Друг сериозен проблем е възрастовият състав на преподавателите (Таблица 25). Той се отличава с голям структурен дисбаланс – 69 % от професорите са на възраст над 60 години, едва 4 % са на възраст до 49 години. От общия брой преподаватели 47.06 % са на възраст над 50 години. Подмладяването на преподавателския състав следва да е съществен приоритет в стратегията за висшето образование на страната, необходимо е да се създават стимули за навлизане и задържане на млади специалисти в структурата на висшите училища. Особено следва да се обърне внимание на “изтичането на мозъци” извън структурата на образователната система – към други професионални насоки и към чужбина.

Таблица 25. Преподавателски състав по научни звания и възраст за учебната 2002/2003 г.

Източник: НСИ

Съотношението преподавател/студенти е основен коефициент за отчитане ефективността на преподавателската работа и системата на висшето образование. За различните специалности то се различава поради спецификата на изучаваната материя и насочеността на преподавателската работа. Там, където не са необходими особени практически занимания и подготовката е най-вече теоретично-приложна, съотношението е значително по-високо (например в икономическите специалности то достига до 1:50), отколкото в специалности, при които индивидуалните занимания със студентите са от съществено значение, а подготовката е най-вече самостоятелна и практически ориентирана (специалностите по изкуствата, медицина и др.).

Общото съотношение преподавател/студенти за учебната 2002/2003 г. е 1 : 9.1. То е относително близо до стандартите в страните от ОИСР (около 1:10). Проблемите идват от връзката между съотношението студенти/преподавател и изискванията за учебна заетост на преподавателите – 360 часа годишно. Според тези изисквания са изградени учебните програми за преподавателите в университетите, така че да ги покриват напълно. Принципът е да се осигури аудиторна заетост за преподавателския персонал, независимо от желанието на студентите, качеството на преподаване, необходимостта от изучаване на съответната дисциплина. Едва напоследък, и то само в отделни университети, за студентите се предвижда въвеждане на кредитна система и възможност студентите сами да избират вида на лекциите, които да посещават.

Законът за висше образование определя научната дейност като отговорност на университетите. Провеждането на научни изследвания е неотделима част от дейността на академичния състав. От своя страна академичният състав на висшите училища представлява около 61 % от научния потенциал на страната. Традиционно висшите училища насочват своята изследователска и развойна дейност към фундаменталните научни изследвания. Тази дейност е изправена пред редица проблеми. Ограничените средства за научни изследвания, остарялата материална база и затрудненото снабдяване със специализирана литература и информация са само част от тях. Необходими са програми с осигурено финансиране за обновяване на научната инфраструктура в университетите (лаборатории, информационни системи и др.), разширяване на контактите и връзките между български и чужди висши училища, търсене на нови възможности за развитие на научната дейност. Част от проблемите са свързани и с много ниското ниво на приложност на научните изследвания. Връзката между университетите и потребителите (бизнеса) е на много ниско ниво. Според нас това е сферата с най-големи възможности за потенциален растеж .

Оценяването и акредитацията на институции е предвидено още със Закона за висшето образование от 1995 г., но въвеждането на институционалната акредитация в практиката на Националната агенция започва доста по-късно, едва през 1998 г. За това допринася до голяма степен едногодишният проект, финансиран от програмата ФАР за България “Национална агенция за оценяване и акредитация”⁵, в рамките на който се осъществяват няколко пилотни институционални акредитации и разработени национални насоки за изграждане на системите за осигуряване и управление на качеството.

С поправките в Закона за висшето образование от юли 1999 г. на институционалната акредитация е отделена ролята да предшества програмните акредитации. Въпреки, че в закона е отделено място на изграждането на вътрешноинституционални системи за контрол на качеството, този нов момент не е обвързан с институционалната акредитация. Последната е дефинирана като проверка на съответствието на дейността на институцията с държавните изисквания. Законът, освен това, дефинира 13 аспекта на оценяването, за които трябва да съдържат информация оценяващите доклади, без да прави разлика между аспекти на оценяването при програмната и при институционалната акредитации. Наред с въведените количествени критерии за основните структурни звена в университетите, Законът създава условия за развитие на метода на институционална акредитация в различна посока от очакваната, а именно – не толкова като инструмент за стимулиране развитието на вътрешноинституционалните системи за управление на качеството, колкото като процедура за държавно лицензиране на институцията.

Този ход на развитие на институционалната акредитация в България е продиктуван от широко споделяното в академичните и политически среди схващане, че днешното незадоволително състояние на висшето образование се дължи преди всичко на неговата структурна неефективност. Затова се предполага, че с подобряването на общата структура на системата ще се създадат и по-благоприятни условия за подобряване на качеството на преподаването и научните изследвания.

Най-често отбелязваните заплахи пред висшето образование в България са следните:

• 
  ограничените финансови ресурси;
  
• 
  остаряла материално-техническа база и сграден фонд;
  
• 
  застаряване на преподавателския състав;
  
• 
  висок задължителен норматив от аудиторни часове;
  
• 
  сложна и припокриваща се академична структура;
  
• 
  липса на автономия поради прекалено строгите и подробни законови изисквания.
  

В българските университети не са отделени процедурите на одобрение (approval) и на признаване (recognition) на учебните планове и програми една от друга, както това е характерно за западните университети. Поради това в 90 % от случаите одобряването на учебното съдържание на дадена специалност става от Академичния съвет. В много случаи това е формално одобрение, тъй като обикновено е предшествано от решение на факултетния съвет, внасящ учебния план за одобрение в АС. Признаването идва на практика едва с акредитацията. Основната слабост на тази схема се крие в липсата на вътрешно-институционален механизъм, контролиращ процеса на роене на специалности и програми чрез разделянето на процеса на тяхното разработване и въвеждане от процеса на ресурсното им обезпечаване.

Въпреки, че данните ясно сочат като основни при одобрението на програмите три нива на управление в институцията: катедрен съвет, факултетен съвет и академичен съвет - не става ясно какво е разпределението на отговорностите между тях при вземането на решения съответно за разработване на нова учебна програма, нов учебен план или промени в едните и другите. Ако въпросът за въвеждане и одобряване на нови учебни планове и програми е уреден по такъв централизиран начин, тогава възниква въпросът дали всяка следваща промяна не трябва да преминава през аналогична тристепенна процедура на одобрение? Оказва се, обаче, че след като веднъж е въведен учебният план или програма, всяка следваща промяна или изменение в тях не са вече предмет на регламентиран контрол (макар че такъв не е изключен). Няма процедура по представяне на учебната документация за съгласуване и одобрение, когато се касае за промени в учебното съдържание.

На практика отсъства система за гарантиране на качеството, основана на принципите за непрекъснато подобряване и усъвършенстване. Тук е налице типичната липса на механизми за показване и доказване пред външен “поглед” на гаранции за качество на учебното съдържание. Следователно липсват развиващи механизми на ниво учебно съдържание.

Основните проблеми, пред които е изправено висшето образование в България в момента са следните:

• 
  Липсва последователна национална политика в областта на висшето образование, която да формира стратегическите приоритети в тази област. Нарушена е връзката между необходимите специалисти в съответните области и броя студенти, които всяка година влизат в обхвата на висшето образование. Не се прави анализ за връзката между нуждите на трудовия пазар и сектора на висшето образование.
  
• 
  Стои открит въпросът с осигуряване на необходимото качество на висшето образование. Създаването на Агенция по акредитация е положителна стъпка в правилната посока, но тя съвсем не е достатъчна. Нужен е пълен механизъм за осигуряване на качеството, който да обвързва Министерството на образованието и науката, висшите училища и студентите. Необходимо е изравняване на стандартите за качество за различните видове специалности в различните университети, които да гарантират еднакво третиране на дипломите, получаване при завършване на определена специалност и степен. Би следвало да се помисли и за изравняване на практика на образователните изисквания в държавните и частните висши училища.
  
• 
  Липсва координация между отделните висши училища. Инфраструктурата на университетите не се използва достатъчно ефективно, много често се наблюдава излишно натоварване и припокриване на учебни планове и програми.
  
• 
  Решаване на проблемите с финансирането на държавните висши училища. Единните образователни такси единствено мотивират университетите да повишават броя на приеманите студенти без да се съобразяват с повишаване качеството на осигуряваното обучение.
  
• 
  Застаряващият преподавателски персонал представлява проблем най-вече поради намаляващата адекватност на предоставените образователни възможности пред студентите и тяхната конкурентоспособност.
  
• 
  Не се използват максимално ефективно възможностите за международно сътрудничество от страна на университетите.