На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето
Изтегляне 4.21 Mb.
|
| Уолис също потвърди, че е получил няколко кратки сигнала от Малоун. Твърде кратки, за да определят точно къде се намира, но примесените със статични шумове съобщения потвърждаваха, че двете групи са сравнително близко една до друга и се движат в правилната посока. Всъщност, имитацията на Кадилак на гласа на Малоун се предаваше от съвсем различно местоположение. Задачата на Стив беше да поддържа измисленото съществуване на групата и да създава впечатлението, че цялото племе М'Кол се движи подир тях, докато реално ситуацията беше точно обратната.
Стив бе избрал Найт-Фивър, Кет-Балу и другите петима мюти, които го бяха ескортирали до търговския пункт, защото те всички се бяха редували да яздят конете по пътя на връщане. Също като Стив, те всички бяха облечени в камуфлажни униформи и каски, получени от злощастните примамки от СИГ-РАЗ, и украсени с четири бели маркировъчни ленти. Не бяха най-добрите сред най-добрите, но всички можеха да се закрепят на седлата, а това бе всичко, което се искаше, за да се поддържа илюзията, в случай че прелетеше патрулиращ скай-хок и размърдаше червени крила за поздрав. М'Колите прекараха деня в криене сред дърветата край водостоците и деретата по северния бряг на Биг Форк. Когато и последния лъч светлина изчезна от небето, Кадилак ги поведе през двете плитки реки към мястото на битката. Воините и вълчиците вече бяха разделени на хайки по пет и с назначени ръководители. Следван от новоизпечените лидери, Кадилак обходи приблизителния район, който щеше да заеме ешелона. Когато измериха всичко, го разделиха на секции и ги разпределиха между лидерите. Не след дълго хайките се заловиха здраво за работа и започнаха да копаят с примитивни каменни сечива и ценните кирки и лопати от Майсторите на желязото. Кадилак остави Блу-Тъндър да следи действията им, качи се на коня си и потегли на запад по реката, където се криеше Мистър Сноу и ескорта му. — Как си, Старий? Мистър Сноу се усмихна уморено: — Бива… — На погребалната лунна светлина, обливаща изпитите му черти и бели коси, приличаше на посетител от света на духовете — свят, който скоро щеше да населява и той. — Помогни ми да се изправя. Кадилак му подаде ръка. След това Мистър Сноу го отблъсна и се заклатушка към едно дърво на около десет ярда разстояние. Кадилак побърза да го придружи, но старецът го отпрати. Мистър Сноу, два пъти обиколи дървото, преди да се облегне на него. — Ето! — едва си пое дъх — Тези идиоти ще ми твърдят, че съм твърде слаб да се изправя на крака! — Нека ти помогна да се върнеш.
Мистър Сноу изтръгна лактите си от протегнатите им ръце и им махна да стоят настрани: — Отдръпнете се! Сега предлагам да се топнем във водата. — По това време на нощта? Да не си полудял? — настоя Осъм. — За какво ни е? — Да се отърва от мускулните болки и игличките по кожата си. Твърде дълго се залежах в това легло. Трябва ми малко упражнение! — Хубаво, де — намеси се Бостън-Бруин — Ама ти не си риба. — Виж какво! Аз ги разбирам тези работи. В Старите времена хората са плували за удоволствие, а не само да се задържат на повърхността. Медицината го е приемала като отличен начин да раздвижиш всички мускули в тялото си! — Звучи и като отличен начин да ги разкъсаш — изсумтя Осъм. — Особено на твоята възраст. Пък и ще настинеш и ще умреш. Мистър Сноу се обърна към Кадилак: — О, хайде стига. И двамата знаем как ще умра и че няма да е от удавяне в тази река. — Той потупа наследника си по ръката. — Направи нещо полезно. Запали ми огън. За рационалния ум би изглеждало невероятно, че Кадилак притежава способността да извлича образи от миналото и бъдещето чрез «виждащ камък». Също толкова невероятно би било такива предмети изобщо да съществуват. Но за Плейнфолк, които вярваха, че Пътят е предначертан, миналото и бъдещето бяха просто различни отсечки на великата река на Времето, която носеше света към морето на Вечността. Миналото и бъдещето съществуваха заедно, както началото и края на всички реки, реални или измислени. И тъй като в тяхната космология естествения свят в цялото си разнообразие представляваше разумно същество без възраст, в което нищо, дори и най-плътната скала, не беше напълно неодушевено, зя тях не бе трудно да приемат, че небето и земята съдържат познанието за минали и бъдещи събития. Хълмовете, скалите, земята, дърветата и тревата бяха безмълвни свидетели — нищо не убягваше от златния взор на слънцето, бледата луна или безбройните звездни очи в наметалото на Мо-Таун. Земята разкриваше тези тайни на онези, дарени с далечно виждане, и на онези, чието вътрешно ухо бе настроено да чува Небесните гласове, яхнали вятъра. Рационалният ум вероятно би намерил такива идеи за очарователни, но не би ги приел. И все пак, картографското разположение, към което сега се бе насочил ешелона — точка, неколкократно изследвана от въздуха, беше същото онова място, където Кадилак бе намерил във виждащия камък с кървавите образи. При това две години преди СИНК-ТРЕЙН да го избере за бойно поле… По някакъв начин, отричащ всякакво разумно обяснение, земята бе съхранила образите на влака и кръвопролитието, причинено от пристигането му и чрез камъка бе предала тайните си обратно във времето в ума на Кадилак. Ето такава беше магията и силата на гадателството. С първите слънчеви лъчи М'Колите прекратиха копаенето и се оттеглиха в скривалищата си под дърветата в деретата на Биг Форк. Неколцина воини бяха спали през нощта и сега се бяха разположили на близките хълмове да следят за ешелона. Две хайки с най-добрите ловци в племето бяха изпратени на север в търсене на най-близкото стадо бизони. Кадилак наблюдаваше натърпеливо как тичат да изпълнят своята част от плана. Беше си добър план, все се уверяваше той, но не разполагаше с предупредителна система за грешки. Такъв план зависеше от успешното изпълняване на всяка отделна фаза. Всичко трябваше да стане точно както е замислено, нямаха ни най-малко поле за грешки, което беше безкрайно изнервящо. Той вдигна очи и се загледа как небето бързо се обагря с цветовете на зората, стопляйки порозовелите нощни облаци със слънчева светлина. Още един ден и една нощ на подготовка и тогава може би щеше дойде фаталната зора. Той се настани удобно в очакване и когато дойде неговия ред, се опита да заспи. ***
На борда на Ред Ривър Роз усети приближаващата буря. Закачените по стените видео екрани, предаващи съобщения и инструкции из целия ешелон, уведомиха екипажа, че влакът навлиза в бойната зона. Можеха да очакват масирана мютска атака всеки момент. От 9.00ч. влакът влизаше в Червена тревога Първо ниво — най-високата степен на бойна готовност. При Първо ниво всички бойници бяха постоянно заети от стрелци на смени, видео екраните, свързани с външни охранителни камери, се наблюдаваха индивидуално, а въздушен патрул от три планера обикаляше над движещия се влак. Беше заповядано на целия персонал да остане на работните си места или да са на незабавно повикване. Това означаваше, че Роз не можеше да отиде на летателната палуба, дори и когато е извън дежурство. Освен че знаеше, че се намират в Небраска, тя нямаше достъп до карти и с вследствие на това нямаше представа къде се намира ешелона. И освен това, тъй като влакът бе херметически затворен, а в «кървавия вагон» не се предаваха картини от повърхността, тя нямаше откъде да знае откъде идват или къде отиват. Наблюдателните процепи, които й позволяваха да зърне терена около тях, бяха затворени и заключени. Можеха да се отворят само в спешни случаи, като например в случай на късо съединение — тогава външните капаци автоматично се освобождаваха и можеха да бъдат вдигнати отвътре. Като доктор, прикрепен към медицинския екип, от Роз се очакваше да участва в нормалните приготовления, които прави всяка полева болница преди голяма битка. Екипажът на борда не беше в голяма опасност. Жертвите, за които се приготвяше медицинският екип, щяха да се появят, само ако войниците бъдат въвлечени в наземна битка. Както главният хирург бе обяснила в стандартния за такива случаи брифинг, очакваните видове наранявания щяха да включват относително прости прободни рани от ножове и арбалетни стрели, плюс черепни и костни фрактури, причинени от каменни чукове и други сечива. Това беше положителната страна да се биеш с примитивен враг. Единствените случаи, когато хирурзите срещаха рани от експлозиви беше, когато войник биваше ранен случайно или в огнева битка, или при погрешно използване на оръжията или артилерията. Спасяването на Клиъруотър се оказа истинско изпитание за медицинските им умения, което при нормални обстоятелства щеше да се ограничи до трудови злополуки и набора наранявания, които се случваха всеки път, когато дебеловратите войници инсталираха, преместваха, оперираха или се опитваха да поправят тежки части военно оборудване с остри ръбове. След като Роз направи последния си доклад за Клиъруотър, сестрата на отделението разгледа няколкото случая в болничното крило. Бързо достигнаха до решение кои от тях да се изпишат и отново да заемат длъжностите си. Целта беше да се опразнят възможно най-много легла и по тази причина ударният отряд на Белия дом също трябваше да опразни отделението, което бяха превърнали в своя база. Намериха им койки другаде, а черните кутии, които им осигуряваха секретен комуникационен канал с АМЕКСИКО, сега бяха инсталирани в голям товарен вагон в хангарната палуба на задния летателен вагон. Когато съвещанието на персонала приключи, Мишел Френч — шефката на хирурзите, потупа Роз по рамото. — Приятелчето ти Уолис иска да те види… Джейк Невил освободи стола си в сиво-зеленикавото осем на десет помещение и направи жест към Роз да заеме мястото му. Уолис, седнал срещу нея, разгъна картата и я разположи между двамата. — Трябва ни помощта ти — обясни той. — Директорът иска спешно потвърждение за настоящото местонахождение на природения ти брат. Ще се справиш ли? Роз се поколеба и изпрати беззвучен сигнал за помощ.
— Отлично. Виж сега, все още не сме успели да определим точно къде се намира Малоун и… — Не мога да се настройвам на неговата честота. Мога да го правя само със Стив. — Знам — отвърна успокоително Уолис. — От това, с което разполагаме, предполагаме, че се намират близо един до друг. Просто се опитай. Директорът твърди, че много те бива. Ако успееш да откриеш брат си, може би ще успееш да визуализираш и Малоун. Роз кимна и затвори очи, като наум обмисляше дали да изпадне в дълбок транс или да го симулира. Тя знаеше, че Малоун е мъртъв, но нямаше представа къде се предполага да е Стив. И обратно на опасенията на Карлстром, псионичните й сили все още не включваха способността да вижда мислите на хората като на видео екран. Това можеше да е някакъв тест. Уолис и Карлстром може би вече знаеха къде е Стив. Ако подозираха какво е намислил, един несполучлив опит да го открие можеше да се тълкува като че ли работят заедно да измамят Федерацията. Беше в капан. Трябваше да положи реални усилия да го намери и да се надява, че той е предвидил такава възможност. Стив го беше сторил. Именно защото знаеше, че умствените й възможности да разчита карти могат да бъдат подложени на тест, Стив беше изостанал от другите и предаваше откъслечни доклади за усилията си да избяга от М'Колите. Още от Лонг Пойнт телепатичните му сили се бяха усилили — или казано по-точно, бяха възвърнали част от първоначалните си сили. Не разполагаше с вътрешно звънче или сигнал, който да се включва, когато Роз се опитва да се свърже с него, но усещаше присъствието й. Беше като хладен бриз, полъхващ през ума му, който в момента на свръзка сякаш събираше в себе си безкрайното пространство, а после — макар че всичко се развиваше само в ума му — получаваше приятно физическо усещане, когато цялото й същество се слееше с неговото. Сега го усети, докато галопираше по горист склон близо до щатската граница между Уайоминг и Небраска. Той я приветства и чрез нея се пресегна до Клиъруотър. Между двамата вече не съществуваха прегради. Уолис и Невил наблюдаваха с нарастващо изумление как пръстите на Роз търсят сляпо по картата и накрая се спират на позицията на Стив. Тя остана известно време пригърбена в стола си. Очите й бяха затворени, а брадичката — клюмнала на гърдите. После вдигна глава. Невил зърна бялото на обърнатите й очи през леко притворените клепачи, докато главата й се отпусна към лявото рамо. Устните й се задвижиха беззвучно, а после каза завалено: — Тук…някъде тук… Улис взе един черен восъчен маркер и нарисува кръг около показалеца на Роз. — Хълм с дървета… тичат животни… Той … — Язди кон? — предположи Уолис. — Да, много бързо. Усещам вятъра по лицето си. Той вижда…. Малоун. И други ездачи… — Къде? — Във… — Роз сви шепата на дясната си ръка — някаква долина. От другата страна на долината има… ездачи. Очите й изпърхаха и се отвориха. Уолис и Невил видяха как се оглежда в опит да се съвземе. Когато погледът й се срещна с техните, за момент придоби изражение, като че ли никога преди не ги бе виждала, но миг по-късно възстанови напълно съзнание. — Успях ли? Уолис кимна.
— Установихте ли местоположението? — настоя Уолис. — Да, чакай да ти покажа. — Коутс се надвеси над картата. — Западно от навигационна точка Лагрейндж в един завой на река Беър. Близо до щатската граница. — Някъде в ей този кръг ли е? Коутс провери:
— Мерси, Ди. Докато Коутс излизаше, Невил погледна през рамото на Уолис към заграденото място. — Ей това е направо фантастично… — Дааа… — Уолис погледна скришом към Роз. — Само се надявам да не сме си го въобразили. Роз изглеждаше объркана.
— Нищо, нищо. Добра работа. — Уолис се намъкна между Невил и масата. — Ще предам информацията на Майка. Той потупа нервно рамото на Роз на излизане. ***
По залез един бързоходец, изпратен от разузнавачите по хълма на югоизток, се завърна с новината, че една желязна змия е била забелязана да се движи по посока Биг Форк. Както им бе наредено, разузнавачите щяха да следят придвижването на влака и да съобщават за напредъка му. Не след дълго пристигнаха и още окуражителни новини. Ловджийските хайки бяха обградили голямо стадо бизони и го водеха към реките-близнаци. Докато небето притъмняваше и мютите ставаха все по-нетърпеливи в очакването си, забелязаха три облачни воина високо в небето. Проблясвайки в сребристо като риби в синьо планинско езерце, когато лъчите на залязващото слънце ги докосват, те се рееха неуморно в кръг из небесата, докато първото сиво-синьо було по кадифеното наметало на Мо-таун докосна искрящите им тела и ги превърна тъмни, подобни на прилепи силуети с червени очи, които примигваха от време на време в синхрон с туптящите им сърца. Скупчени заедно като гъски срещу вятъра, те се стрелнаха надолу в югоизточна посока, а по-късно, когато второто по-тъмно було обви небето, желязната змия се появи на хоризонта — очите й проблясваха в тъмата, а редицата светлини отстрани наподобяваха гиганска огнена гъсеница. Нетърпеливото очакване, което не бе точно нервно, а по-скоро мрачно, се превърна в някакси по-боязливо, когато масивното тяло на влака, влачещо колелата си, разтресе земята под краката им. А сега, към това главозамайващо видение на страшния им враг, се прибавяше и смразяващия кръвта звук. Ритмичният рев на двигателите и гръмовното изпомпване на отходни газове експлодираха през покривните клапи на локомотивите. Това беше изгладнелият вой и куркането на корема на желязната змия, пълзяща към вцепенената си от ужас плячка. М'Колите и преди бяха чували тези звуци, но само отдалече. Когато бяха нападнали Луизианската Дама, тя бе приклещена безмълвна и безпомощна в отломките от наводнението на река Нау анд Ден. Както се оказа, не дотам безпомощна, но докато успеят двигателите да заръмжат с пълна сила и да измъкнат змията, племето вече се бе оттеглило да си ближе раните. Звукът, запечатан завинаги в съзнанието на М'Колите, беше на сърцераздирателния писък, който се изтръгна от желязната змия, докато тя разкъсваше своите нападателите с огнения си бял дъх. Сега, в изчезващата светлина на тази юнска вечер, почти две години след кървавия сблъсък, друга желязна змия напредваше в тяхната посока, изпълваше небето с гласа си и караше земята да трепери от страх от появата им. Кадилак, който беше виждал истински ешелон само отдалеч и в пълен мрак, беше зяпнал изумено размера му. Въпреки че бе измерил дължината му в земята, реалният му размер можеше да ти вземе ума. Беше по-голям дори от призрачното чудовище, което беше видял в камъните! Правеше всичко друго да изглежда малко и незначително. Няколкото разпръснати дървета, които човек би възприел като големички, сега се свиваха и приличаха на фиданки, обрулвани встрани или смачквани на каша под огромните колела. Как можаха двамата с Брикман да излязат толкова глупави, че да решат, че могат да превземат този брониран великан с помощта на един-единствен умиращ повелител? Трябва да са се побъркали! Кадилак нареди на разтуптяното си сърце да се успокои и се опита да предаде увереност на воините, скрити от двете му страни. — Кураж! Земните червеи се крият в корема на змията, защото се боят от Плейнфолк! Те не могат да се изправят срещу волята на Талисмана! Когато настъпи часът, нека всеки един от вас покаже смелостта, която прославя М'Колите и помнете — духът на Стареца ще ни ръководи и пази! Лесно е да се каже, помисли си Кадилак. Той поне беше от малцината избрани, които знаеха, че Мистър Сноу още е жив и се подготвя да призове един последен поразителен изблик на земна магия. Останалите от племето, които не споделяха това утешително знание, вероятно си мечтаеха старецът да беше предал на чирака си Седемте кръга на Силата, а не дар словото си. Кадилак разтвори тръстиките по брега на реката и видя как ешелона се спира с нос към реката. Беше паркиран в права линия, приблизително подравнен спрямо реката по оста север-юг. Предният команден вагон се намираше на около сто крачки от скрития Кадилак. Най-близкият храсталак се намираше на около двеста крачки от фланговете, а зад опашката му, дългата редица белостволи борики, формиращи неравната периферия на гората, бяха още по-далеч. Ешелонът, с оръдейните си кули, монтирани високо над земята, на практика разполагаше с непрекъснато кръгово поле за обстрел, а монтираните на покрива камери обхващаха и двата бряга на реката, както и на запад към хълмовете, откъдето трябваше да се появи Брикман. Но преди това да се случи, имаше да свършат още доста работа. Въпреки непоколебимата си вяра в способностите си на прорицател, Кадилак с изумление установи, че ешелонът е спрял точно на мястото, което той беше избрал — точно в средата на разпокъсани плитки канали с различна дължина, не по-дълбоки от два фута. Привидната безцелност, с която бяха изкопани тези ровове, не подсказваше за какво биха могли да послужат, а плитчината им не затрудняваше колелата на ешелона — всяко от тях беше широко дванайсет фута и високо също толкова. Скривалището на Кадилак му разкриваше отлична видимост към десния фланг на влака. Бяха спуснали рампа от корема на един от вагоните към кърмата на летателния вагон. Той насочи далекогледа си към рампата и го настрои на фокус, докато няколко дузини въоръжени пионери се появиха със спуснати визьори и се разпръснаха да огледат терена от двете страни на влака. Както очакваше Кадилак, те изучаваха известно време различните плитки канали и ако можеше да се съди по жестовете им, изглежда си нямаха идея за какво са. М'Колите нарочно бяха оставили и други неща за намиране: дупки от подпори, въглени от огньове за готвене — все неща, които правеха мигриращите мюти — животински кости — някои счупени, други сурови, разлагащите се останки от бизон и няколко клозетни ями с човешки екскременти. Като нагласи отново фокуса на далекогледа, Кадилак обхвана горната половина от тялото на най-близкостоящия пионер. Когато той се обърна, Кадилак зърна символа на рамото му — ухилен мютски череп, пронизан от косо червено копие. Обозначителните знаци на Ред Ривър, по известен като Големия Червен. Брикман го беше инструктирал какво да търси. Той отново фокусира ешелона, разгледа го по продължение към предния команден вагон и откри три големи бели букви, нарисувани отстрани — РРВ — абревиатурата и сигналния код на Ред Ривър. Върху наклонения нос на влака се кипреше уголемената версия на раменния символ. Това беше. Той преброи вагоните — шестнайсет. В един от тях се намираха Клиъруотър и природената сестра на Брикман. Ако Брикман излезеше прав, щяха да ги намерят във вагона, непросредствено до летателния и пред спуснатата рампа. Кадилак изпрати безмълвно окуражаващо съобщение до едновремешната си сродна душа с надеждата, че тя ще може да долови мислите му и да се утеши с присъствието на племето си. Той не очакваше отговор, но все пак остана разочарован. За пореден път съжали, че тя не може да е до него и да види новия и подобрен Кадилак — смелият и изобретателен лидер на хората. Искаше му се поне веднъж да предизвика вик на възхищение вместо на раздразнение, пък и магията й щеше да им дойде добре… ***
Командир Джеймс Фарго и Дон Уолис разгледаха откритите от войниците предмети. — По общо съгласие, каналите представляват дупки за спане. Ако вярно си спомням часовете по праистория, войниците-кучета в Старите времена са използвали нещо подобно. — Фарго затърси правилната дума. — Лисичи дупки — само че са били по-дълбоки от тези. Но принципът е един и същ. Изкопаваш окоп да те защити от вятъра и използваш вътрешната топлина на земята да се топлиш. Командирът на ешелона, който не знаеше нищо за Уолис, освен факта че е работил в Белия Дом, не разбираше, че говори с човек, който много пъти си е цапал ръцете и се е сблъсквал с какви ли не трудности през няколкото години, прекарани в наземни мисии. Уолис пък нямаше никакво намерение да го осветлява по въпроса: — Да… просто такава колекция предмети никога не се е появявала в докладите на агентите ни. — Нито пък в нашите. Но определено говорим за изоставен лагер. — Да, абсолютно. Въпросът е, дали да се преместим?
— Смятам, че ешелонът трябва да остане точно, където си е. Знаеш ги какви са тези уроди. Имат си техните «Свещени места» — като например местата, където полагат мъртвите си. Може това място да има някакво специално значение за тях. Командирът на ешелона се захили гърлено: — Ако нашите момчета останат точно върху него, има голям шанс да ги побъркаме от гняв. А когато се ядосат, ще продължат да прииждат. Фарго отново подари на Уолис една от своите хищнически озъбени гримаси. — Казвам ти, приятелче, когато ги завардиш и си готов да ги размажеш, няма по-хубава гледка в целия шибан свят на синьото небе! — Окей — отвърна Уолис. — Да видим какво ще стане. Но им кажи да си държат очите на четири. Ако Малоун и останалите издържат и тази нощ, би трябвало да пристигнат утре след изгрев слънце. ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 4.21 Mb. Сподели с приятели:
|