На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето
Изтегляне 4.21 Mb.
|
|
— Окей, последвайте ме. — Мур взе стъпалата по две наведнъж. — Ще се спуснем по стълба! Когато наближиха горната палуба, видяха как група войници се спускат надолу. Стълбищата, които свързваха трите палуби на ешелона, се състояха от няколко стъпала и площадка, които завиваха надясно около пожарникарски стълб. За да избегнат задръстванията, всички, които бързаха, изтичваха и се спускаха по него. Именно там Стив се изненада за втори път. Той стъпи пръв на горната палубата, едно стъпало пред Кадилак, и се намери очи в очи с униформената Джоди Казан, точно когато тя пристъпи и стисна стълба. — Стив?!
— Джоди?! Имената им се сблъскаха във въздуха. В същия този момент Стив видя как погледът на Джоди се премества от него върху Кадилак, видя кратката наносекунда на колебание, и как проблясва погледът й, когато го разпозна, докато се спускаше надолу и мястото й се зае от следващия чакащ. Стив се наведе над перилата със зяпнала уста и я загледа как се спуска. Истинска катастрофа! Тъй като Келсо беше покойник, единствено Джоди оставаше от четиримата, които биха могли да разпознаят Кадилак — и единственият жив трекер в цялата Федерация, който беше виждал Мистър Сноу! Какво, за бога, правеше ТЯ тук?! Един крясък от командир Мур го изтръгна от мислите му: — Брикман!!! Действай! — Да, сър! — Стив се спусна по стълба и повлече Кадилак със себе си. Мютът беше направо поразен. — Ти видя ли кой беше това? — Да, знам! — просъска Стив, като се надяваше с цялото си сърце, че гласът му ще се заглуши от общата суматоха и скърцанията на ръцете им по стълба. — А знаеш ли къде е тръгнала? Навън, да доведе… — О, неее…. Мур погледна през рамо и се усмихна жизнерадостно: — Нещо хич не ви е провървяло, а момчета? — Да, сър! — извика Стив. Нещата се влошаваха с всяка изминала минута. Главата му се изметна встрани и почти се откъсна от раменете, когато още едно познато лице изскочи от един страничен коридор. Беше Големия Ди. Бък Макдонъл… шефът на пионерския отряд. Да не са го преместили на Ред Ривър заедно с командир Мур?
— Брикман и Кайл! — извика Мур. — Поемай ги! Аз се връщам на рампата. Може да се озорим, докато вкараме и другите цели-целенички! Мур се спусна по стълба и изчезна. Дриздейл поведе Стив и Кадилак по последните няколко ярда коридор и нагоре по стълбите към командното. Той се спря на върха и козирува. — С ваше разрешение, сър — Брикман и Кайл. — Пуснете ги да влязат, мистър Дриздейл…
Атакуваха грешния ешелон! Краката му най-сетне се раздвижиха. Той премести карабината в лявата си ръка и се изопна в стойка «мирно», за да козирува. Кадилак стори същото. Хартман отвърна по-небрежно на поздрава: — Ще си спестим поздравленията за по-късно, господа. Какво можете да ни кажете за тези мюти? Докато произнасяше тези съдбовни думи се чу серия от приглушени експлозии, последвани от две по-гръмки почти директно под тях. Командния вагон потрепери и се килна напред, когато предните гуми се огънаха, а всички присъстващи едва успяха да запазят равновесие. Стив и Кадилак бяха подготвени за удара. Дванайсет заряда пластичен експлозив избухнаха в разстояние на милисекунди един от друг. Подсилени от ПП мини, четири от тях издухаха гумите на предния и задния команден вагон. Останалите осем повредиха основните кабели от двете страни на всеки вагон, прекъснаха захранването към вагоните и по този начин деактивираха стрелковите постове и потопиха целия ешелон в мрак. Това трая само секунда. Задействаха се резервните батерии във всяка кола и възстановиха осветлението и захранването към външните камери, мониторите и радио оборудването. Но тази секунда беше всичко, което им трябваше. Когато Хартман и командния му екип се освестиха от изненадата, те се оказаха на мушката на две безименни фигури със спуснати каски, които стреляха напосоки, докато същевременно по пода се търкаляха и експлодираха газови бомби за масови безредици. Стив пусна още една бомба надолу по стълбището, а след нея и една стандартна бризантна граната, а Кадилак продължаваше да покосява тяло след тяло. Той си пробиваше път напред, като стъпваше по телата, докато не стигна стола на Хартман. Остави карабината в лявата си ръка, готова за стрелба, и затърси контролния панел за аварийна стреба. Отвори капачето и активира ключа на алармата. Капачето и ключа бяха проектирани така, че да не може да се натиснат случайно. Когато бе натиснат, бутонът задействаше пронизителна аларма, коато сигнализираше предупреждение, че е настъпила сериозна пожарна опасност извън контрола на персонала. Светваха надписи, информиращи екипажа да евакуира ешелона, а всички рампи, дори и аварийните, се спускаха автоматично. Стив на два пъти бе участвал в такива тренировъчни подготовки, докато беше във Форт Уърт. Рампите се спускаха с помощта на захранването от аварийните батерии, но веднъж спуснати, не можеха да се вдигнат без основното захранване. Коремът на ешелона сега бе отворен открай-докрай, а при положение, че всички системни кабели бяха разрушени, не можеха да изпомпват пара, за да го защитят… Извън ешелона, в последните секунди преди да експлодират експлозивите, се провали още една част от плана. Преценяването на точния момент си беше рисково още отначало, тъй като никой от мютите не можеше да схване що е време по смисъла на дигиталните часовници, заграбени от мъртвите нарушители. Целта беше да пристигнат на върха на рампата, точно в мига, когато пластичните експлозиви избухнат, където Мистър Сноу, обграден от телохранителрите си, щеше да използва силите си, за да причини възможно най-много щети из влака преди да започне основното нападение. То, от своя страна, щеше да настъпи, когато всички рампи се спуснат. За да създаде илюзията, че животът на «ренегатите» е застрашен, Стив беше наредил на стрелците да свалят три коня. Това щеше да им осигури убедително забавяне, през което Стив и Кадилак да стигнат до командното, да го превземат и да активират рампите. Тъй като Кет-Балу, Мистър Сноу и останалите си бяха истински мюти, те не можеха да влязат в ешелона, преди онзи момент на хаос, защото щяха да разкрият истинската им самоличност, веднага щом вдигнат визьорите си, което пък се очакваше от тях. Планът налагаше Кет-Балу и Мистър Сноу да слязат от коня и да съберат падналите, които пък щяха да подкрепят стария летописец, и да закуцукат — но не твърде бавно — към спуснатата рампа и да пристигнат навреме за голямото «бум». За нещастие, добруването на ездачите не винаги е първата мисъл на конете, смъртоносно ранени насред галопа си. Те по-скоро са склонни да се гърчат и препъват, а накрая да падат все накриво и да се претъркулват — обикновено все върху нещо чупливо, като краката или гърбовете на ездачите си. При положение, че бяха съвсем безопитни на седлото, мютите си нямаха представа как да падат, така че когато се изправиха, не им се наложи да се преструват на ранени. Нараняванията им си бяха съвсем истински и единствено вътрешната им съпротива срещу болката ги държеше на крака. Никой не очакваше, че тази проява на доблест и сила под вражеския огън ще накара два отряда пионери да слезят по рампата — единият да я пази, докато другите осем изтичат напред с четири носилки, за да приберат «ранените» на борда! Преди петимата мюти да имат време да решат как да реагират на непланираното отклонение от плана, Мистър Сноу вече бе прехвърлен на носилката и откаран към влака. Кет — Балу притичваше до него. Пърпъл-Рейн, Даймънд-Хед и Литъл-Уепън бяха подканени да се възползват от същия транспорт. След кратко колебание, се съгласиха.
— Стига вече с този фарс! — Мистър Сноу изрита ръцете, които се опитваха да вдигнат краката му обратно на носилката, насили се да се изправи между двамата пионери и се изтръгна от хватката им. — Непохватни глупаци! Джоди се оказа очи в очи срещу деформираното разярено лице на някакъв белокос мют и…
— Предният команден е избухнал! — Задният също! — провикна се друг. Избухна какафония от объркани команди и викове от хората на върха на рампата. Много неща се случваха наведнъж. Тримата «ренегати» на носилките се изтъркулиха и застанаха на коляно с вдигнати пушки. Започнаха да стрелят по стреснатите си носачи и самите те да падат, покосени от пионерите в долната част на рампата. — Прикривай ме! — Макдонъл подхвърли пушката си към Джоди, сграбчи увисналата униформа на Мистър Сноу и го повлече нагоре по рампата, като полу-пълен чувал с картофи.
— Бък! Не е само той! Брикман има още един умен мют със себе си! Точно оня с чистата кожа, за който ти разказвах! — Каквоо? И ти му позволи да се качи в командното? Че тоя имаше сума ти гранати по себе си! Мамка му, Джоди! Защо не ни алармира? — Аз го зърнах само за миг! Не можех да повярвам на очите си! Усетих се, чак като видях Мистър Сноу! Все още здраво стиснал безжизненото тяло на Мистър Сноу, Макдонъл се хвърли към монтирания на стената микрофон, свързан с комуникационната система и го включи: — Внимание! Внимание! Алармата за противопожарна евакуация е фалшива! Повтарям — тревогата е фалшива! Атакуват Дамата ! Останете на борда и пазете рампите! Пронизителният вой на алармата продължаваше да пищи, предупредителните табла все още светеха и несвързаната информация, която получаваше екипажа още повече допринесе за общото объркване. — Не можеш ли да изключиш проклетата аларма? — извика Джоди. — Само от командното! Цялата скапана система е отказала. Хайде! Дай да разкараме тоя тъпанар от тука! Макдонъл метна Мистър Сноу през рамо, обърна се към съседния вагон и изтича нагоре по стълбите към втората палуба. След като извади от джоба си карта-ключ от червена пластмаса, той отвори вратата към малко тясно помещение. Беше килия за наказания. Метална койка, маса, стол, умивалник и тоалетна — всички завинтени към стените. Или спиш, или седиш, или се миеш, или сереш. Нямаше достатъчно място да вършиш повече от едно едновременно. Макдонъл хвърли Мистър Сноу върху койката, отстъпи назад и натика Джоди в килията. — Остани при него. Ще ви заключа вътре, окей? — Макдонъл измъкна пистолета си. — Не се безпокой, няма да забравя къде сте. — Той намери време да й пусне една тънка успокоителна усмивчица. — И браво, междудругото. Може би току-що ни спаси задниците. Вратата се затваряше. — Бък! Чакай! Какво да… — Имаш пушка. Не се колебай да я използваш. Макдонъл затвори вратата. Заключващият механизъм щракна и сега едно ъгълче от червената карта-ключ, която беше поставил в процепа, се подаваше навън на осмина инч. Процепът разполагаше с два захващача, които позволяваха картата да се хване с пръсти и да се изтегли. Именно това направи Бък с лявата си ръка — в дясната продължаваше да стиска пистолета си. В онзи кратък момент, докато вдигаше лявата си ръка, мозъкът на Макдонъл осмисляше ситуацията и размишляваше какво да бъде следващото му действие. Едно вътрешно гласче му нашепваше, че Хартман вероятно е вън от играта. Експлозиите, които причиниха прекъсването на захранването и парата, бяха дело на някой добре запознат с устройството на ешелоните. Онези умни мюти, които бяха нападнали Дамата миналата година, им бяха изиграли голям номер, а този път Брикман определено беше намесен. Скапан мютски гъзоблизец! Викове и животински крясъци, приглушени удари на вкопчени в свирепа битка тела, звън на стомана и характерния звук на въздух под налягане, експлодиращ от дулата на пушките изпълваше въздуха, докато пионерите на долната палуба се бореха да отблъснат нападащите мюти. Макдонъл разполагаше с три избора: а) да остане на място и да организира локалната защита, б) да се опита да разбере какво е вдигнало командир Хартман във въздуха и ако е възможно, да си възвърне предния команден вагон, и в) да си проправи път през горната палуба до задния команден вагон, където лейтенант-командир Джим Купър, заместник-началника на ешелона, несъмнено се опитваше да удържи фронта. Противопожарните аларми бяха заглушени, а предупредителните табели — изгасени. Сега от уредбата се носеше гласът на Купър, нареждащ на екипажа да остане в ешелона, да запечата входовете на долната палуба и да брани средната. Това беше логично. Ако успееха да завардят мютите на долната палуба, щяха да успеят да удържат влака, докато дойде подкрепление. За щастие под пилотните вагони нямаше рампи, но пък имаше под «кървавия» вагон. Лоша работа… Шефът на пионерите реши да се свърже със заместник-командира на ешелона. Трябваше да му каже, че Брикман е минал на страната на диваците и че заедно с мютът с чиста кожа вилнеят из предната командна кола. Тази новина трябваше да бъде изпратена до Гранд Сентрал възможно най-бързо. Това решение не можа да се осъществи и картата-ключ така и не бе извадена от процепа. От лявата му страна започна внезапна стрелба. Трима невъоръжени пионери-техници се заклатушкаха назад към коридора, водещ към следващия вагон. Макдонъл хукна от вратата на килията, зави по коридора и затрополи надолу по стълбите, за да избегне стрелбата. Докато техниците падаха на земята в предсмъртна агония, един мют с протяжен вик се метна през вратата с високо вдигната пушка. Макдонъл го свали с три куршума в главата. Пионерът реши, че допълнителните амуниции ще му дойдат добре и се наведе да грабне падналата пушка, но преди да успее да я изтръгне от тялото на воина, с крайчеца на окото си зърна мигновено раздвижване на стълбите под него. Без да пуска пушката, той се прицели на сляпо и изстреля няколко куршума. Фююю, фююю, фююю… острите върхове на куршумите пронизаха тялото на мюта и го отхвърлиха към стената. Не успяха да го убият, преди той да стреля с арбалета си. Докато Макдонъл с все сили издръпваше пушката изпод тялото на воина, стрелата профуча през парапета на стълбището и се заби в откритата дясна част на гърлото му, забождайки езика му към небцето по пътя си към мозъка. Ударът накара пръстите му да се свият конвулсивно около двата спусъка и така той успя да застреля втори мют на долното стълбище и още един — на вратата отгоре. В секундите преди Макдонъл да умре, лейтенант-командир Купър, заместник-командира на ешелона, също загина. Задната командна кола беше една от специалните мишени и когато рампите се спуснаха, една отбрана група мюти, въоръжени с трекерски пушки, се втурнаха от скривалищата си и нападнаха долната палуба. Екипажът, който все още се възстановяваше от експлозиите и беше объркан от заповедите за евакуация, се оказа лесна мишена. Шест мечки, които се движеха пред лидера си, Спандау-Бари, си прокараха път със стрелба към втората палуба, а сетне и към горната, прочиствайки с огън пътя към командното. Спандау-Бари тичаше след тях по стъпалата, грабнал по една противопехотна мина във всяка ръка. Купър и екипажът на командното, сред които и Бети-Джо Арънс, вече се протягаха към оръжията си, когато пред очите им изникна крещящ облещен мютски воин. Бяха закъснели. Разперените му ръце вече се събираха, когато първият залп от пистолетите им уцели тялото му. Времето забави ход и в мига, преди смъртта да ги обгърне, те ужасени наблюдаваха съвсем ясно как двете мини, които се задействаха при допир, се приближават една към друга. Едни се опитаха да се прикрият, а други стояха замръзнали от ужас и гледаха как горната половина от тялото на мюта изчезва в ослепителен пламък. От дърветата, южно от задния команден вагон, както и от устието на реките и двата фланга, изскочиха останалите М'Коли и се втурнаха през откритата част към към ешелона. Страничните оръдия, които бяха открили огън по мечките — мнимите преследвачи на Стив, Кадилак и останалите, бяха замлъкнали. Сега опасността идваше от шестте изстребителя, които бяха заминали на запад, а сега се завръщаха обратно. В краткия интервал между първите експлозии и самоубийствената мисия на Спандау-Бари, заместник-командира беше успял да прати съобщение към въздушния патрул и да ги уведоми, че ешелонът е нападнат. Командният екипаж на борда на Ред Ривър също слушаха на същата честота. Докато Уолис предаваше новините към Белия Дом, Фарго направи няколко опита да се свърже с Хартман, макар и безуспешно. А сега и Купър беше замлъкнал. В същия този кратък интервал от време, обхващащ смъртта на Макдонъл и екипаж на задното командно, ръкопашният бой продължаваше из целия ешелон. В предния му край група мюти стояха в готовност да отблъснат всяка контра-атака върху командната кола. В самото командно управление, сред купчината мъртви тела, Стив седеше пригърбен в креслото на Хартман, стиснал главата си в ръце, докато Кадилак ровеше из чекмеджетата на бюрото под главния видео-екран. Накрая намери, каквото търсеше — купчина касети с надписано името на мъртвия командир — ежедневните записи от радио връзките му с Ред Ривър и СИНК-ТРЕЙН. — Ах, тия копелета! — промърмори Стив. Той стисна юмруци и оголи зъби към тавана. — Тия мръсни копеленца! Ох, Роз! Как можа да го допуснеш?! Кадилак, който преслушваше записите с гласа на Хартман на чифт слушалки, освободи едното си ухо и попита: — Да допусне какво? Стив изпсува ожесточено. — Не разбираш ли какво е станало? Това не е Ред Ривър! Това е Луизианската Дама! Партньорът му се завъртя към него. — Но.. буквите.. символното означение… самолетите… — Фалшифицирани! — извика Стив. — Точно както и ние се преструвахме, че Малоун е още жив! Роз и Клиъруотър не са на ТОЗИ влак! — Успокой се!
— Няма нужда да изпадаш в паника. Даже не сме я потърсили още! — Няма защо да я търся! — извика Стив. Той махна с ръка към труповете, разхвърляни из командното. — Аз познавам тези хора лично! — И според теб няма вероятност да са ги преместили на друг ешелон? — Един-двама — може би, но не и целия скапан екипаж! Какво ти става бе, да не си малоумен? Прецакаха ни! М'Колите се жертваха напразно! Хората ти умряха за нищо! — За да се освободи от гнева, Стив започна да блъска по видео екраните и контролния пулт на Хартман с дръжката на пушката. — Сега какво ще правим?
— СЛУШАШ ЛИ МЕ ВЪОБЩЕ? Кадилак впери поглед в Стив, после спокойно свали слушалките и спря записа. — Не. Слушам Хартман. Да разбирам ли, че той е командира на този ешелон? — Да. — Стив възвърна отчасти самообладанието си. — На Луизианската Дама… — А този Фарго, който съм те чул да споменаваш? Той е шеф на Ред Ривър? — Аха. А Уолис е шефа на екипа на АМЕКСИКО — но се наричат ударна група на Белия Дом. Сега разбирам как са го постигнали. Уолис е отговарял за комуникацията с нас и е информирал Фарго. А пък Фарго и Хартман явно са работили заедно, споделяйки еднакви радио честоти. Ние сме си мислили, че си имаме работа с Ред Ривър, а всъщност е била Дамата — под прикритие! — Тогава къде е Ред Ривър? — Че откъде да знам, по дяволите? — извика Стив. Само Карлстром седи зад цялата тази работа! Проклет мазен кучи син! — Той удари с пушката по масата. — Защо Роз не ни каза какво става?! — Може да не е знаела. Ако Карлстром си е дал целия този труд, може би е накарал хората на Ред Ривър да мислят, че ще бъдат атакувани — за да заблуди Роз и да й попречи да те предупреди. Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 4.21 Mb. Сподели с приятели:
|