На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето

— Човек ще си рече, че поне в два през нощта може да успее да си хвърли един душ! Какво става, бе момчета? Да не сте се свързали с с нашите хора отвън?

— Съвсем не, капитане, бизони са — Мейсън потупа по екрана.

— Шегуваш ли се? — ядоса се Арънс. Тя се наведе над раменете им и заразглежда разпръснатото стадо космати зелени сенки, уловени от увеличителя на образи. — И какво правят?

— Ами, пасат си — отвърна Симънс. — Но се движат насам. Ако продължават все така, ще минат точно под ешелона.

— Е, и?

— Пускането на пара е работа на командващите офицери. Няма да ни се зарадват да ги изкараме от леглата, за да опърлят няколко бизонски задници. А и в момента няма дежурни стрелци. Всички почиват — утре е големият ден, забравихте ли?

Мейсън се опита да бъде полезен:
— Винаги можем да включим фаровете. Сигурно ще ги уплашат и ще се махнат.

— Сигурно. Но ако си спомняш добре, идеята е да не афишираме присъствието си повече от необходимото.

— Но като нищо можем да използваме шестицата отпред — настоя Симънс.

— Така е, но няма да го направя. Кристо! — Арънс посочи към екрана. — Това са просто стадо тъпи добичета! Ако бяха орда мюти…

Симънс кимна:
— Да, разбира се. Просто исках да ви информирам. — Той се поизправи в стола си. — Окей, капитане, остава само да вкарате картата си…
Арънс изпсува тихо. Извади идентификационната си карта, прекара я през четеца до екрана, показващ бизоните, и натисна бутона «Приеми». Тази процедура бе създадена, за да се контролира дали хората, които трябваше да наблюдават получения материал — независимо звуци или картини — оставят след себе си електронна следа, че са го сторили. Главната й цел беше да се избягнат досадните протести, че хората не са били запознати с информацията, ако нещата се сговнеха.

— И може би ще е добре да се свържете с момчетата в задния команден и да ги предупредите какво да очакват…

Арънс го стори, след това хвърли злобен поглед към Симънс, докато прибираше картата си.

— Ти пък откога започна да следваш процедурите?

Симънс сви рамене:
— В наше време човек трябва да си варди гърба. — Той започна да натиска по клавишите — Ще изстреляме наличните снаряди, а като се разкарат добичетата, ще заредим нови.

— Добра идея — отвърна Арънс и ги потупа по рамената. — Е, да ви оставям да си вършите работата….

— Да, капитане… — Мейсън изпъна тяло и чукна по няколко клавиша. Симънс, обърнал гръб на капитана, вече беше затворил очи.

Чу се кратък пронизителен предупредителен звук, когато Арънс стъпи на последното стъпало. За да си улеснят живота, Симънс и Мейсън — с мълчаливото съгласие на останалите вид-ком техници — бяха вградили малки сензори за натиск на първите три стъпала, водещи към стаята им, които ги предупреждаваха за приближаването на дежурния офицер.

— Да ми кажеш, ако почнат да ядат колелата…

— Да, бе, да — отвърна Мейсън. Той изключи една от камерите да почисти екрана и пусна една от любимите си видео игри.

***

Мистър Сноу му кимна неохотно в отговор.

— Ще трябва ли да се качвам на това нещо?

— Не, той е резерва в случай че стане нещо. То ще седиш на този заедно с мен.

— Предпочитам да не го правя…

— Много е просто, наистина. Само трябва да се държиш здраво. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— Ще се завърнем, когато слънцето излезе през източната врата. Знаете какво да правите. Ако всеки от нас изпълни докрай ролята си, победата е наша! Нека Великата Небесна Майка ви закриля!

— Да, — съгласи се Бостън — Дойде му времето….

Симънс с мъка се пробуди:

— Бизоните, бе! Тръгнаха си.

— А, добре де, добре.

Симънс се протегна и потри лице. С дясната си ръка започна да натиска бутоните с отработени движения, а с лявата се свърза с колегите си в задния команден вагон. На един от екраните се появи старши техникът.

— Тони? Потвърди новата настройка на главните скенери.

— Уилко…
Компютърът в сърцето на наблюдателната система чинно записа новия главен скенер на пейзажа около влака. За нещастие в процедурата имаше основна грешка: системата не беше програмирана да сравнява новите главни скенери с онези от предната вечер. Всъщност, по-ранните скенери се изтриваха от паметта на компютъра, а понеже вид-ком техниците разчитаха на системата, не си спомняха в подробности всеки детайл от екрана. Така че, въпреки че забелязаха, че земята е покрита с отпечатъци от копита и бизонови барабонки, никой не отчете, че уж безредните дупки са сменили почти изцяло местата си. А много от тях бяха запълнени…

Невидим за ешелона зад малко възвишение, Кадилак издърпа юздите на коня и използва трекерско фенерче да изпрати сигнал. Високо над близкия склон се появи друга светлина в отговор и му намигна в тъмнината.

— Почти стигнахме, Старий.

— Време беше — изсумтя Мистър Сноу.

— Недей сега да се вълнуваш толкова. Веднага щом стигнем, ще трябва да яздим по целия път обратно.

— Гениално, няма що. Чия идея е това?

— Правя, каквото мога, Старий.

Кадилак пришпори коня и го поведе към примигващата светлина. Стив и Найт-Фивър се появиха, веднага щом ездачите стигнаха лагера. Над тях се разлистваше балдахин от борове като разпокъсана палатка, която се чернее на фона на просветляващото небе.
Докато Найт-Фивър отвеждаше Мистър Сноу да го облече в камуфлажна униформа, ботуши и каска, Стив дръпна Кадилак настрани в гората и го заведе при лагерния огън. Няколко мечки в униформи бяха застанали край него и разглеждаха оръжията си.
С измити от боята лице и ръце Стив вече от няколко дена носеше униформата си. Кадилак взе предложените му розови листа и изми лицето и врата си до ключиците, а после и ръцете до лактите. Стив разгледа резултата на светлината на една факла и го намери за задоволителен. Кадилак разгъна купчината определени за него дрехи и започна да се облича. Стив го наблюдаваше как навлича червеното бельо и тениска.

— Та значи… как мина?

— Перфектно. Идеята на Стареца да подкараме бизоните към влака беше гениална. Всички успяха да заемат позиции, а от влака — никаква реакция.

— Това изобщо не ме учудва. Когато си нощна смяна, времето между два и три направо те убива. Успя ли да сложиш…

— ПЕ-то ли? Да, всичко си е на мястото. — Кадилак се консултира със ръчния си часовник, който беше прибрал от един от СИГ-РАЗ труповете. — Нагласен е да се взриви след точно час и четиридесет и пет минути.

Стив плесна партньора си по рамото.

— Прекрасно. Отлична работа! Искаш ли да ти помогна с бронежилетката или знаеш кое къде стои?

— Мисля, че ще се справя — Кадилак дръпна предния цип на униформата.

— Добре тогава, ще отида и ще събера «преследвачите» ни за последни уточнения. Вълнуваш ли се?

Кадилак пренебрегваше мрачното предчувствие, свито на кълбо в корема му още откакто видя паркирането на Ред Ривър.

— Нямам търпение…
Десет минути по-късно ключовите играчи бяха събрани около огъня. Първоначалната атакуваща група, включваща Стив, Кадилак, Мистър Сноу, Кет-Балу, Пърпъл-Рейн, Даймънд-Хед и Литъл-Уепън, бяха облечени като трекери. От гърдите им липсваха само нашивките с имената и номерата на предишните притежали на униформите.
Зад тях бяха застанали първата група преследвачи, останалите стотина М'Колски мечки и вълчици, които (доколкото беше известно на федерацията) не щадяха сили в преследването на бегълците. Бяха пооредели заради атаките на патрулиращите скайхокове, чиито пилоти имаха задача да проправят път на Малоун до спасението на ешелона.
Последната, по-малка група се състоеше от старейшини и воини — представители на двете Ши-Карго и трите М'Уоки племена, които се бяха изместили от района на Биг Форк и сега играеха ролята на основните сили на М'Кол, движещи се към ешелона зад първата група преследвачи.
Със съгласието на Кадилак Стив обясни постановката и планирания ред, а после помоли водачите на всяка група да проверят дали всички знаят какво трябва да прави тяхната група и кога.
Натърти, че уцелването на подходящия момент е от решаващо значение.

— Така, да минем отново през основните действия. Конниците яздим докрая. Втората група от четирима — Пърпъл-Рейн, Даймънд-Хед, Литъл-Уепън и Кет-Балу ще се движат малко зад нас и ще довършат последната половина от пътуването пеша. Когато стигнат до равната земя, последните три ездача ще се снишат. — Той се спря и попита слушателите си — Къде са стрелците?

— Отлично. Когато заемете позиции, ще видите два белязани кола, замаскирани като обикновени клони, да стърчат от земята между подножието на склона и ешелона. Искаме да уцелите конете някъде между тези два маркера. Не пред или зад тях. Говоря за последните три коня, ясно ли е?

Стрелците кимнаха.

— Добре тогава. По-добре да тръгвате. Искам ви да сте на позиции, когато минем. Целете се в главата, врата и задниците — и гледайте да изглежда както трябва.
Дванайсетте стрелци се стопиха в сенчестия мрак на гората и си проправиха път към хребета на последния хълм, чийто силует вече се очертаваше на фона на сиво-синьото предутринно източно небе. Представителите на подкреплението от Ши-Карго и М'Уоки бяха следващите. Когато се отправиха към своите хора, преследваческата група се оттегли, за да заеме позиции за предстоящото преследване.
Когато останаха само конниците, Стив изпрати Найт-Фивър да доведе посетителя им, който до момента никой от останалите не беше виждал. Кет-Балу и останалите реагираха предпазливо при повторната поява на Найт-Фивър, водеща някаква маскирана фигура.

— Имам новина, която ще стопли сърцата ви — каза Стив — Погледнете! Старецът се завърна при нас от Долината на смъртта, за да ни придружи в този ден!

Петимата воини се взираха със зяпнала уста в стария летописец. Шок, изненада, ужас, неверие — лицата им изразяваха цялата гама от емоции, която човек изпитва при неочакването завръщане на любим човек. Сетне със хор от радостни подвиквания и крясъци се втурнаха да го прегърнат. Стив и Кадилак ги наблюдаваха отстрани с мъничко завист. Трябва да си доста необикновен човек, за да предизвикаш такава привързаност и уважение. А усещането да ги получаваш сигурно бе върховно. Той забеляза пълните със сълзи очи на другаря си.

— Горе главата, още нищо не е загубено.

— Може би не за теб и мен — но за него това е денят на гибелта му.

— Мислиш, че не съм помислил за това ли? — Гласът на Стив потрепери от емоцията. — И аз не искам да го изгубя, също като теб, но пазя скръбта си за след това. Веднъж вече сбърка датата. Може и този път да грешиш.

— Не. Видях как желязната змия се извива над мен, точно както беше във видението от камъните. Това е мястото! И това е денят!

Стив прикри вълнението си под хладно изражение:
— Ами да, това е и твоят гибелен ден. — Той видя начумерената физиономия на Кадилак и продължи — Време е да изпратиш последното си съобщение като Малоун.

***

— Ще можем, щом се покажат на открито.

— Поискаха ни и въздушно прикритие.

— Няма проблем.

— Чудесно. Сред тях имаме ценни хора. Не ми се иска да ги загубя. — Уолис потри зачервените си очи — Поне нещо трябва да спасим от това фиаско. — Той чу как клаксоните из ешелона зазвъняват, за да призоват всички в «Бойна готовност». — Има ли нещо, което трябва да прави екипа ми?

Фарго отново се озъби в усмивка.

— Не, само се отпуснете. Това може да е щастливият ви ден.
Да, може и да е, помисли си Уолис. Само че ще ти трябва нещо повече от късмет, ако работиш за АМЕКСИКО. Имаше и още нещо, което Фарго каза и което му се стори доста странно. «Само се отпуснете». В такъв момент? Този беше истински идиот…
Разбира се, командир Фарго съвсем не беше идиот. През последния час се беше сдобил с информация, която не беше споделил с Уолис по тактически причини.

***

— Разбира се. — Стив огледа още един ешелона от горе до долу, после събра далекогледа и го мушна в джоба на левия си ръкав. — Видях всичко, което ми е нужно.

— Ми давай да се махаме тогава — рече Кадилак. — Виж това! Ще излита скайхок!
Те изчезнаха от полезрението на летеца и се затичаха обратно при мютите, които чакаха с конете. Мистър Сноу вече седеше на седлото зад Кет-Балу. Конят на Стив стоеше чинно до този на Кадилак и когато двамата се метнаха на конете, погледите им се срещнаха.

— Може да ти се стори трудно — каза Кадилак — Ще можеш ли да се справиш?

Стив сви рамене:
— Нямах проблеми в Херън Пул.

— Да, но тогава ставаше дума за мъртвешки лица. Тези тук са…

— Земни червеи — прекъсна го Стив. — А ние сме мюти. Така че, какво чакаме още?
Камерите в главните наблюдателни кули на покривите на предния и задния команден вагон се фокусираха върху първите два ездача, докато те се подаваха иззад възвишението и се спускаха по склона в бесен галоп. След няколко секунди се показаха още четири конника. Един от тях возеше пътник зад себе си, чиито крака се мятаха, докато движението на коня го подхвърляше нагоре-надолу. Седем конника. Малоун беше потеглил с осем. Кой бе загинал на финалната права? Един скайхок се изви в небето над хълма, прелетя над ездачите, зави надясно и се спусна на запад.
В контролната зала на ешелона, гласът на пилота прогърмя от високоговорителите:
— Блу Найн до Червения. Явно пристига основната атракция. Нашият отбор се движи на предна позиция, следван от сто мюти, а зад тях, разперени в широка редица, има поне пет колони, и всички са се запътили насам. Ако искате да разтуряме седенката, ще ни трябват още птици в небето.

Капитан Джак Кълимор — новият офицер по летателните операции, отвърна:

— Сам! Голям екшън става на запад. Изкарай Нокс, Хардинг и Айгър. Кажи им да следват Ебътс в Блу Найн. Той ще ги заведе.

— Да, сър!

— Първите два конника напредват бързо! — Извика един вид-ком техник. — Сега са в обхват от триста ярда!

Командирът на ешелона се обърна към системния инженер:

— Спуснете рампата на Номер 4, мистър Уайът.

Стив и Кадилак видяха как рампата се спуска и опира в земята. Не можеха да повярват на късмета си. Рампата се равняваше по конец спрямо мястото, определено от Кадилак. Погледнаха назад и видяха как групата, предвождана от Кет-Балу и Мистър Сноу, се движи на двеста ярда зад тях. Изведнъж последните три коня се олюляха и строполиха на земята, като изхвърлиха ездачите от седлата. Кет-Балу успя навреме да дръпне юздите на коня, да слезе и издърпа пътника си, за го хвърли на земята и да се втурне към повалените ездачи, стреляйки по някакви мюти, които бяха изникнали зад тях.

Всичко изглеждаше доста убедително.

— Хайде, момчета! Довличайте си задниците! Ние ще докараме другарчетата ви!

— Командир Мур!

— Брикман! Какви ги вършиш бе, момче? Разбрах, че си тръгнал насам. Направо не можех да повярвам! — Той ги поведе към стълбището. — Оттук! Искат ви в командното. — Мур посочи Кадилак в пръст. — Това ли е мистър Малоун?

Стив се изкушаваше да отвърне «Да», но не посмя. Някой на борда може би го познаваше. Можеше дори да познават целия му екип, или да имат видео с тях. Но нямаше как — трябваше да поемат този риск. Разчитаха, че бързите действия и напрежението от наземната битка ще ги спасят. Най-добре беше да се придържа към сценария:

— Не. Това е Барни Кайл, един от приближените му!