На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето
Изтегляне 4.21 Mb.
|
| Показалката на Фарго се върна към плана на вагон «А».
— Мъжете в тези отделения ще изстрелят червени сигнални ракети и димни гранати към рампата, за да оставят впечатление у евентуалните съгледвачи, че разрушават вагона. Пушките в съседните вагони ще се спуснат, един вид, че позициите са превзети, и ще пуснем още пушек през люковете в покрива. Докато това става, седемдесет войника със същите бели отличителни знаци като мютската група ще се появят на различни места из покрива и ще се щурат напред-назад, както правят тези маймуни, и ще изстрелят зелени сигнални ракети. Възможно най-скоро към тях ще се присъединят и други, които ще държат главите на някои от на-ковците. Фарго забеляза реакцията на публиката. — Да, знам. Доста кръвожадна работа, но смятаме, че това ще е решаващият фактор. Това, разбира се, е сигналът, който основната група М'Коли чака. Така че, ако всичко протече по план, ще се окажем заровени до шия в мюти. Докато те се приближават към влака, ние ще пуснем в действие не всички, а само няколко от пушките и ще изпуснем пара за близка защита. Рампата ще остане спусната, но лейтенант-командир Леърд се е погрижил да прескочи предпазителя и е пренасочил дулата около рампата така, че да поздрави нашествениците с едно крепко «добре дошли». Няма да използваме цялото си въоръжение, защото защитата ни не трябва да бъде съвсем непробиваема. Трябва да създадем впечатление, че сме лошо ранени и се борим да се закрепим на краката си. Трябва да привлечем цялата бойна единица на мютите в битката и да ги задържим на бойното поле, докато подкреплението ни заеме позиции, прерязвайки всеки път за отстъпление. Фарго остави показалката паралелно на ръба на масата на Роз, но не я погледна в очите. — Резултатът е предрешен, господа, но въпреки всичко се очертава доста интересен ден. След като овладеем основните сили на М'Кол, ще последва обичайната последваща атака. — Той се взря в двамата си полеви командира лейтенант-командир Джим Торънс и капитан Гриф Лойд — Оставям на теб да я организираш, Джим. СИНК-ТРЕЙН поискаха пълна ликвидация. Това включва всяка жена и дете, независимо от възрастта. Искат и главите. Торънс размени поглед със заместника си и кимна. — Разбрано. — Окей… На-ковците би трябвало да пристигнат утре вечер. — Очите на Фарго срещнаха тези на шефа на пионерите. — Господин Макавой, вие и аз ще трябва да си поговорим относно условията по хранене и настаняване. — Да, сър! — Благодаря ви, господа. Като че ли това е всичко за момента.
— Всички чинове… Свобод-но! Можете да се върнете на постовете си. Уолис се приближи към Роз сред тълпата излизащи. — Ако се наложи, смяташ ли, че ще се справиш? — Мистър Сноу ли имаш предвид? — Роз се усмихна — Не се тревожи. Няма да представлява проблем. — Разбирам…В такъв случай, докладът е верен? Роз осъзна, че Уолис я подпитва с цел. — За смъртта му ли? Поне Стив така мисли. — Това означава ли, че вече по-лесно се свързваш с него? — По-добре от преди… — Чудесно. Той как мисли, че вървят нещата? — Дон, получавам картини и усещания, не писмени доклади. — Като цяло, имам предвид. — Настроен е оптимистично. Той и Малоун … — Роз млъкна, после затвори очи и потърка слепоочията си с пръсти. — … в движение са — промърмори тя. — Ренегатите на Малоун и племето М'Кол се отправят към Небраска! — Уолис я сграбчи за рамото. — Браво, мойто момиче! Дръж ме в течение. Леле! Каква изненада ги чака тези маймуни! Какво мислиш за плана на Фарго? Не е ли страхотен? — Без грешка — отвърна Роз. Умът й вече се бореше с другия въпрос: как щеше да предаде на Стив детайлите от плана на Фарго? Той и М'Колите трябваше да бъдат предупредени за капана, който им готвеха, но както току-що бе изтъкнала пред Уолис, мостът между умовете им не беше построен да пренася такава информация, каквато би се съдържала във видеограма. Предаваха си усещания, свързани с визуални образи, но не и детайлни описания, като от видео камера. Повечето приличаха на сюрреалистични сънища, където структурата и подреждането на елементите не беше винаги логично и не всеки предмет беше на фокус. Когато Роз сподели преживяването от първия наземен полет на Стив, тя «видя» същото като Стив, но образите бяха филтрирани през ума му, променени от неговите възприятия. Като цяло тя преживя високото издигане над земята, но не усещаше да е вътре в кабината на скайхока. Вътрешното й око не регистрира датчиците на висотомера, нито скоростта или компаса. По същия начин, когато Карлстром потърси помощта й да открие местонахождението на Стив, когато пътуваше към Херън Пул, тя не видя имената на местата, през които минаваше брат й. Всъщност, тя дори не погледна към картата. В усилията си да достигне ума на Стив, навлезе в дълбок транс и пръстите й търсеха сляпо по картата, за да «почувстват» точно къде се намира. Спасяването на Стив и Клиъруотър от кораба с колела беше подпомогнато от същите «приблизителни» образи. Роз усети менталния зов за помощ на Стив — сигнал за смъртоносна и незабавна опасност. Към него се прибави образа на кораб с колела, която се движи към залязващо слънце, последван от друг образ — на Стив и Кадилак, затворени в тъмно заградено помещение под морското равнище. Вплетен в тези образи се появи молбата му да ги спасят, последвана от картини на летящи форми, пронизващи тъмнината, и огън — висока стена от пламъци, която се отразяваше във водата. В периферията на тази картина зърна и образа на Клиъруотър сред множество въоръжени мюти в очакване. Чак когато Карлстром постави карта пред нея, тя успя да свърже видяното с конкретно място. Прецизната навигация и високочувствителния радар свършиха останалото. Но както винаги, връзката беше инициирана от емоционалното състояние на Стив. Неговият ум явно се отваряше само в случаи на изключителна опасност или екзалтация. Нуждаеше се от емоционални сривове или чувство на възторг — както когато беше ранен — за да може ума му да се включи на нужната предавка. От дванайсетгодишна възраст той се опитваше да я заключи и до голяма степен беше успял — докато не излезе на повърхността. Емоционалният стрес от преживяното бе разрушило бариерите, поставени пред менталния им мост, но не напълно. През повечето време комуникацията беше едностранна. Той можеше да я достигне, но тя — не. Вратата към ума й беше винаги широко отворена, а вратата към Стив — затворена или най-много леко притворена. Отваряше я, само когато му изнасяше. Според Роз, сякаш ролята й винаги беше на негов защитник, и въпреки че той беше по-голям с две години и все играеше ролята на доминиращия батко, Роз усещаше, че именно тя е по-силната и мъдрата в много отношения. Откакто Стив напусна академията и потегли с Луизианската Дама, тя успя да се свърже с него само два пъти: веднъж да го предупреди, че ги наблюдават, когато го връщаха в Гранд Сентръл да го разпитват след бягстовото от М'Колите, и една година по-късно, когато беше на път за Лонг Пойнт и се разкъсваше дали да се завърне във Федерацията или да остане при мютите. Тя му каза да остане, защото по онова време осъзнаваше, че започва да се променя — умствено и физически. Както магнита привлича към себе си карфицата, някаква невидима сила я придърпваше към повърхността. И онова, което упражняваше тази сила й даде силата да манипулира умовете на околните като средство за бягство от Федерацията. Само че не се оказа така лесно, както си го мислеше. В онзи незабравим момент на откритието, че са мюти, което споделиха със Стив, той я предупреди да не се разкрива прекалено. Тя прекрасно разбираше защо. Трябваше да направи всичко възможно атаката на М'Колите срещу Ред Ривър да успее, без никой да разбере, че е замесена. Но и това не беше всичко. Дори да успееше да избяга от ешелона, пак нямаше да е свободна, докато Стив все още беше в лапите на Федерацията. Карлстром, шефът на АМЕКСИКО, го изнуди да изпълнява желанията на Първото семейство, като заплаши живота й. Обратният случай също беше верен: Семейството можеше да я вразуми, като заплаши неговия живот… ***
Приглушен вик и стреснато изцвилване на един от конете рязко събуди Малоун. Първоначалният му инстинкт беше да сграбчи пистолета под възглавницата, но преди да успее да помръдне, беше сграбчен от няколко чифта ръце. Миг по-късно се оказа с широко разтворени ръце и крака, завързан за китките и глезените и с нож опрян в гърлото — държеше го един ухилен мют, седнал удобно на гърдите му. Малоун хвърли поглед встрани към петимата си нападатели и видя, че лагерът е превзет от мюти. Явно всички часовои бяха убити без много-много шум. Мамка му! Как така? Мютите не нападаха нощем. На светлината на факлите Малоун видя как отвеждат конете. Запалиха още факли от жаравата в огъна и окъпаха земята в оранжева светлина. Много от другарите му лежаха по земята там, където бяха заспали, увити в одеялата си. Не са имали никаква възможност да се защитят. Изненадващо нападение като за отличен! Светлината на една от факлите освети някой наблизо. Фил Робинсън, един от шестимата мексиканци и негов лейтенант. Главата му се подаваше над облените с кръв гърди. Това не предвещаваше нищо добро. Ама никак…. Малоун заоглежда мюта, седнал на гърдите му. Грозната му муцуна му се струваше някак позната. Проблемът беше, че те всички си приличаха. Шестте златни пера на украсения с камъчета кожен шлем се разпознаваха лесно. Направо да не повярва човек! Нападнали са ги собствените им другарчета — М'Колите! Същите шибаняци, които планираха да смелят на кайма по-късно. Малоун изпсува през зъби. Какво се беше объркало? Той се справи с неговата част от операцията с присъщия си методичен подход, прилагайки значителните си умения и опит, без да оставя пропуски. Изглеждаше сладка работа — тогава кой я вкисели? Предусещайки, че едва ли му остава много да живее, той заблъска ума си в търсене на отговора. Беше ли сгрешил някъде? Да не би да подцени коварството на опонента си? Или тоя изрисуван бучко-подмазвач Брикман е предал Федерацията? Отговорът и на трите въпроса беше «Да», но Малоун трябваше сам да направи заключенията си. Никой не му даде обяснение за плана и не му посочи каква грешка е направил. Похитителите му го обърнаха с лице надолу и чевръсто завързаха китките му една за друга. Той очакваше да сторят същото и с краката му, но вместо това се оказа наврян във възглавницата, опитвайки се да сподави острата болка — въоръженият с нож мют прерязваше сухожилията в сгъвката на коленете му. Да, приятелче, явно няма да пътуваш надалече тази нощ… Една ръка се пресегна и издърпа дългия въздушен пистолет из под възглавницата му. Когато нападателите го закрепиха в изправено положение, той се оказа лице в лице със Стив Брикман. Малоун го гледаше как проверява магазина и сваля предпазителя. Лявото му коляно поддаде. Мютът отляво го рязко го вдигна на крака. Малоун усещаше как кръвта от раните се стича по прасците му. Като се опитваше да преглътне болката, той каза: — Я, май нещо ме понаболяват краката… — Като нищо — отвърна Стив — Нали съм ти виждал ботушите.
— Надявам се, че не е лично. — Не — каза Стив — Това е заради Бар.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА Стреснат от пронизителния звън, командир-генерал Карлстром удари с юмрук бутона «Приеми обаждане». Логото на Амтрак се смени с лицето на заместника му. — Какво има, Торн? — Боя се, че стана голяма беля, сър. В момента пристига допълнителна информация, но си казах, че трябва незабавно да научите. Карлстром потъна в стола, подпря брадичка с палци и притисна с пръсти носа си. — Добре, давай да чуем. — Малоун се свърза с Уолис по отворения канал със сигнал за помощ. Брикман е намерил експлозивите, които оня кучи син Кадилак открадна от постановката със сигнално-разузнавателния отряд — точно както предполагаше Малоун. — Така… — Брикман ги натоварил на един от конете на М'Кол и потеглил към Малоун, но се натъкнал на ловджийска хайка. Успял да им се измъкне, ама те вдигнали тревога и сега цялото шибано племе го гони с извадени ножове. — Мама му стара! — Да, лоша работа. Изчакайте за момент — тъкмо получих второ съобщение. — Макфадън изчезна за момент от екрана, след това се появи отново. — Е, не всичко е загубено. Според информацията, екипът на Малоун и Брикман са успели да си пробият път със стрелба. Към момента никой не ги преследва, но това може да се промени. Ще се опитат да се спасят на Ред Ривър. Малоун пита дали можем да им осигурим въздушна защита, ако мютите ги настигнат. — Няма проблем — отвърна Карлстром — Нещо друго? — Да. Малоун счита, че ако успеят да стигнат до влака преди М'Колите, има голяма вероятност диваците да се втурнат след тях. Така че може все пак да влезем в битка с тях. — Да, но това няма да ни осигури залавянето на Кадилак. — Знам. Но може да ни даде нещо друго — главата му на тепсия. _Аз наистина съм заобиколен от идиоти_, помисли си Карлстром. — Идеята е да го заловим жив, Торн. Но както и да е. Дръж ме в течение. Пращай всичко на екрана ми, веднага щом излезе нещо ново. — Да, сър! Карлстром усети издайнически момент на колебание. — Да не пазиш най-лошото за най-накрая? — Това вие ще решите — отвърна Макфадън. Брикман е намерил не само експлозивите. Тия лукави маймуни са скрили и още нещо.
— Мистър Сноу? — Да! Жив е! — И напълно неконтролируем! Като цялата операция! — Този път Карлстром наистина се разгневи. — Защо, по дяволите, Брикман не гледа какво прави? Макфадън се смая:
— И той направо се осра, нали? Престара се! Ние си направихме труда да отпишем от архивите тези боеприпаси, а сега той, моля ти се, издънва цялата работа, като изръсва всичко на Уолис по открита линия! Да не си е загубил ума? Макфадън не отвърна нищо. Той не беше свикнал шефа му да употребява такива цинизми и ругатни, и рядко го беше виждал толкова ядосан и да реагира така нелогично. Когато търсеха експлозивите, му беше наредил да не остави камък непреобърнат. А сега Малоун и Брикман бяха загазили, защото преобърнаха грешния камък. Той зачака. Накрая, когато Карлстром успя да си възвърне обичайното ледено спокойствие, каза: — Оправете съобщенията от Уолис. И гледайте да разбере нещата правилно. Не бива да разкрива съществуването на тези експлозиви пред никого на борда на ешелона или да ги споменава в какъвто и да било разговор с този отдел. Служете му код «ПОВЕРИТЕЛНО». Разбра ли? — Веднага ще се заема, сър. — И, Торн? — Да, сър? — Гледай този сигнал да се саморазруши. — Разбира се. — Лицето на заместника му изчезна от екрана. Карлстром, шефът на Амексико, беше човек, свикнал да работи със сложни операции, но не можеше да се сети друг път толкова неща да се струпат срещу него. Тихата революция на командирите на ешелони и офицерите им бяха подронили сериозно репутацията на организацията му в очите на президент-генерала, както и пред останалите организации по сигурността като шерифите, например. След последната поява на заместника му, Карстром се чувстваше като човек, който виси от скала, стиснал крайчеца на бавно прокъсващо се въже. Трябваше да се прокъсат само още няколко нишки и … Въпреки че по принцип беше отракан и невъзмутим човек, Карлстром забелязваше, че става все по-нетърпелив и избухлив към персонала си и само с огромни усилия на волята успя да прикрие неспокойното си състояние по време на ежедневното събрание в Овалния кабинет с Джеферсън 31-ви. Благодарение на Брикмановата катастрофална, макар и добронамерена намеса, сега животът на Малоун и на отрядът му мексиканци беше в опасност. Всички наземни оперативни агенти рискуваха ежедневно живота си, но Карлстром не възнамеряваше само да стои и да не прави нищо. Събраният опит на групата, натрупаните преживявания на повърхността превръщаха екипа на Малоун в безценно преимущество, дори и само да обучаваха други. Трябваше да се направи всичко възможно да бъдат спасени. И въпреки, че изпитваше смесени чувства по този въпрос, трябваше да спаси и Брикман. Тъй като не вярваше в «земната магия» и федералният й вариант — псиониката, Карлстром би предпочел да зареже Стив и природената му сестра, но интересът на Джеферсън към тази двойка нехранимайковци не му позволяваше да го стори. Въпреки че смъртта на ренегатите на Малоун разби на пух и прах плана да примамят мютите на влака, Карлстром не можеше да изостави крайната цел — пълното унищожение на племето М'Кол. С цяла орда мюти по петите на Малоун и другарите му, една въздушна защита — което налагаше да свалят поне два планера на земята и още два във въздуха — беше доста рискова хазартна игра. Карлстром беше съгласен да рискува, но предпочиташе да играе с маркирано тесте. Пък и имаше шанс да спаси мексиканците си и да излезе чист. Както Макфадън бе отбелязал, Малоун и Брикман предложиха да поведат преследвачите си към планираната среща с ешелона, надявайки се да провокират мютите да се втурнат във всеобща атака. Ако Кадилак и Мистър Сноу — възкръснал като Лазар от гроба — още бяха решени да спасят Клиъруотър, тогава Карлстром беше готов да им съдейства, като им подхвърли стръвта. Поне този път нямаше да има опасност от пороища. Брикман, чрез Малоун, бе докладвал, че от епизода при търговския пост Мистър Сноу представлявал само сянка на самия себе си. И въпреки че докладите за смъртта му се оказаха неточни, Брикман се подлъга в неверните слухове точно защото повелителят се държал като умиращ човек. Може би един последен опит да използва земната си магия срещу ешелона щеше да довърши дъртото копеле. Това беше примамлив сценарий, но Карлстром не обичаше думата «може би». Ето защо не предложи да променят предпазните мерки, изготвени и наложени от СИНК-ТРЕЙН. Настоящият проблем беше да се сдобие с разрешението на президент-генерала за резервния план, без да създава впечатление, че АМЕКСИКО са изпуснали нещата от контрол… За мнозина от пряко замесените в отбраната срещу съвместното нападение на мюти и ренегати, новината за несъстоялата се стрелба се прие със зле прикрито облекчение. Въпреки че планът за ограничаване на щетите беше грижливо изработен така, че да елиминира всяка възможност за превземане на влака, самата идея да позволят на мютите да стъпят на Ред Ривър им се струваше чудовищна. Но заповедите си бяха заповеди. За щастие, бяха отменени. Сега проблемът беше да спасят момчетата, чиято наземна операция беше отишла по дяволите. Онова, което Карлстром не знаеше, докато се подготвяше психически в асансьора на път към Овалния кабинет, беше че ситуацията, с която понастоящем се бореше, беше напълно измислена. Малоун, шестте му лейтенанта и пъстрата група ренегати, които беше излъгал да го последват, по настоящем представляваха богато пиршество за все по-нарастващото ято лешояди в Уайоминг. Чрез серия безпрецедентни нощни походи, основната част от племето М'Кол се бяха придвижили към «Биг Форк» * _{s}(*Голямата Вилица — бел.прев.)_{/s} — мястото, където се съединяваха реките Норт Плат и Саут Плат, пристигайки цели два дни преди ешелона. Според съглашението, немислимо преди битката при търговския пост, двете Ши-Карго и трите малки М'Уоки племена, населяващи този район, бяха потеглили на запад, за да запълнят празнината, оставена от М'Колите. Начело на основната «бойна група» в Биг Форк стояха Кадилак и Блу-Тъндър. По техните стъпки се движеше доста по-малка група, състояща се от Осъм-Уелз, Бостън-Бруин и четири мечки, избрани заради своята физика и дискретност. Освен Блу-Тъндър, единствени те от племето знаеха, че Мистър Сноу все още е жив. Налагаше се заблудата да продължи, защото въпреки откъслечните случаи, старият летописец все още едва се крепеше на ръба. Вече спечелил доверието на племето, Кадилак не искаше да подронва позициите си, разкривайки присъствието на Мистър Сноу. Ако го направеше, а старецът вземеше да умре точно преди атаката, ефектът върху бойния дух на племето щеше да е катастрофален. Планът на Кадилак и Стив беше добър. Ако всичко минеше както трябва, имаха доста добри шансове да завладеят ешелона, без да използват земна магия. Ако Старият можеше да им помогне със земната си магия, щеше да бъде допълнителен бонус, но Кадилак беше наясно, че ще могат да се възползват от това само веднъж. И той като Мистър Сноу знаеше, че призоваването на сили, по-велики от силите на Втория кръг, ще бъде фатално. Мистър Сноу бе прегърнал тази перспектива с жизнерадостно безгрижие. Вече предал щафетата на ученика си, той изглеждаше не само желаещ, а даже нетърпелив да умре. Но тъй като му оставаше само един последен изстрел, трябваше да си пази силите до настъпването на критичния момент. Ето защо бе приел унижението да го занесат до битката. Освен пеленачета и воини, ранени в битка, сред Плейнфолк нямаше пътници. Да си «безкрак» означаваше, че си стигнал до края на пътя си. Старите и болните, които не можеха да вървят или тичат, представляваха бреме за племето. Те или поглъщаха силна доза дрийм-кап, поръсена с екстракт от отровна трева, или умираха, като сами се пробождаха с нож в сърцето. Кадилак знаеше, че Мистър Сноу, обичният му учител, бе избрал да си отиде по различен начин. Той носеше във вътрешното си око незабравимите спомени от виждащия камък: лобното място на Мистър Сноу. Помнеше и тъжният смях, с който учителят му бе отхвърлил новината, предпочитайки да се порадва на красотата на обкръжението им. Кадилак дори си спомняше точното място, където бе открил камъка — на почти плоското парче земя южно от мястото, кодето двете реки течаха успоредно, преди накрая да се съединят за бавното си пътуване през Небраска и да се влеят в Мисури. Камъкът лежеше директно на пътя на желязната змия — пътека, прокарана от онези, които контролираха съдбата на Плейнфолк, но все още не бяха последвани от звяра — неговото пристигане на бойното поле предстоеше да се случи. Все още го побиваха тръпки от ужаса при гледката на чудовищната му форма, надвиснала над него, и през двете години след първото му пътешествие до страховитото място с Мистър Сноу, задушаващото чувство да се намери под корема на ешелона често го караше да се буди с разтуптяно сърце и вик на ужас. Но сега не беше време за боязливи разсъждения. Жребият беше ясен. Заедно с Брикман бяха разработили доста дързък план с благословията на Стария. В този план Кадилак играеше главната роля и поемаше лъвския пай от действията. Всичко се крепеше на косъм. Сега трябваше да демонстрира същата дързост и устременост, за която завиждаше на съперника си от толкова отдавна. Стив и придружаващите го Найт-Фивър, Кет-Балу, както и малка група мюти — заместващи мексиканците на Малоун, бяха все още в Уайоминг и следваха река Саут Плат по бавното й спускане към щатската линия и предстоящото сливане със северения й другар. Стив използваше едно присвоено радио, за да дава сбити, но прецизни сведения по гласовия канал на Уолис на борда на Ред Ривър. Подвеждаше слушателите си, че бегълците са успели да се отдалечат от преследвачите си с помощта на няколко коне, подарени на ренегатите от Кадилак. За нещастие, в старанието си да оставят фалшиви следи, Стив и «Кайл» — един от мъртвите мексиканци, временно се бяха отделили от Малоун и останалите петима, но бе получил потвърждение, че са още на конете и яздят «с високо вдигната глава» — жаргонен израз, означаващ, че главите им са все още на раменете. Макар да твърдеше, че батерията му е на свършване, Стив надлежно оставяше предавателя да работи достатъчно, за да могат от Ред Ривър да следят настоящото му местонахождение. Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 4.21 Mb. Сподели с приятели:
|