На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето

Както повечето ренегати, Гриф не долюбваше мютите, но се бе научил да живее с тях. И ако не ги убиваш, те оставяха на мира. Племената предпочитаха да стоиш настрана от териториите им, но ако пресечеш границите им и се натъкнеш на хайка воини, обикновено можеше да ги купиш с няколко дрънкулки за украса. А пък ако им дадеш няколко стрели за арбалет — защото понякога на лов не уцелваха — наистина ще ги ощастливиш.

Стрелите, както и арбалетите, които ги изстрелваха, бяха високоценени стоки, изработвани от едни типове на изток. Мютите дори продаваха собствените си хора, за да доберат до тях, така че шепа безплатни стрели си беше голяма работа. Смееха се и подскачаха наоколо, ликуваха и крещяха. Но сред цялата врява и ломотене, използваха истински свързани думи, в които имаше смисъл.

Това беше най-голямата изненада за него през първата му мисия като инженер по поддръжката в работния лагер в Канзас. А откакто стана ренегат, от момента в който бе задължен да се отнася към мютите като с равни, а не като враждебно настроени роби, Гриф непрекъснато се изумяваше колко нормални са всъщност. Е, имаха черепи на бучки и разноцветна кожа, но си приличаха с трекерите по толкова много неща. Гриф не можеше да разбере как може да се държат по този начин, а да не са човешки същества. Беше си истинска мистерия.

Триото, което яздеше от изток начело на цяло стадо коне, беше добър пример. Те говореха нормален бейсик, а умовете им бяха остри като бръснач. И ако махнеш настрана тъмно и светлокафявите петна по кожата им и ги поставиш редом до три от нашите момчета, ще ти е трудно да познаеш кой кой е.

Когато Гриф се замисли за времето, прекарано в гледане на обучителни филми за грозните като смъртта мюти — кръвожадни диви животни, които следва да бъдат безмилостно унищожавани — не можеше да не се зачуди защо Първото семейство не бе разказало цялата история на трекерите: например, че шепа ренегати могат да живеят рамо до рамо с мютите и да не се окажат с глави, забучени на кол.

Да… беше си загадка — като да се опитваш да разбереш защо някой ще иска да седи на гърба на някое от четирикраките уроди, с които пристигнаха мютите. Особено при положение, че зверовете разполагаха със зъби, които могат да ти прегризат ръката и задни крака, които ритаха със силата на парен чук. Е, мютите се бяха оборудвали със седла и юзди, за да ги управляват, ама пак си беше шибан начин за придвижване.

Гриф виждаше, че конете ще бъдат от полза за пренасяне на екипировка, но дори и това си имаше лошата страна. Воденето на върволица от натоварени коне просто те превръщаше в по-голяма мишена, а винаги съществуваше риска зверовете да щипнат нанякъде с ценните ти притежания. По-добре да пътуваш с лека екипировка, отколкото да вземеш да разчиташ на транспортна система, която всеки преминаващ скайхок може да разпарчатоса за нула време.

От друга страна, ако за момент забравеше за собствените си чувства, Гриф можеше да оцени накъде биеха Малоун и новите му мютски приятели. Ако успееш да се задържиш на седлото и схванеш как да подкараш животното, можеш да преминеш голямо разстояние за кратко време. Достатъчно бързо да надбягаш мют. Някои от момчетата вече се бяха справили с проблема и когато ги гледаше как се перчат пред останалите, Гриф разбираше възбудата на ездачите.

Нямаше две мнения по въпроса. Беше впечатляващо, но противоестествено. Не беше и практично. Оставаше проблемът с поддръжката. Конете не бяха като возила с колела. Ако някое возило се счупеше, трябваше просто да пуснеш бордовата диагностична програма и да поръчаш необходимите нови части. С конете, здравата се прецакваш. Най-напред, никой не знаеше какво става вътре в коня и не можеш да поръчаш нови крака, както правиш с колелата. Ако се счупеше крак — край. Нямаше как дори да се задели туй-онуй за резервни части. Трябваше да простиш с целия кон.

Гриф хвана седлото от дърво и кожа, възхищавайки се отново на сръчната изработка на незнайния майстор, а сетне го постави на коня си.

— Стой мирен, приятелче… — промърмори той — Знам, че мразиш това, колкото и аз, ама шефа ни иска и двамата на път…

Той придърпа плътно подпръга около корема на коня, после сви колана с още една дупка. Веднъж вече бе падал на забавен кадър от коня си под грубите освирквания на другарите си, и не смяташе да повтаря тази грешка.

Докато се взираше в Кадилак, Малоун изпитваше подобни опасения.

Мютите представляваха проблем, без който спокойно можеше да мине. Въпреки че преговаряше с мютите и съблюдаваше основните правила на мирното съвместно съжителство, той не споделяше снизхождението на Гриф. Малоун не харесваше мютите. Точка по въпроса. Но пък Малоун не беше ренегат, бягащ от Федерацията. Някои от мъжете, които ръководеше, бяха истински дезертьори — достатъчно смели да потърсят независимо съществуване на повърхността, но също и предателски боклуци. Малоун нямаше нищо против. Точно това го бяха изпратили да управлява: отряд по боклука. Малоун и основната част от ренегатската му банда бяха мексиканци — агенти на тайната организация, контролирана от командир-генерал Карлстром.

В капан между световете на трекерите и мютите, ренегатите бяха основно мародери, скитници, върлуващи по повърхността без определена цел и без дом, в който да се върнат. Смъртта беше единственото посрещане, което можеха да очакват от Федерацията. За щастие имаше обширни райони, които не бяха привлекли все още вниманието на пионерите и нямаше много мюти, като например Скалистите планини.

Но бучкоглавите не случайно избягваха тези планини. През шест месеца от годината бе толкова студено, а снегът — толкова дълбок, че никой не оцеляваше. Освен ако, разбира се, не си добре организиран и с подходящата екипировка. Карлстром се подсигури групите му да имат необходимите познания и екипировка, а всеки мъж бе внимателно подбран така, че да няма провали.

Като всеки биологичен вид, борещ се за оцеляване, ренегатите подлежаха на процеса на естествен подбор. Силните процъфтяваха, слабите загиваха. Голямата група обещаваше безопасност, приемственост и другарство. Организацията на Малоун предоставяше и другия жизненоважен елемент — силно ръководство. През месеците на формиране, отрядът му се бе превърнал в магнит, привличащ по-малки групи и отделни мъже, които до този момент бяха предпочитали съществуването на отшелници.

Във Федерацията, името на Малоун се спрягаше в информационната мрежа, управлявана от известни подривни елементи. За много хора в този междинен свят, Малоун вече имаше статуса на народен герой. Човек, преборил системата. Не отне много време името и приблизителното му местонахождение да тръгне от уста на уста в междинните станции и трудовите лагери. Не само неговото име се споменаваше шепнешком в разговорите. Имаше и няколко други, любезно предоставени от АМЕКСИКО заради потенциалните дезерьори — всички те подхранваха идеята за нарастващо съпротивително движение и относително безопасно убежище.

Само малцина от присъединилите се към Малоун разбираха, че са попаднали обратно в лапите на Федерацията, и бяха бързо елиминирани. Беше сладка операция — една от няколкото подобни наземни «ужилвания», които даваха възможност Първото семейство да държи пръста си на пулса на протестното движение. Осигуряваше се и непрестанен поток от кандидати за съдебни процеси по телевизията. Ако ешелоните не успееха да докарат достатъчен брой ренегати, то Малоун и другите като него оправяха баланса, като изпращаха нищо неподозиращи кандидати във внимателно координирана засада.

Ако зависеше от него, мютът в краката му сега щеше да е на път към Федерацията. Този Кадилак Девил присъстваше в списъка с издирвани лица. Беше заловен. Трябваше да бъде изпратен незабавно. Край на историята. Просто, чисто и лесно за организиране. Но не така го искаше Ханг-Файър. Ханг-Файър бе оперативното име на Стив Брикман, един мухльо, завършил Рио Лобо миналата година и служил за кратко като помощник-командир на борда на Луизианската дама. Малоун знаеше тези подробности, защото бе определен да подложи Брикман на заключителния му тест. Препятствие с потенциален фатален изход, измислено да провери куража и издръжливостта на кандидата. Брикман бе «опакован» — коленичил и завързан на кол, лице в лице с труп на трекер, който бе убил по време на военни действия.

Беше преминал изпитанието с отличен. Нямаше съмнение — Брикман беше първокласен войник, а последната му задача бе да проникне и след това избяга от Ни-Исан, водейки със себе си две важни мютски мишени: мютката Клиъруотър и Кадилак, по настоящем в краката на Малоун, който се опитваше от сума ти време да се отръска от влиянието на двойната доза Клауд Найн.

Клиъруотър бе сериозно ранена при изненадваща атака от отделил се скайхок. По молба на Брикман, Малоун и ренегатите му бяха раздигнали лагера и заминали, оставяйки ги да се оправят сами. Ако не беше умряла в ръцете му, то тогава Клиъруотър сега се намираше на борда на Ред Ривър. Кадилак имаше повърхностни рани и беше в безсъзнание заради същата градушка от куршуми.

Според Малоун, това беше идеална възможност да ги транспортират и двамата накуп. Две от три не беше лош резултат, но Брикман искаше целия пакет. Оставяйки Кадилак на свобода, той се надяваше да хване в капан третата си мишена — Мистър Сноу, силата на племето М'Кол. Ето защо Малоун бе натоварен със задачата да ескортира бучкоглавия до Шайен, Уайоминг. Пътуване, поставящо в сериозна опасност отряда му от ренегати.

Сега не беше подходящото време да пътуваш насам-натам. През април мютите ходеха на лов за «червенокожи» ренегати; ежегодното събиране на отцепници, които предаваха на Майсторите на желязото срещу стоки и които след това бяха транспортирани на изток. Малоун не беше планирал да напуска лагера, в който Брикман и приятелчетата му влязоха в средата на май.

Местоположението беше отлично, с добро покритие и течаща вода — идеално за дълъг престой. Беше избрано, защото АМЕКСИКО знаеха накъде е тръгнал Брикман и се очакваше да мине наблизо. В който момент Малоун, напълно случайно, трябваше да се появи и да поднови познанството им. Всичко си вървеше по плана, а в следващия момент, заради някакъв задник в скойхок и двама нещастници, които не го бяха предвидили, всичко отиде по дяволите, принуждавайки го да потегли на запад, когато всеки ренегат с акъла си се спотайваше по-ниско от тревата.

Единственото разрешение бе да се пътува нощем. Поради някаква си причина, дълбоко вкоренена в родовата им памет, мютите действаха само от изгрев до залез. След това ловуващите хайки и обходните патрули се прибираха или лягаха за през нощта. Не беше идеалното време да се пътува през страната, но след безброй години полева служба, Малоун се бе научил да познава терена и да придвижва хора и при най-неблагоприятните условия.

Но дори и така, той сериозно се изкушаваше да извика една небесна кука, която да разкара Кадилак от ръцете му. Но не той командваше тази операция. Заповедите от Майка бяха ясни и недвусмислени. Той трябваше да пресрещне Брикман в дадена точка от пътуването му, да прецени надеждността му и с одобрението на Майка, да му предложи съдействието си, ако и когато се наложи. Брикман действаше по устав, но все пак беше задействал вътрешната аларма на Малоун. Имаше нещо особено в него. Може би беше само инстинктивната антипатия на Малоун към чаровни синеоки момчета-първенци, но Брикман бе прекалено умен за собственото си добро, а многото хубаво не е на хубаво.

Предишната година шестима от хората на Малоун, включително и един съученик на Брикман, бяха изпратени на север да му осигурят подкреплението, което бе повикал, за да му помогнат да отвлече същите трима мюти. При последната радио връзка мексиканката Дона Лендквист бе докладвала, че отрядът е бил забелязан от хайка мюти М'Кол — познали ги по цвета на перата в косите им. Мютите изстреляли димяща стрела — знак, че искат да преговарят. Край на съобщението. Повече нищо не се чу за шестимата мексиканци. Брикман се движеше с това племе. Боядисан, напушен и целият в кожи. Доколко всъщност бе замесен в изчезването на подкреплението бе въпрос, който оттогава не оставяше Малоун на мира.

Той хвърли поглед към ясното небе, окъпано в лунна светлина, и видя как куп черни облаци се събират на хоризонта на север. Малоун бе хитър и изобретателен, но търпението не беше сред добродетелите му — особено когато ставаше въпрос за нежелани гости, и още повече когато гостът е мют.

След застрелването на Клиъруотър, Кадилак изобщо не се бе връщал в съзнание. За да избегнат разправиите, през последните два дни го държаха в наркотичен ступор. Подпомогнати от ясното нощно небе, бяха изминали седемдесет и няколко мили. Така или иначе, Клиъруотър беше извън обсег. Беше крайно време дивакът да застане на краката си, вместо да го влачат навсякъде. Когато Майка му каза да помогне на Брикман, той не знаеше, че това ще включва обгрижването на някакъв арогантен мют.

Именно това, а не самото придвижване, наистина го вбесяваше.

Той заби ботуша си в тялото на Кадилак:

— Хайде, събуждай се, бе копеле! Нямаме цяла нощ на разположение!

Кадилак се размърда сънливо:

— Да, да, няма проблем… — Очите му се се отвориха за момент, а сетне се затвориха отново, докато устата му се разтягаше в огромна прозявка.

Малоун отвори манерката си с вода и я изля върху лицето на Кадилак. Част от водата се стече в гърлото му и го задави. Той се търколи, кашляйки и плюейки, и най-накрая седна и се хвана за главата.

— Ставай на крака! Действай! Тръгваме! — Малоун мушна ръката си под лявата му подмишница и го изправи.

Кадилак се закрепи на крака и потърка лицето си. Сякаш цялото му тяло бе обхванато от странна летаргия.

— Мо-Таун! Чувствам се… — Очите му се разришиха, когато се фокусираха върху Малоун, а после обхванаха странното му обкръжение.

— Къде е Клиъруотър? А Брикман? — Той се намръщи при внезапната остра болка от многобройните си рани. Погледна лявата си страна и видя две прогизнали в кръв дупки от външната страна на бедрото на кожените си панталони. Имаше и дълбока драскотина на корема. Лицето му се изкриви в безпокойство. — Кой ме простреля?

— Не си ли спомняш? Може да е станало, след като се строполи.

Малоун му разказа как скайхокът се появил изневиделица и пуснал единичен откос през лагера, преди да завие към базата. Смътното предчувствие какво щяха да му кажат след това, накара Кадилак да завие от скръб. Той обгърна гърдите си с ръце и се залюля напред-назад.

— О, мила Небесна майко! Клиъруотър! Тя мъртва ли е?

— Не беше, когато си тръгнахме. Но беше ранена доста лошо.

— Ой-йеее! Всичко е по моя вина! Ами Брикман?

— Той е добре. Отърва се без драскотина.

Кадилак скръцна със зъби при новината:

— Нали! Ха! Типично! И вие какво направихте?

Малоун се постара да прикрие раздразнението си, че го разпитват по такъв безцеремонен начин. За кой се мислеше тоя, бе мамка му?

— Какво направихме ли? Най-доброто, което можахме. Не можехме да я придвижим в нейното състояние. Така че привързахме раните й с каквото намерихме и после се разкарахме оттам. Нямаше смисъл да оставаме, след като местоположението на лагера бе засечено. Следяха ни от въздуха през последните няколко дни.

На Кадилак съвсем му прекипя:

— Искаш да ми кажеш, че са я простреляли преди два дни?

Малоун погледна часовника си:

— Преди точно 54 часа и 12 минути.

— Защо не сте ми казали досега?

Малоун потисна импулса да фрасне Кадилак по устата.

— Защото нямаше какво да направиш, приятелче.

— Ха! — Кадилак усети металния вкус в устата си. — На Брикман ли беше идеята да ме натъпчете с наркотик?

— Да. Каза, че ще изпаднеш в истерия, и се оказа прав. Я се стегни, за Бога!

— Стегнал съм се! Той нямаше право да взема нещата в свои ръце! Трябва да се върнем за нея!

— Да не си луд? Единственото нещо, което можеше да я спаси, беше хирургическа операция. Лекарства като на Федерацията — не билковите простотии, с които се лекувате вие. Досега сигурно е умряла и са я погребали…

— Не! Не говори така!

Малоун пренебрегна прекъсването.

— Моята задача е да те върна при твоите хора. Не ти ли обеща Брикман точно това?

— Да, но…

— Без «но». Точно това ще направим, драги. Двама от моите хора позволиха оня самолет да ни изненада така. Така че, стига се обвинява за станалото. Разбирам, че Брикман е разстроен, задето отърва такъв готин задник, ама ти за какво се тръшкаш?

Кадилак обърса сълзите си от гняв и скръб с трепереща ръка, жадуваща да сграбчи Малоун за гърлото.

— Тя не му принадлежеше!

— Аз друго забелязах. За това ли се сбихте?

— Не. Сбихме се, защото Брикман е предателска, лъжлива жаба!

— Това изглежда малко несправедливо. Не ви ли помогна с Клиъруотър да избягате от Ни-Исан?

— Той не го направи, за да ни помогне! Измъкна ни, за да ни предаде на господарите си във Федерацията! Той не е ренегат! Работил е с мрежа от агенти под прикритие повече от година!

— Разбирам… — Малоун поразмишлява за момент. — Той каза ли ти нещо за тази мрежа, например името й или кой я ръководи?

Кадилак осъзна, че е казал прекалено много и вече съжаляваше за временната си загуба на контрол. Неприязънта му към Стив не бе изчезнала, но Малоун всъщност му беше непознат. Загадка, чийто мозък, поне за момента, беше недостъпен.

— Не. Но не виждам как сме могли да избягаме без външна помощ, която той е организирал. Ако се появи отново, може да го питаш. Само мога да кажа, че никой не е в безопасност, когато той е наоколо.

— Ще го имам предвид — каза Малоун. — Междувременно, забрави, че сме водили този разговор. Ако Брикман наистина отново се присъедини към нас, може да реша да не си разкривам картите за известно време. Ако си прав, и той е под прикритие, може да е в наш интерес да си мисли, че му вярваме напълно. Схващаш ли?

— Така мисля…

— Добре. Давай да тръгваме.

Малоун потупа приятелски Кадилак по гърба, после го побутна към чакащите коне. По-скоро би предпочел да счупи гърба на сополивия урод, но, също като Брикман, имаше работа да върши и роля да играе. Ролята на добрата душа Мат Малоун, приятел и защитник на изоставените мюти.

През юни 2989г. Дамата едва избегна сериозни щети при първия си сблъсък с племе на Плейнфолк, подпомагано от повелител. Хваната насред порой, Дамата успя да се отърве без особени щети, но в процеса загуби девет от десетте си пилота и самолетите им, плюс над осемдесет техници. Почти двойно повече бяха ранени.

През ноември 2990г., когато Дамата бе изпратена в снега на специална мисия, беше станало дори по-лошо. Зарядите с експлозиви, заложени от Кадилак и Клиъруотър, бяха разрушили напълно лечебницата и летателния вагон, а огнената приливна вълна, изригнала от кутиите с напалм и цистерните с течен метан под хангарната палуба, бяха преобърнали още три вагона, изпепелявайки екипажа по пътя си.

Изоставяйки петте преобърнати вагона, Дамата се формира наново и се отправи, както бе указано, към Монро/Уичита, все още недовършената дивизионна база в Канзас. Ранените членове на екипажа бяха стоварени още на входа и закарани в болница. Командир Хартман и екипа му от офицери, включително шефа на пионерите Макдонъл, бяха поставени под арест и изпратени в Гранд Сентрал да чакат процес. Оцелелите членове на екипажа, избегнали същото обвинение в «неизпълнение на дълга», бяха поставени под временното командване на екип от обучителния персонал във Форт Уърт. Именно те бяха докарали Дамата — победена и опозорена — на юг през Оклахома в относително безопасния роден щат и надолу по дългото спускане към депото.

Зимните месеци, чийто кулминационен момент беше празнуването на Нова Година, по традиция се прекарваха в «почивка и презареждане» (П&П). Беше период, когато пионерските екипажи приветстваха своя отпуск след осем или девет месеца на повърхността, и когато инженерите в депото започваха да се трудят по основния ремонт на композициите, подготвяйки ги за следващо нападение в света на синьото небе.

Дамата се нуждаеше не само от презареждане. Липсващите вагони трябваше да се заменят, да се отстранят щетите от огъня по няколко други, екипажът трябваше да се съвземе и разклатеният им боен дух да се заздрави.

Да се върне Дамата в бойна готовност беше сериозно начинание, но се оказа по-лесно, отколкото да се повдигне духа на екипажа. Въпреки щетите и жертвите, които бе понесла Дамата, Хартман и офицерите му с може би едно изключение, се ценяха високо от пионерите, които им служеха. Офицерът, който не се радваше на благоволението на войниците, беше капитан Бакстър, офицер по летателните операции. Той бе загинал във взрива на хангарната палуба в летателния вагон, заедно с Гас Уайт и другите пилоти, механиците, палубните работници и няколко пионера.
Шефът на пионерите на Дамата, Бък Макдонъл, чиято будност и бързи реакции бяха спасили предния команден вагон и екипажа му, бе освободен след два месеца арест. При краткото си появяване пред Съвета на оценителите, той бе информиран, че всички обвинения са свалени и му бе наредено да се яви на служба в Никсън/Форт Уърт. На излизане от съдебната зала бе посрещнат от командир на екипажа в СИНК-ТРЕЙН, който го привества обратно в редиците на пионерската дивизия.
Първата му задача беше да вкара новия екипаж на Дамата във форма, при това незабавно. Заради оперативни изисквания, обясни командира, няма да може да се възползва от четириседмичния отпуск, който му се полагаше. В обичайния си прям, но уважителен маниер, големият шеф на пионерите му отвърна, че това няма значение. След осем седмици в дранголника, той умираше от щастие да бъде отново войник.
Решението да се освободи Макдонъл се оказа печелившо. От Ден Първи се забеляза значително повдигане на духа при ветераните в екипажа, а новоназначените скоро откриха, че репутацията на безкомпромисния цербер Биг Ди* (*Големия Ди — бел.‍прев.‍) дори не отразява всичко, на което е способен. Втори заместник-екип офицери от постоянния персонал на депото помогна на екипажа със строевата подготовка, но с течение на седмиците дори Макдонъл се притесни от оглушителната тишина около назначението на нов командир на ешелона.
Най-накрая, в един ранноаприлски ден, когато екипажът бе събран за обичайния сутрешен преглед на войската в ешелона, Макдонъл закрачи покрай редиците зад дежурния офицер, а очите му блестяха.
Когато дежурния офицер приключи официалната инспекция на батальона и предаде командването на Макдонъл, старите кучета като Бад Нюз Лоугън* (*Лоугън Лошата новина — бел.‍прев.‍) разбраха,че има нещо гнило. _«Тряя да е нещо хубаво»,_ мислеше си той, _«Щот Големия Ди напрао ше се пръсне…»_
Макдонъл напрегна сили:
— Ешелонцииии, свобод-но! — прегърмя гласът му.
Батальонът застана в поза свободно с гръмовен тропот на ботуши, а ръцете им се кръстосаха на гърба.

— Добре, чуйте сега! — каза той със същия гръмогласен маниер. — От надежден източник знам, че дамата има нов командир, който ще пристигне съвсем скоро с екипа си от офицери! — Съобщението предизвика приглушен шепот. — Веднага щом се установят и им покажем кое къде е… — чу се лек смях в редиците — те ще изведат Дамата за пробен снабдителен курс до Абилийн, Сан Анджело и Брейди!

— След това отиваме на север — да преследваме мюти!

Батальонът отвърна с тържествуващ вик, размахвайки юмруци във въздуха. Макдонъл зърна приближаващо се превозно средство. Беше затворен модел с четири вагона. Той извика към екипажа:

— Ешелонции, Мииир-но!

Шефът на пионерите направи завой и прибра строевата си палка с месингов връх под лявата си подмишница, паралелно на земята.