На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето

— Продължавай…

— Следващата стъпка е да убедим Кадилак и Мистър Сноу, че ако намерим начин да се качим на борда на Ред Ривър — може би с помощта на ренегатите на Малоун — тогава ще успеем да спасим и Роз, и Клиъруотър. А може би дори да пленим композицията.

Торн Уоткинс, седящият от дясно на Стив, наруши тишината с отсечения си смях:

— Нима смяташ, че ще ти се вържат?

— Ако планът на Малоун е достатъчно добър, да.

Уолис изглеждаше озадачен.

— Но в срока, който споменаваш, Алфа-Браво все още ще е твърде зле, за да бъде придвижвана, както обясни Роз.

— Знам това, ти също го знаеш. — каза Стив — Но те не го знаят. И аз не възнамерявам да им кажа.

— Нека пак да прегледаме нещата. — Уолис събра ръце в молитвен жест пред устата си и събра мислите си. — Ти предлагаш да оставим двата ти оставащи обекта и група мюти да се качат на ешелона и после да им приложим някакъв капан.

— Точно така.

— И след като Кадилак и Мистър Сноу бъдат заловени, а другите бучкоглави — неутрализирани, ще го направим да изглежда, все едно атаката е била успешна. Всичко точно ли е дотук? — попита Уолис.

— Перфектно — каза Стив.

— В който момент останалите от племето ще се втурнат към композицията да плячкосват и…

— Ще им го наврем отзад. — довърши Невил.

Уолис сдържа раздразнението си от прекъсването.

— Всичко това изисква детайлно планиране. Тоест, ние искаме мютите на влака, но не искаме да се разбеснеят…

— Ето защо ни е необходимо време — каза Стив. Първо, за да го подготвим и второ, за да може Малоун да пробута идеята на Кадилак.

— Защо ти не го направиш? — поинтересува се Невил.

— Заради личните проблеми, които споменах. Той не ми се доверява изцяло. Но пък, това важи и за теб, майоре.

Предизвикателството накара Невил да се усмихне:

— Аз не бих се изразил чак така. Четох какво си направил в Херън Пул и трябва да призная заслугите ти. Първокласна операция. И не мисли, че ми пука за боите, които носиш. И аз съм бил в бояджийницата няколко пъти. Но винаги съм малко нащрек спрямо мексиканци, навлезли толкова дълбоко в самоличността си под прикритие, че някой път нямат измъкване.

Стив овладя гнева си.

— Слез долу и я погледни, майоре. Огледай я внимателно, после се върни и ми кажи с ръка на сърцето, ако не знаеше отпреди, щеше ли да повярваш, че е мютка.

Невил се изсмя:

— По цветовете на кожата, естествено.

Стив набра левия си ръкав до лакътя и му показа ръката си.

— Боядисани са, майоре. Точно като тези. Под тях кожата й е същата като твоята и моята. Всичко, което е нужно за промяната, е шепа розови листа, натрошени и потопени във вода. Сложи я под душа с някоя като Роз и няма да можеш да ги различиш.

— Няма значение как изглежда отвън. Отвътре тя пак си е мютка.

Стив не се отказа:

— Но не ти ли се струва странно, че раса, официално класифицирана като получовешка, може да произведе екземпляри, които ходят, говорят, изглеждат и мислят като истински хора?

Уолис изглеждаше угрижен.

— Стив, не мисля, че това има някаква връзка с…

— При цялото ми уважение, сър, аз мисля, че има сериозна връзка. Майор Невил постави под съмнение моята надеждност, и хвърли няколко половинчати обвинения в неподчинение, колкото да не е без хич. Моята защита зависи от статуса на мютите и мястото им в голямата картина. Те са врагът. Те са срещу всичко, което Федерацията представлява. Няма спор за това, но…

— Радвам се да го чуя — промълви Уолис.

— Но присъствието на мюти като Кадилак и Клиъруотър, които са много далеч от получовешкото, даже са по-близо до свръхчовешкото, поставя под въпрос всичко, което Първото семейство ни е учило за мютите. Плейнфолк имат отговор на този въпрос. Те твърдят, че преди Холокоста, мютите и трекерите са били членове на едно и също общество. На една и съща раса. Човешката раса.

Уолис се намеси, гласът му кънтеше от гняв.

— Това е достатъчно, Стив! Навлизаш в твърде опасни води.

— Видяхте ли какво имам предвид за тоя? — каза Невил. — Опита се да пробута същите малоумни истории и на Съвета на оценителите — Той изгледа триумфално Стив. — Какво ти направи тая, бе Стив — издуха ти мозъка през оная работа?

Внезапно Стив бе обхванат от непреодолимото желание да се хвърли през масата към Невил и да му избие зъбите в гърлото, но тогава Роз влезе в главата му и го накара да се успокои.

— Прав си, майоре — каза той сговорчиво. — Май си го изпросих. Когато човек е бил толкова дълго сам и тъкал на два стана, понякога е трудно да видиш истината.

— Наясно сме с този проблем — отвърна Уолис. Затова тази временна липса на разсъдък няма да се отбележи. А що се отнася до теб, Джейк, може би ще свършим с всичко това по-бързо и по-конструктивно, ако преразгледаш отношението си. Ние не сме Съвета на оценителите, а Стив не е подсъдим. Ние осмината сме от един отбор.

Невил прие това с кимване, но не беше щастлив.

— Окей, да се върнем на темата. Стив, ти казваше, че Кадилак не ти се доверява изцяло…

— Наречи го прокрадващо се съмнение. Чувствата му са смесени, защото съм го измъквал от няколко опасни ситуации. Но както ти каза, той не е идиот. Нямаше как да избягаме от Ни-Исан без помощ отвън и дойде моментът, в който нямаше как да го крия повече. Така че си признах — бях агент под прикритие, изпратен да ги заловя и тримата. Казах му, че насила съм приел задачата, защото Федерацията е заплашила, че ще убие Роз, ако откажа.

— И той повярва ли ти? — попита Уолис.

Стив сви рамене:

— Поне го прие. Това беше единственият начин да избяга от Ни-Исан. Мисля, че наистина повярва, когато обезвредихме сайд-уиндъра и мексиканските пилоти в Лонг Пойнт и завзехме самолетите. Оттам нататък нещата взеха да се оправят, докато…

— Докато той и мютската кучка долу не взривиха четири от нашите самолети в небето и не поставиха екслозиви на Келсо и Казан! — Очите на Невил ясно показваха какво е мнението му за приноса на Стив към военното дело.

Стив си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Вече обясних това. Не знаех, че Келсо и Джоди са пълни с експлозиви. Дори самите те не знаеха! Племето М'Кол беше смазано от Дамата. Кадилак и Клиъруотър се възползваха от възможността да изравнят резултата. Но имаше и друго — те ме подложиха на изпитание. Искаха да видят накъде ще скоча, ако започнат да избиват моите хора. Аз пламенно възразих, но само на основание, че ударът срещу Дамата не беше нужен. Всяка моя силна реакция щеше тотално да разруши прикритието ми. Но нямаше как да спра Клиъруотър да не използва магията си срещу скайхоковете, дори и да исках.

Той се обърна към Невил.

— Когато понаучиш това-онова за повелителите от първа ръка, ще разбереш защо в един момент в битката при Херън Пул, имаше петдесет-шестдесет самураи, които се опитваха да я убият. Мъжагите с мечовете така и не успяха да влязат в ръкопашен бой с нея, а стрелите просто се разлетяваха от стената от светлина, която я обгръщаше.

Устните на Невил се свиха в гримаса.

— И след всичко това, някакъв пич в скайхок на път за вкъщи изпразва пълнителя и ето на — при нас е. Няколко дузини добре прицелени куршуми. Само това е било необходимо.

— Просто щастлива случайност. Едно на милион шанс, само защото умът й бе зает с друго. — каза Стив — Но не се тревожи, знам накъде биеш. — Гласът му зазвуча грубо — Все още смяташ, че ония тримата можеха да бъдат прибрани без цялата суматоха. Не е ли така, майоре?

— Просто упражнявам традиционното си право да участвам в открита и честна размяна на мнения…

— Джейк не си пада по екстрасенсите — обясни Уолис.

Стив се усмихна:

— И аз не съм във възторг, че съм един от тях.

— Винаги съм твърдял, че няма нищо на този свят, което един куршум да не може да излекува.

От изражението на Уолис стана ясно, че става въпрос за отдавна продължаващ спор.

— Е, ами, ти все това повтаряш, Джейк, но и двамата знаем, че комитетът, който понастоящем изучава тактическата полза от псиониката, е на съвсем различно мнение.

— Че така ще кажат, ами как? — Невил забеляза как Уолис се смръщи и се обърна към Стив. — Е, кажи де, след удара по ешелона, подобриха ли се взаимоотношенията ти с Кадилак?

— Да. Когато започнахме да бягаме на запад, той имаше други грижи. По това време вече беше обладан от тезата «Аз съм водача на Избрания». Аз се правех, че му вярвам. Всичко беше наред, докато не попаднахме на Малоун и на Кадилак му свърши сакето, а скоро след това получих сигнал от Роз. Майка я настанила на борда на Ред Ривър и я пратила на север да помогне в неутрализирането на Клиъруотър. Изпращайки влака в Небраска и движейки го паралелно на нашия маршрут, Майка се надявала, че Роз ще съумее да поддържа ума ми ясен. Да попречи на Клиъруотър да ми направи онова, което бе сторила с Келсо и Джоди.

Невил се изхили сухо.

— Точно затова ти направихме пълен обиск, преди да те пуснем на рампата.

— Мъдър ход. Но както и да е, може и да беше голяма грешка, но казах на Кадилак, че Роз е осъществила контакт и че е на Ред Ривър. И заради историята, която му бях пробутал преди, как съм приел насила задачата, защото са заплашили живота й, трябваше да го излъжа, че ще опитам да я спася. Щеше да изглежда странно, ако бях пасувал на възможност, която се пада веднъж в живота, вместо да я приветствам. Нямах ясна идея как точно щеше да стане, всичко беше на прима виста. Но предположих, че ако М'Колите се съберат с ренегатите на Малоун — може би дегизирани под някаква форма — може би ще успеем да го осъществим.

— И как реагира Кадилак?

— Каза, че атаката над ешелона е точно онова, което Федерацията иска да направим. Ето защо били пратили Роз на борда. Тя била примамката за мен, ако наистина съм бил минал на страната на мютите. В следващия момент едва ли не направо ме обвини, че съм готов да продам хората му надолу по реката, само и само да я спася. Както казах по-рано, М'Колите вече бяха претърпяли тежки загуби при нападението над Дамата. Кадилак не възнамеряваше да повтаря грешката, повеждайки ги към капан. От друга страна, ако казвах истината, ако наистина бях верен приятел на Плейнфолк, той пак не беше подготвен да остави племето да бъде избито, докато спасява природената ми сестра. И в двата случая губеше — Стив сви рамене. — Оттам нататък нещата се влошиха, и докато се опитваше да ме намушка с нож, бяхме уцелени от скайхока.

— Ами тогава защо бе, мамка му, обсъждаме дали да подготвим фалшива атака над Ред Ривър? — настоя Невил. Очите му огледаха останалите членове на ударната група, а сетне се спряха на Стив. — Ако тогава мютското лайно не е било готово да поведе в атака племето си, защо в името на Семейството, ще реши да го стори сега?

Стив се опита да изглежда търпелив и разумен.

— Защото ситуацията се промени. Клиъруотър е на влака!

Невил се ухили злобно:

— Леле, как ми се ще да съм там, като му кажеш. Умирам си да видя как ще се измъкнеш от ситуацията!

— Ще се оправя…

— Какво ще му кажеш? — запита Уолис.

— Ще му кажа, че е бил прав. Моята идея да измъкна Роз от Ред Ривър е била абсолютно налудничава. И същото важи за Клиъруотър. Няма начин някой да се качи на борда на този ешелон и да я спаси. Той просто трябва да се благодари, че е жива и да приеме, че сега тя е затворник на Федерацията.

— Каква смяташ, че ще е реакцията му? — попита Уолис.

Стив се усмихна.

— Познавам го този като петте си пръста. Ако аз кажа, че тя не може да бъде спасена, той ще се опита да ме обори. Ще приеме идеята за нападение над ешелона, защото няма да я чуе от мен, а от Малоун. Именно той трябва да му я пробута. И трябва да го направи ловко, така че Кадилак да си помисли, че всичко е негова идея.

Уолис поумува над идеята.

— Може и да се получи. Някой вижда ли пропуски в плана?

— Да — отвърна Хана — мексиканецът седнал между Роз и Невил от другата страна на масата. — Вярвам, че нашето приятелче тук разбира мютите, но не можем да организираме атака над Ред Ривър, без одобрението на шефа.

— Окей, да кажем, че го получим. — отново се намеси Невил — Не виждам как СИНК-ТРЕЙН ще се съгласи да рискува Ред Ривър, а и Фарго също няма да се зарадва много.

— Ако Майка и П-Г одобрят плана, СИНК-ТРЕЙН и Фарго изобщо няма да имат думата. — каза Уолис с изненадващи стоманени нотки в гласа. — Продължи, Рей. Да предположим, че ни дадат зелена светлина…

Хана продължи:

— Добре. Да кажем, че после измислим работен план. План, който има разумни шансове за успех от мютска гледна точка, но който можем да обърнем, когато дойде време да щракнем капана. Въпросът е как можем да сме сигурни че, първо, бучкоглавите ще му се вържат и второ, ще го последват.

— Там се намесвам аз — каза Стив. — В момента, в който разбера, че Кадилак сериозно обмисля да спаси Клиъруотър, ще се противопоставя на цялата идея. Това само ще го подтикне още повече. Но за да изиграя ролята си както трябва, ще трябва да знам точно какъв е плана.

— Разбрано — каза Уолис. — Ако успеем да задействаме нещата, ще се свържем с Малоун.

Стив поклати глава.

— Твърде рисковано е. Аз и той трябва да стоим на една ръка разстояние. Малоун трябва да се води от Кадилак и привидно да не ми се доверява. Но не много, иначе хората му ще се чудят защо още не ми е пратил куршум в гърлото. Само трябва да показва нежелание да ме запознае с техния план. Това ще окуражи Кадилак и Мистър Сноу да повярват, че Малоун е с тях.

— Тогава как ще се свържем с теб? — попита Уолис.

— Чрез Роз.

Досадният Невил пак се обади:

— Че защо да не използваме нормални комуникационни канали?

— Радио-ножът ли имаш предвид? Твърде рисковано е — каза Стив. — Веднъж вече ме хванаха. Ако искаме да ги закопаем здраво, трябва да ми имат пълно доверие. На път съм да го постигна. Кадилак е отделен проблем. Сблъсък на характерите. Ние сме съперници. Той иска да е по-добър във всичко, което умея аз. Нямам такъв проблем с Мистър Сноу. Той има ум като бръснач и е проницателен, но с него успях да установя така да се каже «работни взаимоотношения». Той ме харесва, а това е още една причина Кадилак да не ме долюбва. Той е ревнив.

— Как ще реагира Мистър Сноу на новината, че си изгубил Клиъруотър? — попита Парсънс. Беше седнал между Роз и Уолис.

— Ами, със сигурност ще го разглежда като проблем, но не е кой знае какво. Благодарение на Роз, поне ще мога да му кажа, че е жива и в добри ръце.

— Но дали ще подкрепи плана на Кадилак за Ред Ривър?

— Ще му се наложи. Племето няма да атакува ешелона, ако той не е там да ги предвожда.

Парсънс настоя:

— Да, но откъде знаеш, че ще го стори?

— Защото е стар. Вече е на финала и почти си е изгърмял патроните. Повелителите умират по малко всеки път, когато призовават сила. Не им се разминава безнаказано. Всеки път, когато призоват нещо наистина голямо, собственият им живот виси на косъм. Не се шегувам. Виждал съм го. Очите им са мъртви, телата им са празни обвивки. Отнема време, докато презаредят батериите. М'Колите ще се втурнат с всички сили да спасяват Клиъруотър, защото тя е наследницата на Мистър Сноу. Без повелител, те не могат да задържат позицията си на най-могъщо племе от рода Ши-Карго. Те са свършени. Ето защо той ще ги поведе срещу Ред Ривър.

Стив се усмихна:

— И като почетен член на Плейнфолк, аз ще бъда неотлъчно до него.

— Не забравяш ли нещо? — каза Невил, очевидно невпечатлен от уверенията на Стив. — Нещо, което ни каза преди малко? За твоето приятелче Мистър Сноу, Носителя на бури? Не е ли това името, което мютите дават на някой, който притежава седем от деветте така наречени Кръга на Властта?

— Да…

— Супер. Говорим за човека, който според теб може да ни издуха на майната ни. И ти предлагаш да го пуснем да си вее байрака из Ред Ривър. Сигурно си се побъркал!

— О, така ли? — сопна се Невил — И откога така?

— Защо не попиташ нея. — каза Стив.

Нетърпелив да успокои духовете, Уолис започна с помирителен тон:

— Ако това е истина, може да доведе до интересно развитие на нещата. Има ли, хмм, начин да потвърдиш твърдението, което природения ти брат току-що направи?

— Какво, сега ли? — попита нервно Роз.

— Ами да. Разбирам, че не сме под заплаха от повелител, но ако може да ни направиш задоволителна демонстрация на, хмм, умствените си сили, които би използвала в такъв случай, това… би било изключително полезно.

Невил се засмя:

— За бога, не вярвате наистина в тия щуротии, нали?

— Джейк, затваряй си устата, разбра ли? — Уолис кимна на Роз. — Така ли ще го направиш? Докато ние седим на масата?

— Да, няма проблем. — Роз постави ръцете си на масата, затвори очи и задиша дълбоко. — Приближете столовете, колкото се може по-близо.

— Да си затворим ли и ние очите? — запита Уолис.

— Не - отвърна Роз. — Искам да се насладите на гледката.

След думите й, стаята се разми пред очите им. Стив почувства полъх по лицето си. Погледна нагоре и видя ясно синьо небе над главата си, простиращо се до безкрайно далечния хоризонт, поръбен с облаци. Седяха около масата на открито! Разбира се, беше халюцинация. Но те всички я споделяха, а детайлите бяха изумителни. Толкова реалистични! Беше фантастично!

Роз изглеждаше невероятно спокойна, в рязък контраст с отряда, който се бе парализирал от страх. Стив погледна надолу и разбра защо. Тази халюцинация не бе просто фантастична, беше направо ужасяваща. Заедно с другите хора на масата, той се намираше на тесния връх на ерозирала скала, поне на хиляда фута над равнината отдолу. Равният връх на скалата бе широк, колкото да побере масата и тръбните метални столове. И най-малкото движение назад можеше да ги преобърне през ръба!

Ох, мамка му! Стив хвърли тайно поглед към ужасната пропаст и реши, че може да мине и без тази демонстрация. Когато летеше, не изпитваше страх от височини, но да те закрепят едва-едва на ръба на отвесна пропаст беше друга работа. Малко му прилоша. Това не е истина, си повтаряше той. Аз седя в болнично отделение на горната палуба на ешелон. Но умът му подсказваше друго. Небето, бризът, върхът на червената скала бяха реалност. Както и замайващата сила, която го привличаше като магнит към равнината в подножието!

Овладявайки импулса си да се хвърли в пропастта, Стив плъзна внимателно ръце през масата. Първоначалната му идея беше да се обезопаси, като сграбчи китките на Роз, но когато десницата му се докосна до лявата й ръка, той усети разтърсващ електрически заряд, който отблъсна ръката му във въздуха. За щастие, зарядът го раздруса настрани, а не назад. Той успя да хване далечния ръб с лявата си ръка. Нямаше много пространство, защото на всички на масата бе дошла същата идея.

Не се паникьосвай, Брикман. Нищо няма да ти се случи. Сестричката ти просто показва на тази банда тъпанари на какво е способна… Стив чу сподавен вик откъм Невил. Погледна между главите и над протегнатите ръце и разбра защо Невил е разтревожен. Скалата имаше два върха. Столът на Невил се намираше на втория, по-малък връх, на около шест фута от масата. Върхът бе широк, колкото да побере стола. Невил седеше, вцепенен от страх, здраво стиснал седалката, а краката му стърчаха във въздуха. На Стив му стана още по-лошо, само докато го гледаше. Той затвори очи и се опита да се свърже със сестра си. Добре, Роз, доказа се. Хайде сега, извади ни от този кошмар…

— Ей, пичове! Моля ви! Помогнете ми! — мъжкарския отсечен говор на Невил се бе превърнал в сподавено блеене.

— Шегуваш ли се? Едно погрешно движение и всички ще се озовем в пропастта.

Гласът на Невил премина в неистов крясък — Ааааа! Ааааааа! Аааааа! Стив се насили да погледне към него. Вторият връх бе започнал да се рони. Столът на Невил се накланяше назад. Мексиканците не смееха да се наведат напред от страх да не обърнат баланса в другата посока.

Беше залепен за стола, с изпъкнали очи, устата му потрепваше гротескно, предусещайки най-страшното. Стив зърна как гумените подметки на ботушите на Невил хвръкнаха във въздуха и после стисна очи, докато столът се преобръщаше, събаряйки мексиканеца в пропастта. Звукът от писъка на Невил го вкочани. Чу се тежко тупване и трясък на счупен метал.

Бризът по лицето на Стив внезапно изчезна. Той отвори очи и видя, че Роз го наблюдава. Масата отново се намираше в болницата, но на седящите около нея хич не им се вярваше.

Те се спогледаха, шокирани, останали без думи, после всички очи се насочиха към мястото на Невил. Столът му лежеше на земята, а Невил се бе изпружил по гръб до него. Рей Хана и Дарил Коутс, мексиканеца от ляво на Стив, изправиха стола му и му помогнаха да стане.

Невил трепереше неконтролируемо, а около чатала му се образуваше все по-голямо тъмно петно — беше се напикал. Той сграбчи масата, за да се успокои, докато Хана и Коутс му помагаха да седне обратно на стола.

— Кристо! Имах най-ужасния… — Той се спря, когато видя напрегнатите им лица. — Ка… Какво стана?

— Добър въпрос…

Ако се съди по пребледнялото лице на Уолис, и той бе преживял нещо ужасно, също като останалите. Той погледна притеснено Роз и гласът му потрепери:

— Благодаря ти. Да… това беше, хммм… много показателно. Аз нямах и… — Той прочисти гърлото си и гласът му се качи с една октава. — Защо вие двамата не проверите състоянието на вашия пациент, докато ние, хммм…?

— Разбира се — отвърна Роз.

Ударната група наблюдаваше в пълно мълчание как Стив я последва навън. Хана затвори вратата зад него.

Докато слизаха по стълбите, милион въпроси кръжаха в главата на Стив. Беше разтърсващо преживяване. Краката му бяха като желе, но той се опита да звучи естествено:

— Голяма каскада направи там. Впечатлен съм.

Две стъпала пред него, Раз се обърна назад и се усмихна:

— Това е само началото.

Усмивката й бе същата усмивка, която той добре познаваше, но погледът в очите й беше на непознат човек. Имаше и нещо друго. Той говореше през цялото време, а тя слушаше, но през повечето време той беше не повече от неин говорител. Роз му слагаше думите в главата.

Тук има сили, които не разбирам, помисли си Стив. И за първи път в живота си сестра му го изплаши…

> Глава 3
Кадилак се размърда, докато ефектът от приспивателните започна да отминава.

Гриф, ренегатът, който пазеше мюта, се изправи, когато Малоун се приближи.

— Още пет-десет минути и ще е на крака.

— Чудесно. Оседлайте конете. Да използваме максимално луната.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да вървя пеша, а коня да носи само екипировката ми.

— Хич не ми пука какво предпочиташ — сопна се Малоун. — Качваш се на скапания кон и се научаваш да яздиш като всички останали! Уилко!

Гриф отстъпи извън обсега на юмруците и ритниците на Малоун, после се втурна към редицата вързани коне, които бяха наследили от странното трио пътуващи мюти.

Тези тримата, дошли от изток, не се държаха като типичните видиотени бучкоглави. Всъщност, ако се съди по това колко време Малоун разговаря с тях преди въздушната атака, явно бяха нещо супер специално.

Любопитството на Гриф се изчерпваше с това. Малоун беше кораво копеле и, ако по някаква причина беше решил да се сприятелява с група мюти, то това си беше лично негова работа. Човекът знаеше какво прави и всеки, който си вреше носа, където не му е работа, получаваше набързо урок, който никога нямаше да забрави. Всеки ренегат, достатъчно глупав да забрави първия урок, не оцеляваше след втория.