На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето

— Е, не точно си говорим, но можем да си предаваме конкретна информация. Като да чуеш глас в главата си, но гласът не е реален. Звукът не преминава физически по въздуха. На същия принцип като радио предавателя е, но става въпрос за мислени вълни. Гласът, който споменах — всъщност не го чуваш, а си представяш, че го чуваш — както когато хората ти говорят в сънищата. Виждаш как се движат устните им, има смисъл в онова, което си казвате, усещаш гласовете им, но няма звук. Защото сам по себе си мозъкът ти не произвежда звук. Трябва му език, дробове и ларинкс да ти каже какво си мисли, и не може да разшифрова външен шум, без да го филтрира през ухото.

— Май схванах — каза Малоун.

— От друга страна, — продължи Стив — ако предаваш чувство — радост, болка, ужас, или образ на конкретно място, не ти трябват думи. Преживяваш същото усещане, образите в другия ум се предават едновременно и в твоя. Виждаш, каквото виждат те, докато се случва. По начина, по който мозъка ти си представя всякакви неща, докато слушаш как някой говори — точно както правите вие сега.

— Именно това не ми дава мира — каза Малоун. Как ще знаеш, че това са мислите на някой друг, а не твоите собствени?

Стив сви рамене:

— Просто знаеш. Усещаш нещо каго гъделичкане и хлад. Не мога да го обясня, но ако ти се случи на теб, ще разбереш какво имам предвид.

— Нима може да се случи и на мен? Може ли природената ти сестра да предава сигнали на когото си поиска?

— Не. Все едно КЪЛЪМБЪС да предава информация на човек, чиято работна станция не е оборудвана с ВДУ. Мозъкът ти трябва да е в състояние да прави правилните връзки. Само не ме питай какви са те. Открихме, че притежаваме тази способност, защото отраснахме заедно. Май бях на шест или седем, когато започна всичко. За нас беше само игра. Може би има и други, но с мен никой друг не се е свързвал. Роз е единственият ми контакт и обратното.

— И какво прави тя сега?

— Не мога да ви кажа. Истината е, че колкото повече пораствах, толкова повече се плашех от това, което правехме. Във Федерацията не е добра идея да си твърде различен от останалите. Особено в тази област. Твърде много прилича на мютска магия. И освен това, на кого можеш да кажеш, без да се забъркаш в неприятности? Ето защо аз затворих тази част от съзнаието си, не отговарях и се опитвах с всички сили да не я допускам. Най-накрая се получи. Или пък тя се отказа.

— И как така сега сте пак във връзка?

Стив осъзна, че Малоун продължава разговора не само заради Кадилак и собствената си роля. Той го разпитваше и от името на Карлстром.

— Случи се, когато излязох за първата си наземна солова мисия и зърнах за пръв път света на синьото небе. Шокът отвори наново портала между нас. Но много странни неща се случиха в този ден.

— Знам какво имаш предвид. Може да ти спре дъха. — Малоун все още се опитваше да се окопити в този свят, въпреки предаността си към федерацията. — Още ли няма вест от Роз? — настоя той.

— Няма. Ако реши да се включи, ще го направи.

Малоун се изсмя презрително.

— Като го видя, тогава ще повярвам! Ти си човек на място, Брикман, но като повечето бързаци, главата ти е пълна с измишльотини!

— Да, знам как ти звучи всичко това. Надявам се да те убедя в правотата си, ако имаме време.

Малоун посочи Кадилак с палец.

— Него трябва да обработваш. Знаеш ли за какъв те мисли така нареченият ти приятел? За агент под прикритие на Федерацията!

Стив посрещна новината със сух смях.

— Така ли…

Кадилак, напълно неподготвен за смущаващото разкритие, заекна:

— Ама.. аз.. чакай малко! Аз не казах точно това…

— Няма проблем — каза Стив приветливо. — Можеше да се очаква, че ще се опиташ да си върнеш. — Той се обърна отново към Малоун — Имаме си лични проблеми за изглаждане.

— Да, бе, досетих се — захили се Малоун. — Нещо във връзка с това, че чукаш момичето му.

Стив настръхна при тази реплика, но нямаше какво да направи по въпроса. Малоун бе твърде голям и твърде зъл, а Стив се нуждаеше от пълното му съдействие.

— Абе, дълга история…

— Спести си я — отряза го Малоун. — Съвсем съм изпушил.

Тази фраза произхождаше от пушачите на трева рейнбоу и означаваше, че са се преситили от психеделични фантазии.

Докато Малоун се завърташе на пета, Стив сложи ръка на челото си.

— Чакайте! Роз се свързва!

Ренегатът спря, видимо раздразнен. Кадилак скочи от камъка, на който седеше.

— Съобщението е за теб. От Клиъруотър. — Той се намръщи и изломоти следващите няколко фрази, а сетне ги повтори на Кадилак. — Иска да я спасиш от ешелона.

— От Ред Ривър? Нищо работа! — подигра се Малоун.

— И Роз също. Тя иска да се присъедини към нас. — Последва напрегната пауза и после Стив продължи — Наредили са ешелона да остане в Небраска… и да патрулира на запад по поречието на река Плат.

— Сигурен ли си, че ще задържат Клиъруотър на борда?

— Да — Стив отново се концентрира. — Твърде е рисковано да тръгне по въздух, а не могат да я стоварят някъде, защото останалите ешелони са ангажирани другаде.

— Има нещо гнило в цялата тая работа. Знам, че тази твоя природена сестра работи и за двата лагера, но защо Ред Ривър ще си хаби времето заради някаква си мютка? Една повече или по-малко, какво им пука на тях? Защо я държат жива? Има ли нещо, което не си ми казал?

Стив погледна за одобрение към Кадилак и получи разрешение да говори:

— Държат я жива, защото знаят, че е важна за племето М'Кол. Тя е повелител. Много мощен повелител. Това не е шега. Като истински динамит е.

— А те откъде знаят? Ти ли им каза?

— Не. Казах го на Роз, когато се видяхме в Гранд Сентрал в началото на миналата година. По-късно открих, че разговорите ни са били подслушвани.

— Е, и?

Стив затвори отново очи и прокара пръсти през веждите си.

— Ами! — възкликна Малоун — Нямат никакъв шанс.

— Привидно нямат. Но племето се предвожда от друг могъщ повелител, наречен Мистър Сноу. Той е стар, но все още може много да им напакости. Аз бях на борда на Луизианската Дама, когато той едва не я потроши през 2989г.

Малоун изглеждаше подходящо изненадан:

— Имаш предвид битката при река Нау анд Ден? Дори аз съм чувал за нея. Леле! Това той ли беше?

— Да, той беше! — възкликна Кадилак — Аз също участвах в тази битка!

Малоун погледна мюта с новооткрито уважение:

— Така ли било? Е, трябва да ти се признае. Не е тайна, че не съм във възторг от твоите хора, но това е нещо, с което можеш да се гордееш. Не се случва често Федерацията да подвие така опашка. Ех, как ми се иска да бях там!

Кадилак изпъна рамене.

— Плейнфолк сами водят битките си!

— Да, бе, да. Но това не е причина да не съберем глави и да не помислим заедно. Аз знам как работят проклетите неща. Всъщност, доста от моите момчета са служили по ешелоните. Кой знае? Може да ни хрумне някоя идея…

Кадилак не отговори.

Малоун хвърли поглед към Стив:

— Да речем, в името на спора, че заловите влака. Горе-долу в добра форма. Какво ще го правите с мютските ти приятели, щом измъкнете Роз и Клиъруотър от там?

— Това ще каже Кадилак. Мен ако питаш, нищо няма го правят. Докато приключат, няма да е останало нищо за правене.

Новината предизвика у Малоун дълбока въздишка на съжаление.

— Срамота е — такава първокласна бойна машина! Жалко, че не можете да измислите начин хем да измъкнете приятелите си, хем да я запазите непокътната. Ако М'Колите превземат Ред Ривър и оставят моите момчета да го командват, ееех… — Малоун се ухили — Тогава Федерацията ще види що е битка!

— Да, ще види — съгласи се Стив. — А ако сложиш ръка и на няколко скайхока, ето Кадилак знае да лети.

— Без майтап…

— Да, истински ас е.

Без да знае, че Стив го наблюдава изкъсо, Кадилак изпъна рамене, а гърдите му се надуха като на петел сред кокошки.

— И не само това! Аз проектирах и построих самолети с ракетно гориво за Майсторите на желязото в Ни-Исан!

— Тъй ли? — Малоун се обърна към Стив. — Как така не ми разказа за това в лагера?

— Споменах ти, че той е нещо специално.

— Да, но не разбрах, че е _{s}толкова_{/s} специален.

Стив сви рамене:

— Както вече казах, дълга история.

— Добре де, смятам, че тук се очертава нещо добро. — Малоун положи бащински ръка върху рамото на Кадилак. — Как ти звучи това, приятелче? Дай ни част от печалбата, и ако успеем да превземем ешелона, ще те сложим начело на въздушните сили!

Стив се изсмя отвратено:

— Е, стига де, момчета! Стига сте се закачали! Това е мечта от рейнбоу лула! Няма начин М'Колите да заловят ешелон. Не казвам, че Мистър Сноу не може да го потроши. Почти го направи при река Нау анд Ден. Но да заловиш ешелон в добро работно състояние! — Той отново се изсмя — Представяш ли си как командира на ешелона спуска рампата и пуска разбесняла се банда мюти на борда?

Малоун смръщи вежди:

— Не, но…

— Именно. Пълна загуба на време е даже да се мисли за това. Кадилак и аз вече сме го обсъждали. Точно с това започна спора и се стигна до ножовете. Аз исках да се опитам да спася Роз. Той каза, че няма начин да стане. И беше прав.

— Не казах, че няма начин — намеси се Кадилак. — Казах, че няма да рискувам живота на хората от племето си в опит да спася природената ти сестра.

— Както кажеш, Кади. Повече няма да споря с теб. Веднъж вече наруших кръвната си клетва и виж какво стана. Загубих Клиъруотър.

— И двамата загубихме Клиъруотър. Но тя не е изгубена завинаги. Тя е жива, благодарение на теб, и ни моли да я избавим!

— Не забравяш ли пророчеството? Не се ли предполага тя да отиде във Федерацията? Тя попита Мистър Сноу дали ще умре в мрака на техния свят и той рече _{s}«Не, ще живееш.»_{/s}

— Освен гадател, аз съм и летописец — отвърна Кадилак. — Аз нищо не забравям. А само гадател може да тълкува образите от камъните. Говорейки за теб, аз казах_{s}:«Той ще дойде, преоблечен като приятел, а Смъртта ще се крие в сянката му, и ще те отнесе през река от кръв.»_{/s} Не съм казвал нищо за Федерацията. Клиъруотър просто го предположи. В отговор на въпроса й _{s}«Ще умра ли в мрака на техния свят или ще доживея да видя слънцето отново_{/s}», Старецът просто каза, че ще живее. Не е говорил за тъмните градове.

— Значи не й е писано да отиде във Федерацията…

— Не и според моето пророчество. За мен образите се отнасят за периода ни в Ни-Исан. Ти дойде, дегизиран като приятел, предложи да ми помогнеш, но всъщност планираше да саботираш работата ми. — Той вдигна ръка. — Не! Не ме прекъсвай! Смъртта, криеща се в сянката ти, бе тайната ти връзка с Федерацията, която осигури устройствата, които ти използва да унищожиш Херън Пул. Касапницата около нашето бягство беше реката от кръв, през която пренесе Клиъруотър. — Кадилак се усмихна надменно — Виждаш ли как всичко си пасва?

— Да, пасва си. Добре де, попречих на работата ти. И да, излъгах Федерацията да си мисли, че съм на тяхна страна. Това беше единственият начин да ви измъкна оттам. Обещах на Мистър Сноу да направя всичко по силите си да ви спася — и го направих. Мястото ти е при племето М'Кол. И ако още си сърдит, защото те принудих да погледнеш реалността в очите, ами — голяма работа!

— Реалността, Брикман, е че Клиъруотър сега е пленница на Федерацията и държана на борда на Ред Ривър. И докато не я спасим оттам, ще си спазил обещанието към Стареца само наполовина.

— Мила Небесна майко! Кади, умолявам те, бъди практичен! Наистина, Клиъруотър не умира, но се нуждае от медицински грижи! Ето защо всички тия приказки да се щормува ешелона са пълна лудост! Тя може да бъде преместена, да, но няма да можеш да си излезеш оттам, метнал я на рамо. Тя трябва да бъде евакуирана както трябва — за предпочитане не по средата на кървава битка — и за известно време ще има нужда от лекар. Единственият човек, на когото можем да разчитаме за това, е Роз. Което означава, че и нея ще трябва да измъкнем невредима, плюс някои лекарства, превръзки и оборудване, които се намират в «кървавия» вагон.

— Нямаме нужда от тези неща. Старецът може да я излекува.

— Старецът не успя да спаси всички след битката с ешелона. Може да намества прости счупвания и да използва растителни настойки, за да дезинфекцира някои рани, но не е чудотворец. Със същия успех можеш да си натъпчеш билковите церове в задника — все тая за Клиъруотър. Прав си, сгафих — но поне успях да й спася живота.

— За което съм ти благодарен…

— Чудесно. Сега единствено ти остава да свикнеш с идеята, че не можем да я измъкнем от влака. Аз съм единственият, който може да я спаси.

— О, така ли? Как?

— Като премина към другия лагер — да ги убедя, че все още съм праволинейния войник, за който ме мислят. Ще трябва да се върна обратно във Федерацията с Клиъруотър и след това, когато укрепне, да се опитам да намеря начин да я изведа с Роз в света на синьото небе.

Кадилак се смая:

— Но това може да отнеме месеци, дори години!

— Възможно е — призна Стив. — Да имаш по-добра идея?

— Не знам, но сигурно има начин да…

— Кади! За последен път ти казвам — забрави за проклетия влак! Че какво ще направиш? Ще се навърташ наоколо с надеждата някой да остави вратата отворена? Няма никакъв начин твоите хора да се качат на борда! Аз съм служил на такъв ешелон! Представата как побеснели мюти вилнеят из ешелона е кошмарът на всеки пионер! Но това не им пречи да си спят като момченца, защото знаят, че няма начин да се случи. Именно затова влаковете са проектирани по точно този начин. Дори да се провреш между оръдията и куршумите, пак няма начин да влезеш вътре. Когато рампите се вдигнат, вагоните са затворени по-плътно и от комарски задник!

Малоун се отръска от вцепенението си:

— Командира на ешелона…

Стив почти бе забравил за присъствието му:

— Какво?

Стив видя как интересът на Кадилак се пробуди:

— Тоест…

— Е, това е само една идея, но… ако някакси успеем да се доберем до достатъчно шлемове, униформи и пушки…

— И да се дегизираме като трекери? — попита Кадилак.

— Трябва да сме достатъчно на брой, за да превземем рампата и да я удържим, докато още от твоите хора се качат на борда.

— Вие сте луди, — каза Стив — да не мислите, че момчетата от Ред Ривър само ще си стоят и ще ви оставят на мира? Веднага щом се покажете над рампата, ще затворят противопожарните врати от двете страни, ще откачат вагона, ще се отдръпнат и ще се прегрупират, и ще ви оставят вътре да се чудите откъде ви е дошло!

— Може и да го направят — призна Малоун. — Но се надявам, че този Мистър Сноу може и да направи нещо по въпроса. Но ако смятате, че няма да се справи, тогава забравете за цялата работа. За да успеем, ни трябват акъл, мускули и магия. — Той се ухили тъпо. — Не съм и предполагал, че някога ще кажа това.

— Старецът има силата — каза Кадилак. — Той ще знае какво да прави, като му дойде времето.

— Това означава ли, че ще се пробваме? — попита Малоун.

— Не. Означава, че ще си помисля.

Кадилак се опита да звучи уклончиво, но Стив знаеше точно какво му се върти в главата. Малоун също го знаеше. Мютът бе захапал стръвта и висеше на кукичката…

***

По-късно, по здрач, Стив завари Малоун да седи сам пред малък лагерен огън. Той клекна до замисления ренегат и протегна ръце над пламъците.

— С Кадилак ли? — Стив се усмихна. — Чудесно. Продължавай да го навиваш. Накрая ще върви като куче подире ти.

— Подмазването не е точно моята стихия — отвърна Малоун. — Но ако даде резултат…

— Голямо облекчение е да работиш с човек с твоя опит.

— Не се прави на много умен, Брикман.

— Не бих посмял. Последният път, когато си отворих голямата уста, ми разклати няколко зъба и почти ми счупи челюстта. — Той хвърли поглед през рамо. — Я по-добре да тръгвам. Не бива да ни виждат често заедно.

— Прав си. Но я кажи за тия всевиждащи камъни. Истина ли е? Може ли бучкоглавия наистина да предскаже какво ще се случи?

— И още как — отвърна Стив. — Той ни видя под вода и след седмица и нещо се озовахме в капан на потъващ кораб и едва не се издавихме! Страшничко, а?

— Аха — Малоун се размърда неспокойно. — Мразя ги тия магически измишльотини.

— И не само ти — отвърна Стив. Мислеше си не само за Невил. Стив обичаше ситуации, където можеше да види всички ъгли, да планира с няколко хода напред. Проблема с магията беше, че е адски непридвидима. Хората и бездруго бяха проблем, но магията бе неподвластна на законите на логиката или на научните закони за причината и следствието. — Но не бива да я пренебрегваме — заключи той. — Вече няколко пъти отървам кожата с нея.

— Именно това ме тревожи — измърмори Малоун. — Мютската хубавица може и да ти е размътила малко мозъка, но ти не си тъпанар.

— Е, мерси…

— Ако човек като теб го приема сериозно, значи може да се окажем в голяма беда.

— Мистър Сноу ли имаш предвид?

— Аха. Изглежда, че нашия човек тук ще го бутне по рампата, но как бе, мамка му, ще спрем такъв човек, преди да навре на всички по една светкавица в задника?

— Точно там се намесва Роз, природената ми сестра.

Малоун кимна утвърдително.

— Майка ми спомена нещо за някаква демонстрация. И тя ли е повелител?

Стив се засмя на идеята:

— Разбира се, че не. Тя е първенец — като мен и теб. Но понеже е телепат, мозъкът й, както и моя, притежава някаква допълнителна способност или включва страни на съзнанието си, които всички притежаваме, но не използваме. А сега, съвсем внезапно, се включи друга част на мозъка й, като й даде властта да контролира временно чужди умове и да променя представата им за реалността.

— Каквото и да е това, — изсумтя Малоун — дали ще повлияе на Мистър Сноу?

— Леле, какъв въпрос! Тя беше толкова шокирана от появата на новата си сила, колкото и всички останали.

— Е, хайде сега, Брикман! Ако ще си залагам задника, за да уловя Мистър Магьосника, искам да зная какво ще предложи тя като подкрепление. Ти си бил там, когато е изкарала акъла на Уолис и останалите. Сега се опитваш да извъртиш, че не сте споделили телепатична връзка за това?

— Не го твърдя. Но аз получих само серия от усещания, не наръчник кое как става — Стив се поколеба. — Най-добрия начин да ти го обясня е като си представиш, че Мистър Сноу е радио приемник, а тя е мощен прилив на статичен шум. Когато той се включи, тя ще задръсти радио честотите и ще блокира всички входящи и изходящи предавания. Ако успее да попречи на мозъка му да работи нормално, той няма да успее да призове силите или да ги насочи към определена мишена.

— Звучи правдоподобно. Въпросът е дали ще проработи в уречения ден?

— За това просто ще трябва да стискаме палци и да се надяваме.

— Чудно. Това наистина усили увереността ми. А, и още нещо. Тая работа с Роз и съобщението от Клиъруотър. Истина ли беше? Тя наистина ли се включи или просто замотаваше нашето накокошинено приятелче?

Стив се засмя многозначително. Затопли ръцете си за последен път и скочи на крака.

— Няма смисъл да ти отговарям, нали? Ти нали не вярваш в магическите измишльотини.

Малоун присви очи, но обветреното му лице запази приятелското си изражение.

— Абе, я се разкарай!
***

Откакто напуснаха племето Коджак на езерото Ми-Шига, Стив, Кадилак и Клиъруотър бяха следвали, доколкото бе възможно, трасето на древната магистрала, обозначена на федеративните карти като Междущатска 80. В дните преди Холокоста тя бе част от дълга бетонена панделка от изток на запад, започваща в Голямата Ябълка* (*_{s}нарицателно за Ню Йорк-бел.‍прев.‍)_{/s} и завършваща в Денвър, Колорадо, като по пътя преминаваше през Охайо, Индиана, Илинойс, Айова и Небраска.

В далечината от другата страна лежаха потъналите останки на Омаха. Щабквартирата на Стратегическото въздушно командване, разположена във военновъздушната база Офут на юг от града, бе превърнало Омаха в основна мишена в глобалната ядрена война, довела цивилизацията на 20в. до бърз и окончателен край.