На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето
Изтегляне 4.21 Mb.
|
| Оттук трасетата завиваха на северозапад, като всеки конвой от покрити фургони и каручки се придържаше към избраната си страна на вече преименуваната река Норт Плат* _{s}(*Северен Плат-бел.прев.)_{/s} и поемаше по дългия преход към високите равнини на Уайоминг. Чак след като прекосяха река Каспър, паралелните им пътища най-накрая се събираха в едно при южния проход на Скалистите планини, преди отново да се разделят при Форт Бриджет в югозападния край на щата.
В този етап от трасето, хората по Орегонския маршрут бяха преминали едва наполовина пътя до крайната си дестинация, докато мормоните, чийто многовековен религиозен плам бе предизвикал ярост в по-праволинейните им източни съседи, бяха към края на пътуването си — огромното солено езеро, в чиято плодородна долина щяха да построят града-монумент на непоколебимата си вяра в Бога, обиколил не само бреговете на Галилея, но и равнините на Северна Америка. Тази вяра не успя да ги спаси: Холокостът бе превърнал града-монумент в гробница. Стив, Кадилак и Клиъруотър бяха настигнати от Малоун на около 40 мили източно от Киърни, на север от реката до Гранд Айлънд. В онзи фатален следобед, когато скайхокът ги покоси, Ред Ривър се намираше на сто и петдесет мили южно от лагера на ренегатите. Действайки според заповедите, предадени чрез Уолис — шефът на ударната група на АМЕКСИКО, командир Джеймс Фарго поддръжаше курс на север, докато военновъздушният отряд бе заминал да прибере Клиъруотър, стеснявайки разстоянието между ешелона и втория си посетител — Стив. След като напусна влака и прекоси отново плитката река, Стив тръгна по стъпките на мормонския водач Бригъм Янг и паството му от фанатични последователи. Докато настигне Малоун, ренегатите бяха на повече от сто мили западно от злочестия лагер и вече бяха преминали разклонението на Норт Плат — отдавна изчезнал град, чието име идваше от местоположението му на тънката ивичка земя между буйните притоци. Кадилак познаваше отлично мястото — беше прогорило завинаги място в паметта му. Той бе преминавал оттук заедно с Мистър Сноу и банда мечки М'Кол, предвождани от Мотор-Хед. Тук, по молба на Стареца, той бе потърсил и открил всевиждащ камък. Камък, пълен с ужасяващи образи, пропити с кръв, смърт, скръб и разруха. Това бе мястото на смъртта на Стареца. Споменът за това прозрение върна смазващото чувство за вина и скръб, причинени от предсказанието. Той пришпори коня си в галоп и изпревари другарите си, за да скрие горчивите сълзи, парещи бузите му. Той искаше да се махне от това ужасно място, но съзнаваше, че то иска душата му и няма нищо против да почака до завръщането му. Централната и западната третина от Небраска се състояха от обширни голи равнини, хълмисти възвишения с рехава трева и градински чай, прорязвани тук-там от речни долини и потоци, вливащи се в Плат или Мисури. Тези долини бяха единственият подслон от свистящите вихрушки, изгонили първите фермери след суграшицата, унищожила реколтата, която щяше да ги изхранва по време на дългата зима. Именно тук се криеха дърветата — канадска топола, върба и бряст се гушеха едно в друго, избягвайки пронизващите ветрове. От Норт Плат реката варираше на ширина от една до петдесет мили, стесняваше се, а сетне се разширяваше, после пак се стесняваше, за да се промъкне между околните възвишения, следвайки деликатно пътя си към Гошън Хоул на щатската граница. При Скотс Блъф Кадилак срещна друга позната забележителност — огромен скален гол масив в жълто и охра, който се възвишаваше на осемстотин фута над околния пейзаж. Това бе единственият останал пътепоказател за пътешественика — ориентир, че е на път да напусне Небраска и да влезе в Уайоминг. Не беше останало никакво друго доказателство, че двата щата някога са съществували като законодателни и икономически единици. Пътните знаци и крайпътните сгради бяха изчезнали, последните изоставени и оплячкосани коли на Пътна полиция отдавна се бяха превърнали в купчини ръжда, а по-устойчивите части на двигателя и шасито бяха скрити под пълзяща растителност. Ден след ден, година след година, век след век, планетата изпълняваше бавната си задача — да се самоизлекува. Сега, на прага на третото хилядолетие, освен избледяващите очертания на магистралите и няколкото ерозирали останки от съборени каменни мостове, почти нищо не бе останало от сътвореното в миналото. Америка от двайсети век бе погребана със същата неуморна ефикасност, както древните шумерски градове. На четири хиляди фута над морското равнище и все още изкачващ се нагоре, Кадилак поведе групата по извивките на реката. След като се консултира скришом с миниатюрната си карта (напечатана на копринен квадрат , доставен на АМЕКСИКО от хората на Йеясу) и с мъничкото електронно устройство, което получаваше ориентири от навигационни маяци и ги превръщаше в картови координати, Малоун откри, че най-близката нав-от (навигационна отправна точка) е град на име Торингтън, разположен на старата магистрала 26. За Кадилак, визуалното потвърждение, че са се върнали в родната си територия, се яви под формата на планините Ларами, чиито гористи склонове приютяваха множество иглолистни дървета, включително извисяващия се бор Пондероза. Внушителен като полегато укрепление на форт, изграден на десет хиляди фута височина, масивът Ларами принуждаваше реката да заобикаля северната му страна като крепостен ров, да минава през нав-от Каспър, преди да завие на юг и да се загърчи нагоре към извора си сред потоците от разтопени снегове на Скалистите планини. Именно на равнината отвъд западната страна на масива Ларами М'Колите предприеха първата си сериозна атака срещу Дамата и когато Кадилак достигна езерото, където реката бе препречена от бент, за да образува резервоара Глендо, той се обърна на ляво и поведе Стив и ренегатите на Малоун към пътека, лъкатушеща из обраслите с борове възвишения. По средата на пътя между реката и хълмовете, те попаднаха на маркер, обозначаващ територията на М'Кол — висок стълб, украсен с резбовани дървени плочки, кости и пера от орлови крила. Още една миля по-нататък Кадилак спря колоната, когато голяма банда мютски войници със същите златни пера на кожените шлемове изскочиха измежду дърветата и се наредиха в редица срещу тях на около двеста ярда от предводителите на групата. Някои носеха пушки от револверен тип, дадени на племето от Майсторите на желязото след сделка между Мистър Сноу и Лорд Яма-Шита, а останалите бяха въоръжени с арбалети. Малоун също вдигна леко пушката си и я положи в скута си с пръст на спусъка. — Тези твои хора ли са? — Да — Кадилак вече бе направил необходимите приготовления за тази среща.
— Вече познавате Облачния Воин. А това е Малоун, вожд на червенокожите, които ни взеха под крилото си и ни позволиха да пътуваме с тях през великите равнини. Те имат тела на земни червеи, но сърцата им са с народа на Плейнфолк и имат само едно желание — да се бият рамо до рамо срещу железните змии! — Хай-яяя! — извикаха дружно воините, размахвайки във въздуха пушките и арбалетите си. Когато и останалата част от групата дойде да се присъедини към тях,Стив разпозна няколко човека. Повечето бяха воини, присъствали на обучението по нападение и отбрана, или пък бяха част от делегацията до търговския пост — всички го поздравиха топло. На Малоун му се догади от непринудения начин, по който Стив отвърна на сърдечните прегръдки и ритуални потупвания. Той не можеше да понесе физически контакт с мютите, но не можеше да си позволи да изостава от останалите. С пресилена усмивка той се здрависа с всеки член на бандата, като зад фалшивата си демонстрация на другарско отношение прикриваше желанието си да ги изколи всичките до един. Пърпъл-Рейн се загледа в конниците и пешаците. Никога преди не беше виждал коне, но нещо далеч по-важно се въртеше в ума му: — Къде е Клиъруотър? Усмивката на Кадилак се изпари: — Тя бе повалена от земните червеи. — Думите му предизвикаха скръбен вопъл сред мютите. — Но не е мъртва! -извика той. — Тя лежи не далеч от тук в корема на една желязна змия и точно оттам трябва да я спасим! Пърпъл-Рейн трепна от перспективата да нахлуят в ешелон: — Не може ли да използва дарбата на земната магия, за да се освободи? — Не, твърде слаба е. Силата няма да се завърне, докато не заздравеят раните й. Идеята да се нападне желязната змия може и да ви се струва обезсърчителна, но — той махна с ръка по посока на Малоун и ренегатите — не сме сами в начинанието. Тези наши приятели познават тайните й и са склонни да се бият на наша страна. М'Колите доказаха храбростта си в битката при река Нау анд Ден, но само храброст и кураж не стигат. Този път ще използваме хитрост и ловкост. Мощта на Стареца, заедно с тайните познания на тези червенокожи, ще освободи Клиъруотър и ще покоси земните червеи! — Но Старецът не е тук — отвърна Пърпъл-Рейн. Кадилак се облещи: — Как така не е тук? — Ами така. Отиде до търговския пост.
— Кога замина? — Преди три дни.
— Какво ще правим? — Добър въпрос — излая Малоун. — Ще ти кажа обаче какво няма да правим! Няма да атакуваме тоя ваш проклет ешелон без повелител начело. Сделката включваше тъпите ви магьоснически трикове. Ако стария не се появи, никъде не отиваме! — Но той ще се върне след пет седмици… — замоли се Кадилак. — след четири и половина… — Хубаво. Обадете ни се тогава и ще си помислим. Адиос, амиго!
— Почакай! Малоун се спря и се освободи от хватката му с един смазващ кокалчетата удар. — Да не си посмял да ме пипнеш втори път, приятелче! Следващият път направо ти откинвам ръката. Произнесе заплахата с усмивка за пред наблюдаващите ги воини. Стив се намеси: — Е, хайде де, момчета! По-кротко! Знам как да излезем от положението. Ще тръгна след него и ще го доведа обратно. — Твърде късно е! — извика Кадилак — Не го ли чу какво каза? Делегацията е потеглила преди три дни. Докато ги настигнеш, вече ще са пристигнали във търговския пост! — Е, поне мога да опитам, нали? Пък и какво от това? — Не е ли очевидно? Няма да зарежат всичко и да се върнат обратно, не и след като са били толкова път! Ще останат там и ще търгуват. Недей си мисли, че ще убедиш Стареца да се метне на коня, защото няма да стане! — Какво се опитваш да ми кажеш? — Няма смисъл да тръгваш подире им, защото няма да ги доведеш по-скоро. — Подценяваш ме, Кади. И най-вече колко убедителен мога да бъда. Трябва да опитаме. Не виждаш ли? Е, може би няма да успея да ги доведа навреме, но някой трябва да отиде при тях и да ги предупреди. — Да ги предупреди за какво? — За Яма-Шита! Нима забрави какво се случи на кораба с колела? Жълтурите знаят, че ти и аз сме част от групата, унищожила Херън Пул и че сме свързани с човека, който вдигна във въздуха кораба със самураи! Кадилак се поколеба, защото не желаеше да приеме неизбежния извод: — Комадирите на кораба знаеха, но… — Ами ако са изпратили вест до Сара-Куза по пощенски гълъб? — Имаш предвид, преди да потъне кораба… — Имаше достатъчно време. Бяхме затворени няколко часа. — Та, ако са го сторили… — Семейството ще свърже теб и Клиъруотър с племето М'Кол. А Мистър Сноу, човекът, който направи сделката с Яма-Шита да се изпрати облачен воин в Ни-Исан, е на път към търговския пост с петстотин воина М'Кол. Ако аз бях член на Яма-Шита, щях да разглеждам това като златна възможност да си върна тъпкано, не си ли съгласен? Кадилак пребледня още повече: — Мила Небесна майко! Изобщо не ми хрумна… — Защото имаше по-важни неща на главата си, за които да мислиш — каза дипломатично Стив. — Истината е, че и двамата сгрешихме. Надявах се, че ще се върнем навреме — той сви рамене. — Няма значение. Все още имаме шанс. — Той изгледа Малоун — По-добре да тръгвам… — Сега ли ще тръгваш? — извика Кадилак. Стив се метна на коня: — Няма смисъл да губим време. — Ами храна? — Кади! Нямах намерение да тръгна с празни ръце. Можеш ли да ми свиеш малко питка и торбичка с месца? — Даже нещо по-добро. Ще дойда с теб! — А, не. Няма начин. Ти и приятелят ти тук имате важна работа. Ще виждаш нещата по-ясно, ако ти се махна от главата за известно време. — Добре. Но трябва да имаш придружители. Най-малкото няколко воина. — Кади! Аз ще яздя до там! Няма да могат да вървят в крачка с мен! Увереността на Кадилак отново започна да се покачва. — Може и да успееш да ги надбягаш през първите два-три часа, но в края на деня, мютският воин все още ще тича, а на коня ти ще му избие пяна от устата! Стив капитулира: — Окей. Ти избързай напред с Пърпъл-Рейн и организирайте нещата. Аз ще почакам тук с Малоун. — Не искаш ли да се отбиеш до селището? — И да се заплесна в празнувания? Ще ми отнеме цяла седмица да се откопча. Час по-късно Кадилак се завърна със шест М'Колски мечки, предвождани от воин на име Кет-Балу и една вълчица — все още копнеещата по Стив Найт-Фивър. Всички бяха доброволци, осъзнаващи важността на мисията, освен Найт-Фивър, която очевидно имаше нещо по-лично наум. Стив забеляза, че всички бяха леко кисели, че ще пропуснат празненството, което очевидно вече бе започнало.
— Грижи се за себе си и внимавай за ония ренегати, нали? — Да, да… — И не прави нищо прибързано, докато ме няма. — Нямам такова намерение. Но едно нещо искам да се знае, Брикман. Това са хората от моето племе, това е моята земя, атаката над ешелона е моя идея, и от сега нататък, аз съм начело.
— Кади, не бих и посмял да предложа друго… ПЕТА ГЛАВА Ду-Арута, името, с което Майсторите на желязото наричаха търговския пост, произлизаше от Дулут, Минесота, пристанището от преди Холокоста, разположено в западния край на езерото Сюпириър. Всъщност, не беше правилно да кръщават търговския пост на стария град. Както показваха картите от онова време, Дулут е бил построен на северния бряг на езерото, а търговския пост бе разположена на срещуположния бряг, близо до старото тържище — пристанището Сюпириър в Уисконсин. По времето, когато и двете бяха процъфтяващи транзитни точки за търговия в областта на големите езера, Дулут и Сюпириър бяха разделени от река Сейнт Луис, която криволичеше из северна Минесота, сетне устието й завиваше на изток, а южния й бряг бе нашарен със протоци и заливи. Град Сюпириър бе построен на едно триъгълно парче земя, което отклоняваше устието на реката на североизток, но след като реката завиеше край него, правеше рязък завой на дясно и преливаше в дълга и тясна лагуна, разполовена от междущатската граница. Самата лагуна на свой ред бе разделена от езерото Сюпириър чрез две дълбоки иглоподобни ивици пясък и чакъл, които се простираха от бряг до бряг и образуваха почти непрекъсната линия от северозапад на югоизток. В дните преди Холокоста, долния и горния пясъчен нанос бе разделен от широк корабен канал, поддържан от екскаватори. С течение на времето, каналът се беше затлачил и се бе смалил наполовина, а на дълбочина стигаше само до кръста. Земята южно и западно от търговския пост представляваше хълмисти равнини, които плавно се издигаха над езерото, но от страната на Дулут, над пясъчния нанос на устието и над самото езеро надвисваха шестотинфутови стръмни скали, които се издигаха право нагоре от тесния бряг. Първото нещо, което стъписа Мистър Сноу при пристигането му във търговския пост, бе размерът на лагерите на Д'Тройт и С'Нати. Делегациите на шестте рода по традиция разпъваха лагери покрай огромен осмоъгълник, очертан с камъни. Ши-Карго и Д'Тройт, които бяха заели срещуположни сегменти през свободната централна част, граничеха с уж неутралните по-малки родове — М'Уоки, С'Нати, Сан'Пол и Сан'Луис. Това подреждане бе организирано с цел да се сведат до минимум сблъсъците, които въпреки общото примирие и контролиращото присъствие на шерифи и омиротворители, винаги се разгорещяваха, щом младоците от двата рода почнеха да кръстосват външните предели на лагерите и да си търсят белята. Тази година бе запазено същото разположение, но не само че делегациите на Д'Тройт и С'Нати бяха доста по-многобройни от обичайното, ами имаше и доста териториални маркери на племена, които досега не бяха изпращали свои делегации. Дискретните проучвания чрез посредници установиха причината: поради някакви си вътрешни политически промени, Майсторите на желязото бяха отзовали корабите си, обичайно закотвени в Бей-сита — втория мютски тълговски пост, обслужващ племената от равнините в близост до Източните земи: бившите щати Охайо, Индиана и широкия полуостров, граничещ с езерата Ери, Хурон и Мичиган — родното място на Д'Тройт. В резултат на временото затваряне на търговския пост, делегациите бяха пристигнали в Ду-Арута. Никой не искаше да пропусне единствената възможност в годината за размяна на обработени и сурови кожи, дрийм-кап и трева рейнбоу срещу нови ножове, арбалети, сечива, тъкани дрехи и инструменти. Естествено, винаги битуваше надеждата, че повече племена ще могат да се сдобият с пушките, които М'Кол бяха получили миналата година. За да се разбере какво минаваше през ума на Мистър Сноу, е необходимо да се обясни, че математиката е вид наука без особена полза за Плейнфолк, особено когато ставаше дума за суми, по-големи от дванайсет — броят на пръстите и палците на повечето мюти. Открай време се приемаше, че Ши-Карго са по-многобройни от Д'Тройт, но преди това съдбовно събиране на враждуващите родове, никога не беше правено преброяване на поддръжниците им. Това означаваше и че нямаха реална представа за броя воини, които съперниците им можеха да съберат. В този конкретен случай обаче, Д'Тройт бяха получили малко помощ отвън. През годините на търговия с мютите, семейство Яма-Шита бяха придобили широки познания за различните кръвни родове и множеството племена във всеки род. А като се има предвид влечението на Майсторите на желязото към воденето на документация, всичко това бе чинно записано в големи подробности от цял куп писари. В някои отношения, например размера и класификацията на всяко племе, вероятно те знаеха повече за Плейнфолк от самите Плейнфолк и като всяка военна организация, разузнаваща потенциалния враг (или клиент), бяха идентифицирали отличителните окраски и териториални маркери, поставящи всяко племе в даден род и отличаващи го от съседите му. В по-широк план, капитаните на корабите с колела знаеха относителния размер на различните родове и вероятния брой на членовете им в търговския пост. Родът Ши-Карго съдържаше 242 племена, М'Уоки — 103, а Сан'Пол — 38. Всеки от тях бе изпратил средно по 150 делегата — като общата сметка за Ши-Карго ставаше около 57 500 делегати — възрастни мъже и жени от 15 до 55 години, всички в отлично здраве и готови за бой. При нормални обстоятелства племената Д'Тройт, С'Нати и Сан'Луис щяха да изпратят общо около 52 000 делегата, давайки надмощие на Ши-Карго. Но със затварянето на търговския пост в Бей-Сита, групата на Д'Тройт набъбна с още 92 делегата от териториите източно от езерото Мичиган. Общият брой на делегациите на С'Нати и Сан'Луис се увеличиха по същата причина. Събрани заедно, горе-долу излизаха на 76 000 воина — достатъчен брой, за да им се признае превъзходството. Но всяко племе бе изпратило повече от средния брой делегати. Подкрепени от неочаквано големия брой «пътници», племената Д'Тройт, С'Нати и Сан'Луис наброиха стряскащата цифра 163 000 воина, което им даваше предимство от почти три към едно. С такъв брой хора, кръжащи из лагера, изобщо не бе изненадващо, че групата на Ши-Карго сметна, че съотношението е дори по-голямо. Тъй като не можеха сами да проверят какво става в Бей-Сита, Ши-Карго нямаха друг избор, освен да приемат предложеното им обяснение. Изглеждаше достатъчно правдоподобно, но не обясняваше увеличения брой «пътници», които Д'Тройт и С'Нати бяха довели със себе си, за да ги изтъргуват за стоки и оръжия. Скришното преброяване, извършено от същите безстрашни посредници, бе установило, че някои от племената на Д'Тройт, за които се знаеше, че са наполовина на броя на М'Кол, са предложили да разменят над сто мъже и жени, докато самите М'Кол досега не бяха изпращали повече от петдесет човека на година. Ситуацията беше безпрецедентна и потенциално взривоопасна. Набързо свикания съвет на старейшините от делегациите на Ши-Карго виждаха само две възможни обяснения: първо, предлагайки толкова много «гостуващи работници», Д'Тройт и С'Нати се надяваха да изтикат съперниците си и да заграбят лъвския пай от всичко, с което Майсторите на желязото смятаха да търгуват и второ, армията пътници с жълтите си ленти за глава не възнамеряваха да отплават през Великата река, а бяха дошли по съвсем друга причина. И двата варианта означаваха неприятности. Делегацията на М'Кол, на около седемстотин мили от селището им, бяха стигнали твърде далеч, за да изпратят за подкрепление, но някои от другите делегации на Ши-Карго и М'Уоки, чийто дом бе на един ден пробег, бързо изпратиха вестоносци да съберат подкрепления.
Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 4.21 Mb. Сподели с приятели:
|