На Патрик, Фреди и Шон следващото поколение, които се запалиха по компютрите още докато бяха в памперси, а сега се борят с каратето

Лоша работа…

— Значи, около стотина човека сме. Някой разбра ли къде се намираме?

— Аха — каза Дандридж. — Ей го Джери — експерта. Ако може да се вярва на картата, Джери твърди, че се намираме някъде тук.
Олсън погледа към точката, която сочеше показалецът на Дандридж.

— Айрън Маунтин…

— Северно от навигационна точка Шайен — обясни Джери. — Намираме се в северен Уайоминг. На север от Колорадо.

Олсън потисна още един пристъп на гадене:

— Аха — отвърна Джери. — На територията на Плейнфолк сме.

Олъсн затвори очи.

— Мамка му, мамка му, мамка му! Знаех си!

— Най-близката попътна станция е Пуебло. Не знам точно на какво разстояние е оттук. Картата не покрива Колорадо, но сигурно е на няколко стотин мили.

— Сега какво ще правим? — попита Дандридж.

— Ами, не можем да отидем в Пуебло, това поне е сигурно! — извика Олсън. — Грози ни страх от смъртно наказание, нали така? Ще трябва някакси да си оправяме тук и това е.

— В какъв смисъл да се оправяме? — попита някой от групата, насъбрала се зад гърба му.

— Че откъде да знам, бе мамка му! — извика Олсън. После се обърна към цялата група и рече — Единственото нещо, в което можем да сме сигурни е, че Семейството не ни е нахендрило тук, все затворнически птички-песнопойки, заради свежия въздух! Не знам вие как смятате, но аз гласувам да съберем колкото можем от снаряжението и да се покрием. Да намерим някоя пещера, или нещо подобно. — Той се обърна към Дандридж и картографа Джери. — Взе ли да ви действа?

Дандридж се намръщи:

— Кое, бе?

— Пространството! Има твърде много небе! Не ми понася! Когато се събудих в началото, си бях добре, ама сега започвам да треперя!

— От дрогата е, братле.

— Не, не е това. Чувал съм за това. Много от пичовете го прихващат — накрая не могат и да помръднат.

— Ще се оправим, ако се държим един за друг — каза Джери. — Световъртежът на повърхността може да бъде победен. Само че трябва да си настроиш правилно ума. Гледай само надолу. Недей поема твърде много наведнъж.

— Да не би да си идвал на повърхността и преди?

— Аха. Две години в Мелници и Мини.

— И не ти е ставало лошо?

— Свиква се. Новобранците прекарват първите три месеца във вътрешни наряди — във вътрешността на заводските помещения. Свикваш полека, като гледаш през прозорците, и когато си готов — пристъпваш в Голямото Открито Пространство. Момчетата, които не успеят да се справят, ги преназначават.

— Е, ама аз нямам три месеца да се подготвя! Легнах си в килията и се събудих тук! И вече започвам да си изкарвам акъла от страх!

Дандридж се приближи:

— Май забелязахме група ренегати да се движат по хребета под нас. И знайш ли кво? Имат си коне! Като в архивите, братле! От тук не можеш да ги видиш. Искаш ли да дойдеш и да хвърлиш един поглед?

— Защо?

— Така…
Олсън наблюдаваше как отколешния му другар забързва напред. Добрият стар Марв. Добре се прикриваше, но той също никога не бе излизал на повърхността и вече бе започнал да трепери.

Някой извика:

Ммдааа… това беше то, Джейк… Почти…

— Вътре има неща, които носат белега на безшумната реч. Да ги вземем ли с нас?

— Добре си се справил. Сложи това в торбата си.

Подаде още един на Деймънд-Хед.

— Сега, намери колкото се може по-бързо десет от най-доверените си племенни братя и им раздай по едно. Да ги сложат в торбите си като вас и да не продумват и дума за тях, нито да ги показват на друг, освен на мен! Разбирате ли? Това е тайно съкровище, което ни дава страхотна сила! Никой не бива да знае, че сме го намерили, особено червенокожите!

Двете Мечки схванаха какво трябва да направят.

— Ами кутията? — попита Рейн-Дансър.

— Земните червеи имат лопати. Закопайте я. И побързайте!
Не разполагаха с никакво време. Първите ренегати — пешаците — вече се подаваха между дърветата, когато двата воина се появиха голата скала и дадоха знак, че са приключили със задачата.
Кадилак тръгна да посрещне Малоун и другите ездачи. Неколцина водеха конете си на повод. Всички имаха глави на мъртви трекери, висящи на гърбовете им — някои носеха по две-три. Малоун отвърна на поздрава на Кадилак с бегло кимване и се огледа наоколо.

— Как мина?

— Много по-добре от очакваното. Дори може да се каже, без съпротива.

— Е, да, дисциплината сред сигналните отряди не е каквато беше едно време. Много от наземните момчета прекаляват с пушенето. — Малоун сухо се изсмя. — Даже повечето от тях. Ще е доста по-трудно от това да се качим на Ред Ривър.

— Нямам търпение — отвърна Кадилак.

— Колко утрепа?

— Осемдесет и трима…

— Чудесно. И с нашите стават деветдесет и осем. Двама са се покрили. Нищо, де. Няма да стигнат далеч. — Малоун плесна по бедрото си. — И така, с какво разполагаме? Униформи? Каски? Пушки?

— Аха. И димни гранати, сигнални ракети, радио, карти, порциони храна…

— Нещо интересно?

— Доста лагерно оборудване. Смятам, че ще ви влезе в употреба.

— Ами пластични?

— Какво пластични?

— Пластични експлозиви. Детонатори.

Кадилак поклати глава:

— Най-добре сами се огледайте. Никой от моите хора не знае как изглеждат.

Малоун се обърна към лейтенантите си:

— Идете да проверите.

— Трябва да вкараме тия момчета във форма — измърмори Малоун. — Тоя върви като пате в кълчища.

— Не се тревожи, ще го изгладим…
Мъжете на Малоун се върнаха за докладват, че не са открили експлозиви.

— Срамота. Щяха да ни дойдат добре. — Той сви рамене. — Нищо, де. Пак имаме достатъчно да екипираме малка армия. — Той тупна Кадилак по гърба. — Не ти ли казах, че добрият стар Мат ще оправи нещата?

— Така е — каза Кадилак. — И наистина го стори, приятелю, наистина го стори…
Малките контейнери пластични експлозиви, които мъжете на Малоун напразно търсиха, заедно с детонаторите и миниатюрните възпламенители, стояха скрити в безопасност в торбата му.
ОСМА ГЛАВА
Пет дни след като М'Колските мечки се завърнаха от Айрън Маунтин, влачейки плячката си на колове, стражите, наблюдаващи североизточните граници на селището съзряха завръщащата се търговска делегация. Тя включваше и един конник, но самата група не наброяваше и наполовина първоначалния брой мюти.
Кадилак се втурна заедно с голяма групичка нетърпеливи посрещачи да ги поздрави. От вялите отговори на бурните приветствия стана ясно, че нещо ужасно се е случило.
Когато двете групи се срещнаха и се смесиха помежду си, Кадилак поздрави бегло Стив, а сетне затърси напразно познатото многообично лице. Изпълнен с внезапен ужас, той си проби път през тълпата и сграбчи Осъм-Уелз за рамото.

— Къде е Старият? — Викът му накара всички да замлъкват.

Кадилак тръсна невярващо глава и се обърна към Стив, който беше застанал до рмото му.

— Как…? Кога…? Къде е той?
Стив се намръщи, но не отговори. Двамата старейшини и хората им отвърнаха очи и отстъпиха назад, давайки му път към покритата носилка, на която лежеше неподвижното тяло на Мистър Сноу с открита над пластовете кожи глава.
Колената на Кадилак омекнаха при шока от непоносимата гледка. Той рязко си пое дъх, като че ли го удряха силно в гърдите. Осъм-Уелз и Бостън-Бруин го потупаха утешително по раменете.
Като че ли на сън той се понесе напред към носилката и падна на колене до нея. Повдигна кожите и хваната десницата на Мистър Сноу. Тя беше студена и вкочанена, положена на гърдите му завинаги. Смъртта го държеше в неотслабваща хватка.
Кадилак нежно положи ръка върху набразденото чело. Той бе причината за много от тревожните бръчици на стареца, натрупани с годините, но сега смъртта като че ли бе изгладила бръчките. Той се наведе и целуна спокойното лице. Безжизнената плът вледени устните му. Пред това последно доказателство за кончината на любимия му учител, Кадилак нададе скръбен вой и се строполи върху тялото. Опитваше се да обгърне цялото тяло на стария летописец в една последна прегръдка, но Бостън -Бруин освободи хватката му и го издърпа назад.

— Остави го да почива, младежо. Той умря, за да спаси Плейнфолк.

Кадилак постоя доста време, коленичил на земята и заровил пръсти в косите си, сетне бавно се изправи с наляти от сълзи очи.

— Запази разказа си за лагерния огън, когато всички се съберем заедно. — Гласът му се задавяше от емоции. — Ако споделя скръбта си с племето, ще ми е по-лесно да я понеса.

****

Торн Макфадън, Заместник-директорът на АМЕКСИКО, съобщи новината на Бен Карлстром по време на срещата за обсъждане на дневния ред преди Ежедневното Планово Събрание на шефовете на различните отдели в организацията.

— На връщане от търговския пост — отвърна Макфадън. — Не знаем точната дата. Малоун се свърза с нас, веднага щом разбра.

Карлстром изпсува тихо:
— Видял ли е тялото?

— Каквото било останало от него — да. Когато са на собствена територия, мютите полагат мъртвите си на ложе от оплетени клонки и го издигат на четири високи стълба. Когато Брикман го завел на високото място, птиците вече го били почнали. — Макфадън преразказа версията на Малоун за битката при търговския пост. — Доколкото ни е известно, Мистър Сноу е бил убит от собственото си творение.

— Приливната вълна?

— Не, съжалявам, че не се изразих ясно. Силите, които призова, изцедиха живота от тялото му. Това всъщност не ни изненадва, като се има предвид какви сили са замесени. Кадилак уреди Малоун да разпита няколко от оцелелите. Според тях, приливната вълна убила около двеста хиляди души…

Калстром за малко да падне от стола си:
— Двеста хил…? Лелеееее….

— И потопила пет от корабите клас Грейт Лейк. Заедно с екипажа…

— Божке! Нашите жълти чуждоземни приятелчета сигурно са доста разстроени. — Карлстром притвори очи и потърка за малко носа си, после отново се наведе напред и фокусира вниманието си върху заместника си. — И как го приемат М'Кол?

— Племето е в дълбок траур. Всички са намазали лицата и ръцете си със сива пепел. Обявиха официално Кадилак за наследник на Мистър Сноу.

— Ами Брикман? Нали казваш, че бил тръгнал за търговския пост?

— Да, но пристигнал след като всичко било свършило. Явно е отишъл да предупреди Мистър Сноу, че Яма-Шита ще иска да си върне тъпкано.

— Надявайки се да защити инвестицията си — Карлстром се изсмя сухо. — И все пак, човек трябва да му даде точка за старанието.

— Пътуването не беше съвсем напразно — каза Макфадън. — Успя да прецени ситуацията от първа ръка. Ще ни запознае с подробностите, когато дойде, но явно делегациите на Ши-Карго, М'Уоки и Сан'Пол са се договорили да влязат в някакъв съюз. Към тях може би ще се присъединят някои от племената на С'Нати. Още е много рано да се каже, но Брикман вярва, че може би поставят основите на мютски отбранителен пакт.

— Изолирайки Д'Тройт…Карлстром подръпна долната си устна замислено.

— Които пък са първите редици на жълтурите. Трябва да ти кажа, че този съюз не предвещава нищо добро.

— Така е — съгласи се Карлстром. — Но сега е по-безопасно, защото мютите вече нямат достъп до амуниции. Проблемът е, че Майсторите на желязото ще си върнат силите. Няма да приемат спокойно това поражение, а това може да доведе до доста деликатна ситуация. Ако търговското споразумение се разтрогне, те ще трябва да си осигурят постоянен достъп до големите езера и северните равнини, ако искат да продължат да разработват ресурсите им. Това означава, че ще трябва да окупират територия, която бе обявена за наша при подписването на тайния протокол.

— Можем ли да ги спрем? — попита Макфадън.

— Като се обадим по секретната линия? Възможно е, но не и преди да доставим главите на оцелелите от М'Кол. А после и от Коджак. Приятелят ни, Лорд камерхерът ще иска да му предам и Брикман, но ще му избием тази идея от главата. Мъжът на върха има собствени планове за младия ни герой.

— Разбирам. Но сега, когато Мистър Сноу е вън от играта, остава ли плана да използваме Ред Ривър за избиването на М'Кол?

— Да. Теренът в Уайоминг не е добър за ешелоните и гъстите гори ни пречат да разрешим проблема с интензивни въздушни атаки. Ето защо трябва да привлечем племето надолу по хълмовете и към Небраска.

— Окей. Но понеже Кадилак не представлява толкова голяма опасност колкото Мистър Сноу, няма да се наложи да намесваме Роз Брикман. Да уредя ли да я откарат обратно във Федерацията?

— Не, остави я там. Клиъруотър също.

Макфадън си отбеляза нещо в мемо-тайпъра.

— Кажи.

Карлстром поклати глава:

— Разбирам.

— Отлично. Действай по въпроса. Не пести от защитни мерки. Искам комитета по посрещането да е подготвен за всякакви ситуации. Изпрати същото съобщение до Малоун.

Макфадън изгледа хитро Карлстром:

— Нека просто кажем, че грам не вярвам на тези копеленца.

— В това число и Брикман?

— Към момента не става въпрос дали аз вярвам на Брикман, а дали мютите му вярват. Ако прегледаш сигналите от Малоун, ще видиш че Кадилак е изразил подозрение, че Брикман може да е агент под прикритие — Карлстром се усмихна. — За щастие, явно не му е хрумнало, че и Малоун не е това, за което се представя.

— Но…

Карлстром го прекъсна:

— Освен ако, разбира се, не е мъртъв наистина.

— Именно. Уверен съм, че Брикман и природената му сестра ще ни представят достойно. Но при такава важна операция не бива да оставяме нищо на случайността. Ето защо ще дадем и на двамата достатъчно възможности да докажат лоялността си.
Карлстром очакваше срещата да приключи, но заместникът му не стана от стола.

— Имаш да ми казваш и друго, ли?

— Да — Макфадън оголи зъби, както правят шимпанзетата, когато се опитват да укротят нападател. — Дотук ти казах само добрите новини.

— А какви са лошите?

— Касае се за примамката, която СИГ-РАЗ пусна в Уайоминг. Онази с…

— Да, да, да, няма нужда да ми обясняваш. Нали аз уредих всичко. Малоун им заведе М'Колите и всичко си протече според плана. Мютите убиха осъдените и си заминаха щастливи — нали заграбиха всички неща, нужни за нападението над ешелона! — Карлстром се спря и се втренчи в Макфадън. — Да не вземеш сега да ми кажеш, че не са?

— Не, не, всичко това стана по плана. Просто…

— Някой е прецакал нещата. Добре де, кой? Някой от нашите ли?

— Не. Явно е някой чиновник, който работи на компютър в основното снабдително депо на генерал-интенданта.

— А, това е нещо ново…

— Когато е дошла официалната заявка за униформите и оборудването на СИГ-РАЗ, хората в склада на ГИ не са знаели, че се касае за униформи за нарушители на Код Едно. Те просто завели заявката като нормален списък с оборудването на СИГ-РАЗ отряд за полева операция и издали вещите по списък.

— Е, нали нашите хора пипнаха въдушните бутилки и прибраха повечето амуниции, когато нареждаха лагера?

— Да, направиха го. Наредиха всичко така, че да изглежда реалистично. Но изобщо не им хрумнало, че оборудването всъщност е стандартно и .. в пълен боен ред.
Карстром потъна в стола си и прищипа носа си между палеца и показалеца.

— Тоест…?

— Тоест, налични са шест пакета пластични експлозиви с детонаторите и таймерите, както и 12 ПП108. Противопехотни мини, шефе.

Карлстром вдигна вежди при изброяването.