Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

**************

Тя се чудеше защо Величков не й пише. Той бе й обещал да й пише. Дори разрешение бе искал за това, а ето сега мълчи... Чудно беше това училище, което ги поглъщаше цели и ги караше да забравят близките и обещанията, които са им дали.

Най-после един след обяд тя получи дългоочакваното писмо. Изкачи се бързо по стълбите, влезе в стаята си и като разтвори големия плик, зачете това, което й пишеше Величков:

„Мила Марта, писах ти пет или шест писма до сега, но винаги, когато отивах да ги предам за изпращане, ги връщах обратно и ги скъсвах. Те всичките бяха изпълнени с моите чувства към теб. А от краткото ти писмо разбрах, че те никак не те интересуват и че те нямат значение за теб... Ти нищо не ми спомена в писмото си за това, което ти бях писал... и което тъй много вълнува мен... Тогава защо да ти пиша, колко много си скъпа на сърцето ми... и че душата ми копнее ден и нощ по теб?

Аз чаках твоето писмо... и знаеш ли как? Знаеш ли какво значи да чакаш? Ах, то е най-хубавото и най-мъчителното преживяване... Всеки миг тръпнех при мисълта, че ще ме повикат и предадат писмото от теб. Сърцето ми почваше да бие до изхвръкване, а следния момент, когато си помислих, че няма да ми пишеш всичко в мен клюмваше глава и сърцето ми спираше сякаш да бие в гърдите ми.

Понякога ми се струваше, че съм жива свещ, която гори в очакване да получа от тебе желаното писмо и в него дума на обич... Защото мисълта, че ти храниш и най-малкото красиво чувство към мен, ме изпълня с безгранична радост и тогава мога да свиря, да работя – всичко да направя без да усетя умора и да пожелая почивка... А когато в душата ми нахълтват мисли тъмни, които му нашепват, че не съм нито за миг в твоето съзнание, че в твоето сърце няма място за мен, че съвсем съм ти безразличен, тогава крилата на моите блянове се пречупват, в сърцето и душата ми настъпва пустота и аз отпущам ръце, нежелаещ да се помръдна даже... Светът сякаш се изпразва и аз губя смисъл за всичко...

Но добре, че тези състояния не продължават много, защото докато е жив човек, там някъде дълбоко в душата му се крие някаква вяра, проблясва някаква надежда за нещо добро и това дава нови сили за работа.

Ето, скъпа Марта, в това си писмо не исках нищо да пиша за себе си, а въпреки това, съвсем неволно започнах пак с това, което е най-близко до сърцето ми... Прости ми, ако те отегчавам и омъчнявам. Ако да можех да мълча тук, както мълчах толкова години, наистина бих ти писал други неща. Но понякога ми се струва, че сега, ако не премина преградата, която винаги ме е държала далеч от теб, после ще бъде много късно... и аз завинаги ще те изгубя...

А сега слушай да ти разкажа някои неща за тук, които вярвам те интересуват повече от всичко друго. Първо за Ян. Той е любимец почти на всички, особено на главния ни ръководител, за когото ти вече писах. В музиката напредва много бързо и е в оркестъра на по-големите младежи. Вярвам, че скоро ще дойде и в оркестъра на възрастните, т.е. нашия.

Трябва да ти кажа, че тук няма отделения и класове, където даровитият ученик да се влачи заедно с другите по цяла година. Напротив, тук всичко е живо, върви и е в движение. Който знае и може – всички врати са отворени за него и всички зали го приемат, за да му дадат своите знания и сръчности.

Бях ти писал в онези, неизпратените писма доста неща и сега надали бих могъл данапиша всичко, което ти бях писал в тях относно училището. Но все пак ще се постарая да ти дам известна светлина върху живота и работата ни тук.

Преди всичко ще ти кажа, че тук не е само училище, в което да се дават знания на децата, но бих казал, че е една от най-новите възпитателни школи, в която думите вървят редом с делата. Тук на всичко се гледа много дълбоко и се търсят причините, за да се премахнат лошите наклонности или пък да се подхранват добрите. Ако ти би видяла сега Динко, сигурен съм, че ще извикаш от изненада. Той ще ти се стори пораснал с няколко сантиметра, а то в същност надали е така, но той върви сега изправен, има увереност в себе си, не е тъй слаб и безжизнен както преди. Драго ми е да го гледам сега това момче, което бърза и весело маха с ръка за поздрав. Съвсем се е променил, макар и за малко повечко от месец. Понякога се чудя, какво направиха тия хора с това момче, как извършиха тази промяна в него? Много просто и все пак твърде сложно. Първо, освободиха го от навика да се крие, за да работи любимото си занятие – да дяла, като му казаха, че то не само не е нещо лошо, но напротив, много добро. Предоставиха му голяма зала с всички инструменти по дърводелство, резбарство и още какво ли не, в което работят десетки други деца като него.

От начало, когато разглеждахме залите, бяхме заедно. Тогава виждах как Динко стоеше прехласнат пред всичко, което му се предлагаше, за да работи добре и свободно и не можеше да повярва, че така, немъмрен от никого, ще може да работи, колкото си иска... И изведнъж тази свобода, която му даваше мисълта, че не прави престъпление като си дяла, освободи детето от онзи вечен товар, който тежеше на гърдите му и го накара да изправи полуприведения си гръб и да повдигне главата си. Ето виждаш, мила Марта, с колко малко тук хората вливат живот, дават импулс и вдъхновение за работа и творчество. Всичко това внася равновесие и красота в децата, което ще се отрази благотворно в целия им техен бъдещ живот. А иначе, аз бях сигурен, че това слабо и плашливо дете, щеше да стане един ден инвалид в живота и то не за друго, а защото не беше добре разбрано и напътствано от родителите си.

Бях ти казал, че ние се разписвахме в една книга, когато дойдохме. После Динко ни каза – той като резбар е много наблюдателен – че в тази книга имало графи. Това, разбира се, и аз бях видял, но никак не бях обърнал внимание какви именно бяха тези графи. А той със силното си наблюдателно око видял и прочел резпределенията на някои от тях. Първо, на двете книги, на които се разписахме с Ян и Динко отгоре пишело – „Даровити“. На нашата „музикално“, а на неговата – „Приложни изкуства“. В различните графи отгоре пишело „Основни, характерни черти“. А в самите графи – здравословно състояние, наклонности.

От всичко това, много естествено ми се вижда, че вечерта Динко го отведоха в спалня с розов цвят, Ян в такава в син, а мен в светло жълт.

Трябва да ти кажа, че тук спалните са с различни цветове и доколкото схванах, носят цветовете на дъгата. Защо точно е това, не зная, но разбрах, че тук използват цветовете като възпитателно и лечебно средство. Наглед виждаш много естествени неща, но, ако има кой да ти вдигне завесата на тази случайност, ще видиш една невероятна целесъобразност и разумна последователност.

Тук се изучават всички науки, които се изучават и в другите училища, с тази разлика, че там се изучават науките за сметка на живота в смисъл, че там се дава предимство на изучаването на науките, без да се съобразяват с индивидуалния живот на човека, а също така и доколко тези науки имат приложение в живота. Когато тук е точно обратното. Изучава се това, което е потребно, за да се развият вложените в индивида заложби и да му бъдат полезни в живота.

Тук са повикани най-добрите музиканти, художници, писатели, резбари, майстори по строителство, тъкачи, готвачи и още какви ли не. И каква наслада, каква радост, да можеш без всякакво препятствие да се изкачваш по стълбата на науката и изкуството без да си спиран и спъван от каквито и да било условности. Тук всичко е наредено, като че ли на спираловидни концентрични кръгове и всякога имаш възможност да се изкачиш на по-горния кръг, стига да можеш и знаеш.

Посещението на класовете е свободно. Може би ще си помислиш, скъпа Марта, че класните стаи са празни и учениците бягат от клас, както това става в обикновените училища. Нищо подобно. Защо, ще попиташ ти. Защото, което се предава е тъкмо това, към което имат склонност учениците. Обикновено, чуждите езици се изучават твърде трудно в другите училища, а тук се изучават с рядък интерес, защото се явяват като една насъщна необходимост за работата и изучаването на интересуващите ги науки.

Тук има огромна библиотека, пълна с трудовете на велики учени от цял свят. Много от книгите предлагат страниците си, изпълнени със знания, но на чужди езици и за да се ползват от тях – учениците изучават с усърдие езика им. За целта има специалисти учители, а и в градината на много места лингафони, които са в услуга на тия, които искат да учат.

Математиката се изучава по много интересен начин. Тя е жива и увлекателна. Цифрите й не са мъртви и числата си имат смисъл и значение. Геометрията е винаги в помощ на науката и изкуствата и затова малки наглед ученици усърдно посещават лекциите по геометрия, защото тези познания ще им трябват в дърводелство, резбарство, рисуване, строителство и още какво ли не.

Не зная доколко ти давам ясно представа за всичко, което е тук, но да ти кажа искрено, това наистина е много трудна задача, защото нещата са толкова много и тъй преплетени едно за друго – както и в самия живот и е мъчно да ги отделиш и разправиш.

Отвън, на самото училище е написано с огромни златни букви „Да учиш, това е смисълът на живота“. На много места из училището има поставени върху специални картони мъдри слова, край които като минава човек, ги прочита и после неволно мисли и разсъждава върху тях. В градината, седнал на някоя скамейка, също ще прочетеш насреща си хубавата мисъл: „Почивката е сладка за този, който е работил“.

И наистина, тук нищо друго не преследват тъй строго, както леността. Няколко момчета, след като им бе направено мисля няколко пъти бележка за нежеланието им да работят, веднага ги изпратиха обратно на родителите им.

Те са снизходителни към всяка грешка, когато искаш да я изправиш. А ето какво пише в салона за грешките:

„От грешките на другите се учи, своите поправяй“ – Колко мъдро и хубаво, нали?

А знаеш ли, мила Марта, тук напразно ще търсиш учители и учителки – няма такива. Има само братя и сестри. Наистина разбрах, че има един Учител, но аз не съм Го виждал. Той не е тук, а някъде в една местност близо до Столицата. Там Той имал специална школа, а тук, Неговите ученици, нашите ръководители се стараят да реализират известни Негови идеи. Ние сега привикваме да се наричаме братя и сестри, като наричаме също така и ръководителите. Така господинът, който ни изследва, се казва брат Светлов, Жената, която ръководи цветната градина – сестра Анастасия. Тя е отлична жена. Едра, висока, белокоса, добра по сърце и разговорчива. Динко, който беше тъй присвитичък и срамежлив, изведнъж се отвори към нея. Всяка сутрин, когато полива цветята, той гледа да е близо край нея и много се радва, когато го похвали. Тя обикновено разсажда цветя, скубе трева, разкопава с малката си тесличка пръстта като същевременно ръководи всички ученици, които са дежурни в градината кой какво да прави. И то как мислиш ги ръководи – като майка своите деца. И те като пилци само тичат и всяко завършило една работа, я пита: – А сега, сестра, какво да правя? – Поляхте ли лехата с карамфилите – пита ги тя и държи в ръка тесличката си. – Поляхме ги, – отговарят те засмяни. – Добре – казва им тя, като ги изглежда с майчински поглед. – Я ти, Динко, иди полей, мойто момче, онези червени рози, че са ожаднели, а вие тук – обръща се към други – полейте белите рози под прозореца на брат Светлов. Всички се втурват да изпълнят поръчката, а тя, като запява, продължава работата си.

Забелязах, че всички ръководители карат Динко да прави нещо, което е повече във връзка с червения цвят. Като запитах сестра Анастасия защо така, тя охотно ми заразправя: – Динко – казва тя, е малко бледничък, анемичен, а червеният цвят ще му повлияе много добре. Ще усили живота в него. Червеният цвят е активен и действа благотворно върху деца или хора, у които животът е слаб.

Аз слушам и почвам да разбирам някои неща. Сестра Анастасия наглед е обикновена жена, но като се вгледаш в нея, виждаш сините й очи да те гледат с обич и сякаш проникват в тебе. А като ти затвори, ей Богу, цял професор. Кога и къде е изучила всички тези неща? Аз обичам често да говоря с нея, защото тя с радост ни разказва опитностите от живота си и дава знанията, които е получила. Има един много интересен брат, който се занимава със зеленчуковата градина и е майстор по лозята. Край него винаги има по десетина палавника, които му помагат. Най-често там ще видиш Ян. А знаеш ли кой го праща? – брат Светлов. И зная, че това никак не е случайно.

Възрастният брат се казва Зари. Отначало го мислех за прост ковач, тъй като ходи все бос. Бялата му риза, постоянно разкрита на гърдите, със запретнати ръкави, не го различава от помощниците му. Но после разбрах, че той е специалист в полските работи и е ръководител на учениците в тази област. Ян ми разказва за него много интересни неща. „При него“, казва той, „никак не усещаш че копаеш и че си се уморил“. Когато вали дъжд, той си сваля ризата да не я намокри, но зная, че това е само хумористичната страна на тази работа. Защото той кара всички момчета и момичета да работят на дъжда, после тичешком се срещат, изтриват се добре и се преобличат. Според него Учителят казвал, че една дъждовна баня – през лятото, разбира се, струва повече от десет обикновени. Най-добрите дъждовни бани били през май и юни.

Тук, много от учениците са повече сираци, изпратени от разни сиропиталища. Но има и такива, които са с родители по-бедни или по-богати. Тук не се обръща внимание на външното богатство, а на вътрешното. От всичко най-много се цени работливият и усърден ученик. Защото, казват те, дарбите наистина са дар Божий, но развитието им е резултат на усилен и систематичен труд. Затова те винаги дават надежда и на най-обикновения наглед ученик, че с работа и усърдие един ден ще развие това, което дълбоко е вложено в него. И това дава импулс и вдъхновение за работа на всички.

Бих ти писал още много, но наближава часът за отиване да свирим с моя оркестър от юноши и затова ще прекъсна писмото. Но вече ще го пусна, защото чувствам, че се безпокоиш, разбира се, за Ян... Той ти писа вчера, но не зная, дали го е довършил и пратил.

От сърце те поздравяваме и очаквам да ми пишеш: Влади“

Марта остави писмото на масата и бе намислила веднага да му отговори, но по стълбите се чуха стъпки и след малко някой почука на вратата. Марта стана и отвори. Беше докторът.

– А, вие ли сте? – каза учудено Марта.

– Защо? Не идвам, може би, навреме. Вие сте заета с нещо навярно...

– Не особено. Току-що четох писмо от новото училище – доста интересни неща стават там. Седнете – покани го тя.

– Да, и аз така научавам. Вчера говорих със Захариев, бащата на онова слабичко момче. Чете му писмото и се радва. Детето било много добре там. Изпратил им снимка – защото майка му във всяко писмо му казвала да се фотографира, за да го видела как изглежда и той се фотографирал тъй както работи на една маса. Има го и с лейка в ръка, как полива цветята в градината. Изглежда чудесно. Иди се надявай, че това бледо и анемично дете, което тук поддържахме с разни лекарства и специалитети, ще се оправи там толкова скоро. Бащата го гледа и не може да му се нарадва. „Гледай, – каза ми той – какъв е засмян с лейката в ръка, а тук – беше все начумерен, като че ли гемиите му бяха потънали...

– Много ми се иска да отида и посетя това училище. Изглежда, че там си служат с някакви нови методи, защото, ето, аз сам съм преглеждал това дете и предписаните му специалитети не помагаха. Нямаше апетит и все линееше... – Докторът извади бялата си кърпа, избърса потното си чело и допълни:

– Ужасно горещо е днес, Марта.

– Да, – промълви тя – а ръката ви как е?

– Слава Богу, благодарение на вашия интерес към нея, тя е вече почти добре.

– Защо говорите така, г-н докторе?

– Ами така. Аз почвам вече да ревнувам, все за нея се интересувате, а за мене никога.

– Боже мой, та нали тя е ваша ръка?

– Моля, но все пак, тя не е аз – засмя се докторът.

– Вие никога няма да се откажете от вашите шеги.

– Но вие пък не ми позволявате да говоря сериозно... Но не се безпокойте, аз съм ви казал, че съм предоставил всичко на вас... да заговорите първа, когато вашето сърце ви подскаже... Никак не бързам. Аз не търся жена, а човек, приятел, с когото да мога да се разбирам и да споделям това, което е в душата ми... А докато вашето сърце проговори благосклонно към мен, вие не ми забранявате да ви виждам и говорим като познати и приятели, нали?

– О, разбира се.

– А сега да ви кажа защо дойдох.

– Слушам.

– В болницата днес доведоха една болна, бедна жена. Мъжът й скоро се е поминал. Тя сега е болна. Оставила е малки дечица в къщата си, които скитат мръсни, гладни и необлечени по улицата. Пък и не само те, които се ровят из уличната прах, когато майките им, отишли на работа, ги оставят дома сами. Какво може, Марта, да се направи за тях? Аз бях днес в общината и говорих с кмета по този въпрос. Някои дами също са ми говорили по-рано за тази работа и са искали да се отвори детски приют, където да се прибират деца на работници, също и сираци. Кметът е съгласен да даде всичкото си съдействие. Сграда ще се намери, остава най-главното, кой да бъде ръководителят... Някои от дамите са посочили вас... Но кметът се бои да не би да се оскърбите от това предложение, затова минавайки случайно или нарочно оттук – това за вас е съвсем безразлично, разбира се – реших да дойда и взема вашето мнение и решение по въпроса.

– Дали ще приема да бъда ръководителка?

– Да.

– Радвам се, че приемате, Марта.

– И аз се радвам. Малките деца са толкова мили.

– Не, не само заради тях се радвам аз, но и заради себе си.

– Че защо?

– Ще имам случай по-често да ви виждам, без да могат бабите из зад пердетата да казват: „Загуби си ума тоя доктор подир Марта“.

Марта, която го слушаше отначало съвсем сериозно, се разсмя накрая. Докторът никога нямаше да се откаже от навика да се шегува. Той също се засмя, но после прие сериозен вид и каза. – Моля, почвам съвсем сериозно.

– Казвайте.

– Радвам се, че вие ще станете ръководителка, защото ще можем да направим опит да приложим поне някои от идеите на опитното училище, в което са Ян и Величков.

– Да, това ще бъде много добре. Но децата са съвсем малки... после няма да бъдат постоянно.

– Казвам, това което зависи от нас и е в кръга на възможното. Вчера имах писмо от Величков – бях го помолил да ми пише някои подробности и той ми е писал доста. Между другото той ми пише, че и храната я употребявали там като възпитателно средство. Ние това бихме могли да приложим и видим какви резултати с течението на времето можем да получим. Защото наистина виждам, че принципите, върху които лежи това ново училище, са твърде добри и показват неминуем успех. Напролет ще направим една хубава градина с цветя, в която децата да играят и свободно да възприемат техните лечебни и възпитателни влияния. Защото, пише Величков, тези хора култивирали различни зеленчуци и цветя от възпитателно гледище. Наистина, ние лекарите знаем колко благотворно действа на болния една хубава, разцъфнала градина. Но ние това го отдаваме на приятното чувство, което се поражда у болния, като гледа хубавата градина. А ето тук, в това училище казват, че освен приятността, която създават цветята, те възпитават и лекуват. Сега в това училище не приемали никакви посетители, защото било още в процес на развитие и строеж, но може би по-нататък ще разрешат посещенията и аз тогава непременно ще отида. Много бих искал да се срещна с този чуден брат Светлов. Навярно тези хора боравят с науки, които тепърва ще станат достъпни на широките маси!

– Сигурно, – отвърна Марта. – Мен също много ме заинтересува този човек. И когато и да е, бих отишла да видя както училището, така и този техен ръководител.

– Да, това е мечта за бъдещето. А сега, значи сте съгласна.

– Съгласна съм. От кога ще почнем работата?

– От утре сутринта. Аз имам двадесет дни отпуска. Ще използвам първите десет за тук, а другите десет за пътувания. Ще отида за малко в родния си град, от там за два дни в столицата и ще се върна. Вие няма да ме забравите като ме няма тук, нали?

– Не мога да гарантирам – каза Марта полушеговито, полусериозно – когато ще има край мене толкова мили главици, може и да ви забравя.

– От малките не се боя – промълви докторът и стана да си върви. Марта го изпрати и като се върна, препрочете отново писмото на Величков и започна да му пише:

„Драги братко, наричам ви така, не защото ми писахте, че там се наричате братя и`сестри, а защото наистина съм ви чувствала като по-малък брат. Разбирам ви напълно и жаля за вас, както би жалила родна сестра. Питате, дали ви обичам. Разбира се, че ви обичам. Вашето присъствие винаги ме е радвало и внасяло в мен нещо красиво, за което съм ви била всякога благодарна. Може би вашето благородно и коректно държание е събудило в мен хубава сестринска обич и доверие, на което всякога можете да разчитате. Не късайте писмата, които ми пишете, а ги изпращайте. Казвам това, не защото ще се лаская от хубавите думи и искрена обич, с които са изпълнени, а защото по-добре бих могла да виждам с какво бих могла да ви бъда най-полезна. Защото, вярвайте ми, вашата скръб и радост не са ми безразлични, както не биха ми били, ако да ми бяхте роден брат. А може би, един ден вие ще намерите човек, който ще отговори всецяло на вашите красиви чувства и тогава вие напълно да бъдете щастлив... Тогава наистина ще бъда спокойна и радостна, защото сега много се измъчвам при мисълта, че вие тъгувате и страдате. Аз зная, какво ще рече страдание и безпределна скръб, но вярвайте ми, за вас в сърцето ми има най-красивата обич на сестра... Защото тя е безкористна и не иска и не очаква да й се отвърне със същото.

Вашите писма ме карат доста да мисля. Понякога ми се струва, че душата ми никога няма да затрепти за онази обич, за която вие ми пишете. Защото, може би, бурята, която някога премина в душата ми, да е скъсала струните, на които свири... Или пък... не зная... Има неща, за които аз не мога да говоря...

Пишете ми всякога, когато имате време и разположение. Вашите писма ме радват.

Радвам се, че работите и творите – а заради кого – това не е толкова важно. Ще знаете, че вашият успех и напредък в изкуството не са ми безразлични и аз ви ги желая от все сърце.

Марта

Марта адресира един плик, сложи писмото, но понеже беше доста късно, остави го, за да го пусне сутринта.