Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

****************

- Колко се радвам, че ви видях – промълви малкото момиче, а очите му блестяха с чудна светлина.

– И аз, мила моя. А мога ли да видя какво работиш?

– О, да, само че много съжалявам, не можах да я довърша навреме... и тя показа чудно хубаво изработена копринена нощница.

– Великолепна работа – възхити се Марта – прекрасна!

– Харесва ли ви? – запита бързо момичето.

– Да, много. Такава деликатна работа... и толкова много труд при това за нощница... Но е повече от хубава.

– Радвам се, че ви харесва... тя е за вас... Днес я завършвам...

– Ах, Боже мой, но защо? Съвсем не трябва. Такова скъпо нещо... Уверявам те, Лозина, че тя е много хубава, за да бъде за мен. Много повече бих се зарадвала, ако я запазиш за себе си. Ти по би имала нужда от такава деликатна дреха отколкото аз.

Сянка премина по лицето на Лозина и тя прошепна:

– Знаете, аз толкова съм се радвала, докато съм работила и все съм мислила за вас... Ян също,... двамата сме се радвали и мислили, че и вас ще зарадвам. Моля, не ми отказвайте...

Марта изведнъж почувства със сърцето си всичко, преживяно от това малко момиче, което само сираче, Бог знае откъде бе намерило пари да изработи такова скъпо и деликатно нещо – затова, като я помилва, каза: – Боже мой, та аз не заслужавам такава голяма радост, но щом това ще ви зарадва, разбира се... много ще съм благодарна.

Лозина просия и стисна леко ръката на Марта, но после, види се, се засрами от постъпката си и се отдръпна. Но Марта я погледна с такава нежна обич, че Лозина пошепна: Колко съм ви благодарна!

В това време дойде Павел и също се възхити от работата на малкото момиче. Когато узна, че е за Марта, каза, че е много мило от страна на Лозина.

– Аз не знаех, че и вие ще дойдете, – каза някак виновно малкото момиче.

– Но защо? – учуди се Павел.

– Бих направила и за вас нещо... но съвсем не знаехме... И Ян не знаеше, – наивно се оправдаваше тя.

– Ех, дете, за мен е достатъчно, че видях Ян и вас...

Тъкмо Лозина щеше да каже нещо, когато Юлия дойде с една възрастна дама.

– Ах, Юлия, ти ме изпревари – се изтръгна неволно от устата на Лозина – така си и знаех.

Юлия само се усмихна и като пристъпи към Марта, каза:

– Позволете да ви представя сестра Мария – нашата главна ръководителка. Тя е близка с Величков... и пожела да се запознае с вас. Знае всичко за работата ви в малкия град.

– Ах, този Величков – каза Марта и усмихнато си подаде ръката на възрастната сестра, която като се ръкува енергично, заговори с много приятен глас:

– Радвам се, че можах да ви видя и се запозная с вас, защото нашата работа едва сега започва и надявам се, че ще можем да разчитаме на вашето съдействие занапред.

– О, разбира се – възкликна Марта – с най-голямо удоволствие ще направя всичко, което е по силите и възможностите ми.

– Така и очаквах. Тези две млади сестрички са едни от най-добрите работнички.

Вероятно ще ги изпратим при вас при откриването на опитно огнище във вашия град.

– Много ще се радвам – усмихна се Марта – вратата на моето сърце е отворена вече за тях, а вярвам, че и на града ни също...

– Не се съмнявам в това, след като ви видях. А сега съм помолена от Юлия да ходатайствам да приемете нейния малък дар, който работи тя с голяма радост за вас.

– Ах, Боже мой, днес ще ме отрупат с подаръци. Разбира се, че ще го приема, щом това ще я зарадва.

– О, много, много – каза Юлия и поднесе, цяла поруменяла, нещо, обвито в розови тънки листове.

– Сега трябва да ви оставя – каза възрастната сестра – но може би скоро ще посетим вашия град и тогава ще имаме случай да се видим и говорим повече.

– Да, ще ми бъде особено драго, ако дойдете и искрено ще се радвам, ако с нещо ви бъда полезна.

– И сигурно ще бъдете – каза сестрата, вдигайки ръката си за поздрав.

– А вие, мили момичета, как приятно ме изненадахте с вашите подаръци – каза им Марта, гледайки ги с обич. – Павел, – обърна се тя към него, който след като го бяха представили на сестрата, се бе леко отдалечил, за да не присъства на разговора им – виж, какво правят тези момичета – и тя му показа пакета от розови книги. Той се приближи бързо и я поздрави с новия подарък.

В това време групата от гости тръгна към вратите да излизат.

– Ах! – каза Марта, – ами аз как ще вървя така – посочи тя пакета – не е ли добре, Лозина, да го оставя при теб и ти после да ми го дадеш?

– О, да разбира се... много се радвам... тъкмо заедно... и тази работа ще бъде готова...

– Добре, добре – усмихна се Марта и като стисна ръцете на момичетата, тръгна с Павел към вратите.

След като минаха през един широк коридор, излязоха на двора и като възвиха на дясно влязоха в залата на резбарите. Тук Марта потърси и видя Динко. Той беше най-близко до професора, което показваше, че е един от добрите резбари. Тя стоя един миг така да го гледа – колко хубав, строен и сериозен момък бе станал онзи малкият, присвитичък, жълтав Динко? Тя се приближи до него и тихо го назова по име. Той се обърна изведнъж и лицето му просия, като я видя. Тя го бе видяла и по-рано, но все набързо и затова той се радваше, че я вижда от близко.

Професорът, като забеляза, че Марта и Динко говорят, намери сгоден случай да каже, че Динко обещава да бъде един от най-добрите майстори-резбари в страната. Това много зарадва Марта, а Динко само се усмихна... „Колко скромен по природа си остана“ —. помисли си Марта, като забеляза, че не се поласка от похвалата.

От резбарския отдел те минаха в дърводелския и за своя изненада Марта и Павел видяха някои от учениците, които бяха изпълнявали предишния ден музикални номера, да рендосват, чукат, сглобяват. Това наистина им се виждаше някак особено и все пак ги радваха зачервените от работа бодри и весели лица.

Когато свиреше многозвучната тръба и съобщаваше времето за обедната почивка, Ян причака Марта и татко си при автобусите и съобщи, че брат Светлов ще приеме Марта след обед в три часа. След това набързо се сбогува, тъй като бил дежурен в техния стол.

Павел беше отишъл да изпрати приятеля си Джек до станцията „Светло бъдеще“ и щеше да се завърне след обед. Затова Марта отиде самичка до училището. Вървейки из алеята, която свързваше подслонните домове с училището, тя гледаше красивата околност, която я заобикаляше и си мислеше за предстоящата среща с брат Светлов. Толкова години как бе жадувала и мечтала да се срещне с този човек, чиито очи бяха отворени не само за този свят, но и за светове, чието съществувание тя усещаше, но не познаваше.