Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

************

Учебната година бе вече завършена. Изпитът преминал и Ян бе вземал свидетелство с отличен, което бе радост за Ян и гордост за Марта.

Ще ми пишете винаги, господин Величков – казваше не един път Марта на Величков – бих искала да зная, как сте пътували и какво е това ново училище. Ян също обеща да ми пише, но той е дете, зная, че ще се увлече в новото, което го заобикаля и на него не мога да разчитам, особено за подробности.

– О, имайте пълно доверие в мен – отговаряше Величков. – Ще ви пиша веднага. Може би дори ще ви отегчавам е дългите си писма. Без това мислех да ви пиша.

– Не, никак няма да ме отегчите, колкото и дълги да са. Аз ще ги чета и ще мисля, че съм там и Ян е пак при мен.

– Само Ян значи.

– О, разбира се и вие. Но чрез вас и вашите писма ще мога да наглеждам и виждам този малък палавник.

Величков навеждаше глава и сянка преминаваше по лицето му.

„Ян и вечно Ян – мислеше си той – Тази жена като че няма очи за никого другиго, освен за това дете! Като че ли нищо друго не може да види и разбере. Целият свят за нея се заключваше само в този малък Илиян..“ – и той въздъхна дълбоко:

– А, вие изглежда почвате да скучаете вече – каза му Марта, като го чу да въздиша. – Също като Ян нямате търпение.

– О не, сам не зная, какво да искам. Дали веднага да отпътувам или пък никога!

– Може би сте се привързали тъй много към това градче, сгушено в пазвите на планината като мене... Но все пак, ако не беше Ян, не зная дали още бих била тука.

– Да, вярно, един човек в града или пък селото, или пък в някоя колиба вдън балкани може да бъде причина за любовта на другиго към този град, село или колиба.

– И все ми се струва, че градчето ще остане празно, когато ще тръгне Ян. Но мисълта, че той е там добре ме кара да приема и понеса всичко.

– Боже мой, как бих искал да съм на мястото на Ян и да се грижите макар и наполовина за мен, както сега се грижите за него.

Марта повдигна главата си от ризата на Ян и го погледна. Може би той се шегуваше. От няколко месеца той толкова често идваше при нея да си говорят относно тръгването и какво да приготвят на Ян за новото училище, че тя беше свикнала с неговото присъствие и го считаше едва ли не като свой брат. Да се шегува – това беше й станало естествено. Но когато очите им се срещнаха, тя видя, че той я гледа дълго и че в погледа му има наистина някаква молба.

„Горкият – помисли си тя – нали и той от дете е останал сирак, нямал е нито сестричка, нито брат и колко ли е жалил и тъгувал сам самин в света? Ето сега тръгваше и имаше ли кой да се погрижи за него? Той живееше сам в една малка стаичка, за която Ян й разправяше, когато се случваше там да отива, за да си вземе урока – и там, в тази стая, е прекарвал сам толкова години. – Бедният!“ – помисли си пак Марта и въздъхна дълбоко.

– Защо въздишате, госпожица Марта? – попита я бързо Величков.

– Заради вас, – отвърна тя. – С какво бих могла да ви бъда полезна? Ако трябва да ви ушия нещо, ще отделя известно време. Или пък какво трябва да направя за вас? Досега, наистина, никога не съм си помисляла, че сте сам... А аз бих могла да ви бъда като сестра и ви помогна нещо.

Марта дошиваше копчетата и му говореше, а Величков я гледаше как шие и слушаше това, което му казваше. Но в думите й той чувстваше състраданието на Марта, но не и онова, което той искаше и чакаше с всичката си душа.

– Да ми бъдете сестра, това наистина е много мило от ваша страна. Но вие сте толкова много заета с работа... и не бих искал да ви обременявам повече. Но все пак, вашето добро желание ще бъде извор на радост дълго време за мен.

– Вие всякога се изразявате така хубаво, г-н Величков, че освен музикант сте и поет.

– Тъй ли мислите? Вие, значи, мислите, че говоря поезия с думи.

– Правило ми е впечатление, че всякога така поетично се изразявате. Езикът ви е доста цветист.

– Но той не е такъв за всички и към всички.

– Възможно е, но мен ми се е струвало, че вие, изобщо, така си говорите и, че поезията си е във вашата душа.

– Може би, – прошепваше той и навеждаше глава замислен.

Други път, когато я заварваше долу, в градината, той сядаше на пейката до нея и гледаше как работи. Случваше се да мълчат дълго – всеки зает в своите мисли. А понякога Величков й разказваше случки от детинството си или пък й четеше нещо. Марта се радваше на Величков, защото той като че ли носеше някаква приятна и хубава атмосфера, която изпълваше и нея с нещо много красиво. Освен това беше умен и коректен и тя наистина хранеше към него чисти и сестрински чувства.

Случваше се тя да вдигне случайно глава от работата и да срещне неговия поглед, изпълнен с нещо много хубаво – тя вземаше това като красив приятелски или братски дар и му се усмихваше искрено и непринудено. И в тази усмивка виждаше той колко далеч бе тя да разбере неговите същински чувства към нея.

***********************

– Пак за Ян – пошепна си на ума той – вечно за Ян.

Но все пак той се качи с нея по стълбите и го радваше доверието, с което тя го канеше и това, че той ще е сам с нея.

Като влязоха, тя затвори добре вратата, за миг се подвоуми и после превъртя ключа. Това малко учуди Величков, но като срещна погледа й, той видя, че тя бе заета с някаква много сериозна мисъл. Тя бързо премина стаята, отиде при леглото и издърпа изпод него куфара си. Разтвори го и оттам извади синия куфар, в който стоеше богатството на Ян.

– Ето – каза тя, като разтвори куфара – това е наследството на Ян от баба му. Но ви моля предварително да ми обещаете, че всичко ще запазите в абсолютна тайна, защото вярвам, че това, което видите и прочетете тук, ще остане само във вас и за вас.

– О, да – каза със сериозен глас Величков – Може напълно да разчитате на мълчание и пазене в тайна това, което ще ми доверите.

– Така и знаех. Този куфар е бил поверен на баба Круша и тя го е пазила толкова години като очите си и ми го предаде, когато беше болна. Бил й предаден от бабата на Ян.

– Ах, да. Някога много се говореше за тези куфари, мисля бяха два. Но не можаха да ги намерят. Аз бях точно тогава назначен за учител тук – старата току-що се била поминала.

– Да, куфарите, наистина, са два. Другият също е тук – и Марта, като се наведе, издърпа и жълтия куфар от под леглото си. Но този е по-важен, синият – в него има много неща, които всички не разбирам какви са, но вие ще ги видите и прегледате.

Марта разтвори добре куфара и извади една кутия – отключи я и в нея се видяха огърлици, гривни, пръстени със скъпи и хубави камъни. Имаше един златен мъжки часовник, два дамски – единият от които беше с дълъг златен ланец. Имаше карфици с брилянти – това беше бижуто на семейството на майката на Ян. Марта затвори кутията и отвори друга по- малка – в нея имаше златни и сребърни монети.

– Това е наследството на Ян в злато и сребро. – каза Марта. А има и спестовна книжка в която са внесени за него 20000 лв. Те са на името на Ян Павлов Струмски. – Ето и тези книжа, полици, документи – които старата жена е пазила може би с надежда дъщеря й да се завърне един ден и да се погрижи за тях.

Величков ги разглеждаше, но малко можеше да разбере от всички документи и затова вдигна само рамене.

– Нищо – каза Марта, аз исках само да видите, че Ян има наследство. И после, най- важното, до сега той носи името на майка си, а ето, той има бащино име, какво ще кажете? Свидетелството е на майчиното име... Как... може ли да му се извади друго... с бащиното му име?

Може разбира се – Ще се пише, че лицето носещо името Момчилов до сега е същото, което носи и Струмски.

Но те ще ви попитат, от къде знаете, че Ян се казва Струмски.

– Ах, това е много лесно. Жената на банковия директор, който пристигна скоро тук, мисля преди един месец, за да заеме мястото си, се познавала със семейство Момчилови и била с дъщеря им съученичка. Виждала била и годеника й инженера и по-после и Струмски, с когото е отпътувала. Аз знаех още преди две седмици всичко това.

– Така ли? И нищо не сте ми казали?

Не мислех, че е толкова важно и необходимо. Една жена, която е оставила най-първо годеника си, а после мъжа и детето си, не ми е много симпатична. Пък дори да ви кажа, според мен тя не е никаква майка.

– Ах, г-н Величков, как може да говорите така? Все пак тя е родила това дете.

Да само родила и после захвърлила. Не, оставете, госпожица Марта, аз зная, че вие сте човек, който никога никого няма да осъдите, но аз имам други разбирания за живота и хората.

– О, много сте суров, г-н Величков. Аз не очаквах, че сте били такъв съдник.

– Не съдник, а така си е истината. Една жена, която обича един случаен мъж повече от детето си и от бащата на детето си, тя според мен може да бъде всичко, но не и майка:

– А ако е била заставена да стори това? Вторият й мъж не е искал да има при себе си детето и тя е била принудена да го изпрати на майка си.

– Причини всякога може да има, но излишно е да спорим. Хората като вас, които имат душа и сърце като вашето, което е готово да прибере и отгледа едно дете от улицата, те всякога ще намират оправдателни причини за грешките на другите. Разбира се с това вие само още повече се издигате в моите очи и ставате по-близка на моето сърце. Но аз обичам да гледам истината в очите.

– Но въпросът е, дали човек може да знае истината. Има истина външна, но има истина вътрешна, в самата душа на човека и тя може да е така различна от външната. Мотивите за една и съща постъпка могат да бъдат така различни. И една алтруистична наглед постъпка може да има егоистични подбуди.

– О, разбира се. Но все пак има закони, които за вън и за вътре са еднакви. Ето, вие обичате това дете и се грижите за него. Няма значение за какво и как го обичате – истината е една – обичате го и сте готови да се жертвате за него, да направите всичко за него. А тя не го е обичала достатъчно и била готова да жертва не себе си заради него, а него заради себе си. Това е факт.

Марта го гледаше зачудена и затваряше в синия куфар. Като го сложи на мястото му, тя отиде и отключи стаята. Точно в това време по стълбите се качваше Ян, познаха го по бързите стъпки.

– А да му кажем ли името на татко му? – попита бързо Марта.

– Разбира се! Някога старата жена е криела това, защото се е бояла да й го не вземат. Напразно се е бояла, никой не се е заинтересувал за него. Бащата отишъл в Америка.

А откъде знаете вие?

– Нали ви казах, жената на банковия директор е разправяла всичко. Били по една случайност съседи с Момчилови – но с другия Момчилов – братът на дядото на Ян – и знаела много работи за тях. Преди пет години се било получило писмо до един от младите Момчилови – те били голям род – от Италия било писмото и майката питала за детето. Но старата, когато напускала столицата, на никого не се обадила и никой не знаел къде е отишла. Затова и не могли да й дадат никакви сведения за детето. Пък този братовчед, към когото се отнесла майката, нехаен по природа и зает в своите грижи, не се и потрудил да потърси никак детето. Всичко така си останало. Пък освен това майката на Ян е споменала за пари. Била писала много пъти на майка си за пари, но не била получила никакъв отговор и затова се обърнала към братовчед си. И може би именно въпросът за парите го е охладил доста и той не е искал може би да влиза повече във връзка с нея. Но все пак, кой знае – това е само предположение на госпожа Антонова.