Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

*******************

– Часът е три без пет минути – каза той – време е да отидеш пред стъкления павилион, за да почакаш своя ред за приема.

– Да – отвърна Марта и като стана, тръгна заедно с Ян.

Часът беше точно три, когато една от стъклените врати на павилиона се отвори и брат Светлов се показа на прага. Ян поздрави почтително и когато Светлов кимна с глава, поканвайки Марта, Ян бързо се отдалечи по една странична алея.

Марта се изкачи по седемте широки стъпала и чувстваше как сърцето й трепти в гърдите, ръцете й станаха влажни. Светлов още стоеше на прага и когато тя беше вече на горната площадка, той приветливо я покани в голяма стая със сводест таван. В средата на стаята имаше маса с много книги. До една от стените, която не бе от стъкло, имаше шкафове, пълни с книги. На северната стена имаше голям портрет на Учителя.

Марта седна на посочения от Светлов стол и й се стори, че очите на Учителя от портрета я гледат с особена благост. Това внесе някакъв тих мир в нея и тя заговори:

– Извинете, г-н Светлов, ако ви обезпокоих с идването си, но Ян ми е говорил толкова много за вас... и аз от години вече исках да ви видя... и поговоря... Защото душата ми е жадувала винаги за нещо светло, красиво... но в живота си често съм се лутала, незнаеща как е най-добре да постъпя в даден момент. Мнозина са се допитвали до мен, но аз сама съм чувствала винаги нужда от съвет и приятелска подкрепа. Понякога на човек се случват непредвидени неща и той не знае, как да постъпи и какво да направи.

– Да – поклати глава Светлов, като я гледаше с проникващ неподвижен поглед. Марта имаше странното чувство, че той я гледа не като човек и че, може би, в този момент вижда нейната душа. Тя замълча, после се сети за писмото, което й бе дал докторът и отново заговори, подавайки му го.

– Ето, това писмо е от един човек, който идва преди известно време при вас. С него работим от доста години и сме се мъчили да приложим поне отчасти и доколкото ни е възможно това, което сте му казали, когато е идвал при Вас относно малките деца и майките... Той искаше много да дойде и сега, но жена му и детенцето му са неразположени и затова остави това за по-благоприятно време.

Светлов взе писмото от Марта, погледна го и каза:

– Да, спомням си господина. Той може да работи много добре. Тогава той не беше женен още, нали?

– Да – промълви Марта и сведе виновен поглед.

– Няма нищо – каза Светлов, аз му казах, че вие не сте определена за него. Можеше да се свържете... но че един ден ще се завърне този, с когото имате връзка и тогава щеше да дойде нещастието.

– Той се завърна – каза Марта – като повдигна главата си, а страните й бяха облени с руменина.

– Зная, видях го. Но е много обеднял... осиромашал... Марта го погледна, не можеше да го разбере.

– Не ме разбирайте в буквален смисъл. Казвам: осиромашал вътрешно.

Да, наистина. Това и той сам ми каза.

– Но няма нищо. Вие сте доста богати и ще му давате, докато и той отново забогатее. Има хора, които винаги трябва да дават, защото това е тяхната същност. Вие някога сте му давали и сега пак ще му давате... живот и сила... Имало е неща, които е могло да се избегнат, но щом като те са станали вече, пак са станали за добро.

– Да – прошепна Марта и дълбоко въздъхна.

– Вие сте платили твърде скъпо... с много страдания, но тези страдания са ви и много помогнали. Те са разорали дълбоко душата ви и са я подготвили да възприеме Новото и трябва да им благодарите за това.

– Сега за всичко благодаря – прошепна Марта – но имаше време...

– Да, имаше време – продължи вместо нея Светлов – когато вие бяхте ледена планина. Когато всичко във вас е било сковано от лед. То е било за това, защото вие бяхте изгонили любовта от вашето сърце. А там гдето любовта я няма, там е мраз, там е студ, там е смъртта.

– Да, – прошепна Марта, като гледаше Светлов с широко отворени очи.

– Но доброто беше там, – продължи Светлов, че вие гонехте любовта от ума си, от сърцето си... но в душата ви се беше запазила като малка искрица. И тази малка искрица никой не можа да изгаси. Един ден тази искрица пропламна и се разгоря отново. Оттогава ледената планина почна да се топи. Защото там гдето е любовта, там е животът, изобилието, красотата...

Светлов замлъкна. Погледна Марта с проникващ поглед и каза:

– Вие сега искате да ме питате да гоните ли пак любовта от сърцето си. Нали? На вратите на вашето сърце сега хлопна един сиромах и вие искате да ме питате да го върнете ли, да го изгоните ли... А вие забравяте, че толкова години живеехте с малката искрица в душата си... и тази искрица беше любовта ви към него, която после пропламна и се разгоря, когато видяхте неговото дете. Съдбата ви даде неговото дете, неговото богатство, за да възвърне живота ви. А нима вие забравяте, че толкова години живеехте с мисълта, че ще се завърне?

Нима не го очаквахте ден и нощ, там дълбоко в душата си, въпреки целия бунт на ума и сърцето ви?...

– Но какво трябва да направя? – попита Марта.

– Да оставите любовта свободна във вашето сърце. Тя ще ви научи какво трябва да направите. Той е много измъчен.

– Да.

– Тъй съм го и чувствала... особено напоследък...

– Да и вие можете да им бъдете и на двамата много полезна.

– Сега Ян и Величков искат да образуват ново гнездо...

– Зная, те ми говориха вече за това. Ще бъде много добре.

– Ние ще ви пратим братя и сестри, които да ви бъдат в помощ. А вие с доктора, Величков, Ян и баща му сте една хармонична група и ще можете да работите.

– Да, мен работата винаги ме е изпълвала с особена радост и е осмисляла живота ми.

– Вие сте натура, която с присъствието си внасяте хармония... А освен това доста деятелна сте. Имате творческо въображение. Но хубаво би било да вземете някои беседи от Учителя и да ги прочетете. Те ще ви бъдат като светило в пътя на живота. Аз ще ви дам тук някои, а мога да кажа и на някоя сестра да ви изпраща редовно новоизлезлите.

– О, много ще ви съм благодарна... А сега бих искала да ви призная нещо: Във вашата стая има нещо много хубаво... Откакто влязох, то започна да изпълва сърцето ми с някаква слънчева радост. Защото през тези няколко дни наистина, радвах се на всичко и весело ми бе, но тук някъде вътре – посочи Марта към сърцето си, – все имаше, като че ли едно малко оловно топче, което страшно ми тежеше...

– То е парченцето лед, което се беше образувало от желанието да изгоните пак обичта от сърцето си...

Марта го погледна въпросително.

– Да, – повтори той, – вие, като видяхте този, когото очаквахте толкова години, го приехте отвън, а отвътре се затворихте.

– Но аз нямам никаква сянка в душата си по отношение на миналото и нито се сърдя, нито скърбя.

– Това е право. Вие сте ликвидирали добре с миналото и сте като един човек, който е платил дълга си и казва – чисто ми е, нямам никому да дължа и тупа пълната си с пари кесия, но не иска да я отвори, за да даде поне една стотинка на сиромаха, който хлопа на вратата...

– Разбрах – промълви Марта – разбрах. Сега вече ми е ясно.

– Радвам се – каза Светлов усмихнат. – Не гонете обичта от сърцето си, за да се не вледените пак... И тогава ще знаете, че няма да бъдете по-радостна.

– О, да, зная. Много съм ви благодарна. Ето защо имах нужда да се срещна с вас. Вие така добре ме разбирате и главно напътихте, какво да правя.. Защото, наистина, чувствах се на кръстопът и не знаех кой е верният път, който трябва да взема.

– Пътя на обичта. Обичта дава живот на всичко, което я заобикаля.

– Много съм ви благодарна – каза Марта и стана. – Бих стояла повече, защото е така приятно при вас, но може би отвън чакат и други като мен, които имат нужда от вашия съвет и подкрепа. Още веднъж ви благодаря и моля да ме извините за отнетото време.

– Няма нищо – каза Светлов, като също стана – Аз може би ще дойда скоро към вашия край за организиране на новото гнездо и тогава ще имаме време да поговорим повече.

– О, ще се чувствам много радостна, ако мога да ви видя. Ние ще направим всичко, което е по силите ни и ще гледаме да подготвим почвата за вашето идване. А сега бих ви молила да ми кажете, къде и кога бих могла да се срещна с Учителя. През тези дни съм се питала не веднъж как съм могла да се суетя толкова години и не съм отишла при Него. И толкова силно желание имам сега...

– Да, добре би било за вас да се срещнете с Учителя. Струва ми се, сега би било удобно, като минавате през столицата да се отбиете там за няколко дни. Наистина сега Той е много зает, тъй като много чужденци са дошли от различни страни да се запознаят с Него и Учението Му, но те навярно ще си отидат тези дни.

– Сега нали Той говори беседи, достъпни за широката публика?

– Да, разбира се.

– Тогава и да нямам физическа възможност да се срещна и лично поговоря с него, то ще имам щастието да чета това, което говори.

– Да, това ще бъде хубаво за вас.

– Много съм ви благодарна за всичко, чувствам се така радостна...

– Не на мен трябва да благодарите, а на Бога. Той е изворът на всичко хубаво и добро. А от нас се иска да го приемем и да не гоним любовта.

– О, няма, няма, това разбрах – каза Марта усмихната, като му подаде ръка за сбогом.

– А вие ще бъдете на поста си и ще работите. По видими и невидими пътища ще ви се помага. Желая ви всичко хубаво.

– Благодаря много – кимна с глава Марта и заслиза по стълбите сякаш на крила. Беше й леко, радостно, приятно.