Тъй като едва го загатнах, позволете ми сега по-обширно да изложа всичко за онази недействителна представа, която си бяхме изградили за Исусовото Царство. Имам предвид всички, без да изключвам себе си.
Когато Учителят бе заловен и екзекутиран, ние вярвахме, че ще умрем от мъка и отчаяние. Загубихме надежда за всичко и се изпокрихме. В онези дни на колективно и индивидуално крушение, Неговите съвети се разпиляха сякаш бяха ладии - жертви на внезапна буря. Горчивият и болезнен опит от онези дни все пак ни послужи за нещо. Учителят, както беше казано тогава, бе Пророк, майстор по словесност и чудеса пред лицето на Бога и своя народ. Но това не беше пречка, също така, да бъде и Месията-Спасителя.
Само за една нощ и една сутрин обнадеждаващият ни Давидов престол рухна с трясък, а и ние с него. Без да Го признаваме, всички ние, Неговите посланици вярвахме в неизбежното възстановяване на израелската държавност. В онзи момент, за нас, това бе само едно земно царство. Бе необходимо Той да бъде погребан и да възкръсне измежду мъртвите, за да се разбере онова, което не бяхме проумели. Присъствието Му ни възвърна надеждата, като ни разтвори очите за едно друго духовно царство и за един Христос Бог. Преди да си замине, Той ни изведе до Елеонската планина и ни внуши да останем в Йерусалим, докато бъдем дарени със сила от Духа, като ни увери, че скоро ще се завърне. От това зле изтълкувано обещание щяха да произтекат големи обърквания, немалко неясноти и крайности в поведението, от които и до днес страдаме. Духът Наставник се спусна върху света и Благата вест бе оповестена, макар и недостатъчно цяла. В това начинание проявихме сила и неустрашимост. Трябва да се признае, че бяхме ученици на един жив Учител - триумфатор, но не и на мъртъв и забравен лидер. Исус се бе настанил трайно в сърцата ни. Присъствието Му бе реално и съживяващо. Водени от усърдието си обаче, ние възприехме обещанието за Неговото завръщане буквално, като нещо неизбежно. Така вярвахме тогава: Исус ще се завърне скоро, за да приключи възвишената мисия за учредяване на Царството: Той се бе завърнал при Отца, колкото да подготви нашите тронове, които ни съответстваха. Как бе възможно да се леят толкова детински мисли? При все това, точно такъв бе модела на нашето мислене, при това за години наред. Вие го знаете, защо го има записано. Дори вие, с чистосърдечието си, го считате за Божие слово. Симеон-Петър, Яков -моят брат, Павел и другите, се натовариха със задачата да напомнят на Седемте избрани Църкви, че завръщането на Исус Христос е скорошно, че тези дни ще бъдат трудни, защото Съдникът стои при вратите; че краят на всичко е близък, че много са появилите се антихристи и следователно, дошъл е последният им час. Напразни и безплодни илюзии, причинили не една злина и неразбирателство.
Едно хубаво, но утопично17 намерение
Аз, пишещият тези редове, изживяващ последните си земни дни, не върша това поради житейска горчивина. Нито ми липсва яснота на мислите или бодрост на духа. Спокойствието, плод на дългия житейски опит, води моята ръка.
Ето че ден след ден, преливащите от обич и усещане за триумф хора от начеващата Христова общност, следовници на Учителя, се укриха в Йерусалимския Храм, като се молеха, проповядваха и провъзгласяваха Благовестието. Тази сляпа надежда ни отведе до нова грешка: богатството на всеки бе поставено в служба на общността. Който имаше повече, предоставяше повече. Хората възхваляваха красивата постъпка на някои мъже и жени, които като очакваха завръщането на своя Господ, бяха намерили сили да се разделят със земи, пари и наследства в полза на бедните и нуждаещите се. Тази първична маса от вярващи имаше сякаш, едно - единствено сърце, един глас и една цел: да споделят всичко и да чакат спокойно неминуемото завръщане на Истинният.
Ние, по-голямата част от ближните, бяхме пряко отговорни за това трескаво движение. Пресипнахме, прокламирайки постъпките от живота, смъртта и възкресението на Учителя, внушавайки страх на събралите се пред скорошното завръщане на Исуса.
Не бих се изморил да настоявам, че Благовестието на Царството небесно бе заменено с Благата вест за Исус. Той започна да става верую, център и Периферия на новата, деформирана религия, която започваше да се заражда в Йерусалим. Защото Той бе възкръснал. Беше жив. Бе победил злото. Мнозина Го видяхме и чухме словата Му. Той бе ни подарил Духа Си. Нямаше да закъснее завръщането Му. Тази действителност, заедно с дълбоката ни обич към Господа, предизвикаха зараждането на една доктрина, според която Бог беше Бащата на Исус Христос, като забравихме истинското Му послание: "Бог е Баща на всички хора". Наистина, тези първи християнски общини бяха достойни за похвала пред своите народи с братската обич и добрата си воля, но те се бяха родили и със своя недостатък. Безкористната обич между членовете на онази общност, която по-късно щеше да се нарече Църква, бликна като последица от Исусовите страдания, но не и като признание на големия Исусов принцип: за Братството между смъртните, което Той ни разкри.
Именно по този начин, чада мои, се зароди в Израел общността на братята, които ви предшестваха. Ние, наистина, се наричахме братя и сестри. Събирахме се открито, публично и си поделяхме хляба, разчупвайки го, тъй както Той ни беше учил. Молехме се и чествахме вечерята на спомена, кръщавайки в името Христово. Едва двадесет и пет години по-късно, се постави началото да се кръщава в името на Отца, Сина и Истинния Дух. Всъщност, не искахме нищо друго от покръстваните, освен символичната церемония на кръщаването. Йерархичната уредба, която сега познавате, щеше да се появи по-късно, когато хората, понесени от естествената си склонност, са допуснали забравата да забули същността на Исусовото послание. Те развиха йерархия в обичта. По онова време бяхме само Христово братство, нямаше шефове, нито повече дисциплина, отколкото ревностното усърдие, насочено към паметта на Господа.
Бе публична тайна, че Учителят ще се завърне в Йерусалим, преди да си отиде поколението, което Го познаваше приживе. Задвижени от това убеждение, ние се впуснахме в друга, достойна за съжаление, авантюра: в разпределение на всички наши имущества и имоти.
Исус никога не е бил склонен към подобен жест или поведение на учениците си. Въпреки това, ние бяхме толкова уверени в завръщането Му и в щедрото ни възнаграждаване, че бедни и богати поставихме всичко, което ни принадлежеше, в услуга на общността. Резултатите на това добронамерено начинание на братската обич бяха бедствени. Изминаха седмици и месеци и всичко това се стопи. От Исус нямаше вест. Нетърпението завладяваше братята; най-вече онези, които бяха дарили повече. Много семейства се оказаха пред прага на съсипията, без средства, с плантации и имоти, поставени под ипотека. Сблъсъците, злопаметството и дезертьорството сред нашите редици зачестиха. Обстановката стана толкова драматична, че вярващите от Антиохия бяха принудени да прибягнат до събиране на средства, за да успокоят, поне временно, надигащия се глас сред събратята си от Йерусалим. Така приключи един от първите, може би най-горчивия дебют на новосформирания колегиум на част от Исусовите апостоли.
Сподели с приятели: |
