Аз, най-лошият от грешниците
Деца мои, скорошен ще е последният ми час. Няма да закъснее повикването, за да се представя и аз пред Истинния. Знаете, че всичките ми братя и другари вече са мъртви. Самият аз обитавам едно тяло, което е живо, благодарение на
Бога и грижите на внучката ми, която посвети на старостта ми повече от двадесет години. Нито добротата на семейството ми, нито безсънните нощи на обичните ми синове от Ефеската ни Църква не биха могли да променят предначертаното от Всевишния. Той ме чака.
Сега е момента да взема папируса и мастилото и да изповядам грешките си. Както бе написано от верния ми и обичан ученик Натан: "Бог е светлина и в Него няма място за каквото и да е невежество. Ако твърдим, че сме съпричастни към Него и в същото време крачим в мрака на незнанието и лъжата, ние действуваме против Истината". И така, чада мои, чуйте и бъдете милостиви към мен, стареца. Независимо от думите и външността си, аз извърших най-противния от греховете: вървях в мрака на невежеството и още по-лошо - допуснах и други да изпаднат в грешка...
Аз диктувах на Натан
Не са изминали и две години от войната с даките. Това съвпадна с приключването на окончателната версия на нареченото от вас Евангелие от Йоана от страна на добрия Натан, блестящ книжник и приятел. Мой дълг е сега да ви предупредя: аз бях този, който диктуваше всяка дума на Благовестието пред Натан.
Поради това, само аз, единствен, нося вината, че като знаех истината, съм я прикрил. Този е големият ми грях, чеда мои. Оттук нататък, победен, пожелах да се върна към просветлението, заради което моля Премъдрия и вас, самите, за прошка и състрадание. Тогава, докато водех перото Натаново, си припомнях онова, което стори и изрече Исус, имах възможност да се отдалеча от затъмнението, което други - и аз самият, си позволихме да подхраним. Небето ми е свидетел, че ни водеше добрата воля. Лукавият обаче е кроил своите планове, поради което не биха могли да бъдат оправдани тези недостойни слуги на Справедливия. Обични ми: не за да прибавя мрак към тъмата реших да ви пиша, а за да блесне Словото Исусово в любящите ви сърца, именно така както ни бе доверено, а не както глупавите Му прислужници обикновени простосмъртни се бяха разбрали да го проповядваме. Сега, когато крача по осветената пътека, причината за моята радост е просветлението и решимостта ми да ви го доверя. Вашият дух, уталожил се след изненадата от тези встъпителни слова, ще съумее да разбере, да поправи и да продължи истинното Послание, завещано ни от Словото. Не бих искал повече да крия: Истината бе притулена. Аз, съзнателно, както и останалите ми събратя, Исусови ученици, спомогнах с мълчанието и малодушието си да бъде затворен в саркофага на мълчанието съществен дял от истината.
От мига на отдалечаването Му от нашата Земя, ние допуснахме доктрината на Спасителя да се преиначи, някои от Принципите и да потънат в забвението, а факела на безкрайната й Светлина - да загасне.
Посланието на нашия Господ не бе онова, което ви обявихме като Негово завещание. Бяхме затънали в концепционално опущение. И затова, аз, Йоан Зеведеев, последен от оцелелите Исусови ближни, съм задължен да изправя грешката, в името на Истината. Едва тогава бих си заминал от този свят в мир.
Първата ни заблуда: относно завръщането на Учителя
Както знаете, обични деца мои, изминаха седемдесет и три години от загасването на земния живот на Истинния върху Разпятието, и от прославата на Възкресението Му. Оттогава, всички ние чакаме завръщането Му. Вярата във Второто Му завръщане продължава да живее между членовете на Седемте избрани Църкви. Време е вече да се събудим за действителността. Защото тази бе една от първите ни, достойни за съжаление, заблуди. Защото не съумяхме да Изтълкуваме Неговите думи. Вярвахме в неминуемото Му, повторно превъплъщение. Това ни направи неразсъдливи. Вие сте слушали думите на добрия Петър, че краят на всичко това наближава. Но Симон-Петър и всички, които споделяхме тази надежда, бяхме сгрешили. Този случай, макар и да имаше по-малка значимост, още от началото вгорчи братските взаимоотношения помежду ни, между посланиците на Небесното царство, както самият Учител беше назовал най-ближните Си ученици. Нашите разногласия, които винаги съумявахме да скрием, постепенно ни отдалечаваха един от друг. Истина ви казвам, чада мои, онези непримирими позиции между Исусовите апостоли ги имаше и приживе на Справедливия. Дошло е време да ви ги разкрия. Още при Него, в годините на живота Му, някои ръкоположени от Исусовите ръце, се оставихме да ни подведе ревността и одумването. Самият аз бях укоряван неведнъж от Учителя. Но суетността ми стигна дотам, че вместо да се поправя, си позволих да се назова в Евангелието, което вие приехте с толкова обич и ревност, като ученика, когото Исус обичаше. По този начин проявих неблагодарност към Онзи, който ни обичаше еднакво. Нека обаче забравим за момент онези стари и детински разногласия, за да се захвана с по-тежкото: онова, което наистина ви касае пряко.
Първи разногласия и разрив
Нашите различия в мненията и преценките, до днес прикривани и послужили само да накърнят взаимната ни обич поради което се срамувам, започнаха всъщност в историческия момент, когато Той, както ни бе обещал, ни дари Духа на Истината. Както знаете, това се случи по време на празника Петдесетница3 в Йерусалим.
В резултат на това събитие, Симон-Петър, изпълнен с ентусиазъм и Любов към Учителя, прекъсна благоразумното мълчание, което ни заобикаляше и тръгна по улиците на Светия град, по пътищата и селата на Израел да оповести и прослави реалността на Исусовото Възкресение. Оттам именно се породи най-страшната от грешките ни. Не се безпокойте. Скоро ще разберете. Исус го бе изрекъл неведнъж: "Ето ви моето Послание: Вселенският Отец е Баща на всички човеци и поради това хората са братя". Тази безхитростна и знаменита истина съдържа и доказва смисъла на живота на Учителя от Назарет, но ние обаче, поведени от Петър, забравихме това Послание. Онази върховна сила, която се вля в нас от небесата в деня на Петдесетница ни съживи, като ни извлече от изпепеляващия страх и неувереност. Онази благодат на Духа пречисти сърцата и ни вдъхна смелостта да прогласим Благата вест4. Ние бяхме заслепени от радост и се нуждаехме от безсмисленото за момента, но справедливо овъзмездяване на доброто име на Христос и Неговата апостолска група.
Симеон-Петър пръв се захвана с начинанието, като вдъхна живот на единствената вест, която имаше значение в онзи момент: Възкресението на Справедливия.
Няма да оправдавам нито себе си, нито другите, които предприехме мисията за разнасяне на новото Благовестие. Вие, братя мои, и онези, които ще дойдат в бъдността след вас, ще сте съдниците ни. Но нека никой да не ви лъже. Новото Евангелие нямаше нужда от многословие, от извънмерни ритуали, от угодничене, благоприличие... Действително и неволно, в онези моменти на повишено самочувствие изпаднахме в непростима грешка, като заменихме уникалното послание на Благата вест за Царството, с ограничени събития, обвързани конкретно със земния живот на Спасителя. Бяхме опиянени от славата: възкръснал измежду мъртвите. Много от нас Го видяха и споделиха словото Му. Това бе единственото значимо за нас. Силите, които искаха да Го погубят, се оказаха смазани от Истината на дивното Му присъствие. Учителят бе с нас. Не бе мъртъв завинаги. Чувството за триумфиране ни опияни, като премахна всичко друго. Изпълнени от възторг, излязохме навън, по улиците, и пресипнахме, възхвалявайки онова, което вече знаете: че Исус отново е със своите апостоли, а ние бяхме избраниците Му. Последното заслепи нашето съзнание за зависимост на смъртни: Неговият успех - мислехме си ние, следователно, бе и наш. Кой, по онова време, можеше да се замисли за друго, извън Възкресението Му? Усещахме се пренесени в друг свят, в света на цялостната радост и безбрежната надежда.
Идването на Духа на Истината бе буреносно, както го бе предсказал Справедливият. Всички си спомнихме словата Му. Нещо повече: онзи внезапен блясък на възторг от триумфа, поразил враговете ни, ни заслепи. Петър, който бе толкова пламенен и доминантен, помете възможността за избор и желание, като взе инициативата и ни увлече в проповядването на това, което ви разкрих. Много от нас го последвахме, като се определихме - без да го съзнаваме тогава - за привърженици на само един фрагмент от истината. С времето, Симон-Петър щеше да се превърне в основател на една нова религия, на която вие и аз се уповаваме днес. Но тя се роди още тогава ощетена от същественото. Това не бих могъл да премълча. Далеч от цялостното свидетелствуване за единствената истина, той предостави на Седемте избрани Църкви една бледа сянка на дивното Исусово послание. Защото сянка е онова, което получихме. Но не и Светлина. Нашето християнство, така както се е развило в тези времена, ни учи, че Бог е Бащата на Господа Исус Христос. Тази пълна увереност, обвързана с нивото на опитност в една общност от Седем църковни общини, благодарение, на вярата, че Христос е възкръснал, бе всъщност целият ни тогавашен идеологически багаж. Като концепция, това бе твърде недостатъчен ресурс. Ако в името на истината, решим да го сравним с голямото и забравено Послание за Божието бащинство над Човечеството и следствието от това Бащинство, че синовете Божии са братя.
Виновни сме. Да го признаем, макар и само веднъж, независимо, че ще ни докара критиките на онези измежду нас, благоговеещите пред авторитета на мъртвите. Сгрешихме. Симон-Петър сгреши първи. И аз, Йоан, заедно с него. И ако сега ви пиша и разбулвам тази тъжна истина, това е защото все още не е късно да поправим нещата. Ние конкретизирахме една религия около личността на Исус, Неговите чудеса, знамения и много от наставленията Му, като пропуснахме единствената, най значима поука, заради която Той живя и умря: да се обичаме - вярващи и невярващи - в името на вярата и уверението, че Бог е наш Вселенски Отец. Не само на Словото, но и на всички нас, макар и пребиваващи в тази недостойна и смъртна плът.
Както казах, чада мои, поради тази именно причина, не закъсня появата на дълбоки разногласия вътре в апостолския колегиум. Когато опияняващите пари на първите възторзи се изпариха, едва бе изтекъл месец от славната Петдесетница. Някои събратя, задвижени без съмнение от Духа, си припомниха колко опасна и погрешна е подобна позиция. Не бих забравил докле съм жив, горчивината на добрия и логичен Вартоломей5 при разгорещения му спор със Симон-Петър и другите, между които бях и аз, които проповядвахме единствено и изключително идеята за Възкресението на Учителя, като забравяхме истинския смисъл на Неговото превъплътяване. Противоречията и различията между Исусовите ближни неизбежно доведоха до разрив. Винаги се е пазела в тайна причината, Вартоломей да потегли за източните земи на Филаделфия6. Сега е, часът да изповядам единствената подбуда за внезапното му заминаване от Йерусалим. По-късно узнах, че останал близо година при Абнер и Лазар7, след което се отправил за Двуречието8 и по нататък, за да проповядва евангелието за Царството, така, както той го разбираше.
Различието в неговия критерий за същността на Исусовото послание беше голямо и никога досега не бе признато публично. Инакомислието водеше до отслабване силата на апостолския колегиум, но и до намаляване количеството на посланиците: след Натанаиловото отпътуване ние останахме шестима апостоли, докато в Четвъртък, 6-ти април, по време на Последната вечеря, бяхме все още дванадесет, а час преди да приключи същата, останахме единадесет. И точно затова го описвам. Нека вашата обич към посланиците на Царството да е просветлена, а не заслепена от неяснота и объркване, с което ние се бяхме примирили. Силата на Възкресението бе замъглила нашите сетива: Симон-Петър, брат му Андрей, Филип, Матей Леви, моят брат Яков и аз, най-младият тогава, престарелият днес Презвитер Ефески, се заклехме да възвестяваме Благата вест за Исусовото завръщане към живота. При това, останахме глухи за всичко останало. Нека Господ, в безграничната си милост, да ни го прости...
Сподели с приятели: |
