Работни дела

Възрастният човек се наведе и отпи от кафето с кардамом. Уханието беше толкова различно от леблебията, с която смесваха кафето в родния му Пловдив, в детските му години. Лео Натан избърса челото си с носна кърпичка и пооправи очилата си с привичния жест на юриста намерил, отговора на труден морален въпрос в коментариите на Раши⁷ в Талмуда. Погледът му попадна върху незабележимо влезлият млад човек в салона на кафенето. Младият мъж се насочи към масичката без да се оглежда, поздрави и го покани към белият микробус шевролет, досущ приличащ външно на линейките с очертаните със син контур шестолъчни звезди, използвани от университетската болница в Ейлат. Излязоха от кафенето, затвориха плъзгащата се странична врата на микробуса и той потегли изчаквайки маневрата на пежо 504 пикап, движещо се в период на полуразпад. Двама младежи, спортно облечени, се измъкнаха след тях без мого шум, спорейки около последните постижения на Пини Гершон. Настаниха се в бял форд ескорт и на свой ред се попиляха нанякъде.

Подсигуряващият екип знаеше маршрута до най-малките подробности.

Линейката се вмъкна в дора на огромна, чудовищно стара постройка насред пустинята Негев. Постройката си беше занемарен манастир от десети век на Арменската апостолическа църква. Четирима монаси, с черни гугли, изповядващи пълно мълчание и вечен педерализъм, още се мотаха по разните входове, килии и малката вътрешна църквица. Те не се интересуваха от тайното общество настанило се в комплекса от постройки, приемаха немалките попълнения на манастирската каса в кеш и не се бъркаха. Напълно предвидими. Напълно безобидни. И под наблюдение.

Микробусът влезе под арката на сводест тунел и спря. Накацалите по каменните стени незабележими камери следяха всичко наоколо в радиус четири километра. Две отлично прикрити фигури, с автомати “Галил” в ръка, патрулираха по коридорите на манастиркия комплекс. Лео Натан последва младият си водач с бодра за годините си походка. От поредния коридор влязоха в предверие с три стъпала надолу и оттам в добре оборудваната стая. До бюрото очакваше изправен друг беловлас, но значително по-млад мъж със леко, нарочно примирен поглед. Яни Датом беше напуснал директорският пост в МОСАД преди около година, след един сравнително успешен мандат. По-скоро доста успешен. На прекрасният кожен диван вече се бе настанил и отпиваше минерална вода друг “българин”, бившият началник на Генералният щаб на израелската армия Рафи Етиен. Генералът, известен освен с високият си морал, беше считан за най-добрият оператор (планиращ операциите офицер) в Близкият Изток. ”Мир за Галилея” вече се изучаваше във всички военни академии по света. Експертите знаеха добре, че ефективността на операцията бе намалена от непредвидимите действия на парушутиста Ариел Шарон – Булдозера.

Домакинът на срещата подаде ръка със сърдечен жест. Размениха си поздрави. В чашката на госта беше налято черно димащо кафе, ухаещо на кардамом, чаша минерална вода и разкошна стъклена купа с плодове. Навиците му явно бяха отлично известни на двамата висши офицери.

Десетина минути по-късно към мълчаливата група се присъедини още един висок слаб човек. Новодошлият се представи с псевдонима си, но истинското му име беше Сами Бен Меворах. Всички присъстващи бяха силно заинтересовани от ставащото в България и на Балканите и затова бяха откъснали следващите четири часа от претоварената си програма. Пръв заговори генералът.

- Колеги, загрижен съм за това, което става в България. Особенно след това което прочетох в паметната записка. - преди два дни Яни Датом беше представил на присъстващите тънка папчица с десетина листа.

- Ставащото е по-вече от обезпокоително. - Меворах се наместни на стола и запали пура.

Бившият шеф на МОСАД само кимна, наля си чаша вода и я изпи на един дъх.

Лео Натан отвори папката на масата и с присъщото си елегантно движение прелисти два листа от тънката фина хартия.

- Ето какво и ме безпокои приятели, нещата клонят към безпредел …и така не може да продължава. Генерал Етиен е прав. Предлагам обаче сега да помислим. Ако оставим нещата така, няма кой да ни каже какви ще са последствията за всички нас. Най-малко в родината ми искам да чувам след себе си подвикванията “чифут”! Да печелиш повече от много е добре, но да прекаляваш … Това лайно в Русе, простете ме, е позор за всички … Човек съвест може и да няма, но поне срам трябва да му остане …

- Ами, да не бързаме господа, с обсъждането, все пак още седем души чакаме. - чичо Сами Бен Меворах беше известен като конформист, с чудовищно търпение и уважение към мнението на всеки. – Добре е да разберем какво мислят и останалите колеги.

Той се отпусна в коженият фотьойл и постепено изпадна в летаргия. Беше му се отразил полетът от София с “Ел Ал”, а и можеше да чака с векове.

Да, помисли си Етиен, достополепните Лео Натан и Сами Меворах с личните си авоари можеха да финансират Йордания и Сирия взети заедно например, нищо, че водеха простичкият бит на обикновени чиновници. Нормално е да са търпеливи. Както и по-тайни от “Шин Бет”.

Ватикана.

Канцеларията на

Кардинал Бентиволио

14.50 ч.

Като всеки доверяващ се само на Бога човек, кардинал Бентиволио пригодвяше кафето си сам. Той пиеше кафе само два пъти на ден и като всеки в уважаващ себе си италианец, правеше еспресото с концентрацията на меда от магарешки бодил, с който подслаждаше черната напитка. Такъв мед му доставяха от България, където беше изкарал четиригодишен мандат на папски легат. Точно в годините на делото “Антонов”. В Русе, където пребиваваше по време на мандата се молеше в готическата катедрала “Св. Павел”, единствената по времето на комунизма, в която имаше орган. Пък и в Русе се стичаше сериозно количество от информацията, с която Светия престол си гарантираше чудовищното влияние от Владивосток до Ванкувър /с малки изключения в Русия и комунистически Китай/. Разбира се, на сегашните папски легати в България им е лесно. Нова огромна катедрала в София. Приемат те президентът, премиерът, масоните и т.н. Сега е отворено, не като едно време, когато можеше да си легнеш в Русе, а да се събудиш след няколко дни в Съветска Русия, в комплекс от землянки на брега на Енисей или Колима. Но той се бе врекъл във вярност на Папата, официално на ордена на братята Доминиканци, а тайно, със знанието на Светия Отец заемаше висок пост в Ордена на йезуитите. И като такъв се трудеше над поддържането и експлоатирането на най-старата, най-сложната, най-разпространената (и може би най-ефективната) система за набиране на политическа, стопанска, научна, историческа, военна и един Бог знае каква още информация. Всъщност, на всякаква информация. Всички прелати, свещенници, монаси и вярващи, общо над два милиарда души съзнателно или не, работеха за информационното осигуряване и захранване на Ватикана. Тайната на изповедта. Основна догма във религията. Свещена и защитена от Бога…но достъпна в Негово име. Ненапразно Ватикана по традиция встъпваше често като арбитър в споровете между държавите. Защото разполагаше с повече и по-точна информация и от спорещите страни. Защото разполагаше с тайните им и след анализ можеше да се произнесе, с което да повдигне авторитета на Папската институция и в прослава на Светата католическа църква. Разпорежданията се свеждаха “В името на Господа” и се изпълняваха безпрекословно “В Негово име”. Морал имаше във всички дела угодни Нему. Какво като подтикнем някой да убие някого, и без това хората са грешни същества. Какво по-хубаво за една душа да се приближи до Бога, там където няма присъщите на земята сръб и печал, няма битовизми и войни, няма проблеми и изкушения. А на нас, смирените “во Христа”, Бог е стоварил тежката кръстова мисия, да Го представляваме на земята, да бъдем изкушавани ежеминутно от Сатаната, да бъдем грешни и всеки ден да измолваме спасението си чрез молитви и дела в името на Нашата майка, Светата Католическа Църква.

Прелатът днес беше особено доволен. Успешно беше приключила сложна операция по разкриването и “усвояването” на огромната част от авоарите на една голяма албанска мафиотска групировка в кеш и диаманти при транспортирането им от Антверпен. Милиони евро. На тия безбожници, които са ги спечелили чрез сексуална експлоатация на млади момичета, наркотици, оръжие и човешки органи, Бог с присъщата си милост им изпраща предупреждаващо възмездие. Неговата дейност на Божие оръдие го изпълваше със смирение и му донасяше душевен мир и равновесие. Голяма част от финансовите мощи потъваха във тайните сметки за финансиране на дейността на ордена му, но тридесет и пет процента влизаха направо в държавното съкровище на Ватикана. Твърдеше се, че Негово Светейшество с присъщата си преблаженост и воден от Божието провидение също формира няколко тайни фонда… един от които изключително потаен и под личния му скъптър, предвидливо разпръснат в кеш, дребни скъпоценни камъни и държавни облигации на няколко държави…

• 
  Е, Виторио. С какво още ще внесеш умиротворение и допълнителна вяра на душата ми в този ден. - Кардиналът владееше древното ораторско изкуство до високо ниво на съвършенство и зад него умело прикриваше мислите си.
  

Брат Викторио подаде снимката, на която достойният колега, кардинал Стино получаваше едновременно удоволствие от млада дама и строен, мускулест представител на африканската раса застанал зад приведения му гръб.

- Човек бързо става грешно същество в африканските горещини – каза Бентиволио и отпи от кафето. Протегна се и доля на сътрудника си в малката чашка. - Запази естествено този носител на информация в “онова дело”.

- Ето и последните вести от България, Ваше Високопреосвещенство. Още не са минали през братята –криптографи занимаващи се кодираната информация.

- Не, не Викторио. Остави ги при мен, аз освен, че чета на кирилица, ще се справя с криптирането. Чакам тези сведения отдавна, а са важни братко во Христа. Свободен си сега, утре ще продължим. Аз в късния следобед и привечер ще съм в града по покана на моите кръщелници и ще се прибера по-късно.

- Да предупредя ли шофора Ви.

- Не Виторио, ще отида с такси. Пък и Реджо има мобилен телефон. Ще се оправя. Кажи на сестра Антония да остави чая ми на нощното шкафче.

Прелатът изчака докато се затвори вратата след секретаря и извади кодовата книга. Това беше Евангелие от Лука на черковнославянски език. Кардиналът вещо разкодира съобщението и примижа от задоволство. Съобщението съдържаше точна, но сбита информация за посещението на Магистъра на Великия орден на Свети Йоан (Малтийският орден) по покана на българския министър-председател. Кардиналът знаеше от по-преди, че в бълканската държава оперираха поне пет фонда на Малтийския орден с предложения за капиталовложения в окаяната инфраструктура на страната. Кой беше истински и кой не, човек можеше лесно да се обърка. Всичките имаха представителства, офиси и хед-офиси от Лондон до Калкута. Всичките бяха псевдо-малтийски фондове, просто в Европа, всеки ден между двадесет и двадесет и пет милиарда евро си търсеха място. Част от тях и препиране. Считаше се, че се смесват пари на мафията, тоест на мафиите от различните краища на света, пари на разузнаванията, на различни терористични организации и всякакви незаконни и полузаконни формирования, стройни и аморфни. Големи и малки, знайни и незнайни.

Кардиналът се усмихна. Както обикновено, чаят щеше да изхвърли още с влизането си в спалната. Във Ватикана никой не можеше да предвиди кога прашинка отрова ще попадне “случайно” в храната или водата. Духът на Борджиите отвреме-навреме се появяваше по-свиреп и от всякога.

Прелатът премина в скромната си квартира състояща се от три свързани килии. Съблече и прибра в гардероба коприненото си расо, взе душ, преоблече се в тънък светъл костюм, скъта портфейл с документи за самоличност и пари, и слезе по дълъг таен коридор. Стръмни каменни стъпала, осветление което демонстрираше по-вече тъмнина отколкото обратното и прелатът излезе на улицата през врата пазена от монах-доминиканец с броеница, морморещ “Мизерере”и лошо прикрито “Узи” по расото. Роберто-Антонио Бентиволио седна в такси и подавайки листчето с адреса, вяло погледна през тъмните очила към хората на спирката на тролея. Две спирки след “Виа Апостоло” слезе, подаде банкнотата, прибра листчето с адреса в джоба си и отключи входната вратата на миниатюрен двор с дистанционно управление, появило се изненадващо в ръката му. Прелатът влезе в предверието на къщата и се усмихна на сестра Кристина. Влезе в хола след нейният мил кникс и свали сакото си с отработен жест. Време беше за освобождаване на нарежетието от задачите. Кардиналът прие чашата с изстудено червено вино, протегна ръка и настани сестрата до себе си на дивана. Чукнаха се мълчаливо и отпиха. Сестра Антония влезе с поднос с плодове, усмихната и приветлива както винаги.

- Е, деца мои, Ваш съм до вечерта. – той бръкна в джоба на сакото преметнато на облегалката, извади съвсем миниатюрна кутийка и изсипа съдържанието й. Двата миниатюрни брилянта се търкулнаха по идеално полираната повърхност на масата и събраха очите на младите създания. Той отпи от виното и се остави в ръцете на бисексуалните момичета, които живееха в тази тайна квартира от две години, нищо че се водеха кармелитки в един манастир на двеста километра южно от Рим.

Сестра Кристина беше родена преди деветнайсет години в едно шведско село от майка родена в Тайван, а сестра Антония беше мила двадесет и четири годишна мулатка от Малави. Спасени от наркотиците живееха тук, радвайки се на вниманието и благоволението на кардинала, както и на споделената между двете искрена любов. “В името на Господа”. “В негово име”. Защото Бог е любов …