Работни дела

Офисът на Маноло Велес се намираше в софийската “Надежда” близо до бензиностанцията му “Марти & Мор”. Но основният дял от приходите му идваха не от търговията с бензини, а главно от хазарт. От ротативките, наблъскани в безброй игрални зали, заляли столицата и провинциалните градове. Естествено имаше разпределение. Маноло бачкаше само с игрални автомати, докато “Новия холдинг” въртеше нещо по-крупно – казината. Защото да управляваш казино се искат поне ум и талант. Шефът на “Новия холдинг” притежаваше и едното и другото в изобилие. Първо, беше завършил математика и второ, лавираше изобретателно при всички правителства. Притежаваше политици и части от партиите им, както фирмите си. Собственик стана и на цял финансов министър, заедно с по-голямата част от антуража му, четвърти крак на една трикрака клоака от свръхалчни индивиди. Но това стана после.

Барманът-крупие бе опитен и видял много, но сега говореше с изпълнен с притеснение глас.

- Шефе, имаме проверка. Данъчни!

- Добре де, покажи им папката с лиценза, почерпи ги по едно уиски и да си ходят.

- Не щат!

- Глупости, напълни им едно пликче, но не прекалявай с цифрите! Платил съм по-нагоре.

- Не бе Шефе, ебават се. Ровят по автоматите.

- Какво, от нашите в “Надежда” ли са тия кияци?

- Не, от акцизното. Новото!

- Задръж ги, идвам. Не им давай да шарят из залата.

- Не мога, куките ги пазят!

Десет минути по-късно мерцедесът паркира пред входа на гарата. В ония времена задръстванията бяха максимум от четири коли. Маноло взе стъпалата през две, префуча покрай касата на киното с охраната си и се смая. Данъчните бяха петима и вече ровеха като вехтошари в кофа за боклук. Трима оглеждаха печатите при ключалките на задните капаци на игралните автомати. Друг преглеждаше внимателно документите. Но върха на наглостта беше, че последният засичаше касовата наличност и описваше парите по купюри с номерата им, по брой, по вид и вече беше захапал валутата от тайното чекмедже. Броеше и подреждаше парите с нежност и любов, на които можеше да завиди Дон Жуан.

- Здравейте, здравейте! – Делово подвикна боса. – Какво сте се разработили? Ордени “Герой на соцтруда” вече не дават. И какво си мислите, че правите? Преди да започне проверката, би трябвало да ми се обадите и да предупредите шефката на данъчното в “Надежда”. Законът се отнася и до Вас!

- Здравейте! – любезно го стрелна чиновникът зачел се в документите пред себе си. – Аз съм ръководителя на екипа.

Пет служебни карти мигновено се завряха на пет-шест сантиметра от очите му.

- Чакай, чакай. Първо да се разберем. Кой ви праща, на какво основание. И второ …

- Това ни е заповедта! Запознайте се! Единият екземпляр е за Вас. Подпишете, че сте го получили, разбира се не е задължително. Тук има колеги от МВР и могат да се подпишат и те като свидетели.

- Те пък какво правят тука? Работа нямат ли си? Отпред е пълно с джепчии.

- Тука са по молба на Шефа на Главно Данъчно Управление за охрана и съдействие.

- Вие кво, шубе ли ви е? Аз ли съм най-големия престъпник в държавата, че и полиция сте докарали? Хайде бе, бегайте, после ще се оправим … - гласът на бизнесмена беше подкупващо мек и той махна леко на униформените.

- Мони, спокойно. Тука сме с писмена заповед “отгоре”. Официално. Тоя път боговете пикаят твърде отвисоко. – полицаят намести козирката на фуражката си напред, почти закривайки очите си.

- Може ли да почакате на бара, пийте по нещо, каквото си изберете. Въчко налей на колегите каквото пожелаят. Нема проблеми! Вие ме знаете – ексцесии не обичам.

Полицаите се наредиха на кафе до бара с разкопчани кобури и неизбежните радиостанции.

- Вижте пичове, дайте да спрем. Сега ще звънна на Свраката и ще разберем. Няма лошо, всичко съм платил, ето и акцизните марки. Момент!- и бизнесменът започна да набира някого по мобилния.

Данъчните не се впечатлиха. По-дребният, завършил засичането на касата, извади месечния касов отчет, залепи го към протокола и без суетене се захвана с бутилките по бара. Оглед на етикетите, осветяване с ултравиолетова лампа на бандеролите, замерване наличността в отворените бутилки. Барманът беше загубил ума и дума. Последва вземане на проби от напитките в шишенца и запечатването им. Човекът пипаше ловко, с обиграни движения. Попълни съзнателно протокола с най-малките подробности и полицаите го подписаха като свидетели. Барманът загуби присъствие на духа окончателно и лицето му стана мораво. Част от бутилките с напитки бе внесъл лично и ги “въртеше” за своя сметка. А бяха добри ментета. По-истински от тия на боса.

- Не се хабете господин Велес - ръководителят на екипа се покашля. – Не сме подчинени на Свраката, пък и той е в Банкя на семинар с една красива колежка. И аз бих отишъл на такъв семинар с нея … задникът й пуска искри по жълтите павета. Разби семействата на колегите без време!

Маноло се опули. Извади смачканата на топка Заповед за проверка и се вторачи парафа. Подписът беше на самия Зам. Началник на Главно Данъчно Управление.

- Че той няма право да назначава проверки бе, ребята.

- Вече може, може. От петнадесет дена може. Промениха закона. Само малко.

- Аха, и сега “само малко се заяжда”, нали.

- Всъщност, не знам. Преди час ни връчиха Заповедта и веднага отпочнахме.

- Значи сега на него трябва да снасям, така ли? Що не се разберем с вас тук на място?

- Няма проблеми! – и чиновникът с широк жест показа на Маноло колегите си, които методично с отверки сваляха капаците на машинките. Снимаха платките, дистанционните. Въобще – мазало!

Без да бърза, спокойно и беззлобно, данъчният от бара извади дистанционните за телевизора, видеото и още едно с изтъркани бутони. Натискаше последователно, докато улучи необходимото му. Това за игралните автомати. Всички се загледаха в показанията по екраните, Маноло погледна бармана с такава злоба, че човека избяга в тоалетната.

- Не е виновно момчето.- Рече спокойно данъчният, докато запечатваше дистанционното в нарочен плик – Ние сме професионалисти и знаем какво да търсим.- Човекът извади от тънкото си куфарче нов протокол и започна да пише уверено.

- Добре, проверявайте си, аз си тръгвам. – бизнесменът се надигна и се огледа за ключовете на мерцедеса. Вдигна нервно папките с протоколи, акцизни билети, фактури и касови бележки.

- Не бързайте, ще трябва да подпишете протокола!

- Ще подпише някой друг. – Велес отиде до бара и се защура. - Кой ги прибра тия ключове?

- От мерцедеса ли? – обади се като черна станция един от униформените.

- Ми да, от какво друго!

- Аз ги прибрах – обади се кротко пишещият чиновник и леко размаха запечатаните в пликче ключове.- Ето ги!

- Как ще ми вземате ключовете, я ги дай тука веднага!

- Не може! Поради констатирането на тежки нарушения на данъчното законодателство и по-точно Закона за акцизите в особено големи размери, до представяне на доказателства за предоставено обезпечение, задържам автомобила Ви с цел гарантиране на държавните вземания, съгласно Закона за данъчното производство, Закона за акцизите и Закона за държавните вземания. Сега ще съставим съответния протокол. Вече проверихме, автомобилът е собственост на дружеството развиващо хазартната дейност. Ако не успеете да докажете, че всички дължими суми са внесени, автомобила подлежи на конфискация, а за да не бъде отклонен от изпълнението върху него, подлежи на поставянето му от орган на Данъчната администрация на отговорно пазене. В това си качество налагам като мярка за обезпечение, поставяне на превозното средство на отговорно пазене, като то ще се съхранява на платен паркинг в двора на Национална Служба Жандармерия.

Маноло седна.

- Какво си мислиш, че можеш да правиш бе, червей такъв?! На кого колата ще конфискуваш? Ти знаеш ли с кого си имаш работа? Въшка такава! Жена и деца нямаш ли? Колко от моите момчета ще издържи дъщеря ти? Нещастници такива! Знаеш, коя е жена ми, нали! Тя ще те отстреля от сградата срещу вашия вход! Копеле такова!

Някой сложи примирено ръка на рамото му. Едър мъжага от данъчните държеше ръка върху кобура на огромен хромиран “смит-уесън” четиридесет и четвърти калибър.

- Господин Велес! Моля внимавайте, заплашихте държавен служител по повод и при изпълнение на служебните му задължения. Сега ще го преглътна, но не ме карайте да Ви надяна белезниците. Ще ви счупим ролекса без да искаме. - Ръководителят на полицейския екип се бе приближил на крачка от масата.

- Майната Ви на всички! - изрева Велес и излетя през вратата.

- Кво гледаш бе? Викни на човека такси по телефона. Шеф ти е! – полицаят отново се намести на стола пред бара, бутна телефонния апарат към бармана, взе с небрежно движение дистанционното на видеото и включи концерта на “Чикаго”.

Данъчните работиха до седем вечерта. Студенти-хамали изнесоха с труд от гарата огромните сандъци, наместиха ги внимателно на камиона-фургон и потеглиха след полицейското комби към складовете на Държавния резерв. Данъчните се помотаха, купиха си цигари без бандерол, запомниха магазинчетата, от които ги напазаруваха, запалиха форда с който бяха дошли и подкараха след камиона. В склада трябваше да се съставя приемо-предавателен протокол. Щяха да се приберат около десет вечерта. Преди да тръгнат единият от тях се отдели в тоалетната и позвъни на два номера. Първият на зам.шефа на Главно Данъчно Управление, а вторият на истинския си шеф в МВР.

Полицаят набра друг телефон и докладва обстановката на младичък брадат генерал. После се обади на дежурния офицер в службата. Десет минути по-късно две от десетината дежурни “духчета” запалиха шоколадово мондео и се отправиха на адреса. На задната седалка лежаха бронежилетките, качулките и двата къси калашника. На сутринта в шест, други два екипа щяха да поемат квартирата и семейството на “данъчния”. За него никой не се притесняваше. Казаха им, че можел да се справи сам. Да се оправя! Щом може.

Въпреки това бизнесът на Велес се разрастна, строителство, приватизация с големи букви. Директно с първия ловец в държавата.

Години по-късно, добре опърпан среден на ръст човечец, подсигурен от приятелите си, които блокираха охранителните камери, застигна съветника на Ловеца, Маноло Велес, пред офиса му, извади с незабележимо движение макаров със заглушител и заби един-единствен куршум от модела 9х17 “курц” в тила на алчната, му оплешивяваща глава. Оттегли се също тъй незабележимо. Пусна пистолета в кашон с парцали, преминавайки покрай товарната платформа на паркирания до бордюра пикап дачия, нарами чувал с боклуци и се запъти с влачеща походка към банята на “Синтняково”. По пътя изтърва плетените си ръкавици в друга кофа за смет и със задоволство забеляза сметосъбиращият камион в тясната уличка.

Дачията без да пали двигателя, се спусна по стръмния наклон към канала и чак долу преди да завие надясно към входа на военна академия, включи на скорост. Моторът завъртя и колата се смеси с останалите на светофара. Наляво по “Оборище”, надясно покрай “Марин Дринов”. В задръстването по булевард “Янко Сакъзов” и към стария сеновал с изгърбен покрив в Кремиковци. По пътя шофьорът спря, насипа в кашона стари болтове и гайки от тръбно скеле и продължи със скоростта на автомобилния поток. Добра се до изгърбения сеновал, извади пистолета и го пусна го с мекото движение на любовник в тенекията, предварително напълнена с нафта. Следваше разглобяване, почистване, смяна на бойната игла и целия блок. Сглобяване с други части и това е. Те, новите също нямаха фабрични номера. Следващият изстрел ще е с гол оловен куршум. В тая глава да улучиш мозъка се оказа мисията невъзможна. Нищо де. Да е жив и здрав. Втори път смъртна присъда не се изпълнява. Но пък от друга страна … работата трябва да се свърши докрай.

Вратата се отдръпна услужливо и тъмносиньото американско комби, влетя по алеята на скорост, разпръсквайки миналогодишните сухи листа като вихрушка. Петнадесет минути шофьорът изпълняваше сложните зигнагообразни двойни и тройни завои с невероятно старание, за да избегне стъпването върху металните шипове, набити на всеки десет сантиметра по цялото протежение от двете страни на алеята. Накрая се появи колело от бетон, на което можеше да се направи спокойно обратния завой. Колата спря плавно и отвори автоматично задната си врата. Черните териери скочиха, пообиколиха душейки всичко наоколо и след като се облекчиха под дърветата, заеха обичайната си поза до автомобила, имитирайки постовите през знамето в Таманската дивизия. Генерал Назаров без да губи време потъна в дачата, секретен щаб на един от оперативните отдели на ГРУ. Посрещна го униформен старши-лейтенант, отдаде чест и го въведе безмълвно в коридор с двадесет и осем стъпала под нивото на терена. След разстояние, което не беше възможно да се определи заради многото чупки и стоманени врати, се озоваха пред кабинета на шефа. Вратата зееше отворена и рамката й се запълни с фигурата и веселото лице на генерал-лейтенант Романов. Рожденното му име обаче беше Роберт Евпатиевич Щилмарк.

След обичайните приветствия и ръкостискания домакинът седна на мекия кожен фотьойл и пое предложения от старши-лейтенанта чай. Сръбнаха. Хубав аромат. Силен чай без английски лиготни от облачета мляко, захар на бучки и пликчета, наподобяващи дамски превръзки в чашата. Истинска запарка. Чайник от дебел сребрист чугун. Това се казва чай по руски.

Назаров отвори кожената папка и я протегна. Познаваше домакина добре и беше наясно, че умът му работи по-бързо, отколкото можеше да говори съпругата му. Романов прочете документите без коментар, огледа подписите на съгласувалите до този момент и премигвайки произнесе очетливо.

- Е, какво пък Владимир Александрович, ще се включим. Екип ще сформирам веднага, но шефа им е в командировка. Ще се върне след две седмици. До десет дни ще излезе на връзка. Дотогава “е под карантина”. Работи по задание на най-високо ниво.

- Лично Министъра ли? …

- Не. Лично на другаря Първи …

- Аха, добре. Десет дни не са повод за харакири.

- И да са! Операцията е вече в ход и само другарят Първи може да я спре. Но май няма как!

- Разбирам. А кога ще е тук екипа?

- До два дни. Вече им купуват самолетни билети.

- Ясно.

В лагера на батальона, офицерът без пагони пристъпи към избора на снайпериста. Всяко отделение имаше по двама. Единият оперираше със самозарядната винтовка “Драгунов”, а вторият работеше обикновено с деветмилиметровия “Винторез”. Хареса си двама. Момчето беше двадесетгодишен синеок здравеняк от Томск, муден и ленив. Офицерът го накара да вземе със себе си “стечкина” и го поведе да потренират. Иля нямаше проблеми с драгуновката, но тук се сблъска нещо за което не беше и чувал. Задачата изискваше да се работи с едрокалибрен снайпер ОЦ-44. По принцип основен снайперист беше офицерът, но момчето беше резервен и трябваше да се запознае с пушката. ОЦ-44 беше конструирана по поръчка на ФСБ, от Бондарев като тежък оперативен снайпер на основата на патрон 12.7х108. Конструкторът бе успял да разреши на пръв поглед взаимно изключващи се изисквания за оръжието. Да стреля на голямо разстояние. Да е с ограничено ниво на шума, за да бъде разкриван снайпериста по-трудно. Да има отлична бронепробивност. Да е сравнително лека, а не да е непосилна тежест за снайпериста. Да е с лесна за поддръжка. Това доведе до конструкция с малко части. Да е точна и ефективна. Това зависи не само от добрия оптически прицел. Напротив, куршумът изпитва сили на съпротивление на въздуха, на земното притегляне (собствената си тежест), но най-вече на точността влияе силата и направлението на страничния вятър. Научното изучаване на тези процеси беше предмет на особена теоретично-приложна наука, наречена външна балистика. Специалният нов патрон разработен за едрокалибрените снайпери в Русия имаше изключително твърд сърдечник и се влияеше от страничния вятър три пъти по-малко. От практиката се знаеше, че автоматиката при самозареждането също доста понижава точността, за това с тежката пушка можеше да се води само единична стрелба, но тя се захранваше от осемзаряден пластмасов пълнител.

Първия изстрел младежът попадна на километър и половина в гръдна фигура. Улучената мишена отхвръкна, пробита от огромната сила на куршума. Звукът, заради заглушителя беше като на драгуновката, но пълното му заглушаване беше невъзможно поради огромната начална скорост на куршума, над осемстотин метра в секунда. Това означаваше, че на дистанцията от километър и половина, за реализация на попадението бяха нужни по-малко от две секунди. Откатът беше внушителен въпреки пружинният амортисьор вграден в гумения задтилък. Иля не беше готов за него, но остана възхитен. Изстреля четири пълнителя под зоркия поглед на офицера. Резултатите бяха повече от добри. Офицерът кимна сдържано и прибра оръжието в чохъл, за да го предпази от ненужна реклама. Тази пушка не беше за парад, а за работа и излишните погледи можеха да навредят на стрелеца фатално. Оръжието можеше да стане желан трофей. И без това никой не установи за толкова години, как по дяволите, чеченските джигити се снабдяваха със самозарядните едрокалибрени пушки разработени в Тула. А уж се произвеждаха в единични бройки за Армията. ФСБ не допусна тяхното поръчково изделие ОЦ-44 да попадне в други ръце. “Чекистите” увисваха на вратовете на оръжейниците, докато всички единици от поръчаната серия не преминеха през прага на пирамидата в “комитета”.

На другата сутрин “работната група”, с пълното си оборудване се натовари в търбуха на свистящият с огромните си лопати Ми-24, зависнал на половин метър от каменистата площадка. “Крокодилът” се заклати тромаво. Щурманът изчака лампичката, сигнализираща за отворената врата на транспортния отсек да загасне и винтокрилият апарат загреба огромно количество от разредения планински въздух за да се издигне. Групата в него постави слушалките на разговорната уредба и потъна в ленива дрямка. Пилотът свери маршрута от планшета с показанията на компютърната навигационна система и пое на североизток за среща с изчакващия в съседния квадрант вертолет. Така засиленият въздушен патрул, щеше да се отправи към отбелязаното на картата място. Там “земляните” трябваше да се приземят почти в движение, за да се прикрие спешаването от добронамерените пастири по планинските хребети. Някъде високо над облаците, тройка МиГ-ове “осветяваха” с мощните си радари огромните планински пространства. Водачът им махна с ръка и тримата пилоти едновременно вдигнаха предпазителите на спусъците за изстрелване на ракетите, с които да посрещнат евентуалните “стрели”, “игли” или “стингъри” насочени към хеликоптерите под тях.

“Приземиха” се над ниската облачност, в която турбините на вертолетите гърмяха с особен звук. Изчакаха да се отдалечат малко машините и “засамариха” оборудването си. Тежко. По седемдесет и три килограма на човек. Надолу с товара е дори още по-трудно. Всички бяха длъжни да изпълнят задачата. Тридневен тежък преход по хребетите. Нагоре въздухът не стигаше, надолу боляха коленете и мускулите на краката блокираха. За да спрат болките и да се превъзмогнат последствията от преумората пиеха таблетки от малки пластмасови пликчета. Почти не спираха, но препаратите ги държаха будни. Хранеха се с “концентриран фураж” от други пластмасови опаковки, които изсушаваха устата и трябваше да се пие много вода като космонавти. Употребените опаковки прибираха в специални джобове на раницата. Водата съхраняваха в пластмасови мехове, надянати върху бельото. Двоен ефект - водата така не замръзва, а под бронежилетката си е допълнителна “възглавница”, поемаща част от кинетичната енергия при попадение. Колкото по-малко следи, толкова по-добре. Продължиха в бърз ход. На втората нощ стигнаха на мястото на дислокацията. Заеха позициите си като сверяваха всичко със снимките от сателита. Включиха спътникова връзка и с миниатюрен лаптоп, огромният човек следеше постъпващата информация. Офицерът разви навития на тръба монитор-карта и сгънатата на четири гъвкава, силиконова клавиатура. Картината на тесния път проблясна на полимерния екран. Само две точки имаше на пътя. Едната след пет минути се отби от него и изчезна в един от миниатюрните аули. Другият обект достигна до мястото, на което имаше брод през реката и остана там.

В щаба за радиоелектронно разузнаване служба “дълги уши” преслушваше ефира. Засега сериозен радиообмен нямаше, но въпреки всичко отпускане не се предвиждаше. Заради планинския ландшафт, на сто процента сигурни мобилни комуникации нямаше. Чеченските командири масово използваха спейсфоните и маломощни радиостанции. Руската армия също изпитваше трудности заради постоянно възникващите радиосенки. И те използваха засекретени честоти на спътниковата връзка. За тази операция отделиха необходимата.

Три дни по-късно, откъм Грузия, се забеляза раздвижване. Наблюдателите докладваха за три групи, от по пет човека от различни страни. В обиколките се включиха още две групи. Една от тях започна да се движи по главния път. “Главният път” всъщност си беше черно каменисто планинско шосе, виещо се между непроходимите кавказки хребети. Откъм вътрешността на Грузия се придвижваше колона от три лендкрузера, отлично бронирани в Израел. Нивото на бронята беше до пълна устойчивост на изстрелите на “каланшников” и “драгунов”, независимо от дистанцията между стрелеца и целта.

След два часа, от титановата кутия на лаптопа, се разнесе отвратителен тих звук, който можеше да разбуди цялата глинена китайска армия на династията Цин. Огромният офицер разтърка очите си /беше си отспал за час и половина/, включи порта, разстели полимерния екран, отвори прозорчето, прочете данните, кликна с показалец върху тях и пред очите му се разкри мрежата на топографската карта. Медичката на групата Виделина Егоровна или както я наричаха Вида, незабавно разпъна чадъра на сателитната антена. Сигналът беше перфектен. Точките, обозначаващи мишената на операцията, се откроиха ясно на картата.

- Другарю майор, налага се да вземем препаратите.

- Не, рано е! Имат още три часа докато стигнат дотук. А, ако се върнат? Втори път не можем да пием “лекарствата” в следващите двадесет и четири часа. А те могат да се върнат и след шест. Нали?

- Така е. Имате право.

- Имаме право само на един опит. Заповедта е да успеем.

За хората от батальона офицерът беше майор Егоров. Той не откъсваше поглед от екрана. Рано е да се мисли въобще за такива работи. Умората ще компенсираме навреме. Сега чакаме и наблюдаваме. Точките се движеха в направлението на границата, бавно, преодолявайки разбитите пролетни пътища. Реките се бяха разбуйствали и преминаването на бродовете беше също трудно.

Откъм грузинската страна, изведнъж, джиповете тойота се отправиха към границата. Движението се проследяваше от групата “едно” на територията на Панкинското дефиле, автомобилите преминаха през него и се събраха три километра навътре в територията на Русия.

Майорът следеше движението на колите с висока проходимост, идващи за срещата и от двете страни. По неговите разчети това щеше да стане по тъмно, в теснината на около километър и четиристотин метра от бойните му позиции. Той взе сателитният телефон и обяви началото на операцията. Хората се нахраниха, приготвиха за евакуация имуществото. Две точки, обозначаващи колите, се придвижиха откъм територията на Русия в посока на границата. Пътуваха около час и преминаха около десет километра. После спряха и зачакаха. Стояха два часа. Размърдаха се лениво и предпазливо продължиха пътя си. Пресякоха реката на очакваното място и все тъй бавно продължиха пътя си.

- Е, време е. Да се приготвим! Гостите идват … Майорът отлепи очи от мощния си бинокъл.

- Да, ще дойдат, но по тъмно, другарю майор.

- По тъмно – по тъмно. Само да дойдат. – Той натисна комутатора на радиостанцията. - Готовност едно! Всички по местата!

Почиващите бяха събудени и заеха предварително приготвени позиции. Хората се приготвиха. По сметките на майора гостите щяха да пристигнат по тъмно. Слънцето вече се скриваше зад острите планински хълмове. Офицерът извади тежкия снайпер от чохъла. Монтира двуногата, извади четирите пълнителя и ги приготви до себе си. Постави първият в отвора и лекичко го натисна с длан отзад. Фиксаторът го застопори с меко прищракване. Огромният човек огледа критично още веднъж позицията, която си бе избрал. Поклати глава и изпи на един дъх таблетките си с малко вода. Те щяха да го държат в кондиция цели осемнадесет часа. Хората от двете групи се приготвяха за бой. Групата, дислоцирана на грузинска територия, освен че водеше наблюдението на мишените, във втората фаза на операцията трябваше да отреже пътя за евентуално им изтегляне в това направление. Електронно-оптичните прибори за стрелба в нощен бой бяха монтирани. Хората надянали бели маски и в белите си камуфлажни халати се сляха с планинския сняг. Двойка щурмоваци се придвижи до удобни близки позиции с неизменните “Винторез”-и зачохлени в бяло. На позициите отвориха циповете на прорезите, за да се изхвърлят изстреляните гилзи от оръжието в платнените гилзоуловители и останаха неподвижни.

Групата на майора, заела наблюдателните и бойните си постове в снега, остана по-далеч от пътя. Целите трябваше да влязат в изгодната за атака част от ждрелото. Една грешка, джиповете “Нисан” щяха да завъртят обратно и край. Напълно заглушените винторези бяха ефективни до триста метра, ако се отчете и тъмнината ефективността падаше на сто и петдесет–двеста, неповече. Трите джипа се зададоха отляво бавничко. Напредваха предпазливо и офицерът ги наблюдаваше на електронната карта. Човекът взе снайпера, зареди и зачака, използвайки двуногата за тежкото оръжие. Заповедта бе ясна. Главният обект е нужен жив, а останалите са просто охрана, която не бива да стигне до някой аул. На тредесетина метра двете колони автомобили спряха, откъм Грузия слезе мъж в зелени дрехи и се отправи към нисаните. Оттам пък тръгна друг за среща. Стиснаха си ръцете. Говориха кратко. Разделиха се и подадоха сигнали с ръце. Джиповете се приближиха, обърнаха с маневри посоката на движение и спряха така, че да са готови да се изтеглят. Двигателите продължиха да работят и да бълват облаци от пара. Хора, въоръжени с калашници, направиха кордон между колите и едва тогава слязоха едрите риби. Тримата се скриха в единият от лендкрузерите. Шофьорът слезе, за да не става свидетел. Чутото със сигурност щеше да е много опасно за живота му.

- Трите кротушки от джипа. – майорът говореше възможно най-тихо. – Живи! Останалите илиминираме! По мой знак!

Девойката, стотина метра по-надолу, погледна работещата инфрачервена видеокамера и премести оръжието по-близо до себе си. Мина около половин час – цяла вечност. В един момент от тойотата се измъкна една от фигурите и махна на шофьора да седне зад волана. Човекът се настани на седалката и офицерът стреля. Куршумът, след секунда, проби предното стъкло и го удари в гърдите. Тялото и седалката се разтресоха от страшния удар. Куршумът проби облегалката и засегна леко седящият зад него човек в крака. Няколко бойци от охраната паднаха веднага, улучени от снайперския огън на винторезите. Настана паника и всички се защураха около колите. Втори изстрел на майора порази шофьора на друг джип през страничното стъкло, разпръсквайки мозъка му из автомобилния салон. Боец се засили да отвори вратата на поразения автомобил и падна ударен в шията там, където свършваше бронежилетката. Майорът стреля по трета кола. Водачът й даде на заден и куршумът, пробивайки бронираният капак, пръсна хидравличната помпа на управлението. Парчетата й попаднаха между ремъците и блокираха охлаждането на двигателя. Предният капак се отвори и застана изправен. От прикритията си руските снайперисти избиваха охраната. Четвърти изстрел на майора. Още един убит шофьор. Чеченците стреляха напосоки на дълги редове, но не виждаха снайперистите. Най-задният от нисаните с рев завъртя назад по пътя, при маневрата удари един от поразените автомобили и потегли напред докато 12.7 милиметровия куршум от двеста метра не го улучи в предното колело. Водачът, загубил управление, се опита да компенсира с волана, но удари голям камък и се завъртя на деветдесет градуса препречвайки пътя. Последната тойота се понесе към грузинската граница с възможно най-висока скорост. Километър по-надолу шофьорът й, успокоен че е отървал кожата и тази на шефовете, се натъкна на вече заложената мина. Тойотата удари с тавана на скъсаното си шаси страничните скали. Стъклата се пръснаха с трясък от експлозията. Хората вътре оглушаха. В паниката започнаха отчаяни опити да напуснат джипа. Първият, който подаде глава през отвора образувал се на мястото на задната врата, получи приклад в лицето и загуби съзнание. Вторият, изстреля в паниката си два патрона напосоки преди пистолета да му бъде избит от ръката с приклад. Шофьорът беше в безсъзнание. Пленниците бяха извлечени от купето на колата и вързани със специален кабел. Една от белите сенки се надигна с труд. Боецът беше поел единия куршум от деветмилиметровият броуниг. Титановите бронеплочи му бяха спасили живота.

На мястото на сражението щурмоваците на спецназа, връзваха ранените и подреждаха телата на убитите. Единственият останал в движение джип, макар и с пробити стъкла, докара вързаните бегълци от взривената тойота. Майорът предаде на Иля тежкият снайпер, посочи му евентуалната посока за стрелба и се спусна долу. Белите сенки бързо събраха телата на убитите и двама вече ловко ги минираха. Всички живи и мъртви бяха снимани от Вида с цифровата камера за по-нататъшна идентификация. От останалите пленници бяха отделени тримата преговарящи. Тях поведоха нагоре към позициите заедно с намерените в единия нисан половин килограм якутски диаманти. Останалите юнаци получиха куршум в тила. Телата накамариха върху вече минираните. Майорът заповяда изтегляне по предвидените маршрути от утвърдения план. Спецназовците минираха всичко ненужно за обратния път и поеха с бърз ход по стръмната виеща се пътека. Щом изкачиха височината, Вида се свърза с “вертушките” и четиридесет минути по-късно на върха на хребета, групата натовари тримата си пленника и се отпусна в транспортния отсек на машината. Малкият отряд от шест души с бърз ход напусна позициите си и прехвърли граничната пирамида на друг хребет, заобикаляйки добре укрепен аул. Минира след себе си пътеката два пъти, за да не влачат излишни взривчатки и ден по-късно беше прибран от “крокодилите” под носа на отряд от седемдесетина чеченски партизани. Четири дни чакане - дванадесет минути работа. Сега към базата. Баня. Почивка. Малко водка по традиция. Прегледи в медсанчастта и задължителната среща с психолози, и други лекари, чиито специалности не се коментираха.

Пленниците след два дни кацнаха на малко летище в подмосковието. Няколко безлични волги и една газелка ги стовариха в друга секретна дача на ГРУ. Работата с тях едва сега започваше. Следваха проверки на запечатаното в паметта им. Руската служба имаше общи интереси с ФСБ, и военните и чекистите бяха вече съставили общ екип от лекари, преводачи и други специалисти. Двама от тримата, въпреки грузинските документи се оказаха арабин и американец. А чеченецът беше разпознат още в Кавказ, свериха лика му със снимките на джигита, позиращ с отрязаните глави и езици на руските новобранци, отпреди година и половина. Все подвизи, с които той толкова много се гордееше. На Кавказ.

Лебедев, планирал и провел успешно заключителната част от операцията, се прибра в “аквариума”. В Тулска и Самарска област малки екипи бяха “елиминирали” едновременно с него техните обекти, в рамките на операцията. Генерал-лейтенант Романов искаше подробни доклади, факти и сведения, необходими за работата на “мъдреците” от Аналитичното Управление. Като се наслагваха фактите понякога излизаха много любопитни изводи…, в следствие на които се променяше политиката на Кремъл към някой олигарх /или към повечето/. А операции като тази…не съществуваха. По коридорите на двете служби от година и нещо се въртеше мъдрата мисъл “По-добре погребение на олигарх, отколкото раждане на олигофрен”.

Оттатък границата, на грузинска територия, в бившата вила на несъществуващият вече колхоз, носещ името на “Другарят Гогоберидзе”, петима сътрапезници очакваха до сутринта ескорта от трите лендкрузера. Половин час преди разсъмването от съседната къщичка, група цивилно облечени грузински военни, с два джипа, поеха към мястото на срещата. Намериха мястото на засадата кротко покрито със снежна пелена и незабавно набраха някакъв номер по сателитен телефон “Кайосера”. Действията им бяха грижливо запечатани на цифрова камера. Набиваха се на очи двама от групата. Не ръкомахаха, не говореха. Обикаляха и гледаха. Снимаха тайно, с оперативна камера, а записът се предаваше на лаптоп в една от колите. Разговорът беше прехванат от едно отделение мъже на служба “Дълги уши”, в руски камуфлажни униформи, настанено в два фургона, оборудвани с огромни зелени екрани. Компютърната система за стотни от секундата определи с точност до десет метра местоположението на двете комуникиращи си точки.

Без да пипат нищо, опасявайки се от мини, двадесет минути по-късно групата се оттегли навътре в Грузия. Вече се чуваше бученето на двигателите на вертушките отгоре. Със скорост от двеста и осемдесет километра в час, “крокодилите” ги настигнаха на около четиристотин метра от границата с боен заход. Пилотът на водещия вертолет свали рязко скоростта. Той имаше заповед за унищожение на целите и получи разрешение за стрелба от щаба си. Щурманът, в предното кресло, вдигна скобата на предпазителя, маркира компютърно целите във визьора и натисна спусъка. Огнена редица от тридесетина бронебойно-запалителни куршума очертаха пътя на двата джипа, откъсвайки резервната гума от кронщейна на задната врата. Едрокалибреното оръжие оставяше огромни дупки в покрива на задната кола. Стъклата се пръсваха с оглушителен трясък, двигателят се запали и блокира, а самата машина се обърна в локва дизелово гориво от пробития резервоар. Заради липсата на време, вторият ред удари на метър от водещото превозно средство. Вече на грузинска територия един последен ред изпрати “гостите” като салют. Двата атакуващи ударни Ми-24 направиха боен завой, изхвърлиха след себе си снопове горящи магнезиеви примамки заради евентуалните зенитни ракети, евакуираха двамата “наблюдатели” и занабираха косо височина по посока на базата си. Достигнали височина шест хиляди и сто метра, пилотите хоризонтираха курса, включиха предпазителите на оръжията и се замислиха за топлия борш на летището.

Долу двата джипа, превърнати във вторични суровини, пушеха тъжно с горящото си масло и гориво, а хората още неразбрали късмета си пъплеха по разбития път. Цялата група се спаси с цената на два джипа, счупена ръка от отхвръкнало парче чугун от изпускателен колектор и неописуема доза уплаха. Хората се добраха премръзнали до вилата, евакуираха си багажа и с един урал-фургон се ометоха нанякъде. Същата вечер, четири минути преди полунощ, десетина звездички се отделиха от руската територия, прелетяха тридесет и седемте километра предвидени от командира на ракетната батареята и над триста касетъчни взрива прекопаха двора заедно с постройките, напуснати още по обяд. Взризното вещество съдържаше бял фосфор и фин алуминиев прах, затова от взривените метални парчета остана само незабележима стопилка. Нямаше място за компромиси в тази война.