Работни дела

Дмитрий Минев – Руснака от години беше един от големите в СИК. Започнал от уличния рекет, си беше създал името на един от избухливите и жестоки водачи на наказателните бригади. Движеше всичко, което можеше да превърне в пари пък, макар да работеше грубо и нагло, с традиционната за руската армия жестокост. В последно време нещата загрубяха и той започна да спазва модата, да се придвижва навсякъде с две черни бронирани кубчета. Джиповете на мерцедес G-класа бяха станали визитна картичка на босовете на подземния свят в България. Черно бронирано ауди А 8 пилотираше навсякъде джиповете и цялата кавалкадата събираше очите на софиянци. Само професионалистите разбираха безсмислието на демонстрацията.

В тъмната стая на кооперацията на четвъртия етаж стрелецът чакаше в апартамент с отдавна спряно парно. Квартирата беше купена преди няколко месеца от някакъв парламентарен гей и се нуждаеше от тежък ремонт. Беше облякъл специален тънък защитен костюм, за да не оставя следи от присъствието си и покрил с тънка качулка с изрязани отвори за очите и за ноздрите. На ръцете си беше нахлузил специални тактически ръкавици от номекс и тънък кевлар с дълги маншети. Той беше извадил от специални тайници преработена, ловна самозарядна пушка „ЧЗ”. В оригинал оръжието беше предназначено за подборен отстрел с малокалибрени патрони тип „Магнум”, но в едно казанлъшко мазе самодеен майстор смени цевта и патронника и монтира 5.45 милиметрова цев от АК 74, за стрелба с патрони с изместен център на тежестта. Всички дървени части бяха заменени със специални пластини от алуминиева сплав, които наподобяваха релси с подвижни тежести за постигане на прецизен баланс.

Човекът чакаше четвърта вечер, влизаше почти незабележимо, прекарваше времето в пълна тишина и в наблюдение на улицата. Целта му идваше на няколко пъти. Джиповете паркираха точно срещу прозореца, на който едно от многобройните малки стъкла беше предварително извадено. При всяко идване на джиповете стрелецът изчакваше и при слизането и излизането на силуета се прицелваше акуратно, макар да знаеше, че няма да стреля през тези дни. Нервите му бяха отпуснати, стрелял беше по хора много пъти и предпочиташе оперативния девет милиметров снайпер „Винторез”, но сега условията бяха такива. На всяко излизане на силуета, спусъкът настроен на шестстотин грама натиск спускаше и ударника удряше бойната игла с меко прищракване.

Човекът дишаше спокойно, с прецизно движение, монтира огромния специален прицел, настроен на предварително определен спектър от светлината. Пушката стоеше в ръката му с приятната си тежест, колите паркираха и няколко едри силуета оградиха мишената до вратата на заведението. Времето беше по-кратко от очакваното за добър изстрел. Трамваят изчака маневрата на големите черни коли и истинското чакане започна. Минаха повече от два часа преди да се активира електрониката на прицела. В заведението млада дама се наведе да целуне небръснатата буза на облечения в черно русоляв мъж и поставения под нокътя на перфектния й маникюр безцветен реактив, попадна на сакото около малкото джобче. Това означаваше, че „метката” е поставена и обектът е белязан. Момичето отиде в другия край на заведението, взе чашата си, отпи и натисна един от бутоните на алармата. Отвън червената алфа услужливо премигна с аварийните си светлини. Последва натискане на втория бутон и на прицела на стрелеца в отсрещната сграда загоря червения светодиод. Мъжът с черната качулка прикладва без да бърза и взе на прицел рамката на вратата. Стоеше на около метър и половина навътре от снетото стъкло на прозореца и визира в прицела, без да трепва. Трениран беше дълги години с медитация, на подсъзнателно ниво и с други психологически способи в един тибетски манастир в Бурятия. Така престоя около петнадесет минути преди маркираният силует да проблесне на излизане от рамката на вратата ограден от плътната стена на бодигардовете, готови да прикрият боса си във всеки миг. Стрелецът стреля по скоро по животински усет отколкото по визуалния контакт. Поради ъгъла, целта с две крачки щеше да се озове зад високото купе на джипа. Куршумът напусна дулния срез на цевта, премина през дългия заглушител, за миг прелетя през тъмната улица на четири сантиметра от покрива на бронирания джип мерцедес и попадна в сърдечната област на Димата Руснака, проби леката бронежилетка, измести центъра на тежестта си след попадението в следствие срещата си с тъканите на тялото, смени посоката на движението си и нанесе непоправимите поражения, за които бе конструиран.

Стрелецът свали пушката от рамото си и с няколко прецизно отработени движения я разглоби. Частите постави в спортно сакче и с него в ръка напусна апартамента. Двата пакета ситно смлян черен пипер разпръсна из стаята обилно, на излизане. По стълбите надолу свали качулката и я напъха в джоба си. На тротоара на ул.”Солун”, или както селяндурите желаещи да минат за софиянци в общината бяха изписали „Солунска”, спокойно се приближи до паркирано такси. Шофьорът, без да го погледне запали и потегли, още щом човекът седна на задната седалка. Остави го пред някаква вила в Кътина и се върна обратно в града. Стрелецът се огледа и погледът му попадна на оставеното в тъмното до оградата колело. Човекът нарамил сакчето си, се метна върху него и отпраши за съседната махала. Спря пред малка къщичка и без да влиза остави сакчето в предварително изготвено скривалище. Мъжът запали паркираното през две преки беемве и потегли за Нови Искър. По средата на пътя спря, уви ненужната му вече качулка и тънкия костюм във вестник, поля ги с бензин от малка тубичка и ги запали, сетне се метна в колата и потегли.

Групата от бронирани коли спря пред „Пирогов” и настръхналите гардове направиха опит да осигурят някакъв периметър, докато орляк медици с неопределен брой и с решимостта на атакуващите Одринската крепост, с две носилки и количка-стол ги отхвърлиха пет-шест крачки назад, Белите престилки натовариха простреляния мигновено и с още по-бързо го разположиха в шоковата зала в средата на дългия коридор. Там вече разбраха, че няма за къде да бързат и се отправиха кой за кафе, кой за пица. Пълния коридор вече нашепваше мълвата, а през всевъзможни входове и дупки сградата се изпълни с журналисти, микрофони и камери настръхнали в очакване на висшите полицейски шефове.

Сградата на ДБОП

София. 10.35 ч.

- И този го изтървахме - лейтенантът беше читаво момче, надъхано, още „зелено” и показваше заглавието на вестника издаван от часовата група.

- Не се замисляй толкова, имаме си наша работа, а иначе - едно време беше кофти да ти очистят обекта. Почваше се с обяснения, военен следовател и ДС, дотогава, докато не почнеш да си мислиш, че това дето те питат вече си им го написал ти на някой лист. Не е като сега, имаш труп и делото се шутира на „тежките престъпления” или на „кримките”, а там сега ... много работа ... някой се обадил ... после правят екип и т.н. Ти тези не ги мисли, прекръсти се с две ръце да не ти „свитнат” твой агент ... , че тогава ... Сегашните селски номера с преместването на трупа от едната страна на осевата линия на другата, за да не правим оглед ние, а групата на другото районно не ги бяхме и сънували едно време.

- Пак неразкрито поръчково убийство ... – лейтената прекаляваше.

- Защо ще е поръчково, ако ще го разкриват ... гледай си твоята работа и не филосовствай.- майорът ставаше раздразнителен. - Ботко Ботков да се оправя ... ако изтрезнее.

- Добре де, какво ще правим с „негова тлъстина”.

- Ще пише, проигравахме го цял ден вчера, сега ти си на ход, аз само ще влизам и излизам, ако се появят проблеми ... само подскажи и ще продължа аз.

„Негова тлъстина” беше мастит в истинския смисъл, търговец на течни горива като всички забогатели от това в последно време. Правеше се на велик като представляващ в обществото парите и интересите на бившия министър Щраус. Наистина беше мастит мошенник. Притежаваше пет или шест бензиностанции в София, на които можеше да си налееш в резервоара само контрабандно гориво, бензина беше „кръстен” по „всеизвестните правила на бизнеса”, а дизела беше с относителното тегло на оловен акумулатор. На всичкото отгоре, на книга притежаваше банка и най-високия хотел в София. Нилов тежеше не по-вече от сто осемдесет и три килограма и се потеше обилно в скъпият кафяв костюм с жилетка. Решиха да го поканят в стая с южно изложение и свирепо печащо слънце. Беше забавно и въобще не беше нарочно. Както майорът се изказа „поне да го поизпотим в БОП-а, … като не можем да го „изпържим” пред съда ...

Лейтенантът поднесе железен стол страхувайки се, че дървените изработени специално за Ноевия ковчег, които ползваха в службата ще се разпаднат буквално. Младият офицер недоумяваще как огромното туловище не оставя следи от обувките си по мозайката на коридора като по разорана гранична ивица. Или как не се събаря от сътресението на крачките къщата на „бизнесмена” в Испания. „Строят здраво хората, не си играят. Да се надяваме все пак, че няма да подскача…”.

Нилов се отпусна тежко на металната конструкция и усети как тя гадничко поддава. Намести се внимателно и възнегодува моментално:

- Е това вече е своеволие? Губите ми времето? Уреждате ми данъчни проверки, плашите служителите ми. Така не става. Или спирате с тия глупости, или се срещаме във военна прокуратура.

- Нормално, ние там си „живеем” от миналата година! - не му остана длъжно ченгето – А за своеволията - грешите! Просто работим по прокурорска проверка.

- Да бе, да не мислите, че не знам кой визира прокуратурата. - Нилов имаше в предвид сезира - Не съм вчерашен, момче.

- Сигурен бях. Такъв бизнес едвали се развива за два дни. Няма лошо. Но проверка ... ., какво да се прави. Ето ви листовете, химикалка и всичко необходимо, че имаме малко работа по преписката. А аз трябва да я върна на прокурора в срок.

В следващите два часа и половина Нилов със златен паркер в ръка, на която пръстените бяха повече от пръстите, се опитваше да замаже очите на оперативния работник. А въпросите бяха неприятни. Как се източва от Държавния резерв бензин за пет милиона лева с фалшива банкова гаранция /от неговата банка/ от друга подставена фирма, чийто собственик беше познат като Камилата. После как въпросното гориво се е озовало в склад на държавно предприятие за автотранспорт и оттам в бензиностанциите на Нилов. Камилата не плащаше на Държавния резерв повече от година и нещата лъснаха. А пък Нилов нямаше и намерение да му плаща на него, Камилата беше и без това вече „натоварен”. После всеки играч по схемата се оплете в собствените си лъжи и светна „основния капитал” на банката. В БНБ като такъв се намираше такова количество цирконий, което можеше да задоволи световното му потребление за следващите десетина години. После цирконият се оказа менте ... после лъсна в играта и шефката на емисионното управление в БНБ Елимия Миранова ... после цялата гадост се плисна в пресата като върху бързооборотен вентилатор. ...

Следваха допълнителни доуточняващи въпросчета. Нова порция възмушение. Тиради и заплахи. Пестеливо писане и отново заплахи. Потта по ризата заплашваше да се превърне на пода в широка локва с размерите на домашен басейн, огромното месесто лице по цвят наподобяваше прясна телешка пържола, а златните копчета на ръкавелите вече не задържаха маншетите на уважавания добре облечен бизнесмен. Предлагаха му вода, която той изпиваше на един дъх и надхитрянето продължаваше. До 17.10 ч.

Преливащи от любезност офицерите подписаха пропуска му, акуратно събраха листите разпилени ядно по бюрото и изпратиха Нилов до изхода лично. Гледката беше впечатляваща. „Негова тлъстина” се напъна да изкърти вратата на черния си мерцедес, недочаквайки услужливостта на шофьора и като не успя, я затръшна с невероятна злоба.

Богатите също си изтърваха нервите, а това значеше действие. Оперативните работници се спогледаха. Бяха го активирали, а сега ако имаха късмет щеше да се появи „Голямата змия”. А защо не Щраус. Дотук добре ...

През две стаи, та в третата шефът на същия екип, подполковник на неопределена възраст възраст (званието “ полковник” офицерите определяха шеговито като диагноза) се трудеше над тридесеттина папки с митнически декларации, превозни документи, капитански рапорти и дори тълкувателни писма на Главна агенция Митници и Данъчната администрация. Борко Иланов погледна към отражението си в прозоречното стъкло. ”Изглежда наистина съм за психиатричен преглед, но май и за преглед е вече късно.” Само прекалено луд би се самонатопил в големите мръсотии водейки такава разработка. Даже още по-лошо - завеждайки я по собствена инициатива. Внос на спирт, течни горива, кафе. Кафето ... ако знаят какво пият хората ... Арабско, бразилско, никарагуанско, боливийски ... все от Индонезия. Но и оттам има кафе и кафе. Масово се внасяше тук застоялото, за което няма пазар никъде по света, евтин сурогат за унищожаването, за експедирането, на което индонезийската държава плащаше екопремия. Премията се усвояваше, а тук вноса с контейнери ставаше по ниската фактурна цена. Ненапразно големите хотели управлявани от „Радисън”, „Шератон” и „Кемпински” си внасяха сами кафето от Швейцария. Скъпо, но качествено. Познай от три пъти в чии джобове отиваха печалбите.

„Ей сега ни се отели вола” - Иланов замислено се вторачи в документите, преди четири - пет дни се бе измъкнала от дупката „истинската гад”. Справките за извършената работа с факти и доказани цифри, надлежно оформени до Министър-председателя се връщаха с отровни резолюции, нищо че ги преправяха пет-шест пъти по нареждане на Главния секретар, та да изглеждат по-меки и безобидни. „Явно сме дотук с кариерата подполковник”. Нямаше да е нещо ново и преди го бяха принуждавали да излиза на улицата ”по собствено желание” или както навсякъде се знаеше в държавата „доброзорно”. „Ще ми ровите в сделките - я бързо в запаса”. Така нещата се покриваха от следващите наплашени до смърт офицери и мутрите получаваха нови свежи попълнения от подготвени, интелигентни кадри. Държавата сама възпроизвеждаше организираната престъпност. И всички - доволни. Всеки се спасяваше кой както може, въпрос на лични познанства или преди направени услуги, като застраховка при евентуално „изпадане от каруцата”.

Подполковникът се замисли, освен пенсионирането го очакваха и други съпътстващи грижи. Първо - бързичко ставаш ненужен. „Приятелите” които пърхат около теб, изчезват бавно уж унесени в проблеми по оцеляването си. После спира да ти звъни телефона, колегите, които до скоро се обаждаха за срещи, съвети и решаване на проблеми, започваха уклончиво да отговарят по мобилните телефони, а често получаваха и недвусмислен намек да приключат отношенията си с освободения „за да не изтича оперативна информация”. И се превръщаш във враг на службата. Бизнесмените се пазят да наемат бившето ченге, ако нямат „чатал на врата”, само някоя мутра може да се съгласи да те наеме за охрана или други услуги. В охранителните фирми цареше мизерия и отношение като към купчинка смет, нещата дойдоха до там, че собствениците на същите фирми на среща се договориха да държат заплатите на едно ниво около 250 лв. Животът показваше, че ако не си си „опекъл питката” по време на службата, после ядеш ... ., а и семейството го закъсва като цяло. Той поне оставаше с пенсията си, а младите ... и защо, само защото горе си правят кой каквото си иска. Даааа, … сега си е… ба мамата.

Секретна квартира

на руското разузнаване

гр. Бургас 23.40 ч.

Лебедев се бе нанесъл преди два дни и стрикно следеше за знаците оставени от човека отговарящ за сигурността на квартирата. Тя си беше прост апартамент, малко мебели, достатъчно храна и водка в нелош хладилник. На него обаче не му беше до водка и сельодка, имаше работа.

В тайника на вратата маскиран като процеп, намери патрони за пистолета в пълнители, два резервни заглушителя, пари и разни други неща. Заедно с него в Бургас се бяха появили относително малък брой „бизнесмени” от различни националности, които отседнаха в квартири и хотели за да не се набиват в очи. Лебедев, без да губи време, ги снабди с докараната от София апаратура, разпредели ги на екипи и разясни задачата „Каквото правим, го правим при едно условие. Идваме и си отиваме ТИХО и НЕЗАБЕЛЯЗАНО! Всичко останало е издънка.” Хората си получиха инструкции, средства за комуникация, обекта визуално и на електронна снимка и си поеха дежурствата. Щяха да използват всеки различна кола, щяха да наемат и под наем. Всеки ден, всеки екип. В квартирите и хотелските стаи, които щяха да използват, монтираха миниатюрни камери и записващи звука устройства, за да регистрират денонощно неканени гости от всякакъв вид. В колите също. Първият екип пое дежурството, без да губи време и картинката светна.

Много бързо и лесно стана всичко - Лебедев не бе доволен - но са прилично подготвени. Сега остана, нас някой да ни „пасе”.

Офицерът беше прав, нищо чудно някой да беше пуснал примамка и сега доволно да протрива ръце по грузински “изотзадзе”. Затова резервния екип следеше отдалеч незабележимо него или произволен участник от операцията. Хората трябва да са обгрижвани. Защото не стигат. Винаги не стигат. А кадры решают все.

На третият ден изпратените файлове с кодирани снимки на хората следящи Баламуров бяха в посолството и задачата по изясняването на личните им данни бе поета от Бате Федя. Чрез агентурата му. В тази държава имаше Комисия по охраната на личните данни, която се занимаваше само с охранването си.

Малко преди един през нощта огромния човек паркира маздата в охраняем паркинг пълен с бивши бездомни кучета и полусклеротирал охранител на “Скорпио”. Премина разбития тротоар, заобиколи препълнена кофа за боклук, гъсто населена с котки и давайки път на някаква госпожица, слизаща от токущо потеглилия черен мерцедес, се вмъкна в тъмния вход докато тя се замота с пощенската кутия. Вътре обаче чакаха двама, но явно не него защото се защураха напълно изненадани. В ръката на единия се притаяваше нож и Лебедев го усети по движението. Някъде в Чечения, сибирякът щеше да извади своето тежко кукри, укрито ловко под широкото сако и щеше да пререже гърлото на здравеняка, заедно с гръбначния стълб. Особената форма на изработеното в Златоуст и заточено като бръснач острие оставяше характерни осакатяващи, ако не и смъртоносни рани. Тук обаче това би било грешка. Въпреки многото бандитизъм в града на Митьо Очите до сутринта на всички щеше да стане ясно в Регионалното звено за сигурност кой бе пуснал кръв.

Лебедев с котешка ловскост се завъртя наляво и пропусна острието на сантиметър покрай тялото си, пръстите му стиснаха дланта на нападателя и го поведоха по кръгова треактория, последва мигновено прехващане с лявата и удар с лакътя на дясната в лицето, не много силен, но достатъчно парализиращ. Руснакът пусна ръката и като смени захвата се завъртя в кръг отново. Така избягна вторият нападател с дървената бухалка. Да блокира в пълната тъмнина удара на буковото парче дърво беше рисковано и Лебедев направи крачка с левия си крак напред, с което скъси дистанцията до противника с малко повече от метър, последва страшен удар с дясното коляно в плаващите ребра на противника с чудовищна мощ. Преди по-вече от петнадесет години беше усвоил този удар с крак, тежкият крайник завършващ с масивно остро коляно, напрягаше последователно едни от най-здравите мускули на тялото и по кръгообразна треактория се заби в плаващите ребра на човека. Тъканите на атакуващия мъж потънаха навътре около седем сантиметра, поемайки натоварването, далакът подскочи и за миг притисна сърцето, а двете плаващи ребра незащитени от масивни мускули в тази област се счупиха с отвратително пращене, самото тяло се отлепи от мозайката на двадесетина сантиметра във въздуха. Руснакът го остави и мигновено смени позицията си, за да пропусне прелитащия нападател с ножа. С една крачка го застигна отзад и отляво, но твърде неудобно за прилагане на захват, десния му лакът се стовари върху тила на нападателя отгоре надолу под четиридесет и пет градуса, извади го от равновесие и със зверска подсечка го събори на земята. Ножът звънна на мозайката, а главата на нападателя попадна в душаща техника от айкидо и само четиристотин грама натиск делеше човека от счупване на шийните прешлени. Лебедев се спря, превъртя тежкото тяло на загубилия съзнание човек и долови тежък стон откъм вратата на входа. Здравенякът със счупените ребра стигна до кофата за боклук, приведен повърна остатъка от вечерята си примесена с кръв и пак приведен се шмугна в непрогледната тъмнина. Сибирякът се изправи и без да погледне жената се изнесе към втория етаж на входа. Отключи, влезе, и затвори след себе си. С две крачки се премести в хола и без да светва голямата лампа засъбира оскъдния си багаж. Минута и половина по-къно напусна блока, а след три взе такси до хотел ”България” в центъра на града. Настани се в скъп апартамент, за да изглежда като някой от “новите руснаци” и изпрати шифровано съобщение по интернет. После се свърза с контролния си екип. Квартирата се беше „вмирисала”. Резервния екип за наблюдение я пое, а човекът отговарящ за квартирата щеше да бъде под очите и ушите на екип от групата за сигурност на консулството в Бургас. За проверка. Не, че нещо ... ама защо пък не ...

На сутринта Лебедев освободи апартамента и се отправи за Русе с маздата, взета от паркинга на една от местните мутри. Колата също можеше да е „осветена”.

Консулството в дунавския град беше разположено в единия край на Парка на възрожденците, в нова сграда наподобяваща дворянски особняк от времето на Александър IІ, в разкошен двор с метална ограда. В другия край на парка се намираше грозна постройка, мавзолей-костница, която местните наричаха „римската баня”. Паркът всъщност беше гробище на ревоюционния елит през деветнайсти век, а и тук бяха погребани руските и румънски войници загинали през войната, довела да възстановяването на България като държава. Пред вратата на консулството винаги имаше полицай на пост в къщичка и Лебедев нямаше шанс да влезе незабелязан, посрещна го служител от вътрешната охрана на консулството, тридесетгодишен прапорщик с руси мустаци и умни небесносини очи, надянал кожената престилка на градинар. Човекът леко накуцваше, но това беше част от ролята му за пред местните. По периметъра не се забелязваха охранители, което показваше, че сигурността е на висота. Колата влезе в подземния гараж и Лебедев, след задължителната процедура по проверка на документите и личността му като цяло, премина през тежка бронирана врата до стълбище за горните етажи. Сибирякът мразеше асансьорите в тази сграда, те водеха надолу, а не нагоре и разбира се бяха под отделна процедура. Огромните му крачки го отведоха в малка стаичка с прозорци към никъде, но с втора врата водеща в кабинета на „тукашните” момчета. Завари Наталия Анатолиевна да полива някаква хризантема в пластмасова саксия, но на бюрото и димяха две чаши чай и за да е по-пълен пейзажа, отворена кутия с немски курабийки. Бюрото беше чисто, сякаш преди малко през плота беше преминала цунами.

- Здравейте Руси. - гласът на Лебедев беше подкупващо приятен. - Как сме, работим ли?

- Добре дошли при нас в дълбоката провинция. - Наталия Анатолиевна го дари с ослепяваща усмивка и здраво ръкостискане. Дамата беше здрава, с мощни рамене и бедра, а гърдите й наподобяваха по форма и твърдост гюллетата на осемфунтовите топове на легендарния бриг „Меркурий”. Беше постигнала невероятна обиколка на талията с ежедневното половинчасово въртене на обръч. Вече беше стигнала до пет обръча наведнъж. Това показваше, че когато реши нещо една жена, спиране няма.

- Дълбока провинция ли, в България всичко дори и в политиката, знаеш, по един или друг начин започва оттук, а се решава в София.

- О, чели сте ми рапорта, шеф. Това ме ласкае.

- Да оставим ласките за по-късно. - Лебедев се облегна многозначително и отпи от чая – трябва ми още някой от твоите, за една работа.

- Добре, но съвсем ме оголвате, … буквално. - Наталия се престори на развеселена. – Да го обсъдим довечера.

- Довечера ще можем да свършим при желание други работи. Сега работим по нещо. ... Обажда ли се Шефа от София?

- Естествено, ето ти човека. - Жената приплъзна по бюрото тъничка папчица съдържаща данни за оперативния агент, нужен на Лебедев. Липсваха само истинското му име и установъчни данни. - За колко да уредя срещата, че трябва време!

- Среща няма да има. Ти си го вербовала, ти си го ръководиш, ти ще си го направляваш, задачите ще му ги спускаш ти.

- Къде ще работи?

- В Бургас, ето ти данните и легендата – дългата ръка се протегна и диска едва не се опря в гърдите на жената – задачата ще я разясним с Шефа, държи лично да го направи. Вече трябва да е на път.

- Звъннаха, че ще дойде утре. Има някакъв гост от Москва ... и ще се забави.

- Какъв гост?

- Не казаха ... през нощта е кацнал.

- Ясно, губим време. – Лебедев въздъхна. - Къде ще ме настаниш, че да поработя? А и из града не ми се обикаля.

- Напротив, Шефа, спомена да те поразходя и да ти покажа забележителностите ... покажи се на местните момчета, ще те настаним тук, имаме едно стайче с бюро и разтегателен фотьойл. Малко по войнишки е, но като кажеш какво ти е нужно, ще го набавим. Топло е и одеало едва ли ще ти трябва.

- Не се притеснявайте - аз съм свикнал, нормален човек съм.

- Да ти покажа, че да си внесеш багажа.

Преминаха в съседен коридор. Наталия Анатолиевна отключи врата със секретен ключ, който преди това извади от касата си. Беше бивш склад за вехтории, с неголямо прозорче замрежено против комарите нелегално пристигащи от Румъния през Дунава, бюро и разкошен фотьол със странен електрически механизъм, който го превръщаше в космонавтски стол с подложка за краката, появяваща се сякаш от нищото. Телефон на стената, датчик на противопожарната и такъв на охранителната система запълваха стайчето, едва се забелязваше плъзгащата врата на санитарния възел.

- Знам, че не ти подхожда, можем да вземем и друга, консулът ще те настани, но там знаеш, е „оборудвано” и каквото и да направиш ... си е „Биг Брадър”.

- Все ми е едно, каквото имам аз - си го имат всички, но и тук ми е добре, ... а и не мисля да се задържам.

Върнаха се в кабинета на Наталия Анатолиевна. Тя извади от касата си лаптоп и го включи, пъхна диска в услужливо подалото се устройство и вкара паролата. Лебедев също вкара своята през юесби и тази част от плана на операцията в Бургас, която касаеше нейното участие се дешифрира. Жената прочете текста и понечи да запише в секретен бележник няколко задачки, но видя погледа на Лебедев. Прочете внимателно още веднъж всичко и се опита да го запомни. Затвори файла, извади диска и го върна на офицера.

- Не си струва да се притесняваш, задачата ще си я получиш на електронен носител, това беше обща картина, колкото да си имаш представа като дойде Шефа. - Дотогава, ако ти хрумне нещо ... подготви се.

- Добре, а сега се настанявай и да се разходим!

В следващите два часа Лебедев се занимаваше с настаняване и душ, а Наталия Анатолиевна с обичайните си дела. Вадеше папки, правеше си справки, говореше по телефона с други служители. Подготвяха в подвала друга кола за Лебедев, проверяваха я и качваха в нея някои неща.