Работни дела

Лебедев се събуди както винаги по естествен път, малко преди пет часа. Вечер медитираше по петнадесет минути, преди заспиване очиствайки духа и тялото си и се радваше на спокойна съвест, хармония на духа с природата и чудесно здраве. Всяка вечер се свързваше с учителя си в Бурятия по телепатична връзка, имаха невероятно силен контакт, макар че ламата Ребов последните шест месеца прекарваше в самадхи и рядко преминаваше от тази страна на света. Наученото стигаше, но не и за Лебедев. От лама Ребов бе научил как да се пази и усеща предугаждащо атаките на врага, по кожата си усещаше кога го следят, силата на енергетиката и мощта на духа, се бяха развили до ниво, което нормалния западен човек би възприел като холивудско шарлатанство. Учил беше иглотерапия и билколечение, съзерцание на камъни и други техники, известни и развити през вековете от ламите. Виждаше аурата на хората около себе си. Виждаше пробивите в нея и причините за болестите. Беше “влизал” в някои лаборатории на Института за изучаване на мозъка. Бяха работили с него. Бяха “влагали” успешна програма в него. Беше виждал процесите в мозъка си, сканирани на компютър.

В Бурятия и Тува тибетските монаси се бяха появили след анексирането на Тибет от Китайската работническа армия. Кой не искаше да се настани на “покрива на земята”. Индия прибра Далай Лама и Панчен Лама, но СССР даде покровителство на ламите от северната част на Тибет. Настани ги в Бурятия и Тува, благосклонно ги остави да построят свои манастири и използва възможността да изучи освен религията им и невероятния обем знания за природата и космогонията, за присъствието им в няколкото свята, освен познатия ни материален. Нещо което бе правил и Адолф Хитлер с многобройните си мисии на гестаповски офицери и групи на Абвера в Тибет, но вместо да прилага правилно наученото, го пречупваше през собствената си безчовечна политика. Нов ред и нова инквизиция, в името на бога. Гестапо и СС, новите доминиканци (domini canis-кучетата господни), разкъсали милиони хора в името на Новия Ред. Победата над това мракобесие руснаците дължаха не само на техниката си и мощта на огромния си дух. Малко преди битката под Москва, отчаяният Сталин разпореди да се отворят всички църкви и да се върнат свещениците заточени в Сибир, които преди всички понесоха иконата на “Казанската Света Богородица с младенеца”. И войната се бе обърнала за народа-богоносец. Въпреки милионите жертви Русия оживя и победи. На гърба на сибирските дивизии. В 31-ва специална пехотна, младши лейтенат Лебедев Виктор Радионович водеше своята полурота във вихрени атаки, обезлюдявайки вражеските картечни гнезда със странни криви ножове в ръце. Пленных не брать!³. Сигурно Божията майка ги закриляше, защото до края на войната полуротата загуби само един войник - алтаеца сержант Енгриев.

Лебедев съзерцаваше енергията си, тъкмо бе приключил с кундалини. На всеки пет години чистеше бръчките от лицето си, преди два месеца успя да почисти от кожата си първите предателски старчески петна. Всички щяха да се вцепенят, ако узнаеха истинската му възраст. След три дни ставаше на петдесет и една години, а не му липсваше нито един зъб.

Той усети присъствието на жената почти физически, много преди тя да отключи вратата и да влезе в стаичката. Беше сигурен, че това е Наталия Анатолиевна, аурата й беше червена, косата почти сресана, а устните пресъхнали. Престори се на дълбоко заспал, без дори да направи опит да изтрие потта, резултат от задухата в тясното помещение. По аромата разбра, че Наталия вече беше посетила банята. Минута по късно го усети и по хладната й кожа. Лебедев, като всеки тибетски монах можеше да бъде едновременно жесток боец като гурките, нежен - като цвета на лотоса и много издръжлив - като шерпа под Чомолунгма …

Около седем и половина вече беше сам, с изсмукани сили по всички правила на изкуството. Взе душ. Навлече фланелка с размерите на дамска рокля, обу тънки памучни панталони с множество джобове, наметна тънко светлосиво сако и се отправи да изпие заслужения зелен чай с два тънки сандвича с масло и червен хайвер.

Наталия Анатолиева изглеждаше стегнато, като за военен парад, събрана коса, гладка кожа, тънка блуза, незабележим грим и лошо прикрит остатъчен блясък в очите. Чаят налят, сандвичите приятно горещи, въобще – к взльоту – готов!⁴

Ни лук ял - ни лук мирисал, Лебедев поздрави, пресече с две крачки кабинета и подчинявайки се на поканата се настани на фотьойла пред ниската масичка.

-Благодаря, за приятните утринни сюрпризи. Че и сандвичи.

- Гостът е пратеник на Бога в дома.

- Но само желания – примирено подхвърли Лебедев.

- Ако не беше желан, сега щеше да ядеш стари кифли в някое кафене. - Наталия дяволито го стрелна докато наливаше чай в своята чаша. – Стегнат ли си?

- Камерите по коридорите в сектора не се изключват …

- Знам това, но за мен няма значение, аз съм преценила. Иначе, аман от завистници.

- Чак пък зависници.

- Охо, като навсякъде. Но да не прекаляваме със сплетните и слуховете.

- А, как са украинските ни колеги с тяхната параходна компания?

- Нормално, … с такова формално прикритие. Всички сме наясно. И те, и ние. Сега са държава-членка на Дунавската конвенция и се легитимират активно. Обслужват с корабите си вноса на въглища, стомана от всякакви видове, други суровини и естествено с това се стараят да се окопаят наоколо. Нова държава, всичко наново се прави. Контакти, агентура, плюят ни зад гърба, усмихват ни се в лицето. Пречат, но отдалече, изтънко. Мъчат се да ни изместят. Интереси. Налага се да им напомняме, че млякото още им капе по брадичката.

- А мутрите им?

- Не прекаляват, тука предпочитат да бункироват в открити води, един се мотае наоколо като плаваща бензиностанция за корабно гориво. Преливат в международни води, ама всички ги търпят още от югоембаргото.

- Защо?

- Всеки си има малък пай, защо да чупи касичката?

- Когато се опитвахме да ги оборудваме с мероприятия, попаднахме на митинг, то местните, то румънците, то янките …

- Знам, четох ти рапорта. Голямо шоу. Добре, че сте се изчаквали. Нашият американски приятел какво предприе. На румънската жица се закачи, нали?

- Едва ли, но ние се закачихме както Якорцев нареди. - Наталия Анатолиевна имаше в предвид на трите. - Неблагодарно мероприятие, нищо не тече. Само разход на техника.

- Нека стои, пари не иска. На рисково място ли е?

- Не, при нас тук в апаратната е изведено на пулт, ако нещо се размърда …

- Добре. Шефа го е видял, нали?

- Всичко е както се следва. Знаеш, че …

- Знам, знам …шефа е винаги прав…

Москва. пл. ”Ф.Е.Джерджински”

Сградата на ФСБ. 09.30 ч.

Две години по-рано.

По огромното малахитено стълбище се изкачваше петдесет и четири годишният генерал-майор от ФСБ Сидоренко Юрий Георгиевич с кожена папка, с червена лентичка в горния десен ъгъл. Папката всъщност си беше тънка чанта и съдържаше седем листа изписани ситно на пишеща машина. За напечатването на секретните, строго секретните и строго секретните от особена важност материали, наследниците на КГБ от близо година и половина отново ползваха механични пишещи машини. Само дето сега се правеха в бивш оръжеен завод в Перм. Всяка вечер комисия от техник, офицер от охраната и такъв от тиловата служба сменяха валяците и лентите, след което събраните и описани в протокол отиваха в пещта за изгаряне на секретни отпадъци. Там се прилагаше протокола и на сутринта, на пишещите машините служители намираха всичко чисто ново. Тайните са тайни когато се пазят. Компютрите имат нанолъчения и отсреща някоя извънземна кола на братското американско или в последно време и на британско посолство…съвсем по джентълменски можеше да придобие доста полезна информация. От две-три години се бяха оборудвали с подходящи микробуси.

Юрий Георгиевич вървеше бодро по меките пътеки на коридора, обут в нови превъзходни италиански обувки. Входът, за “лявото крило” на централната сграда, се намираше на километър и половина оттук и трябваше да се прекоси скоро ремонтирания подземен тунел. Всъщност, входовете бяха повече от седем и генералът никога не влизаше през един и същи, два пъти поред. Нещо повече, подстъпите към входовете се контролираха с камери и се записваше всеки минувач. Ако се повтореше фигура или лице три пъти в срок от един месец, компютърът сам правеше анализ и екип проучваше въпросната личност, докато се изясни какво води персоната насам. Естествено бяха затрупани от работа. Понякога им помагаха МУР и Милицията, без даже да предполагат защо се прави и кому това е нужно. Но имаше невероятен ефект. Последния път бяха попаднали на едни латвийци дето си мислеха, че могат да се докопат до лицата на някои от оперативните служители, да ги “пропасат” и да се опитат … глупав опит на МИ-5 да провери системата за защита. Но в Тюмен бяха успели, от идентифицираните сътрудници на “кантората” двама пропаднаха без вест и година по-късно бяха открити в чеченски плен от рота спецназовци. Доказателства за участието на англичаните не се откриха, но косвените сочеха натам. Едва по-късно, двама заловени полеви командири щяха да разкажат кой и как им бе дал правдива и точна информация по този “проект”, и кой, и как е получавал резултатите от разпитите, провеждани разбира се “ласкаво” по чеченски.

Вратата беше огромна, висока повече от три метра и генералът попадна в малко предверие, където до бюро го чакаше офицер от комендатурата на огромната сграда. Висшият офицер подаде малокалибреният си пистолет “Дротик” с ръкохватката напред и оръжието потъна в замаскиран като дървен шкаф сейф. Последвалата проверка с ръчен детектор не откри наличието на други метални предмети в джобовете, освен две връзки с ключове, химикалка и табакера. Сидоренко премина през автоматично отворилата се врата в кабинета на секретарката на третия заместник-директор на Службата генерал-полковник Назаров Владимир Александрович. Санич както го наричаха най-близките му, отговаряше за съвместните операции с Главното Разузнавателно Управление при Генщаба на Руската Армия, Главното Управление на Военното Контраразузнаване “Смерш” и всички подобни структури на Министерството на отбраната. Поддържаше изключително тесни връзки с Министерството на вътрешните работи, Министерството на извънредните ситуации, Министерството на здравеопазването, а за Външното и Министерството на правосъдието отговаряше съответно Първия Зам. Секретарката, жена на неопределима след четиридесетте възраст, го поздрави топло, дари го със слънчева усмивка и по покани в кабинета на шефа си. Предупреждавайки госта както и всички други влизащи в този кабинет, жената взе подноса с чашите току-що приготвен чай, конфитюр от сибирска черна смародина и модерните швейцарски бисквити с шоколад, сервира на ниската масичка и излезе. Генерал Сидоренко влезе и протегна ръка към влиятелния началник, но замръзна в тази поза от злобното ръмжене. От двете страни на огромното бюро на домакина, върху полирани дървени поставки, се надигнаха заплашително и седнаха на задните си лапи без команда, два огромни черни териера, подарък на генерал-полковник Назаров. Кучетата бяха по ненадеждната преценка на Юрий Георгиевич поне по около шейсет килограма всяко, огромни, с дълга черна, добре сресана и поддържана козина, скоро подстригвани по правилата приети за породата.

След превземането на Берлин съветските “смерш” отведоха около четиридесет първокласни ризеншнауцера от личната охрана на Адолф Хитлер. Експертите на КГБ и водещи светила-кинолози, след внимателен анализ, предложиха да изведат от този прекрасен генофонд нова порода, пригодена за тежките руски условия. Утвърждаването на този проект носеше личния подпис на Лаврентий Берия.

Около двадесет години по-късно, след много безсънни нощи от ризеншнауцерите, смесени с кръв от елдертериер, ротвайлер и нюфаундленд за ръст, се получи куче с квадратен формат, прилепнали спуснати уши, чудесно замускулено тяло, огромна глава с мощна захапка, дебел като греда врат, черна, гъста, леко вълниста космена покривка по цялото тяло, закриваща задължително черните очи. Опашката беше дебела и се купираше на четвъртия прешлен, а краката притежаваха плавателната ципа на нюфаундлена. Психиката беше особена като външния вид на породата, твърд, устойчив характер, силна памет, невероятна привързаност към стопанина и злоба, на която можеха да завидят много други породи. За разлика от тях обаче, черния териер /наричан многозначително КГБ-териер/ проявяваше агресивност не от страх, а от чувство за превъзходство. Забавянето във възпитанието с няколко месеца правеше кучетата от тази порода неуправляеми. Невероятната привързаност към първия водач се превърна в недостатъка на вида. Отиваше си първия му инструктор, отиваше си и кучето. Те не приемаха нов водач. Неудачниятим характер изпрати представителите на породата в охраната на затворите в Сибир, в полосата, между четириметровите телени мрежи. Отделни ентусиасти от водачите успяваха да опазят този рядък вид от израждане и началника на една от “зоните”, близо до Сургут, подари двата отлични мъжки екземпляра на генерал Назаров. В Москва само един от инструкторите се реши да обучи кучетата, повечето се страхуваха. Започнаха рано от четиримесечна възраст, но генералът ги хранеше лично и участваше в обучението им наравно с инструктора. А обучението беше тежко. Така между тях се създаде невероятна връзка и териерите бяха готови да отидат под куршумите заради Владимир Александрович.

От две години насам Назаров не се разделяше от кучетата си дори когато летеше по служба, те проверяваха колата му за “взривчатки”, те проверяваха цялата дача и двора, независимо от охраняващите я войници от войските на ФСБ. По тази причина служебният му автомобил беше модерно американско комби, конфискувано преди време при операцията срещу една рекетьорска банда в Свердловск. Четирите мерцедеса, една баварка и няколкото други аудита притежавани от рекетьорите бяха щедро разпределени между другите служби.

Кучетата го охраняваха дори и в кабинета му.

Назаров укроти с къса команда ръмженето и покани госта до ниската масичка от добре лакирано кедрово дърво.

- Извинете Юрий Георгиевич, но моля, леко с жестовете. Разстоянието е късо и могат да преценят, че ме атакувате. Но иначе не се безпокойте, те просто не ви познават и са изключително недоверчиви.

- Разбирам Владимир Александрович, …за мене, разбирате, е малко необичайно… Но ще го имам в предвид. - наум обаче генералът изруга, “цирк някакъв …, по дяволите”!

- Заповядайте – протегна се Назаров към чая и сладките - хапнете, можем и по петдесет грама …

- Не, не, моля Ви. След обед ще шофирам, трябва да откарам внука си до дачата, а в тия задръствания … - сега в Москва навсякъде имаше километрични “пробки”.

Отпиха от чая. Оказа се цейлонски, превъзходно качество. Силен и ароматен. Конфитюрът беше отличен както се полагаше в такъв кабинет.

- Ето документите – справка, за да се запознаете с операцията и молбата ни към тях за съдействие от Министерството на отбраната.

- Защо не ползваме нашите от “Алфа”? - Назаров просто пропусна фразата уж неволно.

- Те са контратерористично подразделение, не работят “навън”. И не е редно, и не е практично. А времето ни притиска, нали трябва да мине за утвърждаване през Директора.

- Да, но и тук ще трябва време за съгласуване. Ще имам предвид ситуацията и още днес ще се задвижа.

- Без Вашата намеса, Владимир Александрович, ще ни е трудно, нашия отдел, знаете, не се е обръщал към Вас и много се надяваме на Вашите контакти с колегите от другите “кантори”.

- Разбирам! А ние им помагаме редовно, нали? В последно време все ние им правим “параван”, редно е поне веднъж в годината да ни върнат услугата.

Още десетина минути двамата висши офицери си говориха за житейски работи, за неудачния брак на дъщерята на Назаров. За дачите, за времето, за отпуската. После се надигнаха и домакинът изпрати госта си под ръмженето на двата териера.

- Край, спокойно момчета! – укроти ги Владимир Александрович, седна зад бюрото с размерите на игрище за футбол на малки вратички и отвори кожената папка, счупи печата от червен восък и се зачете в току-що донесените на ръка документи, за които се беше подписал.

Десет минути по-късно вдигна вътрешния телефон и поръча с вежливия си глас.

- Рая, моля те, предупреди Степан, да е готов с колата в 13.30, ще излизаме.

Иначе дотук всичко вървеше не лошо, с малки скърцания, но не лошо. Вече имаме регионален център в София за Балканите, повечето партии слушкат. Критикари има, но нали е свобода на словото. Защото всеки ден е … бал.

Дан се надигна уморено, поправи вратовръзката си и облече сакото. В коридора беше вече тъмно и дежурните морски пехотинци включваха осветлението. Агентът заключи вратата и се отправи на среща с втория човек в тукашното представителство на Корпуса на мира. “Така де - помисли си той - първо идва Корпуса на мира - после Корпуса на морската пехота. Който не го устройва да върви в Северна Корея при Любимия Вожд”! И натисна копчето на асансьора.