Работни дела

Подполковник Али ал Махди, се готвеше за среща с руските си колеги. Искаха нещо от него и бяха готови да заменят информация. Руснаците бяха подготвяли египетския мухабарат от времената преди войната „Йом Кипур” и затова сега разузнаването на страната с пирамидите работеше най-добре в целия Близък Изток, делеше мегдан дори с легендарния вече Мосад. Имаше слух дори, че египтяните са инплантирали свой човек в “Ал Кайда”. Изобщо, работеха на ниво.

Подполковникът вадеше разни неща във файл, който после щеше да качи на юесби. Беше получил вече разрешението на зам.директора на службата в Кайро по секретната връзка, но за да се дава така по спешност, престацията явно бе уговорена на най-високото възможно ниво. Процесът завърши, документите - прибрани в касата. Ключа на вратата на кабинета - превъртян три пъти според инструкцията. Но главата на Махди работеше на високи обороти. Очакваше грижи, в София беше “цъфнал” човек на “Месада”, а това означаваше да чакаме и гости от “Кидон. “ Никой не е в безопастност. Аллах да ги изгори дано копелетата от “Кидон”. Ама и с тия от “Хамас” оправия няма”. Иран върти шиитите както му е изгодно. Не, че израелците бяха много стока, ама като ги удариш реагират като скорпиони. Пък и сега там живеят повече руснаци-евреи, на улицата по говора можеше човек да помисли, че е в шибания Смоленск.

Някога в Смоленск, като израз на взаимопомощ, съветската власт обучаваше в двугодишни курсове на КГБ кадри на “демократичните правителства поели по пътя на социализма”. По време на учебните занятия естествено повечето курсисти биваха вербовани, но пък и Кантората си имаше интереси. Събираха се араби от близкия изток, палестинци, индийци, негри от целия африкански континент, либийци и корейци. Али помнеше кубинецът Фернандо от Хавана, с който така се напиха дни преди празниците за Нова година, че цяла седмица не помнеха нищо. Али лежа в болницата с диагноза intoxicatio alkoholica (алкохолно отравяне), а бедния Фернандо бе открит от служебната овчарка при обхода на караула, паднал в дълбока пряспа. От премръзването кубинеца загуби половината си ухо, а пръстите на ръцете и краката му едва бяха спасени от ампутация. Два месеца между курсантите се разказваше като виц, колко може да посинее от студ един премръзнал кубински негър. В Русия за това, разбира се не наказваха. Студът винаги раздаваше своето правосъдие. След този случай Махди пиеше само водка и то в количества събиращи се в капкомер.

В България го устройваше, свикна с климата, беше евтино, цялата страна можеше да обходиш за два дни с мерцедеса, а жените … мммм. Подполковникът губеше ума и дума. И само със стотина долара си бог в ръцете им. Истамбул беше близо. Рим на два дни път с кола. Изобщо щеше да е като отпуск, ако нямаше толкова много работа. Кой откъдето и да свърнеше, минаваше оттук -афганистански хероин, пакистански емигранти, руско оръжие, сръбски мафиоти, косовски албанци с хероин за Западна Европа, гръцки контрабандисти, тонове кокаин, за големите играчи въобще нямаше какво и да се споменава. Евреите пък наказваха строго всеки, който се опитваше да разбие втория им дом, както наричаха България и провалиха два опита на турския МИД и на американското ЦРУ да приложат косовския вариант. И с право, ако се объркат нещата в Израел, винаги можеха да се преселят тук. В България беше по-спокойно за народа им отколкото на плажа в Ейлат. Пък и имаха много имоти останали след частичното преселение. Фамилиите Коен, Ешкенази и Бакиш бяха в състояние да го гарантират с влиянието си. Ненапразно посланниците им бяха родени на тази земя. Сегашния Емануел Зисман беше от Русе. Но това си беше друга история.

Подполковникът напусна сградата на посолството и се натъкми в бял микробус за да се влее в задръстванията по посока парк-хотел “Москва”. Нямаше за какво да се притеснява за проследявания и други щуротии - първо срещата беше явна и второ, при това стълпотворение на автомобили в тези тесни улици единственият начин да избягаш от евентуалните си преследвачи беше мотопед или в краен случай метлата на Баба Яга. “Аллах, на тия двете, не пъпът, ами всичко по-надолу се вижда” - помисли си подполковника докато чакаше пред плъзгащата се решетеста врата на руското посолство. Езикът му облиза страстно устните и се скри зад зъбите докато погледът му пробягваше по стройните, разголени тела “облечени” в шорти и символични бюстиета на преминаващите пред микробуса тинейджърки.

В стаята, с възторжени възгласи, го посрещна ... бате Федя с мечешката си прегръдка и басовия си глас. Предложи му чай заради горещината, коняк – заради срещата и тънък диск от драйвър за принтер “Канон”, но с друг запис. Дискът потъна неангажиращо в горния джоб на ризата. Подполковника предаде своите сведения. Поговориха за семействата. За здравето. За пенсионирането. За бизнеса тук в България. Пиха по още един коняк, но египтянина се спря - продължеше ли спиране нямаше, Бате Федя можеше да пие четири дни непрекъснато. Изпрати го любезен служител, с незапомнящо се лице и фигура, от охраната. Микробусът премина през плъзгащата се врата и се отправи към Симеоновско шосе, където беше резиденцията на посланика. При излизането естествено беше увековечено присъствието му от два различни поста с цифрови фотоапарати. И двата бяха прикрити умело, само че единия не беше на българските специални служби. Снимките през интернет попадаха след час пред високопоставен муджахидин от “Ансар Аллах”, турското подразделение на “Ал Кайда”. “Ансар Аллах”, който организира войната в Ичкерия. Но Али ал Махди бързаше. В Кайро чакаха сведенията разменени тук, като манна небесна и нямаше какво да се тутка. Пък вечерта можеше и да разпусне с Камелия и сестра й. Двестата евро си заслужаваха всеки цент, във всеки миг.

Сградата на ДБОП

София. 09.10 ч.

Оперативката почна както си се полагаше: кафе за всички, влачене на столове, шеги и вицове. Криви подкачки към закъсняващите и от всичко по малко. Най-сетне насядалите офицери отвориха бележниците си, някои запалиха първата цигара и се ориентираха към мисълта на шефа си. Борко Иланов ръководеше от няколко години сектора с нищо не значещото за външните хора и служители наименование “Активни мероприятия”. В същност сектора му бе натоварен с най-голямата гадост в системата, контрабандата на акцизни стоки, спирт и производните му напитки, цигари и тютюневи изделия, нефтени продукти и течни горива. Секторите като този винаги работеха в условията на жесток недокомплект от страна на хора (зер много добре свършена работа означава за политиците малко приходи от закрила или откровено участие в контрабандата). Иланов, разбира се, беше наясно. ”Както трудно е да се ходи по острието на бръснача, казват мъдреците, тъй труден е и пътя на оперативния работник” - припомняше си той любимата фраза на учителя си по оперативна дейност в “Магнаурската" школа Симеоново. Подполковникът беше потомствен полицай (баща му се пенсионира като старшина в Пето Районно. Брат му също беше офицер.) Фамилията друго не беше работила. И щеше да е династия, но двете му дъщери не проявяваха и най-малък афинитет към занаята. И по-добре! – мислеше си той. – Че то освен да си дадеш здравето, друго в това министерство не можеш да свършиш.

Отначало секторът “Активни мероприятия” беше съставен от офицери, работещи на прикритие (колегите ги наричаха на шега “нелегални”). После Активните мероприятия се сториха на ръководството на държавата прекалено активни и ги прехвърлиха в явния щат. Което на практика означаваше скъсяване на повода на кучето. Но явно и тази верига се видя на политиците прекалено дълга сега и …

Подполковникът “раздаде пижамите”, освободи колегите си да крачат по задачите си и задържа само двама от тях. Двамата бяха от различни екипи, единия от “алкохолиците”, а другия от “нефтяниците”. За тях той имаше отделна задачка. Първо, “алкохолика” беше опитен полковник с кльощава фигура и изпито лице със сини очи, но интелигентен човек без съмнение и с опит. Беше засякъл чрез агент (който си го може, го може) врътката на един не-помалко опитен аферист, грък, на име Йоргос, вече се знаеше чрез бивш наш разузнавач от гръцкото направление, сега пенсионер, че се издирва в Гърция за контрабанда. Тук работеше с едни СИК-аджии от Костинброд и въртеше през Кулата за България бензини, а за Гърция спирт. По това време спирта в Солун вървеше над девет пъти по скъпо от цената в България (естествено без данъци). Тук обаче май си беше отворил чадър в Сигурността. Иначе без подкрепа отгоре, след най-много три месеца можеха да му вдигнат паметник. Толкова и Доктора не можеше да изкара. Хем беше местен. Играта си заслужаваше и Йоргос приложи любимото си ноу-хау. Преправиха внимателно един камион-цистерна с втора вътре. Система от тръби и клапани с дистанционно електронно командване пропускаше през главния кран - ту камуфлиращата течност (обикновено отработено масло), - ту контрабандния спирт. За да се откупи “нагоре” предложи нещо подобно, вагони-цистерни за пропан-бутан превозващи бензин, с добра разлика в цената. “Отгоре на най-високо ниво” веднага оцениха идеята и главно нейната икономическа ефективност, затова тутакси я приложиха чрез една сателитна фирма “Братя Пижо”. Защо пък не? “Парите не миришат” - както се бе изказал един римски император преди маса време.

- Е, момчета, какво да го правим вашия Йоргос? -попита подполковника.

- Че какво – ще го работим. Вече е време да го качим на окуляра, на външното. - високият слабоват полковник имаше в предвид до го подадат за проследяване на бюрото за оперативно издирване и наблюдение.- Вече знаем къде преработва автоцистерната, тя там и местодомува, под наем.

- Не им вярвам на Външното, ще ни изпортят хубавата работа. На тая кантора вече нищо не можеш да им възложиш. - по-стария от нефтяниците въздъхна тежко - пък и това е грък на всичкото отгоре.

- Какво като е грък - Иланов го гледаше смаяно - какво, да го оставим да си врътка далаверата ли?

- Не бе шефе, ама нали знаеш каква е разликата между гръка и евреина. И двама са готови да продадат майка си, ама гръка за разлика от евреина, щом вземе парите, ще се отметне и няма да я достави. Предлагам да си го пасем ние. Ще ни предадат тия от външното, пък и съседите може да се сговорят с тях. Какво си мислите, че тоя Йоргос работи без чадър отгоре. Най–малкото го чадъросват от съседните стаи.

- Да де, ама не е много законно. – Иланов беше прав. - тебе те знаем, че и на нас не вярваш.

- Бе аз вече на себе си не вярвам…ще ни прецака външното, ще лапнат пачката и ще ни се смеят после. За това настоявам … На вълка врата му е дебел, защото сам си върши работата. Знаеш, че като напишем искането първата работа на “външното” е да откажат, защото нямат хора и коли. Ние пък няма да настояваме и с “голямо неудоволствие” ще тръгнем да се оправяме със собствени сили.

Цялата работа се състоеше в точно разписаните правила за реализирането на специалните разузнавателни средства съгласно закона, където процедурата беше неотдавна изменена. Оперативният работник иска прилагането на определено мероприятие, Директорът на службата разписва мотивираното предложение. С подписания вече документ служителят отива при Председателя на Окръжния съд за разрешение удостоверяващо се с подпис. Оттам, през деловодството, документът отиваше по служебен път при Главния секретар за подпис и се предаваше на службата адресат за изпълнение. И оттук нататък започваше играта - кой да ползва информацията получена чрез СРС-то. Всички служби имаха интереси, личностите също. С информацията се търгуваше, Министерството течеше като душ към политиците, към мафията (къде ли беше разликата), към частния бизнес и въобще. Кеш енд кери.

Да реализираш една разработка, опазвайки каквото знаеш, си беше геройство достойно за паметник.

Решиха да рискуват и да действат така, облягайки се на опита си и надявайки се на късмета си. Имаше шанс.

Цяла нощ в София щеше да кипи мислене. Каналът се издъни, това беше ясно, само че как стана така. Подцениха БОП-а, или сами се издадоха. Но това после. Първо трябваше да изчезне Йоргос. И на следващия ден след обяд, Йоргос пеша пресече македонската граница и с бяла хонда прелюд замина през Солун за някакъв остров на борда на стар галош, който милостиво можеше да се нарече гемия. Заслугата не беше на митничарската мафия. Срещите на митничаря започнаха около два през нощта, но в шест сутринта дежурният събуди Якорцев. Валентина Фьодоровна отвори блестящите си очи и се надигна с него.

- Спи, спи, няма нищо спешно! - капитанът знаеше, че се бе събудила окончателно.

- Почакай, сега ще сложа чай, щом “не е нещо спешно”! - Тя вече така, както си беше съвсем гола, слагаше чайника на газовия котлон на печката. - Има и нещо за закуска.

На Якорцев му стана мило отвътре, пък и въобще долу докато се приготвят… Звънна на дежурния да предупреди, уговориха се за след половин час. Докато говореше по телефона, Валя се измъкна от банята в пухкава хавлия и се зае с филийките, заплашващи да изхвръкнат от стария тостер. Якорцев бързо свърши с тоалета си, щеше да се бръсне после, извади чаши с високи подстакани, останали от предшественика му и седна. По две филийки тънко намазани с масло и слой червен хайвер (полагаше се по разнарядка на длъжността) между две чаши силен ароматен чай, добра компания, красива жена, какво ти трябва, за да почнеш деня. Валя би предпочела и любимата й утринна гимнастика, но …

Нахлузи някакъв панталон и фланела с дълъг ръкав, взе чантичката с ключове и другите си вещи, и се спусна по стълбите. Всяка сутрин си представяше, че е по тесните стъпала на ракетния крайцер, но сега не беше време за спомени. На входа настигна Бате Федя, кимнаха си, пресякоха вътрешния двор и се спуснаха в подвала, двамата шофори от нощната смяна миеха колите си и не ги удостоиха с никакво внимание, но зад автоматичната врата ги чакаше човек от охраната. Двама техници бяха разглобили капаците на някакви огромни табла и нещо човъркаха. Оперативниците прескочиха инструменти и детайли разхвърляни по пода на тясното помещение. “Техническата мисъл” сменяше лазерните прицели с по-модерните “пасивни”, при тях точността беше повишена, а и не се проектираше предателската червена точка върху мишената. Предстоеше им и да сменят компютъра на системата с друг, с нова програма. И всичко това с надеждата никога да не заработи в боен режим. На около двеста метра бронебойно-запалителните куршуми с ядро, закалено до шейсет и пет единици по скалата на “Викерс”, преминаваха през петдесет сантиметрова бетонна стена като през кашон с дамски превръзки, а всяка лента бе заредена с по двеста патрона. С новия софтуер системата получаваше възможност да идентифицира до петнадесет цели, да следи активно до дванадесет от тях, датчиците в пода и тавана на помещението помагаха поразените вече, да не се обстрелват излишно. Големият разход на боеприпаси вече не се поощряваше. Якорцев не можеше да проумее защо е тази тежка огнева мощ в подземния гараж. Но някой се бе престарал в хай-тех щуротиите. На големите началници все по-вече им харесваха електронните джаджи, а пък и ако това го нямаха американците…. Картечниците “КОРД” вече бяха приети като единен тип за цялата армия, авиация и флот…, но тук това беше май прекалено. Добре поне, че не слагаха мини… Спускане с асансьора, тесни стълби от шлайфан бетон и най-после при Вовата. Процедурата с телефоните, процедурата с батериите и процедурата с чая, предшестваха както обикновено дешифрирането.

- Е, казвайте!

- Каналът на Йоргос е издънен преди да заработи за нас. Вчера са задържали на Кулата цистерната, а Йоргос на македонската граница заедно с един местен бандит. - бате Федя се покашля.

- Нали се разбрахме засега да не го пипаме?

- И не сме!

- Американците ли?

- Изясняваме. Но ако бяха те, щеше да го реализира “сигурността”, а първите сведения са, че са го “заковали” от Организираната Престъпност. И то явно, без да се крият зад гърба на митниците или Икономическа полиция.

- Имаме източници в тази “кантора”, нека поразпитат…всеки слух дори …ти как мислиш, отгоре ли са го “изпържили”.

- Ами …, при тези печалби …, пък и кой ще им разреши, ако Мистър Рейни е зад него. Но знам ли. Може пък да си го е “реализирала” кантората …. Самостоятелно ... Просто да си вършат работата. Не бих се учудил. Там има едно брадато генералче, Радев, като шило в торба е. За две години направи такива поразии на арабите от наркотиците, че вече са готови на всичко … Ония дни пак са “опънали” за наркотрафик едни юнаци на сирийското военно разузнаване. - бате Федя не сметна за нужно до спомене това, което знаеха и двамата, че единият от сирийците беше вербован под чужд флаг от британците. И то под руски флаг ... Че и нагли на всичкото отгоре!

- Защо пък антимафиотите, “сигурността” за какво е?

- Те даже не са ги наблюдавали. Останали като гръмнати, според източника ни. Тук има една процедура за изгонване…

- Същата, по която изхвърлиха Денис Ершов и Миша Чорни?

- Да.

- Засега нищо, … ще чакаме, пък и едва ли ще ни го възложат на нас.

- При проверката намерили ли са нашия тайник в камиона, не разбрах?

- Няма нищо потвърдено, че са го намерили. Те митничарите, дето знаят как и какво да търсят, не са участвали въобще в представлението, пък и тайника е празен. Още беше в “изпитания”, така да се каже.

- Ясно, значи нас ни няма. Но с този Йоргос става горещо, вече един път имахме “пробив” с него. Нищо, че каналът му за хора върви засега без скърцане.

- Сега, какво ни е най-важно шефе? Йоргос да изчезне от България, те и гърците го търсят “официално”, но там ще се оправим по-лесно, важното е сега да го потопим някъде. Днес изпращаме и “москвичите” на обяд. Не, преди обяд. Летят за Женева. Сменихме билетите.

- А и Лебеда ме чака в Русе …

- Нямаш съвест ти … - Тъжно поклати глава бате Федя – даде го на оная в Русе, ще го изцеди като лимон… Това са справките за първите трима юнаци от групата, която наблюдава Баламуров.

Голото теме присветна на студената светлина, докато мъжът се пресегна за дистанционното.

Екранът беше голям и правеше фотографираните твърде едри. Смалиха ги преборвайки се с огромното количество копчета на дистанционното. Сега вече фигурите и лицата се възприемаха по-лесно.

- Идентифицирахме ги със зор. Бивши барети от отряда за борба с тероризма. Напуснали са преди около пет-шест години. Работят за който плаща. На добро ниво са, не са лесни. Още не могат да им “изчислят” базата, предадох да не се бърза.

- Какво ли се е случило с Лебеда? Той все я кара като на фронта, още първата вечер и налетя на неприятности. Или е постановка… Правилно, да не бързат и да не се месят! Ние не сме му охрана на Баламуров. - Якорцев мислеше бързо. - И да не се показват, че… екипът който ги надзирава как е?

- С тях имаме отделна връзка, пряка при това. Засега всичко е нормално. Нямаме опашка. Продължаваме да наблюдаваме и “хазяина” на апартамента.

- Рано е за отговори!

- Вярно говориш. Е, да ставаме, да изпращаме гостите, че големи гости – голяма чест!

Двамата станаха и се приготвяха да излизат. Бате Федя си допи остатъка от чая и се затътри по стъпалата, като прибираше нещата по джобовете си. Да, Йоргос, копеле алчно. Заслужаваш да те …, а аз сега трябва да ти спасявам задника …