Работни дела

Младши-лейтенат Тони Найденов и двамата му другари, сержант Велков и ефрейтор Михайлов бяха избрали, и тази вечер позициите си перфектно. Руините на взривената база “Индия” осигуряваха прекрасни възможности за камуфлиране. С парите от собствените си заплати си купиха руски бронежилетки с дебели титанови плочи и титанови каски, заглушители за пистолетите “Стечкин” и инфрачервени визьори за нощен бой от украинския батальон за химзащита. Украинците не влизаха в престрелки и стояха далеч от съприкосновение с местните. Не плащаха, не даваха храни и друго продоволствие. Продаваха … срещу злато. То, българите като даваха …

ВКР-то на батальона ги бе повикал още при опразването на злополучната сграда и им беше разяснил задачата. Само те работеха по въпроса. Оттогава всяка вечер се превръщаха в сенки. Той им достави тихи американски радиостанции, високи боти от американците - “черните кадилаци” на морската пехота, събраха оборудване и въоръжени до зъби се стаяваха в мрака. В руините бяха оставени десетина сандъци от пластичен взрив, пълни с пясък и няколко опаковки от екплозива, посипани обилно с гайки, сачми, гвоздеи и други “подаръци”. Съдържанието на тези сандъци действаше като магнит. Всяка нощ групи от по трима-четирима муджахидини се промъкваха за плячката, предмет на изкусно пуснат слух. ВКР-то беше опитен офицер. Вместо да се опитва да пробутва дезинформацията на местните, на четири двестаграмови чаши водка я сподели “под секрет” с полските си колеги. Убеден беше, че са предатели и само загатваше, без подробности. Поляците нямаше да пропуснат възможността да изтъргуват информацията. За злато, разбира се и срещу това, да не се предприемат акции срещу полския контингент. Българинът обаче редовно записваше на диктофона си разговорите по време на запоите. “Ще си платите копелета, ще почакам, но ще ви изгърбя, мамка ви мръсна”.

От тогава групата на тримата пехотинци изпълзяваше всяка нощ и с картечните стечкин⁶, (отново от украинския батальон за химзащита) заемаше позиции и разстрелваше всеки, който видеха да приближава сандъците по-близо от десет метра. Митко Велков тази нощ застреля двама в главите от четири-пет метра отзад. Михайлов си записа трима, още като влизаха в сградата, защото беше най-нетърпелив. При взрива на камиона унищожил базата, в лицето го бе ударило кърваво парче от коремната област на техен боен другар. Хлапето, обикновено милостиво и усмихнато, раздаваше шоколад на местните деца, но сега особено акуратно се прицелваше със сатаински блясък в очите. Тони Найденов беше застрелял тази нощ само един около двадесет и пет годишен брадясал мъж, който се бе откъснал в тъмното от другарите си и защото не му отговориха на повикванията, беше решил да се оттегли. Не успя. Понеже документи в труповете не намираха, удостоверяваха бройката чрез съхраняването на десните им палци в пластмасова туба със специален разтвор. Тубата съхраняваха в тайника, при лекарствата, умело приготвен от ВКР-то. Найденов признаваше, че капитанът бе помислил за всичко и му благодареше на ума си. В базата не си говореха. Гадове - много!

Четвърти ден мистерията продължаваше. Възрастният ръководител на отряда на съпротивата не вярваше. Дотук деветнадесет души отиваха нощем за да открият седемте, според поляците, сандъци с висококачествен пластичен взрив. Каква мощ беше това! И да не я използваш?! Но никой не се връщаше. Деветнадесет бойци! Това действаше на вярата на хората! Цяла вечер обстрелваха руините с РПГ-та. Правиха и камуфлажен обход, но групите не се връщаха. Още седем души. Българите отдавна се бяха оттеглили, ближейки си раните и извозвайки убитите за най-големия си празник. Така се пада на тия гяури дошли за пари, изпратени от ционистите, чрез онова еврейско куче Соломон Паси. Глупаци! Да не би на Паси и съобщниците му да им пука колко християни-будали ще избием? Честита Ви Коледа и Щастлива Нова година! Хак да ви е! Няма повече подметките на неверниците да тъпчат благословения пясък на Свещения град Кербала. Няма да се снимат пред златните покриви на храмовете с оръжие и тъмни очила, като рамбовци. Дадохме урок на българите. Веднъж и завинаги. По интернет имаше коментар за обявен Национален траур, там в България. Почакайте и ще Ви покажем къде сте дошли. Но скоро щеше да съмне, а момчетата ги нямаше. Сигурно сградата беше минирана с безшумни мини, но такива имаха само руския спецназ и американските тюлени. Или бяха заложени и други капани. Отровни газове или пък нещо друго. Напразно оглеждаха през деня с бинокли двора и видимите места на сградата. Телата на хората все трябва да са някъде. Деветнайсет бойци са, къде ще изчезнат? През деня всеки опит да се проникне в базата и да се разузнае се натъкваше на миниран участък или изневиделица се появяваха колона хамъри на американските свини или бронираните пикапи шевролет на българските им кучета. Разстрелваха всичко наоколо с едрокалибрените картечници, а най-отзад на колоните, с рев пристигаха МТЛБ-та с трицветните знаменца на борда и засипваха съседните сгради със сто и двадесет милиметровите си автоматични минохвъргачки. Българските снайперисти иззад бронеплочите на машините прострелваха всеки дръзнал да се покаже с РПГ в ръка. След взривяването на базата българите стреляха на месо по всичко живо по-голямо от мишка. Труповете на убитите минираха дори с пластит, залепен между ректума и половите органи.Така убитите от тях никога нямаше да влязат в Рая при очакващите ги хурии. Аллах да ги изгори дано!

Групата на Найденов, огледа района. Офицера остана сам да наблюдава от укритието на третия етаж с автомат със заглушител и електронно-оптичен прицел в ръка. Двамата му другари завлякоха телата на убитите и ги пуснаха в асансьорната шахта. Оръжието и патроните, естествено прибраха. По джобовете нерядко се намираха таблетки амфетамин. Всичко се прибираше в “гнездото”, което си бяха приготвили. Оръжието и боеприпасите се нареждаха да са подръка и войниците се приготвиха да останат тук през деня. Изтегляха се през ден за почивка. Днес щяха да спят на смени. Винаги будни оставаха по двама. Укриваха се с мрежи и вехтории. Много внимаваха да останат незабелязани за вражеските разузнавачи. С настъпването на нощта обаче излизаха от хибернацията си и отново се превръщаха в хищници. Приемаха тактиката на крокодилите, но за разлика от бойците си офицерът предусещаше. Тази нощ ще има щурм.

Събраха се до стълбището. Прах. Огромни засъхнали петна и пътечки от капки кръв. Разхвърляни боклуци. Пластмасови торбички от физиологичен разтвор, естествено. И гилзи, гилзи… Няма къде да стъпиш. Хаос. Пиха вода от специалните мехове в които я съхраняваха. Храниха се мълчаливо, оглеждайки се навсякъде. Говореха тихо, делово, нямаше време за закачки. Не им беше до вицове. Михайлов отиде да спи пръв, имаше нужда. За четирите дни от началото на операцията беше свалил над петнадесет килограма. Очите му бяха зачервени. Щом легна на нахвърляните стари дюшеци заспа веднага, прегърнал автомата си, затиснал под тялото си пистолета и приготвил ножа. Заповедта беше да не се демонтират заглушителите на калашниците. Не бяха използвали това оръжие. Засега работеха със стечкините. Напълно безшумно. И напълно ефективно. Около десет и петнадесет часа местно време, по руините се изсипа град от минохвъргачен огън. Осколките пищяха навсякъде. Четири–пет снаряда от РПГ тежко удариха сградата. Под прикритието на огъня, група от около двадесет мъже в бурнуси и тъмни очила пробягаха от различни страни.

Първите пет влязоха в бившия двор на бившето училище и се укриха в руините. Разбира се не останаха незабелязани, но младши лейтената спазваше тактиката на хищника. Оставй ги да влязат в сградата! Там има мини, има капани, има изненади. Ще се сражаваме по нашият начин. Някъде в двора се разнесе приглушен взрив. В стремежа си да не настъпи мина, някой задейства лъчевия капан и веществото закамуфлирано в еднолитрова войнишка манерка, мигновено реагира. Резултът всъщност беше малка ударна сила, но почти сто процентни изгаряния по повърхностните тъкани до три сантиметра в подкожния слой. Такива уловки изобилстваха на няколко рубежа. Двама бойци с тъмни плетени шапки се изкачваха по стълбището със заредено оръжие в ръка. Потта капеше от брадясалите им лица. Бяха опитни и внимателни … След двете години в Чечения. Напредваха предпазливо. Стъпваха меко, прикриваха се. Но българите ги бяха видели. Офицерът и сержантът се разделиха в две различни посоки. Стаиха се на предварително приготвените позиции. Оставиха ги да минат покрай тях и да клекнат пред тънката, като косъм, нишка на поредната мина-уловка за да я обезвредят. Така клекнали, ги застреляха в тила. На война, като на война.

Изтеглиха бързичко труповете и се прикриха пак на позицията. В това време втората част от групата, укрита зад някакъв зид, се понесе към огромната дупка в оградата на базата. Вече се чуваха ръмжащите двигатели на четирите пикапа и няколкото джипа уаз, които обхождаха руините. Към едната уазка, бонирана грубо с тежки бронежилетки по вратите, излетя снаряд от РПГ, оставяйки петметров огнен шлейф, но шофьорът се беше научил да си отваря очите на четири. Заби рязко с ръчната спирачка и завъртя волана надясно. Спечели половин метър. Повече от достатъчно, за да прелети снарядът на сантиметри от предното стъкло. Четиридесет метра след първият гранатометчик изникна втори, за да стреля спокойно по неподвижната вече мишена. Но този тактически прийом вече беше известен на българите. Последва дълъг картечен откос от първият от пикапите. Това накара боеца с бурнуса да залегне. Около него се вдигна огромен фонтан от прах. Подавящият огън тъкмо спря и човека с кърпата на главата се надигна на коляно с гранатомета на рамо. Парче, облечено в медна ризница олово го удари фронтално в носа, пръскайки мозъка през огромното изходно отверстие. Вторият изстрел на снайпериста го улучи в рамото и отхвърли трупа назад. Снарядът от РПГ-то пое по грешна треактория и се взриви в двора на някаква къща. Джипките приближиха базата и войниците се спешиха. Прикривайки се зад остатъци от бетонни блокове, натрупани купчини стари гуми и изгорели камиони, те се включиха в престрелката с групата муджахидини, която останала насред площада се разпиля.

По-голямата част се юрна към оградата на базата. Двама паднаха от огъня на българските автоматчици. Един беше свален от снайперист. Първият достигнал дупката в оградата се натъкна на мина и частите на тялото му се разхвърчаха на всички посоки. Трима се насочиха към друга дупка в стената десетина метра по-надолу. Мъчеха се да се прикрият зад оградата на базата и да осигурят огнева защита на другарите си, които тичаха след тях под обстрела на врага. На метър от тичащите, артилеристите от минохвъргачките на МТЛБ-тата изсипаха шест сто и двадесет милиметрови осколъчни снаряда. С това групата от единадесет оцелели до тоя момент, престана да съществува.

През същото време четиримата побягнали назад мъже с бурнуси стигнаха към края на площада под дъжд от куршуми. Братята им от съседните сгради се опитваха да им помогнат с картечен огън и изстрели от гранатомети. Една уазка беше обърната от взрива на РПГ. Шофьорът й изпълзя настрани бързо и ловко като гущер. Българите, констатирали ликвидирането на групата при оградата, обърнаха тежките картечници “Утьос” и “КПВТ” към сградите, за да подавят огъня на иракските гранатометчици. Върху къщата откъдето беше излетял снаряда на РПГ-то се стовариха две попадения на минохвъргачките. Мерникът бе точен и последваха още дванадесет. Сред грохота и праха на канонадата триетажната сграда се срина. Незабавно минохвъргачния огън се пренесе наляво върху главите на изтеглящите се. В това време българите, като един, се качиха по колите и с рев на двигателите напуснаха площада. Останаха труповете, горящата уазка и димът от сринатите сгради. И всичко за четиринадесет минути.

На около две хиляди и триста метра над главите на сражаващите се, оборудван хиликоптер “Кайова” следеше битката и препредаваше картината от камерите си на летящ много по-високо американски самолет. Сигналът по кодирана честота стигаше до мониторите в щаба на двузвездния генерал Фернандес. Дежурните “потни прасета” наблюдаваха престрелката с интерес. По инструкция, тази малка българската оперативна група, трябваше да иска подкрепление от полската бригада, към която бе придадена. Действията им щяха да предизвикат нов протест на полския командир, но българските войници не им се доверяваха и след взривяването на база “Индия” почти не говореха с поляците. Мразеха “братята католици” повече от иракските си врагове. Един български младши офицер открито го бе заявил на генерала. Фернандес трябваше да ликвидира напрежението и организира купон за двете национални формирования. Десет минути след началото на купона българите се извиниха и се ометоха за секунди, оставяйки го в смут и притеснение. Вече му беше ясно, смесените патрули означаваха, че може да се очаква “приятелски огън” от страна на българите. На другия ден в съвместните патрули се включиха и по четирима американски сержанти …

Единият от офицерите в щаба бе изгледал боя с неприкрит интерес. Българите го проведоха решително, настървено и грамотно. За четири дни проведоха седем подобни операции до бившата си база. Какво толкова важно е останало скрито там, та продължават да не оставят живи местни, да влизат в руините? Плячка! Едва ли. Имаше сигнали за плячкосване и търговия при украинците и поляците. При българите - нищо съществено. А защитаваха тази взривена база с бяс. При втората им намеса командирът им, мустакат подполковник се оправда, че така пазели по традиция гробовете на другарите си от поругаване. Глупости. Генерал Фернандес го изгледа странно, но българинът не отстъпи и се оправда, че собствените му войници биха го застреляли за предателство, ако не влиза в бой за разрушената база. Лудост. Иди, че ги разбери тия българи. Генералът докладва нагоре незабавно.

Същата вечер двама английски морски пехотинци-разузнавачи поеха на мисия преоблечени с дрехи обичайни за местните имами. Задачата беше да проникнат в базата и да огледат. Никакви други действия. Само оглед, но подробен. Окомплектоваха се с два калашника, по двеста патрона на човек, пистолети със заглушители, микрокамери за видеопротокола, “тихи гранати”, кукри, уреди за нощно виждане и малки други удобства. Вече имаха една издънка в Басра преди няколко месеца когато преоблечени в дрехи на местни духовници ги хванаха да избиват мирни граждани. Разбира се, по стара традиция, още от времето на палестинския протекторат, оставяха труповете увити в свински кожи. Арестува ги голяма група иракски полицаи и ги тикнаха в затвора, където ги държаха докато английските танкове “Чалънджър” не ги освободиха, сривайки стените на зданието. Сега към база “Индия”. След успешната операция на местните партизани сграда беше полуразрушена, а българите понесоха първите си жертви. Личният състав на батальона, по сведения на полски офицери, вербувани по традиция за английското военно разузнаване, е загубил боен дух и българите са изпаднали в униние. Други твърдяха, че всъщност това е сбирщина, на която не може да се разчита, станали са злобни, арогантни и подли. С нисък боен дух, склонни към излишва жестокост и непрекъснато пиянство.

Поляците твърдяха, че българите явно са докопали скъпоценности, укрили са ги в старата си база и сега водят битки за опазване на плячката. Да се провери! Шефовете искаха отговори и изпращаха тях. Двамата офицери слязоха от старичък мерцедес модел сто двадесет и три, прикривайки се избегнаха патрулите на “коалиционните” сили и след час стигнаха при площада. Много открито пространство, тъмнина. Добре дошла. Отвреме-навреме някой пускаше сигнална ракета, за да освети огромното пространство. Тъмните дрехи помагаха в катранения мрак. Нахлузиха тъмни маски и хукнаха към първия куп стари гуми от камион. После към някакъв трап останал за спомен от артилерийски снаряд. Светна ракета. Последва втора. Войниците се вкамениха. В мрака с четири прибежки от по петдесетина метра стигнаха оградата. Приготвиха очилата за нощно виждане. Включиха ги и зачакаха. Нов куп сигнално-осветителни ракети. Прескочиха огромни купища бетонни отломки и се промъкнаха в двора. Единият от тях си сложи нов тип прибор за нощно виждане и пред очите му светнаха лъчите на мините-капани. Заобиколиха ги пристъпвайки през купища боклуци, разхвърляни найлони, кървави превръзки, парчета стоманобетон, чували с пясък, вехтории, размотани макари бодлив тел …

Младши лейтенант Найденов и ефрейтор Михайлов ги наблюдаваха от укритията си. Двете сенки преодоляха двора избягвайки лъчите, които за тях не бяха ефективно препятствие. Явно ги виждаха. Значи бяха със специални очила за подобни случаи. Автоматите им висяха с дулата надолу, за да може да бъдат използвани мигновено. В ръцете си държаха готови за стрелба пистолети с надянати на цевите заглушители. Засече ги монтираният от Найденов руски датчик “Сойка”. Датчикът работеше на принципа на радиовълните, излъчвани от малка ебонитова кутия и антена. Стар, евтин модел от седемдесетте години на миналия век. Но ефективен. Ужасно ефективен. Найденов го бе открил в някакъв склад за вехтории в избеното помещение и го монтира на първия етаж. Пренастрои го, пригоди му захранване и в момента датчика им помагаше. Офицерът натисна комутатора на станцията си. Долу спящият старши сержант се събуди. Разтри с ръка лицето си. Грабна пистолета си, опипом надяна прибора за нощно виждане, надигна се и наметна автомата. Свали с едно движение предпазителя на стечкина и внимателно се стаи на стълбището.

- Внимание – чу съскането на лейтенанта в станцията – двама от север. - Явно виждат в тъмното.

- О. К. - Отговариха подчинените му и замряха.

Двете сенки стигнаха стълбището, прекрачиха със сигурна крачка няколкото телове на мините. Провериха първия етаж и се насочиха към нагоре. Преодоляха всички хитроумни уловки, които имаха за цел да се задействат и веднъж завинаги да отърват света от присъствието им. Влязоха на втория етаж. Българите вдигнаха оръжието си и се приготвиха. Подминали входа към мазето гостите оставиха сержанта зад гърба си. Михайлов се готвеше да ги вземе на прицел. Подминаха и него. На третия етаж оглеждайки помещенията се натъкнаха на два от сандъците в стая без прозорци, снимаха ги с инфрачервената камера, огледаха ги и тръгнаха да излизат. В този момент тримата български бойци стреляха на автоматичен огън. Телата се строполиха тежко на пода. Момчетата замряха на място. Изчакваха да не би някой да се прави на умряла лисица. Бавно сержанта, прикривайки се приведен почти на колене се приближи и огледа телата. Редникът се изнесе да огледа периметъра. Офицерът подсигуряваше сержанта с пистолета си, държейки телата на мушката. Единият беше в безсъзнание. Бронежилетката, която носеше под дрехите, беше поела седем куршума. Вторият вдигна безмълвно ръка пред българина. Не можеше да говори от удара на оловото в бронеплочата. Въздухът му бе напуснал дробовете. След секунди пое шумно въздух, но бе късно. Сержантът ловко бе омотал тялото му с парче тел.

Пренесоха ги в едната стая и ги омотаха здраво с лепкава лента. Припадналият се събуди и първото нещо, което видя беше насочен към главата му заглушител. В този момент станцията пропука. Михайлов съобщаваше за нова група задаваща се от запад. На секундата върху базата се изсипа след пронизително пищене градушка от минохвъргачни снаряди. Осколки летяха навсякъде и българите залегнаха. Две минути по-късно няколко РПГ-та удариха по различните части на сградата. Гостите идваха. Михайлов бе преброил трима.

Българите се прегрупираха и ги посрещнаха на първия етаж. Михайлов застреля първия отзад. Другите двама се прикриха и откриха огън на посоки в тъмнината. Още един безшумен изстрел. Още един труп. Последният в ужаса си изпразни напосоки пълнителя на автомата си и застина от ужас. Три сенки бяха опряли заглушителите на оръжията до главата му. Човекът се изпусна. Миризмата на тоалетна се разнесе наоколо. Едната сянка бавничко го вдигна за яката. Другата омота ръцете му с лепяща лента. Премигна фенерче и за миг пред очите на пленника се откроиха тримата насочили големите си пистолети към него.

- Говори! - гласът заповедно изсъска на руски език. - Какво търсите тук?

- Търсим седем сандъка с пластит - отговори на сносен руски арабинът.

- Намерихте ги - просъска отново на руски сержанта.

- И вас ще оправим кучета неверни! Ще ви избием до крак. Слава на Аллаха!

- Слава! - тихо рече сержанта и стреля от упор.

Събраха се при пленниците. Огледаха ги без да продумат. Офицерът разпори с нож панталоните между краката им. Не бяха обрязани. Бяха се напикали от шока причинен от ударите на куршумите. Бронежилетките бяха английски, с дебели бронеплочи.

Отлепиха лентите от устните и с пистолети на слепоочията им, зададоха само един въпрос на английски:

- Принадлежност?

- Английски морски пехотинци.

- Какво търсите тук?

- На мисия.

- И както всички англичани си падате по “тъмната Индия”!

- Търсихме място за прикритие през деня.

- Неподходящо място в неподходящото време. - констатира сержант Велков и се прицели.

- Какво търсите в базата – палецът изтегли ударника на пистолета в бойно положение.

- Не знам, кълна се!

- Да ги убием - предложи Михайлов на английски.

- Ние сме съюзници! - протестира единия.

- Не сме! Ние нямаме съюзници! – беззвучно отговори офицерът.

- Да ги убием! – спокойно предложи Михайлов за втори път.

- Не, ще доложим. И ще решим! Това е заповед!

- Ние сме англичани, съюзници!

- Не сме! Млъкни! - показалецът обра мекия спусък.

- Но те бяха с оръжие и щяха да стрелят първи! Да ги убием, нищо не губим. - Михайлов вдигна стечкина и се прицели. - Пък и що да ги бавим, хората?

- Не! Приберете труповете на ония в дупката на асансьора. Вържете им няколко мини на топките за армаган. А на тия да им залепим устата пак, че много се разприказваха. И да хапнем, че умирам от глад. Ега ти нощта, край няма …

Министерството на Веселбата се намираше на брега на язовир “Ивайловград”, но всъщност по-голямата част от основите бяха легнали върху скалите на язовирното дъно. Внушителния градеж беше погълнал доста евромилиони, но не по-евтиното обзавеждане осигуряваше лукс, на който можеше да завиди и някой руски олигарх. Но за нашите нямаше проблеми. Обикновено купоните продължаваха по цяла седмица, а певиците на Мико Пионерчето успяваха да внесат и нещо напомнящо на римските оргии. Павел Паричев се пресегна към дървената кутия с тридесетсантриметрови пури. Поръчваше си ги директно от Куба, пренебрегвайки официалните вносители. Мъжът от години беше “главен арендатор” на ГКПП-тата, подчинени на Свиленградската митница, чрез държавната служба “Пътни такси и разрешителни”. Кланът, основан от баща му Костьо Паричев, държеше чрез синовете си - Павел и Нико, целият “мъглив” държавен бизнес на граничните пунктове. Партиите идваха и си отиваха, но Паричеви успяваха да останат несменяеми арендатори при всички. Всъщност началото беше поставено, когато премиера Коста Иванов възложи на клана овладяването и управлението на този бизнес, и за да няма “излишни маневри” и “заигравания”, контролът бе възложен на генерал Божидар Попов. Като “втори рубеж“ на контролната система за “приятел” им бе предложен шефът на НАС “Кърмит” и с право, тоталното богатство развращава тотално, да те продадат могат всички.

Но Паричеви бяха разумни. Нямаше нужда да забравяш старите “приятели” от политическите кръгове, подкрепяй ги, финансирай ги, отхвърлените стават отмъстителни. А е възможно и да се върнат на власт. София е далеч, но недостатъчно. Капитан Андреево трябва да се държи на всяка цена, каквато и ще власт да дойде. И бай Тошо да възкръсне, “Капитана” трябва да бъде удържан. Това е. Пък и Коста Иванов имаше по-голямо влияние (а защо не и власт) в партията на социалистите от всички партийни бонзи взети заедно. Основателя на Клана, Костьо Паричев беше близък и с Валентино Царевски, дошъл да прави пари от политиката чак от Русе. Тоест да министерства* на Негово Величество Секс Готски. Костьо предвидливо беше станал представител на Фуад Гювен по идея на едни други юнаци от “Монтерей”, чрез бензиностанцията между двете гранични ивици. Майната й на Солунската митница. Тогава тирове не е имало. Турските сега са плъзнали по цяла Европа, като корабите на финикийците по Средиземно море в древни времена. Обаче, могат да минат само оттук и на отиване, и на връщане. За това е толкова важен “Капитана”. И Соколът е длъжен да ги наглежда, за да минават безпрепятствено срещу разумна такса естествено. Има за всички. И неговото не се губи, но е важно кой е операторът на тясното място. И защо да не сме ние? Затова фамилията не пускаше никого на гърлото на бутилката. С всички средства.

Малкия брат се бе специализирал именно в организацията на шоупрограмите. Нико четири пъти ходи до Димитровград при Нико Пионера докато се договори. Какво ще е това шоу без плът. Тая работа с обикновени проститутки става до време, друго са си звездичките. Кога на гостите пяли, кога с тях пили, кога … ама и те са хора, и те

пара, т.е. душа искат. Бе хайде холъм, и кока се намира тъдява … Тука е южен край…топли хора… Човешко е да отпуснеш …

Тая вечер се бяха събрали стари приятели, все стари разбойници и достойни магистрати. Окръжният прокурор Пешо Мидата, Роско Руския сега Председател на съда, Ицо Горчев началник на Следствената служба. Кметът Емануеле нещо закъсняваше с джипа си, но той трябваше да мине пътьом да вземе бившия кмет Ицо Мирков. Че то, бивш, бивш, ама може ли да бъде обиждан човека и той душа носи, и той работа е вършил … Те, ония в София нищо не правят, пък колко пачки отнасят … пък и сегашният да вижда всеки ден, че и той алтернатива има. Да не се мисли за незаменим.

Два часа по-рано купонът беше започнал, имаха пак гости от столицата. Политици от Движението за Пара и Благини с неизменния антураж от охрана, шофьори и ченгета. Те, тия последните не са проблем, колко ще изядат и изпият. По един стомах носят. Важен беше Бисер Христосков, солиден, интелигентен. С организаторски талант. Умерен. Без него Съюза на Драматичните Сини залезе без време. “Сава” не го остави. Покани го с почести при себе си. Хаджи Иванчо Хаджипенчович винаги е нужен и важен. Легитимира те в обществото, нали са в комплект с Дончо Ментата. Него пък сега като го направим архиерей съвсем ще заспи положението. Жив икуменизъм в действие. И политически, и духовен. Защото е казано: “Не си въздвигай излишни кумири – парите и властта ти стигат”. Колегите трябва да се поддържаме, за едното агентурно минало живеем. Но и с Бисера трябва да се внимава. Има информатори навсякъде. Мисълта му е бистра. Идеите - перфектни.

Паричев запали пурата с клечка кибрит. Мразеше да пали със запалка. Имаше нещо евтинеещо в това. Пурата се прави на ръка и трябва да се уважава. Двеста и пет щатски долара за парче, са си двеста и пет щатски долара. Ама то е така, левче по левче … Парите обичат да ги уважаваш, да ги галиш. Като жените са, бе. Почнеш ли да ги мачкаш много, да не ги броиш за слива, рано или късно изчезват. Ако ги тачиш и вардиш, велик могат да те направят. Но за разлика от жените поне мълчат. И са вечни. Ето и политиците. Жена му пускаш млада и хубава, ползва я – не отказва (е, не всеки), няма лошо, но все парата гледа. И двадесет малолетки да му пуснеш, парата не заиграе ли, няма оправия. И колкото повече, толкова повече. Тия са лоши, дето не вземат веднага, мотат те, разкарват те, басни ти разказват…Ама най-лоши са тия дето не вземат, хапнат, пийнат, но е ясно - работа не вършат. Пари не са взели! А политик пари не вземе ли … Като злоядо прасе, освен с мотиката по главата, какво друго да го правиш? Само разходи. Квичи по трибуните, ама полза никаква. А, че са свини – свини са. И турците-депутати се освиниха ... Но това е положението. Такъв ни е човешкият материал в политиката!

Нищо, те, нашите сега да се изучат в Оксфорд и Кембридж, пък времето ще покаже. Който не става за бизнес ще отиде в политиката. Политиката тук сега е вятър работа. Всяка вятърна мелница има нужда от вятър. Но се налага за вятъра да се плаща на тия дето духат, а тогава ще е спокойно за клана. И мелницата твоя и вятъра твой - вечен двигател. Глупаците нека си купуват футболни отбори - ненаиграли се! Само нашите да са по-отговорни! Тия сегашните сами ще се издънят, … на някой ще помогнем. … То сестра Кушлева много се перчеше, ама я сложихме на място. Там да се занимава с имотите на умрелите и на рапърите … да си гледа заплатката, че да не й изстине мястото … Професори…Обнагляха съвсем … За едното кило кафе за офиса се молеха … Сега фактори станаха …

На верандата се показа Нико Паричев. Току-що една певачка му бе “пяла” на колене пред дивана. Той отначало се дърпаше, че имаше много организационни дела покрай гостите, но тя мераклийка да покаже уважението си не му даде възможност за отстъпление. Мъжът набра телефона на готвача в другия край на двора.

- Стояне, докъде сме с агнетата?

- Добре вървят нещата шефе, още час максимум! Не се притеснявай!

- А мезетата и салатите?

- Готови сме шефе, нямай грижа. Кога съм те издънил?

- Добре, добре. Давай там! След половин час почвайте да сервирате.

- Спокойно шефе, сега ще им потекат лигите от миризмата. Малко сме тегаво с черният хайвер. Поне две кила да имаше още. Обадих се до Бургас, но чак довечера ще докарат.

- Колко имаме?

- Кило и половина някъде. Нищо работа.

- До довечера ще им стигне. Звънни пак. Да докарат до тъмно, че утре сабахлем за закуска… Ако не, да пращам Велко с джипа, ей го де е Бургас. Делчо Теньов ще дойде, бившия областен на Хасково. Без хайвер закуска не става.

- Добре шефе. Веднага звъня. Айде.

Олигархът набра слезващия номер.

- Ало, Росене! Изкарай охраната оттатък оградата. Няма какво да ни слушат като си говорим.

- О, кей шефе. Веднага!

Нико изключи и прибра телефона в джоба на панталона си. Чак тогава забеляза петното в горната част на крачола. Ей, тъпи шматки, бе, ядоса се той, една свирка ще направят като свят, но ще те оплескат целия, нефелна работа ... , и отиде да си смени панталона и ризата.

Гостите се бяха разположили на групички по двама, по трима и си говореха с чаши в ръка. На паркинга спряха още два джипа. От единия слязоха сегашният и предишният кмет на Свиленград, а от втория първо се измъкна охраната, отвори вратата и изчака боса си да слезе. Делчо Теньов най-първо беше главен счетоводител в прокуратурата, после стана областен на Хасково от листата на Движението за Пара и Благини. С “добрата си работа за благото на партията” заслужено се издигна до пръв съветник на Сокола. Канеха го на всяка сбирка. Той беше една от топлите връзки на Движението със службите и правеше икономическата му схема, преди да почне да кадрува неофициално. Беше хитър, прозорлив, мазен и хлъзгав като пехливанин на мазни борби. Можеше да слуша с часове. Да попива всичко чуто и помнеше …

Сега, след като нагласи на синекурната длъжност своето протеже Рожен Велимиров, като зам. председател на партията и областен управител на София, заслужено се готвеше за поста на извънреден и пълномощен посланик в някоя удобна за Движението страна. Много взеха да се вторачват в него хората на Коста Иванов. Време бе да изкара други на първа линия … пък той малко по-така, отзад. Тук трябваше да се срещне с един експерт и съветник по националната сигурност на Ловеца. Пък и стари познати бяха с Паричеви, бяха си помагали взаимно, когато беше областен на Хасково. По сериозни дела.

Средният на ръст, небиещ на очи човечец се здрависа с кметовете, поздрави се свойски с домакините и се отправи към тоалетната. По пътя от София се беше стискал, но не разреши на шофьора да спира никъде. Нямаше защо да бие на очи излишно. Като не се показваш - няма и да те видят! Придрема от Пазарджик нататък и към Хасково отвори очи. Беше поизгладнял, но свеж, умът му така работеше по-добре.

Кметовете се поздравиха с Паричеви и подавайки ръка на непознатите започнаха да се представят. Павел Паричев леко отведе Маноло настрана към барбекюто, гладен, кметът ставаше много нетърпелив, а там от миризмата на пещта…Тази фурна я беше правил един пич от Кърджали, бивш миньор станал после Координатор на Съюза Драматичните Сини за града, ама после го отбутаха настрани и сега майстореше най-добрите пещи в България. Търсеха го от цялата страна. Голям майстор и скъпо вземаше, ама халал да са му парите. То, кеф цена няма.

Готвачът беше изкарал тавите с агънцата и започна да мята хляба с голяма дървена лопата. За нула време ставаше. И лепьожки се печаха, с малко чесън вътре в тестото … Той министър Петкански също си падаше по агънцата …

- Кмете, кога ще правиш търга за онова място до Кръстова чешма.

- Що бе Павка? Искаш ли го?

- Вчера го гледах. Дойде ми една идея …

- Засега дата няма, че съм се захванал с улиците. Т- рейсаджиите …имат още работа и искат още петдесетина километра асфалт да ударят. Все съм с тях. Моите, като не съм им на главите, знаеш, почват да се хайманосват … Но щом си решил, кажи кога ти трябва.

- Към края на другия месец. Нека да свършат отпуските. Като се върна от Кипър да го направим … И времето за процедурата да спазим. С брата и пари сме предвидили …

- О, кей бе Павка. Като речеш - ще го направим. Ще подготвим документите, ще го пусна на подпис в Общинския съвет … ще го оправим! Като се върнеш. Няма проблеми!

В това време Делчо Тенев се завъртя с чаша “Столична” в ръка към доктор Везенков. Високия мъж се водеше виден есперт по националната сигурност. Като ти трябва да прекараш някоя идея, подскажи я на Везенков и проблеми няма. Докторът успяваше да аргументира всяко становище на политиците, да го облече в научни тези и даже да му намери успешен аналог в историята. Ценяха го. Търсеха го. Плащаха му.

- Здравейте господин Докторе. Делчо Тенев! - ръката на бившия областен управител беше здрава, енергична, но сякаш в кадифена ръкавица.

- Радвам се. Везенков!

- Чувал съм много за Вас и някои Ваши статии съм чел. Много съм впечатлен! Няма да излъжа, че приех с удоволствие поканата на моите приятели Паричеви и за да се срещна с Вас.

- Пиша понякога и отвреме-навреме ме публикуват.

- И правилно. За това бих Ви задал един въпрос, когато имате време. Ние, кърпачите в политиката трябва по-често да слушаме авторитетите като Вас.

- Добре, добре. Ще се радвам да съм Ви полезен.

Двамата бавничко се отделиха от групата и се насочиха към спокойната вода на язовира. Тенев внимателно прекрачи някакъв изсъхнал корен и надигна чаша с лек жест.

- Докторе, ние пратихме един пехотен батальон в Ирак. Нещата е ясно, че няма да приключат с това и ще има, и втори, и трети.

- Така е. Няма съмнение. - Докторът запали цигара и бръкна в джоба на панталона си. - Там нещата тепърва ще се разтягат във времето. И ние нямаме полезен ход в случая. Като стоим там печелим симпатии във Вашингтон, обаче губим в Арабските страни и Иран. Европа ни гледа с недоумение, а руснаците ни се подиграват. Ние сме в ситуацията на булката - накъдето и да се обърнеш…доволна ще останеш …

- Така е, но признаваме, избор нямахме. И Москва се мръщи задето се намесихме.

- Те си гледат прилежащите територии, Абхазия, Южна Осетия, Преднестровието…Буферните зони на империята. Винаги са били с имперско мислене. Те имат какво да пазят.

- Да, не мога да не се съглася. Но какво ще правим с онези юнаци, дето ще се върнат живи от Ирак.

- Да, и аз съм мислил по това. Едно са тренировките и ученията тук в нашите казарми, дето завършват със запои до оглупяване, друго е реалният боен опит. Тук е игра на войници – там е животът. Губиш кръв, месо, не е Холивуд. Миризмата на кръв и барут е опасна смесица. Миналите през огъня стават решителни и трудноуправляеми. Вижте с бившите барети какво става. Напускат МВР и си правят икономически групировки. Вярно, че бизнесът им се изгражда върху тези способности, които имат, но и те понякога създават проблеми.

- Въпросът, който назрява е, какво ще ги правим като се върнат? Такива могат да заразят цялата армия, нищо, че е два пъти по-малка от полицията. Могат да създадат проблеми.

- Те, вече са проблем. Преди време един умник от Генщаба предлагаше всичките петдесет хиляди професионални военни да минават курс подобен на руския спецназ. Петдесет хиляди командоси! И защо са ми! После да поискат властта! Първо в армията, после в държавата.

- Виж ти! Виж тиии! Де е сега тоя умник?

- Умник! Подсказахме да го разкарат. Пенсионираха го. Доктрини ще ми измисля. Кой му дава право да държи акъл под фуражката.

- Че как го разкарахте. Те, там всичките нали приятели го раздават?

- Нищо сложно. Викам на генерал Михнев. Гледай генерале, кой се готви да ти заеме мястото без време! Пехотинците не ви обичат Вас, хвъркатите! И той включи бригадата в списъка на съкращенията.

- Много директно.

- При военните така става. Директно, с фронтален огън. Иначе започват да си мислят, дали не е интрига, дали не е номер …, а така …

Тенев се подсмихна.

- И какво е вашето виждане Докторе, вашият съвет? Как мислите?

- Раничко е за съвети. Трябва да се премислят много неща тепърва. Въпрос на много сложен анализ и методи.

- Така е без съмнение. А ние през това време сме готови да Ви съдействаме по една програма. Тя не е финансово обезпечена и ние сме обсъждали идеята за отпускането на средствата по нея, но се колебаехме за размера.

Ръката излезе от джоба на панталона и предложи визитката. Докторът я пое, прочете я отгоре и погледна обратната страна. Цифрата написана на картончето беше два пъти по-голяма от необходимото за изпълнение на програмата. Той погледна политикът и с абсолютно безразличие вдигна поглед към водата на язовира.

- Естествено Докторе, - гласът придоби кадифени нотки – цифрата е в евро. Но трябва да защитите тази кауза пред обществото или където е необходимо.

- Аха! - ученият кимна неопределено. - Какви са гаранциите, че програмата ще бъде финансирана. Имаме бавна и тромава бюрократична машина.

- Не се безпокойте! Половината от написаното на визитката е в джипа. В налични. Вашата програма е предадена и е включена за разглеждане. Чака само решението на комисията. Ако сте съгласен, първото нещо което ще направя като се прибера в София, ще е да Ви представя протокола от заседанието.

- Добре - Докторът се замисли - в такъв случай, препоръчвам формированията участвали във реалните бойни действия да останат с временен характер, например до приключване на мисията. От по-будните и по-мислещите, армията да се освободи в течение на една-две години. На останалите да се даде възможност да бъдат включени в нови мисии. Финансовият аргумент е винаги привлекателен. И да не бъдат събирани никога в едно подразделение. Задружен трудов колектив не е нужно да бъде изграждан. Сега има нови съкращения … Страната не може да си позволи големи разходи за отбрана … Да се борят за оцеляване в цивилния живот за тях е по-трудно. Ще се сблъскат с някои битовизми … Семейства … Деца … Разходи … Заплатите в страната не са много впечатляващи … За да запазят материалния си стандарт, повечето биха станали наемници някъде по света. Полицията винаги може да ги има предвид, като обичайните заподозрени. Заради способностите им и при тази вълна от поръчкови убийства …Така няма да са наша грижа, а ще работят и по специалността си. Какво по-хубаво от това да работиш по специалността си? Само трябва да им създадете подходящи условия. Естествено, нерегламентирано. Това е. Ако искате нещо по-подробно, мога да Ви го предложа в София. Само така бихте избегнали заразителния пример на генералитета на съседна Турция.

- Впечатлен съм. Анализът ми харесва.. Бихме искали да се запознаем с разработката в по-големи подробности. Но на първо четене мога да кажа, скромното ми мнение е, че идеята има голям потенциал и представлява интерес за нас.

Тенев извади скъпа нокия и набра шофьора си.

- Здрасти, слушай сега, иди и вземи от охраната ключовете на онова беемве, което ти показах. Номерът е С 2815 ФА. Вземи коженото сакче, това дето е на пода между седалките на нашия джип и го остави в багажника на беемвето. После ми се обади! И дръж ключовете на беемвето в теб! Айде, оправяй се! - той затвори телефона - Е, Докторе, очертава се плодотворно сътрудничество. Виждам, че компанията се ориентира към трапезата и ако не възразявате, можем да се присъединим. Чудесното ухание дразни носа ми чак тук … И водката ми се стопли …