Работни дела

Анатоли не разполагаше с никакви други жокери освен “обади се на приятел” и се обади. Отсреща вдигнаха слушалката на второто позвъняване, вместо със стандартното ало, с уставното “слушам”.

- Ще слушаш я, къде ще ходиш.- бившият полицай подхвърли машинално клишираната фраза.

- Кой се обажда? – гласът отсреща се правеше на строг.

- Един никому ненужен русенски капитан.

- Ооо! Мъгла такава, къде се губиш бе!

- Ми, мотам се без компас…битовизми.

- Ти сега къде си, в София ли си?

- Не, от Русе ти въртя.

- Насам ще идваш ли?

- Набелязва се нещо като командировка към четвъртък.

- Добре. Звънни ми на джиесема да се видим. Биричка пиеш ли, че до НАТФИЗ има едно подземно кръчме дето правят на място свежа бира. Супер.

- Ще звънна бе, обезателно!

- Добре! Ще чакам, айде после ще се чуем.

- Добре! Айде!

Анатоли изключи мобилния телефон и врътна ключа на стартера. Четвъртък. Колегата ще ме замести. То пазач, пардон, охранител е една работа …

В четвъртък сутринта в четири часа стана. Изкъпа се, хапна нещо в движение, изпи чаша кафе и след като заключи къщата, се метна в джипчето. Изкара го от двора и затвори двойната плъзгаща врата, прескачайки калните коловози. Цяла седмица му отне да я изработи и постави на мястото й. Глътна му цялата заплата. Четиридесет и седем килограма метален профил с квадратно сечение. На толкова се оценяваше трудът на охраната за цял месец. Пенсионирани военни - много, работа - малко, пенсиите - мижави. Такова право на избор даваше българската демокрация към този момент. Глад, студ и чалга. За осемдесет процента от народа. Изборът беше всъщност - в чужбина или “на черешата”. Особено за младите. Планът “Ран”, по оскотяването на този народ, продължаваше със същите цели, но с нови темпове. Първо да ги научим да не работят, че работата е мисловен процес и ако е вярно, че трудът е направил от маймуната човек, а маймуните не мислят за властта и парите, значи трбва да ги направим на маймуни първо. То и прасето като го изгониш от кочината в гората, след две седмици му покарва гъста четина, а след два месеца и глиги му поникват ... Тъй, че първо да ги върнем към събирателството, нали това е било първото занимание на първобитните хора. И се появиха занимаващите се със “събирателство” хора по кофите за смет, не остана парче желязо без надзор, режеха се и се горяха кабели и жици. Цели населени места оставаха без телефони и ток. Гората оплешивя. И както първите земеделци са палели дърветата, за да освободят места за ниви, така и сега палеха гората, за да печелят от пожара. А нивите служеха за отглеждане на магарешки тръни и за предмет на основния философски въпрос, по колко евро на кваратен метър, всеки местен жител вечерящ с ракия, ще одруса от дебелите портфейли на западняците. В кръчмата обикновено се устройваше своеобразен търг. Само между продавачи след третата гроздова. Наддаването преминаваше обикновено така:

- Я, че вземем по двайсе евро на квадрат за таа нива. Бал съм го! По-евтино я не давам. Бащиния си ми е! Върнаа си ми я. И документ от поземлената съм си извадил!

- Да бе! - подвикваше опонента му още по-разпалено - Под триесе и пет на квадрат – да го духат! Я, ква е нива? Да я копат, да я бетонират! Що щат да я праат! Парата да дадат! Па да си я заврат къде щат!

- Е, обработвайте ги! Орете, сейте ги. Ниви са! – плахо подхващаше попът на селото.

- Ти, попо го не слушай - казваше първият на опонента си. – Ти като знаеш акъл да даваш, дедо попе, що ти не копаш, а одиш у черквата и ми сакаш пара за кръщенето на внуко, а? И мотика, че ти подарим, ем не е ползвана десетина годин.

- Да бе, ората милионери станаа. Продадоха некой друга нива, купиа по един мерцедес на децата и си накупиа кръчмата у селото, па сега си пиат…! Ебааго! Че копам! Я съм копал, та ми се е свет извивало! Ако беше лесно министъро чеше да оди да копа. Бедняците копаю, чорбаджиите гледаю. Те сега! … Че копам? Ха по ракия, па попо като сака, нек си копа.

Тези търговете обикновено приключваха на цена около триста – триста и петдесет евро за крадратен метър, малко преди полунощ и победени от безспорните качества на пещерската “гроздова” или местната леко киселееща джанковица старите-нови продавачи заспиваха по кухните на триетажните си къщи (защото само това отопляваха). Обикновено се унасяха в сладки сънища, материализиращи виртуално акта на получаването на тлъсти пачки с пари, цветовете, на които никой от тях никога нямаше да види.

Реалните сделки бяха на другия край на ценовата ивица, но сънищата и легендите…Да можеха да ги чуят и видят сценаристите на “Хари Потър”… Щяха да ометат “оскарите” за десетина години напред!

Разстоянието Русе-София, по официалните данни на Агенция “Друмища”, беше триста тридесет и шест километра през Плевен. Ако пренебрегнеха дупките и колата беше служебна, обикновено автомобилистите пристигаха за четири часа на входа на Ботевградско шосе. Бързаците с антирадари го правеха за три, а легендарният доктор Стаменов, с “деу тико” за два часа и четиридесет и пет минути. Катаджията преди Гривица с настръхнала коса му бе показал един ден радара с мъдрещата се цифра на дисплея от сто четиридесет и пет километра в час. Акт не му състави, защото нямаше съдия в страната, който да повярва че тикото може да подържа тази скорост. Полицаят прибра двайсетте лева в джоба на панталона си и изгубил дар слово въздъхна само отегчено ”Леко бе човек …, с тоя фотьойл …”. Ес-класите, с добър шофьор, съкращаваха времето на този рекорд с почти час. Защото нямаше кой да ги спре.

Самурайчето беше подскачало по неравния главен път почти пет часа. Дежурната почивка на Обнова, нелоша шкембе чорба с две препечени филийки, посещение на тоалетната и отново на път. Шейсет литра автогаз трябваше да му стигнат. Музика. Към Плевен пекна слънце и Анатоли спря на една отбивка, за да “събере палатката”. Гумираният плат на покрива бе намотан и прибран във фабричния сак със знака на “Сузуки”. Тънките стоманени тръби, които го опъваха, завърза на сноп със “свински опашки” и до София подрънкваха леко в багажника. В столицата пристигна около десет и половина. Задръствания, дим, нови и стари коли на неопределена възраст. Пищяха гуми, скърцаха спирачки, изпреварвания отдясно, заобикаляне на дупки. Линейки с мигащи лампи в насрещното. Половината от стопяващото се население на България, ако не живееше, то поне работеше или пребиваваше тук. Всъщност никой не знаеше точно колко. “Люлин” се броеше по официалната статистика за комплекс с двеста хиляди жители, а по груби предположения на районните инспектори от районното полицейско управление в него нощуваха над половин милион души. Коректният израз беше наистина нощуваха, а не спяха или живееха. Че то туй живот ли е? По седемнадесет строителни работници в гарсониера. Така наемът излизаше по тридесет лева на месец на глава, а работодателя им печелеше още по лев на ден от всеки работник. Дюшеците на пода между бутилки от бира и ракия. Парите не миришат…И те така. Не напразно един от босовете на комплекса го викаха Килията. Градил Илия…

Анатоли звънна по телефона под рева на излитащите и кацащите самолети.

• 
  Здравей колега! В София съм!
  
• 
  Здрасти, къде в София?
  
• 
  На Ботевградско пред голяма сграда с надпис “Юнг”.
  
• 
  О, кей, мръдни два километра напред, идвам!
  

Самурайчето лениво пропълзя двата километра до площад “Пирдоп”. Там го настигна зелен пасат и Анатоли го последва. Мотаха се по разни булеварди и други сокаци докато “цъфнаха” до незабележимо кафене в Надежда с малки чадъри и още по-миниатюрни маси. Слязоха от колите (странно много места за паркиране). Радко Стоев му направи знак и се отправиха към по-близката маса. Последва категорично кимване и служителят от НАС с движение достойно за Астор, свали батерията на нокиата. Анатоли се вторачи, но мигновено се усети и започна да разглобява своя телефон.

Подадоха си ръце и се прегърнаха. Анатоли беше две години по-голям, но бе приет в Симеоново след казармата и така попаднаха в един курс, в една стая. Цели пет години.

• 
  Е, Толя какво става с теб.
  
• 
  Охраняваме охранените. Дотук стигнах.
  
• 
  А семейството?
  
• 
  Беше! Поне детето е добре. Не, че го виждам често.
  
• 
  Не е много честно.
  
• 
  Такъв е животът Ради.
  
• 
  Не е такъв живота брат ми, такива станаха хората.
  
• 
  Хора …- Очите на бившият офицер се замъглиха без сълзи.
  
• 
  Къде живееш сега?
  
• 
  На лозето на татко на Малко Враново. Преправих виличката. Оправям се, ти ме знаеш…
  
• 
  И как я караш?
  
• 
  Бе как, ден за ден. Ловът ме спасява. Какво да правя. По-добра работа за бивши ченгета няма. От другата страна на бюрото ставаш враг, нищо че не си прескочил бариерата. Пък и нали знаеш, завистта човешка. Бизнесмен бях, на що колеги дограмата съм сменил. Дойдат, приплачат – помагай! На изплащане. После като им звъннеш – хайде утре, че имам зор. На утре е изключен телефонът. Пък градът вече е малък – знаеме се! До вечерта знам кой, с кого, къде. С лодка на Дунава да излязат и вече знам. Помиярска работа!
  

- Детето, следването. Какво да правя?

- Бе, тука имаме един екип, който се събира само когато има задача. Работата е деликатна и тиха.

- На прикритие ли? На служба не се връщам!

- Не, не е. Частна дейност. Но деликатна.

- Персонална ВИП охрана ли?

- Че е ВИП, ВИП е. Че е охрана, охрана е. Ама е по специфична. Ръката поддържаш ли?

- На лов ходя редовно … но в мокри дела не участвам … Ако реша да “килна” някой няма да ти кажа.

- За килване има много, но там други юнаци работят! Туй си е друга работа. А и парите са по-малко.

- Кой дава повече?

- Който има интерес бе, човек. Или той самият или роднините.

- От мутри ли е екипът?

- Не, наши хора са. И от първи и от втори факултет има. А, има и външни. В смисъл от външното. Лазар и т.н.

- Че Лазар кога пък го отсвириха?

- В службата поредната смяна на поредния началник води до поредното сформиране на друг екип, с други играчи, по други задачи. Старият екип нали знаеш …

- И кво?

- И те ще си зарежат далаверата и ще заиграят с ченгета? Стига бе!

- Няма стига. Пари има за всички по веригата. За какво да се дърпат! Помагаме им с чадъра, за да не се осветяват. Имаме и данъчен, да се оправя с тяхната информационна система. Генерал само си нямаме, ама те са по принцип по-големи бандити и от ония, пък и в последно време много приказват по телевизията. Такъв водопад от слюнка досега виждал ли си?

- И кво правим тогава?

- Нищо лошо! Ако решиш, че ти се играе в отбора отиваш на малък стаж като таксиджия.

- Що като таксиджия?

- Има една малка фирмичка на един наш бивш полковник от КАТ. Всеки, който е с нас почва оттам. Парите за въртенето на геврека са смешни, но пък там си докарваш от информацията, чат-пат и проследяване с колата. Плаща си човекът на ръка, пък той нагоре на кого сваля кожата не е наша работа.

- Че то така той може да бачка и за правителството. На тъмно.

- И на тях помага, те затова и не го ръчкат. Снимчици, маршрути, записани разговори от клиенти. Любовници. Всичко попива, като Плюшкин е. Всичко попива и плаща някой мизерен лев.

- Че що тогава го захранвате?

- Две важни причини, първо: каквото знае той го знаем и ние, каквото има той го имаме и ние. За три месеца научаваш София на пръсти. И не на последно място: той не знае, че сме се омешали.

- Как така?

- Не се изисква от закона да ги знае нашите хора.

- Значи играем нашата си игра, в чужд двор, с чужди фланелки.

- Да, интересно е. Но е отговорно, много секретно, никой не се е усетил за нас.

- Да бе. На Луната живеете. Тук всичко се знае!

- Справяме се, пък и леко насочваме подозренията към други мутри. Отвътре.

- Аха.

- На таксито…

- Ми да, оттам се почва. Не гледай със тази усмивка, а и ние заплата даваме през това време. Един вид стипендия. Гладни при нас НЯМА.

- После?

Пет месеца по-късно времето му дойде. Анатоли напусна таксито, изплати си тихо дълговете по лизинга и сдаде шкодата. Седна зад волана на самурайчето и тихичко се прибра в родния си край. Намери посърналото лозе. Паяжините по вратите и прозорците. Слой прахоляк по оскъдните мебели. Пъпките по клоните на овошките му показваха, че го чака резитба. Една седмица Анатоли работи по лозенцето. Окопаха го с две работливи старчета, оправиха кайсиите и черешата. Повдигнаха оградата, намазаха с грес вратата. Но джоба му беше пълен. Издръжката платена. Фонд резервен скрит на подходящо място. През ден се отбиваше в Русе. По-рано разстоянието от тридесет километра го спираше, но след софийските потайности го считаше като лека разходка. Гледаше да не се набива в очи. На никого. Работил в столицата, добри пари падали на таксито, но там е гадно да се живее и се върнал. Това е. Какво да разказва. Въртиш волана като гламав, спиш – въртиш! Богаташи. Бедняци. Проститутки, ченгета, сутеньори, педали. Измислени ВИП, маскирани като ЕЛИТ. Това е София на таксиметровия шофьор.

Три седмици по-късно му звънна Радко от друг непознат номер.

• 
  Здрасти! Отпуската свърши пич. Хайде малко на работа. Утре вечер сме на линия.
  

След петнадесет дни гръмна новината. Синът на голям бос от пералнята “Славея” изчезна, след като бе задържан и отведен от мъже в полицейски униформи в неизвестна посока, със “служебна патрулка”. И повече никой не го видя. Не че някой освен семейството му плака. Пък и кой ли му пукаше. Нали всичко можеше да се купи с пари! Ха, купи сега сина си. Босът си плати откупа, но … И тялото не се намери…

Ататоли, странно, не изпита угризение на съвестта. Все едно беше успешен лов за вълк, но беше изловил котилото. Какво правиш в такъв случай? Унищожаваш го! Прекъсваш генетичната линия. Ако очакваш вълците сами да изчезнат, стадото ще бъде изядено…

Екипът, всъщност, се оказа организация от пет или шест екипа, два от които за проследяване и наблюдение. Изучаваше се мишената, снимаше се с камери и цифрови фотоапарати, описваше се обстановката, навиците, маршрутите. Контакти, приятели, обкръжение, охрана. Дискотеки, барове, автомобили. Всичко! Но по-прилежно и по-предпазливо от преди. …Техника! Каквато решат, че им е нужна. От Израел, от Япония, от Марс ако я няма тук.

Едновременно с това постъпваха данните от информационната система на данъчното. За тази информация се плащаше здраво. Банкови сметки и наличности по тях. Участия в дружества. Осъществени врътки по ДДС или акцизите. Брой автомобили и марки. Недвижима собственост. Налични мангизи. Други данни за финансовото състояние. Подставени лица. ”Приятелства” с ченгета и митничари. Държеше се много на личните впечатления на служителите при ревизиите. Ако офисът е фърст класа и се раздават пликове, това също е нещо.

Следваше група от трима души. Разузнавателно проникване. Бивши акробати. Знаеха всички ключалки и системи на СОТ. Как да “омаят” датчиците, как да избегнат лазерите. Влизаха като сенки. Даже ги бяха облекли като нинджи и движеха по същия тертип. Ловки, бързи, незабележими. Ченгетата ги търсеха от години. Но не особено настоятелно! Ошетаха цяла Бояна и другите баровски квартали. Те, единствени, придобиваха плячка по време на работа. Така всичките им действия минаваха като изпипана кражба. Бяха събрали за три месеца цял кашон от телевизор, фрашкан със злато на накити, отделно картини, скъпи статуетки и какво ли не още. Върхът на сладоледа обаче бяха пръстен със скривалище за кокаинов прашец, с обем две “магистрали”, масивен златен фалос с батерии – шеговит подарък за рождения ден от една баровска съпруга на друга, метър и половина копринена връв с анални топчета от бяло злато, задигната от апартамента на известен политик-педал, златна колекционна “берета” със сребърни патрони и уникална инкрустация с четиридесет и пет брилянта на бивш висш полицай, понастоящем собственик на голяма охранителна фирма. Скъпоценни камъни, пари кеш. Бе, каквото намерят. Бързи, смели, сръчни. Живата охрана беше най-лесна. Първо с това работно време от дванадесет часа кой ще устиска бодър. След шестият час си гипс. Пък и за четиристотин лева заплата, да ти резнат някой патрон…? Трябва да си егати баламурника. Кешът веднага се разпределяше за оперативни цели, скъпоценностите се продаваха по канал в Русия и на други личности с дебели портфейли в Израел или Йордания. … Ферибота за Новорусийск си пътуваше редовно … А нинджите, всъщност, оставяха бръмбъри от последното електронно геномодифицирано поколение … И камери …

Студент, нает за целта, ровеше в интернет. Винаги от някое интернет-кафе в Студентския град. Ровиш за кратко, бягаш в друг клуб. Ръчнеш половин час и пак сменяш мястото. Флашката - и в квартирата. Оттам разменяш флаша за парички за джоба и за мацки, и си о, кей. Един час работа на ден – цял месец “кислород”!

Всичко оставаше в компютъра на анализатор, която беше красива жена. Водеше се адвокат. Моташе някакви измислени дела там … И всичко се планираше.

Жертвата се отвличаше, извеждаше в “мътна” квартира. Упояваше се и започваше играта с роднините за откупа. Цената – според главата. И според обстановката.

До крайности не се стигаше, обикновено откупът беше мърлява сума до сто бона. Джобни на семейството за тримесечие. За Ес-класите имаше “промоции” върху “широката лайсна”, като за Щраус. Там попаднаха на човек, който вместо да вземе решимостта им насериозно, взе да се прави на велик. Та се наложи да му се изпращат пръсти. Малко остана да получи и “цялото пиано”. Парите се разпределяха интересно. Десет процента се отделяха за благотворителност, тридесет процента за техника и фонд “резервен капитал”, а останалите се деляха между всички на равни дялове. Обектите се навираха сами. Що ти трябва да избираш. Застани събота вечер пред “Син сити” ... Е, селекция имаше разбира се. То не става тъй, през просото! Винаги измежду “заслужилите” имаше “по-заслужили”. Наглите бяха с “предимство”. Жертвите не се измъчваха излишно. По-важно беше да се “панират”. Пък то лесно – остави го три дни “по нощна шапчица” (без грам дрехи с плътна платнена торба на главата) на вода с леки опиати и свръх силна запарка от чай, за да загуби представа за времето и кога е ден - кога нощ. Събуждай го през час и половина, и е готов. Дръж го вързан на пластмасов градински стол да е ни заспал, ни буден. Желязно правило беше – никакво излишно физическо насилие. Ако се дърпа - здрав шут с кубинката в слабините или малка порция спрей за дамите беше повече от достатъчна. И в тоалетната с вързани ръце. Като няма бельо какво ще сваля. Краката се връзваха така, че да не са стегнати, а да може да прави четиридесет сантиметрови крачки. Всъщност ритниците между краката се оказаха по-доброто решение. В краен случай ще доучи в университета с горната глава! Мозъкът по принцип трябва да е там …

Охраната ставаше по по-особен начин.

Първо: охраняващият се сменяваше на всеки половин час. Няма какво да се привързваш към обекта. Нито да се озлобяваш. Нито да си говориш с него, тишината и неизвестността го мъчат по-вече от всичко друго. Не ти трябва да му виждаш посърналата страдалческа физиономия, нито “честните сини очи”. Може и да забравиш в един момент какви ги е вършил преди.

Второ: пред обекта не се говори надълго с колегите, освен на чужд език.

Третото правило беше никога да не му се развързват ръцете. Дори и с вързани крака, не знаеш какво могат, като ги хване паниката. Най-добре ръцете да са фиксирани с широка лепяща лента отстрани на тялото в поза “пингвин”. В седнало положение, краката се фиксираха към стола. Той не е тук за да си клати краката! С дамите беше малко по-различно. Връзваха ги легнали на стар гинекологичен стол. И оставяха включена камера да наблюдава и записва. Някой от екипа може да се изкуши, човешко е, все пак гола жена лежи, а не бива. Опорочава се бизнесът, а това е недопустимо. В края на краищата остават следи, каквото и да правиш. В такива моменти екипите се следяха един другиго. Който е приритал толкова за жена - да поема към Студентския град. Вадиш сто лева и те отнасят като вихрушка есенно листо. Имаха едно беемве седмица кабрио за целта. Наричаха го “палатката”, условието беше: ползваш двадесет и четири часа и го връщаш със зареден резервоар и изпрана тапицерия. Сигурно беше най-хигиенизираната кола в София. Време беше да купят още едно, че тези които “бръмчаха”, се налагаше да се изчакват. Леговищата бяха задължително оборудвани с климатици, с вода и храна по-малко. Обикновено нещата се решаваха до десетина дни и всички се разделяха доволни. Ченгетата закриваха делото и го прибираха в касата. Близките прибираха човека и го пращаха далеч за да си пооправи психиката, че те неходилите в казарма мамини детенца, освен прекалена угодия, пари на кило и мацки срещу кинти, друго не бяха виждали. За момичетата, през петте дни, страха от изнасилване бе по-страшен от самото изнасилване. В началото плачеха, после успокоителните въздействаха и така се оправяха нещата. Но по принцип момичетата в тинейджърска възраст не се взимаха. Нито много възрастните хора. Кой ги знае какви лекарства ги държат живи. Пък и кой би платил откуп за тъща си?

Анатоли, с нежелание се качи в кабриото. Времето беше точно за такава кола. Илиян запали и бавно отпусна съединителя. Включиха се в движението, излязоха от Овча купел и по Околовръстното поеха към Студенския град. Целта беше Илиян да покаже нещата на Толята, защото последния по преценка на колегите не бръмчи с гаджета и го раздава сериозен. Като няма разтуха човек, с такова занимание като тяхното, можеше да “изпращи”. Засега при акциите го държаха в “отцепление”, да се оглежда за нежелани персони и свидетели. И евентуално да ги блокира. В организацията не обичаха свидетелите на Йехова, защото по принцип не обичаха никакви свидетели. За два месеца бяха извършили три отвличания. Две в София и едно в Банско. Това в планинския курорт се оказа трудно. Прибраха обекта от кръчмата, като таксиджии, прехвърлиха го в бяла астра класик и с полицейски униформи, и на синя лампа стигнаха до Благоевград. Оттам, до град Рила, се изтеглиха с джип. Родителите на младия баровец се обадиха в Полицията, а и младежът се вкисна още щом стигнаха във вилата и се разлигави. Фитнес моделираното му тяло се осмърдя от студената пот и първата нощ двадесетиеднагодишният любител на изнасилванията, ридаеше като зарязана вдовица. После се вцепени и млъкна. Като му поднесоха телефона, за да го чуе татенцето, издаде няколко нечленоразделни звука и се разплака. Изглеждаше ужасно. Нещата се закучиха. Полицаите се опитаха да направят засада при предаването на парите, но това отдавна беше предвидено. Парите естествено бяха наръсени с безцветен прах, който после светваше при третирането с друг реактив, но и за това вече си имаше цяр. Нещата си дойдоха на мястото, след като изпратиха на родителите снимка на синчето, вързан гол и бос за стола и човек облечен в безформени дрехи с гръб към фотоапарата, с пистолет със заглушител опрян в челото. Щом парите бяха разменени успешно, възрастен жител на едно от разложките села откри дангалака премръзнал от студ, гол и омотан с лепяща лента. Заради четирите изнасилвания, които бе извършил за последните две години, младежът беше уважен с краставица добре набутана отзад. Актът беше увековечен в интернет, така както той беше пуснал шоуто на двете последни “хард-изчуквания” в един “весел” сайт. В “касата” на “дружеството” постъпиха точно сто хиляди евро. Анатоли беше участвал във всичко това, без да се трогне. Даже с леко задоволство. Ха сега да видят, кон боб яде ли?

Хич не му се ходеше в Студентския град, перспективата него въобще не го кефеше. Не, че се чувстваше обвързан с бившата си съпруга, ама защо му е на баир лозе. Месец вече отклоняваше посещенията, но колегите го гледаха подозрително, зер да не си врътнал резбата бе. Не дай Боже! Като всички ченгета и бившите ненавиждаха хомосексуалистите. И с право.

Две студентки, след дискотеката, им “вързаха” още в кабриолета. В малкото хотелче в Банкя заспаха малко преди пет сутринта. Студентките ги бяха “превъртяли” по три пъти на пълна програма тази нощ. Мъжете заспаха като пънове. Момичетата се спогледаха, преровиха портфейлите им и всяка от тях отнесе това което сметна, че й се харесва. Апартаментът беше предплатен тъй, че няма страшно. Не посмяха да си отидат с беемвето. Щяха да ги търсят, а и големият талон … Но и по десетина стотачки на всяка не беше лошо…Извикаха такси от рецепцията и се ометоха незабавно. Имаше само една грешка. На околовръстното ги беше проверил катаджия, след проверката Илиян му показа насаме служебната си карта на действащ полицай и преписа в патрулката данните им на листче, което смота в десния си чорап. Дискотеката, в която се запознаха, се казваше ”Амнезия” все пак.