Работни дела

Дан Чейни рядко пиеше кафе, стомахът му беше нервен, затова си наливаше скоча чист и както твърдеше той в компания на жени, неопетнен, което значеше без лед. Беше в процес на отказване на цигарите за петдесети път може би и въртеше с непривичен жест пурата между пръстите си. Да пушиш кубински пури в тази страна не беше нарушение на закона като в щатите, дори и посланника го правеше. Кери помръдна в разхвърляното легло, мургавият й, мулатски задник се оголи наполовина под хавлията. Преди минута се върна от банята, косата й още беше мокра, а розовите й пети стърчаха предизвикателно върху тапицираната табла на леглото.

- Можеш да налееш и на мен. - тя се протегна лениво и кожата й матово проблесна на слабото осветление.

- След секунда - ласкаво отвърна Дан и остави незапалената пура на масата, обу меките си поизносени чехли, отиде в банята, изми се, нави хавлия около кръста си и се върна в стаята. Взе от барчето чаша, пресегна се за бутилката “Лох Вей”, наля два пръста, огледа се за лед и като не го видя, извади разсеяно кофичката от малкия хладилник. Постави неловко с щипците две бучки, приближи се до леглото, подаде на жената чашата и се пресегна към пурата.

Полуизлегнат върху възглавниците надигна чашата вместо тост и отпи. “Добър вкус - помисли си той – най-вероятно, като са опитали шотландското уиски, на англичаните неудържимо им се е приискало да превземат земите на шотландците заради спиртоварните им”. Мулатката се усмихна и дланта й погали гърдите му около слънчевия сплит. Работеше от две години в посолството, във визовия отдел, приемаше документи на разни групи, правеше справки и информираше ревностно момчетата наети от правителството да следят за подозрителни елементи.

Тя отпи несимволична глътка, постави чашата на нощното шкафче и се наклони към мъжа до себе си. Гърдите й изскочиха между гънките на хавлията и тя направи престорен полуопит да ги прикрие.

-Това уиски си го бива – глъсът издаваше поскоро възхищение отколкото удивление.

И се почна.

Колата си беше обикновена “пръчка”. Сеат толедо с издухали амортисьори, неугледно и изподрано, макар само на две-три години. Но на кой ли му пукаше. На задната седалка седеше тънък дангалак с пубертетно, пъпчиво лице и брада като на проскубано куче, а до него имаше отворен скъпарски лаптоп със сгъваема клавиатура, закачен към честотен скенер с къса, дебела антена и плетеница от тънки черни кабели. Пръстите набиваха в устата му мазен до гадост макдоналски сандвич, наоколо се валяше хартиения плик с пържени картофки и две-три чаши с разредена кока-кола. Младежът се оригна с видимо удоволствие и продължи да дъвче с полуотворена уста. Отпред зад волана бе наместил възпълното си тяло мутра с акуратно избръснат череп и едноседмична брада, а вдясно от него русолява „тунингована” мацка протягаше ръка между бедрата на брадатия. Жената изглеждаше младичка и сякаш “родена на деветнайсетцолови джанти” с нелошо тяло и силиконов бюст. Жалките й опити да накара върлината отзад да се храни поне като прасе завършиха науспешно, но се утешаваше, че е опитала. Бяха паркирали в тъмното и с нощното заведение на улица “Нишава” ги делеше келяв хасталак, служещ за леговище на няколко бездомни кучета. Задухата изстискваше всичко от климатика и ако не на хлад, поне се радваха на убежище от комарите. Паркираните коли наоколо, подчинени на идеята “кой съм аз”, задръстваха движението по улицата и превръщаха времето за почивка на хората от съседните блокове в ад. Двадесетина минути по-късно тъмносин гъзарско тунингован голф с огромни лети джанти “Момо”и карбонови спирачки, паркира на единственото останало, незаето място пред блока. От него се измъкна кака на малко над четиридесетте, а от шофьорското място двойно по-млад манекен от списание “Егоист”. Жената поведе младежа към входа на блока, а алармата изпиука с трите си рубежа и заключи вратите. Банкерката си бе усигурила нов млад жребец, в замяня предлагаше покрив, издръжка и кола във временна опция. Можеше да си го позволи. Получаваше младост и неуморимост придружени от относителна конфиденциалност. Честна сделка.

В сеата потящите се, изчакаха почти четиридесет и пет минути преди брадатият да кимне към дългия отзад. Жената извади изпод седалката нов валтер двадесет и втори калибър, провери патроните в пълнителя и излезе да се разходи с неподправено облекчение.

- Аре, давай докато не е забърсала някой, макар че в най-лошия случай ще изкара сто евро.

Дангалакът отзад провери кабелите и пръстите му заиграха върху клавиатурата. Двайсет и една секунди по-късно алармата на голфа, без да издава звуци и светлинни сигнали се изключи и русата скучаеща дама на тротоара делово се запъти към колата, седна зад волана и завъртя приготвеният от по-рано ключ-майка. Голфът изръмжа прегракнало с аспуха си “Ремус” за седемстотин и двадесет евро и потъна в тъмнината. На околовръстното светещите лентички по униформите на полицаите й посочиха мястото за проверка, но служебната карта предизвика само кратко отдаване на чест. Дамата не подлежеше на проверки….

Между Бояна и Княжево жив плет обграждаше обрасъл с дървета неподдържан двор, а в него почти прикрита едноетажна прихлупена къщичка и голям паянтов гараж. Част от оградата се плъзна встрани, прие голфа и пак зае предишното си място. В гаража монтьор в мазни ръце пое подхвърлените ключове, примлясна замечтано след сочните й задни части и вдигна джиесема.

- Тука е. Всичко – нормално!

Затвори капачето на телефона, метна го на седалката на голфа и посегна към номерата.

Бронираната Ес-класа се плъзна по асфалтовото покритие на уличката като по маслено езеро, дебело поне половин педя, без даже да наруши ленивото жужене на няколкото уморени насекоми в парещия въздух. След секунда зави надясно и след две преки се засили по наклона на булевард ”България” за да мине под моста при резиденция „Бояна”. По-малкият сребрист мерцедес потегли минута по-късно, поемайки в елегантното си купе току-що изкъпалият се Хатиф. Човекът бе предприел тези мерки веднага след като взривиха приятеля му и съсед Стоил Славов. Общ бизнес, дълги години приятелство и успешни сделки доведоха до общата стена между дворовете им в Бояна, квартала на богопомазаните. Нещата обаче в последно време вървяха меко казано смазващо. На фронта освен многото малки и опасни алчни копелета, с безпощадността на цунами се проявиха и „големите момчета с големите играчки”. Преграждането на първата частна улица показваше единствено докъде могат да се самозабравят хората от техния калибър. Дори и циганките по околовръстното виждаха как въздуха около тях се нажежава до червено. Плешивият използваше всякакви евтини, сложни и невероятни трикове, за да изпрати евентуалните килъри за зелен хайвер. Сега се измъкваше от Бояна след сложни обиколки по тесните улички с една от седемте коли на жена си. Шофьорът беше много по-опитен от Карлос Сайнц след осемнайсетте години служба в бившето УБО. Въпрос на заплащане, рабира се. Шестотин от държавата срещу четири хиляди евро от Найден Филипов, както беше българското име на Хатиф. Плешивия не го използваше като ибрикчия за разлика от селяндурите в Парламента, не желаеше да му пазарува, нито да му изпикава дакела. За това си имаше други добре платени хора. Тук просто трябваше да си на ниво, а шофьорът беше, всички го разбираха и ценяха. Не беше нужно да лакейства, обратното, блюдолизтвото се наказваше с презрение и незабавен шут отзад.

Колата се измъкна през Княжево, през разни сокаци, което правеше проследяването невъзможно без спъкникова система, измъкна се ловко през околовръстното и се спусна към кръстовището на булевард ”България” и „Гоце Делчев”. Докато завиваше пред хипермаркета на „БИЛА”, полицая от „гнездото на кукумявката”, едно кръстовище по-надолу, слезе бързо по стълбичката, скочи в чакащата го астра и се отнесе към някакъв блок, пред който се суетяха двама шофьори около разхвърляни части от брони и фарове. Единият от тях просто беше спрял по-късно. Мерцедесът намали приближавайки до кръстовището в крайната лява лента на широкото четирилентово платно. Светеше червено и нямаше смисъл от излишно бързане, най-вдясно мъничко пежо 106 с пухкава застаряваща красавица на волана се готвеше да направи десен завой към Южния парк. На булеварда между грозен строеж на сграда със странна форма и бившата мотописта се измъкна тъмносин голф със затъмнени стъкла и огромни специални джанти „момо”. Колата спря на два-три метра зад мерцедеса на Хатиф в съседната лента вдясно. Вратите на голфа се отвориха без тази на шофьора и оттам се измъкнаха трима едри мъже в черно, с бронежилетки, черни плетени качулки на главите и „калашников” със сгъваеми приклади в ръце. Мъжете мигновено наобиколиха мерцедеса и откриха огън без да се впечатляват от чакащите граждани по автобусните спирки. Изстрелите бяха насочени главно към задната седалка през задното и страничните стъкла, без стрелците да се прицелват. Куршумите пробиваха колата от непосредствена близост, като картонена кутия, преминаваха през седалките и тялото на Хатиф, оставяйки смъртоностни рани, единия от тях нарани ръката на шофьора, друг одраска бедрото му, но това не му попречи да потегли веднага наляво през потока возила по булевард ”Гоце Делчев” и да продължи с маскимално възможната бързина към „Пирогов” със запалени фарове и включени мигачи на авариен режим.

Тримата на кръстовището смениха пълнителите на автоматите, обръщайки двойките намотани с тиксо, спокойно, без да бързат, но и без да се размотават се настаниха в голфа и с ръмжене на двигателя, без излишно пищене на гуми поеха обратно по посока на Бояна. На следващото кръстовище, на покрива на колата се появи син полицейски „буркан” и повече никой не им обърна вимание. Засилените полицейски патрули в рамките на заградителните и издирвателни мероприятия щяха да намерят „наточения”, откраднат преди седмица автомобил напълно изгорял в една долчинка над Банкя. Да се оправят застрахователите, проблемът си оставаше техен.

Мерцедесът заради трафика се насочи още веднъж надясно в насрещното и паркира пред Веонно-медицинска академия. На секундата излетяха орляк лекари в бели престилки и зелени панталони, поеха тялото и веднага започнаха да работят, бързо и точно както би работил всеки високоподготвен екип в такава болница. След минута обаче всички разбраха, че реанимират труп и човека вече го няма. Лекарите се измъкнаха от шоковата зала, свалиха маските и операционните ръкавици и тихо разговаряйки се захванаха с обичайното попълване на всякакви документи и формуляри. Трупът на носилка беше свален от двама санитари в моргата за освидетелстване и задължителната аутопсия. Вече се коментираше името на убития и мястото на престъплението с версии и задължителните слухове. След като ”джиросаха” в студеното помещение тялото, покрито с бял чаршаф, санитарите се отправиха към обичайната си стая до входа. Единият от тях тътрейки чехлите си, влезе в тоалетната, превъзмогна болката в простатата си, обекчи се, изми ръцете си и внимателно ги подсуши. Останал сам в предверието извади мобилният си телефон, набра есемес, изпрати съобщението, прибра телефона в джоба си и използва тоалетната отново. Да, простанола ставаше необходимост. Човекът беше пенсионер, биш полковник, завършил генералщабната академия „Фрунзе” в СССР, тръгнал от „взводна перка” до командир на пехотен полк. Един от първите съкратени. За да не мизерства с пенсията си работеше като пазач на паркинг и през свободното време за почивка, тук, като санитар с помощта на сина си военен лекар. Знаеше руски немски, гръцки и латински. И буташе колички, товареше бельо, сменяше подлоги ...

Съобщението беше получено от младо луничаво момиче, четвърто поколение от руско потекло. Момичето излезе от файла в който работеше на компютъра си, влезе в „мрежата”, написа съобщението с помощта на дебел том на Бертолд Брехт и го изпрати. Руското посолство го получи своевременно и бившият морски офицер пак се запъти към подземните етажи, уведомен от дежурния оператор. Частните радио и телевизионни станции вече бълваха новината. Живота сервира такива гадости понякога ... но продължава! Жить-то нада!

Да те заслушва началник не е най-спокойната процедура, това полковник Геро Стоянов знаеше от дългите години служба под различно ръководство, но да те заслушва шеф като този си беше чиста проба, като да целуваш крокодил насред дълбока река. Гадост - много, удоволствие - никакво. Шефът на НАС приличаше на голяма настъпена откъм гърба жаба от мнооого бавен валяк. Очищата му заплашваха да излетят от орбитите във всеки момент и да разбият главата на седящия срещу него офицер, като гюллета на едрокалибрен старовремски топ. Генералът беше безкрайно недоволен и даваше воля на гнева си, а от устата му летяхя пръски във всички посоки.

- Ти за кого работиш? Какво казах да свършите - вие какво правите - езикът облиза горната устна „украсена” с белег от медицински шев. - Целия екип сте за уволнение! Вземай си папките и се махай! Свободен си!

- Слушам ...

Офицерът се надигна от стола, хвана в прегръдките си шестте папки на оперативното дело и се упъти към вратата. Измъкна се от кабинета, кимна на секретарката и два етажа по-надолу с лакът натисна дръжката на бравата на собствения си кабинет. На двадесетгодишното му бюро прекият телефон звънеше, като за пожар. Той остави документите и вдигна слушалката, но по закона на Мърфи /за всеобщата гадост/ сигналът прекъсна на момента услужливо последван от бодро „свободно”. „Проверяваме се ...” помисли си полковникът и бръкна в джоба на сакото си за връзката с ключове. Повъртя ги замислено и после ги пусна там, от където ги беше извадил, седна на стола си зад бюрото, грабна слушалката и набра петцифрен номер на вътрешен телефон. Оттатък вдигнаха на третото позвъняване.

- Стоев, ела при мен! – гласът му прозвуча спокойно и безлично, и учуди самия него.

Спортната натура на младия капитан се промуши през вратата като намазана със сапун. Брадясалият млад човек посегна към разклатения стол, но шефът му се надигна и почти шепнешком на ухото му каза:

- Радко, при теб нали останаха ключовете от касата на Борис?

- Да шефе.

- Я да сложим в нея тези папчици, че в моята вече нищо не се побира ... сега ще погледна кой се мота по коридора и ако няма много хора да ги пренесем, а ?

- Ний носим ... - опита се да имитира популярния скеч капитанът.

В коридора естествено хора имаше, служителите от администрацията се връщаха от обяд и се редяха пред автомата за кафе.

- Вземай ги по една, по две и тръгвай, самия аз ще взема останалите и без да бързаме на няколко пъти ще ги пренесем.

Младият прихвана под мишница две папки с надписите към тялото и с делови вид заобиколи опашката за това, което продаваха вместо кафе и влезе в стаята си. После се върна и двамата коментирайки някакъв латекс пренесоха и останалите. Радко бързо отвори огромният стар железен сейф, подреди бързо делото, затвори тежката врата и завъртя старовремското колело заместващо ръкохватката на по-новите модели. Автоматичната ключалка прищрака тихо и потъна в мълчание.

- А сега да те черпя едно кафе - Полковникът се размърда в сакото си многозначително – ама не тази йодна тинктура в коридора от автомата.

Разделиха се, всеки от тях заключи стаята си и я запечата с печата си. По-младият мушна плоския малокалибрен ПСМ в оперативния си кобур, а Геро Стоянов не се разделяше с него дори когато посещаваше мотелите с някоя чужда невеста. Измъкнаха се поотделно. С разсеян вид Радко прекоси кръстовището пред култовата кръчма „Кошарите”, окупирана от коли на ВАИ холдинг, изчака на спирката и след четири-пет минути седна в старото пежо на шефа си, което много спешно се нуждаеше от нови амортисьори на задния мост.

Геро Стоянов беше среден на ръст мъж с мургав цвят на кожата на гладко избръсното си лице. Силно прошарената му коса се съчетаваше с малкото, но оформено до съвършенство бирено коремче. Полковник беше отпреди десет години, без никакви шансове да стане генерал, но с много големи да стане майор. Беше служил тридесет и две години и мислеше допреди десет, че бе виждал всичко. Изкарал беше две оперативни школи, едната от които на КГБ в едно забутано градче на стотина километра от Ленинград. Беше работил до 1990 година в отделите за близка чужбина (Гърция, Турция, Албания и т.н., в последните години и Румъния). Полковникът още работеше в контраразузнаването, странно оцелял след многобройните чистки. Единственото обяснение беше, че правеше впечатление на човек без аналитичен ум, простоват и въбще не много умен, както и на всеобщото мнение всред колегите си на нерешителен човек. (Абе, като не пречи, да си стои).

Паркираха пред неголямо кафене, заключиха колата по скоро по навик, отколкото като полза и седнаха на масичка, на която едва би се събрала дървена кутия за пури, взеха пластмасовите чашки, за да не ги посещава ученичката-сервитьорка и по-младия запали цигара след като дълго тарашува из джобовете на сакото си за запалка. С движения доведени до автоматизъм и двамата служители на НАС извадиха батериите си на предварително изключените си мобилни телефони. По пътя се бяха огледали и „прочистили” от опашка на няколко пъти, за по-сигурно за чужди и „свои”, че то своите понякога бяха по-лоши и от чуждите. С изключение на израелците и руснаците „ония” поне не провеждаха остри активни мероприятия. А „нашите” в последно време, за частни интереси ... Полковник Стоянов беше работил достатъчно време в един от отделите за „Активни мероприятия”….

- Радко, нещата както се усещаш взеха много да се объркват. „Гномът” се прави или на луд или с Илиян Брашков са си стиснали ръцете и ... – полковникът протърка едвазабележимо палецът и показалецът в кръгово движение. - не че е ново, ама до оня ден се ненавиждаха, а пък сега ... . Ти впрочем, сам виждаш каква се заформя със сектора. Разбиват ни. Отначало „компютъра” пенсионира Стефан Цолов и Краси Стоянов, после отфутболиха Бонко Брайков в Тетевен, в девета глуха. Новите, на два петъка служба, не знаят на кой свят се намират и само разхождат скъпите си костюмчета, дори и някой да има заложби не остана кой да го научи. Ти влезе сравнително много бързо в час, за около четири години и то живееше в службата със Стефан Цолов. В Русе, Фомката изкара на яве кирливите ризи на „бизнеса с пагони” и му отрязаха главата почти физически. Даже Еньо, дето Фомич го прибра от улицата се обърнал на обратно.

При тази вест младият прехапа напуканите си устни до кръв и прекара ръка по двудневната космена покривка на бузите си. Фомич наричаха един майор, който навремето го бе проучвал за службата и дори след толкова години си беше останал мъжко момче, но сега това явно не беше актуална линия на поведение.

- Стават такива работи – продължи полковникът - Излизам в отпуск за две седмици, но нещо се мъти около делото - полковникът беше завел една оперативна разработка в доста парливата сфера на контрабандата с течните горива. Всъщност, всичко както обикновено тръгна от някакви „врътки” с фактури по ДДС, които се въртяха около шефа на софийкото регионално данъчно (който се явяваше ако не друго, то поне архимошенник) и между изключително сериозен бизнесмен, изживяващ се в последно време по телевизиите кото ментор на работодателите в страната. И двамата си бяха един дол дренки. - ето ти ключа за стаята и касата, аз ще направя малко „парад” из службата, а ти леко и без много шум прибери останалите дела при теб, всичките, … че знам ли ... брат ...

- За две седмици отиваш значи ... – Радко отново затърси запалката из джобовете си.

- Ами. За толкова съм пуснал рапорт, а пък ще видим, ще ги почакам ... Ще „подложим” на вратите и в касата нещо, ще им сложим и едно писмо на някой от рафтовете ... и по реакцията ...

- Разузнаване в бой, а – и без това на младия нещата съвсем не му харесваха – те държат ръчката на гилотината, далече отиваш ... Да ти преровят стаята ... има риск. И без това стаите са ни оборудвани с „играчки”. – и той почука с пръст дясното си ухо.

- Да, но изчезнат ли документите ... имат виновен и оправдание, и нещата отичат в канала. Някой отива на военна прокуратура и го мотат пет–шест години, накрая може и да не го осъдят, но поне ще го заковат на позорния стълб - ходи доказвай тогава, че нямаш сестра. Битият си е бит - Евлоги си е Евлоги!

- Чакай бе човек, в тази сграда ... ! Това да не ти е районното в Айдемир?

- Това е сградата на бившето Второ Главно, пич. Тук работеха повече генерали, отколкото лейтенати. И други работи са ставали, повярвай ми.

- Да бе…, не става така, има униформена охрана на всеки етаж, СОТ, камери ... Институция си е, все пак. Как ще го обяснят ...

- Радко, умно момче си. Кой на кого, какво ще обяснява ... Слугите „пируват” под масата, а господарите ги търпят, но държат тоягата, махат с нея и слугите застават на задни лапки и подвиват опашки. Мислиш ли, че не знаят с какво се занимават? Я стига! Хайде да се изнасяме, че ако ни търсят ще побеснеят съвсем и като прибереш материалите, кажи, да им оставя подаръците ...

Офицерът отвори днешния вестик и показа на капитана пожълтял документ скрит между страниците. Щом видя текста ситно написан на пишеща машина с особен шрифт, Радко Стоев застина и погледна внимателно шефа си. Документа представляваше докладна записка.

Отдел 09 – ВГУ ДС

На (следваше датата) беше заведено оперативно дело с № ... „Кърмит” с окраска „корупция”. В хода на делото бе установено категорично, участието на обекта на разработката в предлагане на подкупи на служители в системата на правораздаването и хомосексуализъм.*

Във връзка с горното и на основание на събраните материали от изпълнените оперативни и оперативно-технически мероприятия, предлагам:

Обектът да бъде незабавно реализиран и предаден на органите на Главна Прокуратурата.

Следваше датата и подписът на оперативния офицер водил разработката, но в горния ляв ъгъл следваше ситно изписана под наклон резолюция.

„Да се продължи разработката с цел привличането на обекта към сътрудничество в интересите на службата и при готовност да се пристъпи към вербовка. М-р. Илиян Брашков.”

- И човека стана депутат ... - произнесе капитан Стоев философски.

- И секретар на МВР. И така нататък ... – полковникът се усмихна криво и тръгна към колата. - Нали си виждал Борко Иланов от БОП-а. Съвипусник ми е от Симеоново, видяхме се ония дни ... и при него са едни чудеса - ничии, като нашите. Контрабандата е голям валяк, брат, а ние сега сме като охлюви на магистрала - чакаме да ни изпращи черупката. И като свърши тази каша отиваш в „терора” и стоиш на километри от контрабандата, че до пенсия имаш цяла вечност.

- И как са в БОП-а със „стоп-палката”. - полюбопитства капитанът - тоя полковник е странна птица. От КАТ - в Жандармерията, оттам пък в БОП-а. Тоя оперативен бил ли е въобще? Виждал ли е жив агент?

- Глупости, и си няма понятие от работата. Иначе е умно момче, специалист по организация на движението, навремето направи първите „зелени вълни” в София. Но откак реши, че хората са като маркировката и могат да се газят безнаказано ... се залови да прави кариера и е като удобна ръкавица на политиците ... Пък като му виждаш новите заместници ... при такова ръководство защо ли ни е мафия ..., жална им майка на БОП-аджиите! Кирчо Радев може да беше дръпнат и рязък, но поне беше професионалист.

* До 1990 година хомосексуализмът беше обявен в Наказателния кодекс за престъпление.
- А аз си мислех, че нашия е кофти!

- „Гнома” поне си го знаем - подла гадюха, а този е уникат, такъв един хрисим, точен, неподкупен и благоразположен, но ако трябва да стигне до запалката си по главите на децата ти, последното нещо, което би го интересувало е хрущенето на черепите им. Пич - ама от женски род. Каквото и да си говорим „Гаргамел” и „Момата” още дърпат конците на службите. “Гаргамел” има по-голямо влияние в БСП и от Пикльото от Плевен.

Двамата седнаха в колата, преметнаха коланите и се отправиха обратно. Две спирки преди сградата на агенцията полковникът паркира и тръгна пеша, а колегата му взе такси и след пет минути вече показваше служебната си карта пред будката на входа.