Сканирано, разпознато и предоставено от Спиралата бхагавадгита

Съгласно санкхя пракрити и пуруша са двата про­тивоположни принципа на самсара. В „Бхагавадгита" санкхя има и терминологична употреба: един от двата основни пътя за практикуване на йога — джнанайога; понякога е синоним на раз­мисъл, мъдрост.

БАЛ ГАНГАДХАР ТИЛАК (1857—1920) — един от най-изтъкнатите дейци на национално-освободителното движение, човек с лъвска натура, с неукротима енергия — ис­тински „бик сред Бхарата", както би било казано за него в „Бхагавадгита" — е преди всичко човек на действието и зато­ва той разбира поемата главно като учение за безкористното действие, посветено на благото на Индия и в крайна сметка — на цялото човечество. Огромния (почти 1 000 страници) труд върху „Бхагавадгита", написан в затвора през 1910—1911 г., той озаглавява „Тайната на Бхагавадгита" или „Учение за йо­га на действието". Произведението на Тилак, сътворено на маратхи, е преведено скоро на хинди, английски и на повечето съвременни индийски езици. То е популярно в Индия до ден-днешен и периодически се преиздава.

В стремежа си да вдъхнови съотечествениците си към активно действие Тилак непрекъснато подчертава именно този аспект на учението на „Бхагавадгита" (а той безспорно присъствува в поемата), като всичко друго измества на втори план. При обяснението на думата йога в „Бхагавадгита" той се позовава на шлока II, 50, където се казва, че „йога е изкусност в дейст­вието". Работата е ясна — всички оттенъци на този тъй нео­бикновено многозначен термин не се покриват от споменато­то определение, но Тилак не се нуждае от това: той чисто и просто постъпва като воин, който окършва вейките (ведно с листата и цветовете) на подходящ клон, за да направи от него тояга. Такъв подход към текста не може да бъде наречен нито обективен, нито научен, което собствено е предизвикало и раздразнението на У. Хил (1928, с. 278). Но, повтарям, Тилак е имал свои цели и изхождайки от тях, той е напълно прав. Освен това не бива да си го представяме като някакъв просто-душен кшатрия, захванал се с неподобаващо за него занима­ние на учен. За разлика от твърде много политици, писали за индийската култура както преди, така и след него, Тилак притежава пространни, придобити още през детството с по­мощта на учител знания не само за „Бхагавадгита", но и за двата сборника епос, за много от пураните, дхармашастрите и още редица други текстове. Той например е един от първите, повдигнал въпроса за литературата на пураните-подражания на „Бхагавадгита", и фактически е изготвил пълен списък на многочислените „гити", разхвърлени из епоса и пураните. Все още с интерес се четат неговите бележки относно такива важ­ни (за индийското съзнание от всички времена) термини като дхарма, карма, мокша, направени въз основа на огромен фак­тически материал. Твърде сполучливи са коментарите на Ти­лак върху голям брой стихове от „Бхагавадгита".

АУРОБИНДО ГХОШ (1872—1950) — знаменит бенгалски мислител, през младите си години активен борец за свободата на Индия, по-късно изцяло отдаден на мистиката и богосло­вието; през целия си живот се е обръщал към идеите и образи­те на „Бхагавадгита". И в монумент;] шите си философски синтези „Божествен живот" (1935), “Л йога" (1921) и в спе­циално посветените на поемата „Очерци за Гита" (1922) той се стреми да намери в наставленията на Кришна някакъв идеал на чиста духовност, инвариант на религията, който да е лишен от каквато и да било сектантска, както и национална изключителност. За съжаление в тези търсения има доста абстрактно, разсъдъчно резоньорство, тъй свойствено за всич­ки синкретични пророци (между другото думата „синтез" е една от любимите в речника на Ауробиндо) и тъй далечно от духа на „Бхагавадгита" с нейното неизменно обръщане към конкретното, определеното действие (на тялото, на мисълта, на любовта, на вярата), но напразно би било да се търси нещо подобно в тежката реторика на бенгалския мистик. Наред с това обаче не може да му се отрече поразително дълбокото проникване в текста. Промъквайки се през гъсталака от „кло­нести" (да използуваме образ от самата „Бхагавадгита") из­рази, попадаш на забележителна интуиция — било за жертва­та като космически принцип за обмяна на енергии, било за йога като универсална форма за съществуването на всичко живо, било за непрекъснатостта на знанието, било за тантристките тенденции в „Бхагавадгита"... Универсалността, раз­бира се, е присъща за учението на „Бхагавадгита" (наистина там тя е артикулирана по друг начин) и това в края на кра­ищата прави основателни някои обобщения на Ауробиндо. Като цяло книгата му за поемата не може да не бъде призната за забележително явление в историята на нейното тълкуване.

МОХАНДАС КАРАМЧАНД ГАНДИ (1869-1948) — за пръв път се обръща към изучаването на „Бхагавадгита" по време на студентството си, на около двадесетгодишна въз­раст. По-късно си спомня как двама негови приятели англича­ни го помолили да прочете с тях „Бхагавадгита", как му било неудобно да им откаже и как това в края на краищата го нака­рало да прочете поемата в английския превод на Е. Арнолд. „Бхагавадгита" му направила неизгладимо впечатление и от­тогава Ганди не се е разделял никога с нея. Той казва: „Вина­ги когато съм в затруднено положение, се обръщам към моя­та Майка Гита и не е имало случай тя да ме остави без утеше­ние." Или: „Моят живот беше изпълнен с външни трагедии и ако те не са оставили по мен видими следи, това се дължи на учението на „Бхагавадгита"."

Понякога, както сам разказва, Ганди търсел съвет от „Бхагавадгита" наслуки: разтварял със затворени очи книгата къде­то му попадне и прочитал онзи стих, на който слагал пръст Този начин може да изглежда наивен, но да не забравяме, че Ганди е бил религиозен и не се е стеснявал от наивността си в общуването с бога; освен това подобен начин на „употреба" на текста... се опира на твърде древни представи. През 20-те години Ганди събира размислите си върху „Бхага-вадгита" в малка книжка под заглавие „Анасактийога" (йога на непривързаността), която по-късно, допълнена със статии, очерци и т. н., се превръща в сборника „Гитамата" (Майка Гита), преиздаван нееднократно до наши дни. Според Ганди основното в учението на поемата е анасакти — безкористното действие, като подчинява на идеала на това действие дори толкова важния за него идеал на „невреди-телство" (ахимса) и смята, че второто е необходимо средство за постигане на първото. Проповядвайки своята религия на „неувреждането на нищо живо", Ганди, естествено, навсякъде е срещал хора, които непрекъснато му повтаряли, че „Бхагавадгита", виждате ли, утвърждава нещо напълно противопо­ложно: призовава към участие във война, да се убиват враго­вете и т. н. В отговор Ганди с рядка проницателност говори, че изобразената в „Махабхарата" (и по-точно в „Бхагавадги-та") война не е история, а символ: войната на Пандавите и Кауравите е драматизирано изображение на борбата на доб­рото със злото и всички призиви от рода на: „Започвай битка­та!", и пр. трябва да се разбират в духовен смисъл, като при­зиви да се победи злото у самия себе си. Такова разбиране на събитията в епоса според мен е не само извънредно задълбочено, но и най-правилното. Без да се говори дори за доводите на учените (Саркар и др.), според които през историческия период, съответствуващ на събитията в „Махабхарата", битка с така описаните размери явно не е могла да съществува, мо­же да се посочи, изхождайки от съвършено други съображения (и естествено, извън всякаква зависимост от принципа ахим­са), че изобразените в „Махабхарата" събития добиват сми­съл само ако се тълкуват в символичен, ритуален план. Твърде интересни и поучителни (в това число и за историята на културата) са и разсъжденията на Ганди за „жертвата" (яджна) в „Бхагавадгита", разбирана като „действие за благото на другите и извършено без стремеж за отплата" Независимо че толкова крайно символизиране на жертва­та най-вероятно да няма място в „Бхагавадгита", все пак раз­витието на понятието (от ведийските ритуални текстове през упанишадите, „Бхагавадгита" и по-нататък) води до смисъла, посочен от Ганди...

Тези два-три примера от екзегетиката на Ганди — техният брой може да бъде лесно увеличен — показват колко плодот­ворен и дълбок е бил този удивителен човек, който... говоре­ше за най-сложните неща с прост вестникарски език.

ДЖАВАХАРЛАЛ НЕРУ (1889—1964). Ако съдим по собстве­ните му признания, той се запознал с „Бхагавадгита" твърде късно. В книгата си „Пробуждането на Индия", която до го­ляма степен има автобиографичен характер, Неру пише: „Ви­наги с неохота съм се залавял да чета религиозни книги. Не са ми били по сърце техните абсолютистки претенции... И все пак бях принуден да се заловя за тези книги, защото да не ги познавам, не беше достойнство, а често пъти представляваше сериозна пречка... Много трудно ми бе да си наложа да проче­та изцяло многото техни раздели, защото, колкото и да се стараех, не можех да създам у себе си достатъчен интерес към тях. Свидетелството на такъв човек за „Бхагавадгита" е особено ценно, тъй като показва в известен смисъл границата на плодотворността на текста в условията на екстравертното съзнание.

В поемата Неру вижда преди всичко положението на личността в състояние на безизходност: „В период на криза, когато разумът на човека се измъчва от съмнения и се терзае от про­тиворечиви задължения, той все повече се обръща към „Бхагавадгита", за да търси светлина и ръководство, защото това е поема, създадена в епоха на политическа и социална криза и нещо повече, в епоха на криза на човешкия дух." Затова авторът търси в „Бхагавадгита" (и разбира се, намира) преди всичко учението за действието: „Тъй като за съвременна Индия е твърде характерно дълбокото разочарование... този при­зив към действие притежава особена притегателна сила. Това действие може също да се изтълкува от съвременни позиции като действие за подобряване на социалните условия и като практическо, безкористно, патриотично и благородно служене на обществото." В заключение на своите размишления за „Бхагавадгита" Неру пише: „В нея има нещо неостаряващо и способно постоянно да се обновява — някакво вътрешно качество, състоящо се в способността към... устойчивост и равновесие въпреки конфликтите и противоречията. Във всичко това има някаква уравновесеност и единство."

Подреди в стихове от дословния превод на Йорданка Пейчинова Владимир Левчев