Сканирано, разпознато и предоставено от Спиралата бхагавадгита

Следвайки метода на санкхя, „Бхагавадгита" за­почва учението за духа с учението за природата. Първите шлоки на седма глава изброяват елементите на прикрити така както са изброени в системата санкхя, приета от „Махабхарата", но с някои варианти...

В седма глава е развито учението за нисшата и висшата пракрити и за пурушоттама. От шлока 7 до 12 е изложена концепцията за тео-пантеизма заедно с учението за Ишвара и неговите силови проявления, а шлока 13 утвържда­ва чистия дух (пурушоттама), който стои над гуните и не е обвързан с тях.

Учението за трите гуни води до учението за майя но не като световна илюзия, абсолютна нереалност, както го разбират ведантистите (Шанкара), а като учение за божестве­ната сила (шакти), проявяваща се в гуните. От шлока 16 до 30 се говори за онези, които се стремят към висшето, за онези които се стремят към персонифицираните божества (девас) и за мъдреца, преодолял тези персонифицирани образи и наис­тина достигнал единствената реална цел — освобождението. „Бхагавадгита" набляга върху значението на бхакти за дости­гане на тази цел.

1. Учителят Кришна разкрива „висшето" знание пред Арджуна не само теоретично, но и практически, използу­вайки своята творческа сила йогамайя, за да го въведе в лично преживяване на чутото посредством различни свои преобра­жения (аватари). В тази глава и по-нататък (срв. гл. IX, Х) образът на учителя Кришна започва да се разгръща по линия­та на аватаризирания висш, всеобхватен принцип: Кришна се проявява ту като човек-учител със свръхчовешки способности, ту като макрокосмос, съдържащ тоталността на явленията в космическия безкрай.

2. Според повечето преводачи: „той се движи по висшия път" или „към върховната цел". Върховното състояние на брахман всъщност е върховно движение.

3. Кришна като земен аватара на Вишну е син на Васудева. Васудева се смята за земно въплъщение на богатворец Праджапати. В случая Кришна, назован с бащиното си име, тоест Васудева е алегория на върховния атман.

4. Петте елемента (земя, вода, огън, въздух и ефир), от които е съставен вещественият свят.

5. Санскр.: яджна.

6. Санскр.: йуктачетасах, букв. „слят със съзнанието", „субхармоничен". Тук параматманът е характеризиран като съзнание (четана).

7. Израз, свързан с вкоренената представа, че тялото е временен „дом" на „госта" — атман, след напускането на който атманът ще се върне в своя „истински дом" — брахман, параматман.

8. Санскр: джнанавиджнанайога.
ОСМА ГЛАВА

Осма глава развива идеите от последните две шлоки на предходната глава. Арджуна пита какво е тяхното значение и Шри Кришна дава следното определение: Висшият брахман е висшето непреходно, атман е личният аспект на това непреходно, Мировата (Световната душа) е принципът на миропроявлението. Целият процес на проявление се разг­лежда като карма (причинно-следствена връзка), който по съ­щество е жертвен акт на висшето. Както всички определения от подобен род, и даденото допуска редица тълкувания...

От шлока 5 до 10 е развито много популярното в Индия учение, че след смъртта човек отива при съществото, за което е мислил в момента, преди да напусне тялото си. Затова „Бхагавадгита" настоятелно препоръчва в мига на смъртта да се мисли за Единното и човек да се приучава пос­тоянно към това така, че тази мисъл да присъствува над всич­ко и да не може да се нарушава от външни впечатления.

В „Бхагавадгита" Едното се разбира като пуруша (дух), творец на света, а в следващите шлоки се подчертава тъждеството на Едното като непреходно (акшарам) и на пуру­ша като проявено...

В шеста глава се говори за методите на нисша степен на йога... а в осма, след излагане същността на теологи-ческото учение, се дават указания за висшата степен на йога...

Засягайки темата за смъртта, „Бхагавадгита" развива теорията за световните периоди и денонощията на Брахма...

Осма глава завършва с твърдението, че йогинът се е издигнал над всички плодове, обещани от жертвопринася-нето, тъй като е достигнал висшата обител. Този край е напълно в духа на упанишадите, които поставят вътрешното ду­ховно развитие решително над всяка обредност.

1. В сложното описание за напускането на тялото, което се среща още в най-ранните упанишади, особено значение се отдава на последната мисъл-желание, т. е. на последната мисловна концентрация. Шлоката отново утвърждава идеята за брахман като всепроникваща същност — всички измерения на битието, включително видоизмененията, се признават за реални, същностни. Съответно сливането чрез концентрация с всяко ниво на космическото съществуване се разглежда като придобиване на конкретно, реално битие. Оттук следва и наставлението в следващата шлока за полагане на усилие да се поддържа непрекъсната концентрация в недеформираното състояние на битието, наречено параматман, брахман, Кришна, нирвана и т. н.

2. Има предвид бхакти.

3. Древните индийци са познавали някои възлови психосоматични точки (чакри), чрез които психическата енергия последователно се издига от долния край на гръбнака, за да стигне до главния мозък. Една от тях е междувеждието (яджначакра).

4. Тоест спазващ обета брахмачария.

5. Тоест в сърдечната чакра.

6. Санскр.: йогадхаранам, букв. „с непоклатимо съсредоточаване в йога". Дхарана представлява съсредоточаване върху определен обект при контролирано дишане; йогадхарана — сливане на атмана и параматмана.

7. Вж. бел. 2 на Седма глава.

8. Множеството светове, представляващи видоизменения на висшия брахман, включително и светът на бога-творец Брахма, който също е подвластен на действуващата чрез трите гуни майя, се намират в кръговрата на раждането и разрушението; след всяко разрушение те подлежат на ново материално проявление.

9. Вж. калпа.

10. „Не по своя воля", тоест в зависимост от движението на пракрити, без участието на нечия лична воля.

11. Бхакти.

12. Санскр.: шуклапакша. Периодът от новолуние пълнолуние, времето на нарастване на луната в противовес кришнапакша — тъмната половина на месеца, периодът от пълнолуние до новолуние.

13. Санскр.: уттараяна Шестмесечното движение на слънцето от екватора на север. В отличие от дакшинаяна — движението на слънцето от екватора на юг.

14. Деваяна и питрияна — „пътят на боговете" и „пътят на предците". Учението за пътищата за напускане на тялото е разработено още в ранните упанишади; застъпено е и в пураните, и във философските части на „Махабхарата", включително в „Бхагавадгита", (шлоки 24 и 25). „Светлият" (деваяна) е свързан със слънцето. По него вървят йогините, които не следват външните ритуали, а почитат във всичко брахмана и накрая се сливат с „върховната реалност" (парабрахман-параматман). „Тъмният" (питрияна) е свързан с луната. По него вървят йогините, които извършват благородни действия съобразно предписанията на шастрите. Дживатманът преминава от земята на луната, при което атрибутите му постепенно изчезват. След като се наслаждава на луната, с изразходването на заряда от благочестивите дела атрибутите на дживатмана постепенно нарастват и отново придобиват земно битие.

За онези, които са йогини, пураничните текстове описват трети път на движение на дживатмана — пътя на почитащите злото. Те не достигат луната и се прераждат във вредители-животни.

15. Санскр.: акшарабрахмайога или таракабрахмайога.
ДЕВЕТА ГЛАВА

Девета глава разглежда „царствените знания и царствената тайна", което определя и заглавието й. Изяснява се отношението на непроявеното към проявеното... „Бхагавад­гита" разглежда пракрити като проявление на силите на Единното.

При превода на шлока 8 съществуват особено го­леми трудности, тъй като, разглеждана сама по себе си, тя дава основания за диаметрално противоположни тълкува­ния... Тук ще се ограничим само с напомнянето, че въпросът за противоречието на абсолютното и относителното и в част­ност за възможностите за действие (и следователно за проме­ни) на абсолюта е занимавала индийската мисъл в продълже­ние на векове...

Антитезата абсолют — относително (лично) е един от най-трудните философски проблеми, над който веко­ве, ако не хилядолетия, се е блъскала човешката мисъл. „Бхагавадгита" разрешава проблема като учение за пурушоттама и двамата пуруши, смятайки синтеза на тази дилема за разре­шение на парадокса, за „царствено знание".

1. Вж. калпа.

2. Всепроникващият параматман-парабрахман движи всичко чрез своята пракрити, като се установява в нея, но остава независим от нейните закономерности (трите гуни, кармата и т. н.).

3. Тоест — кръговратът на смъртта и прераждането.

4. Вж. аватара.

5. Характеристика на пракрити, произтичаща от съществуването на асури и ракшаси в нея.

6. Санскр.: дева пракрити — „извисена", „божествена" природа (вж. гл. XVI).

7. Истинското знание само по себе си е висш вид жертвоприношение (джнанаяджна).

8. Различните начини на общуване между човека и висшата същност в рамките на двете противоположни концепции за брахман: като всеизключващо битие, лишено от качества (ниргуна), и като всеобхващащ, проникващ многообразието върховен принцип, приемащ качества (сагуна).

9. Тоест това, в което се разтваря светът при разрушението му до следващото сътворение.

10. Вж. сварга.

11. По пътя на питрияна. (Вж. бел. 14 към гл. VIII.)

12. В текста: саннясийога — като синоним на кармайога. (Вж. гл. IV и V.)

13. бхакта.

14. Според ведите на жените било забранено да изпълняват ритуали, а по законите на Ману двете нисши касти са били приравнени към животните. Бхактийога е достъпна за всички, тъй като изисква единствено емоционално посвещаване. В отличие от него джнанайога е достъпна само за определен кръг образовани интелектуалци, познавачи на свещените текстове. Разпространението на бхакти като религиознофилософско учение и масова идеология в Индия през средновековието до голяма степен е демократизирало обществените отношения. Учението признава равенството на всички хора независимо от произхода им. На нивото на космическото битие, пред „бога", всички хора са равни — лишени от социални, физически, психически, интелектуални и пр. белези.

15. Санскр.: раджавидяраджагухяйога.
ДЕСЕТА ГЛАВА

Десета глава се нарича „Вибхутийога" — учение за проявленията и силите на Ишвара. В поетично отношение е една от най-силните глави на поемата, а от историческа гледна точка представлява интерес за изучаване връзката на „Бхагавадгита" с митологичните образи на ведическата рели­гия в периода на създаването на брахманизма.

Десета глава развива философски идеята за два­мата пуруши и с типичната за санскритската литература любов към детайлите разглежда проявленията на Единния дух като самотъждествено различие на единомножеството.

1. Тук е застъпена ведийската концепция за възникването на света от божествената сила на желанието.

2. Санскр.: буддхийога.

3. Санскр.: дева дева, „бог на боговете", тоест върховната сила сред божествата като аспекти на битието или състоянието на макрокосмоса (вж. божества).

4. Ракшаси и якши.

5. Кубера (или Кувера) в индуистката митология — бог на богатствата, повелител на якшите и гухяките (полубогове, които охраняват „скритите" в планините съкро­вища). Като награда за благочестието му Брахма го прирав­нил с другите богове и го направил пазител на скритите в земята съкровища и на Севера; подарил му колесница, която можела да лети и във въздуха.

6. Брихаспати — домашен жрец на Индра, учител на боговете, защитник на хората пред боговете.

7. Сканда — син на Шива, военачалник на боговете.

8. Произнасяне на мантри наум като вид жертвоприношение.

9. Санскр.: девариши. Вж. риши.

10. Санскр.: сиддхи. Постигат съвършенство по рождение.

11. Камадхук — крава на желанията, богиня-крава, чието мляко удовлетворява всички желания на боговете и мъдреците. Смята се, че всички крави произлизат от Камадхук. Престижа си на богиня е получила от Брахма като награда, че го почитала, израз на което са извършваните от нея аскетически подвизи на планинския връх Кайласа в продължение на десет хиляди години.

12. Санскр.: питриган. Полубожествени същества, родоначалници на боговете, мъдреците, брахманите, кшатриите, вайшите и шудршпе. Трима от тях са въплътени в тяло, а четирима, между които Аряма и Яма, са в „светлина".

13. Санскр.: Ваю.

14. Първият звук от сричката ом (аум), считана за свещена. В (аум) „а" символизира състоянието на будност.

15. Санскр.: Кирти, Вак, Смяти, Шри, Медха, Дхрити и Кшама — освен качества са и имена на съпруги на божества, олицетворяващи божествените им сили.

16. Според коментатора Шанкара става дума за атмана на всички същества, който е частица от параматмана и който чрез силата на йогамайа управлява света.

17. Санскр.: вибхутийога.

В десета глава „теоретически" е изложено учение­то за проявлението на космическия Дух, а в единадесета, къде­то поетичното напрежение на „Бхагавадгита" стига апогея си, са описани непосредствените поетични съзерцания на творче­ския Дух в неговите проявления. Ето защо тази глава се нари­ча „Съзерцаване на вселенската форма".

В историко-религиозен смисъл единадесета глава представлява вариант на „преображението", за което става дума в редица религии. По силата на поетичното напрежение и яркостта на образите това е един от ненадминатите образци на подобен род поетическо творчество.

Шри Кришна се разкрива пред Арджуна в своя атрибут на Времето (Кала). Тази страшна форма, която из­вънредно много смущава не само европейците, но и самите индийци, е по-известна в женския аспект на Великата Майка (Кали, Дурга), която води началото си от най-дълбока дравидческа древност. Свидетелства за преживените видения на „Вселенската форма" многократно се срещат в индийската литература чак до последно време...

Такова преживяване изисква пределно напреже­ние на психическите сили и на него не може да се издържа продължително. Арджуна моли Кришна за пощада, тъй като усеща, че се лишава от разсъдъка си, и настоява да му се яви в „познатия четирирък образ" (шл. 46), което звучи странно за европееца, но в индийския епос и изобразителното изкуство „многоръкостта" е твърде обичаен символ на многостранна дейност и сила...

Приемайки „своя обичаен образ", Кришна отно­во потвърждава чрез Арджуна, че това съзерцание е достъпно само за бхакта: нито знанието на ведите (тук под веда се разбира науката изобщо), нито изпълнението на обредите мо­гат да доведат човека до такова състояние.

1. Букв. „в това мое тяло, на едно място". Отнася се за тялото-космос и за мястото на „дълбинното" виждане, което се проектира в човешкото тяло в средата на челото малко над веждите (аджначарка).

2. Точно тук, в тази нетърпима за смъртните очи ужасна форма, Кришна-Вишну-Нараяна е назован с името на върховния бог — пазител на света — Вишну, чието въплъще­ние е Кришна.

3. В смисъл: наслади се на озарението, на освобождението, когато победиш своите вътрешни врагове - егоизма и страстите.

4. Букв. „левак". Епитет на Арджуна, отразяващ умението му да стреля и с лявата ръка.

5. Санскр.: кироти, букв. „носещ корона". „Увенчаният" в случая е епитет на Арджуна, но тъй като Кришна е неизменно с корона от паунови пера, чрез употребата на този епитет Арджуна е отъждествен с Кришна.

6. Санскр.: девеша, букв. „господар, повелител (иша) на божествата (девас)”.

7. Букв. „потомък на Яду". Родовото име на Кришна.

8. Санскр.: ачюта. Епитет на Кришна.

9. Това е обичайният иконографски облик на Вишну, който е антропоморфен; в четирите си ръце държи по един от своите атрибути: лотос, раковина, диск и скиптър.

10. Тук Арджуна е назован с епитета парамтапа, който в случая може да бъде тълкуван и като „свръхаскет", постигнал истината „отвъд аскетизма".

11. Санскр.: вишварупадаршанайога, според друга версия вишварупадаршана, според трета — джнанавиджнанайога.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Настоятелното връщане към проблема за бхакти поражда и необходимостта да се отдели специално внимание на въпроса, което се и прави в настоящата глава, наречена „Бхактийога".

Арджуна пита кой от двата метода — стремежът към непроявеното или към проявеното — по-добре и по-бързо ще доведе до целта на освобождението... През цялото време пред Арджуна стои един въпрос: „Как мога да достигна благото?" От тази гледна точка дванадесета глава е непосредстве­но и органически свързана с теософските глави — от седма до единадесета.

Арджуна е получил наставления за двете форми на божеството, така както в първата част (от първа до шеста глава), посветена на етиката, е получил наставления за двата пътя към него — санкхя и йога. Както там, така и тук той преминава непосредствено към практическо осъществяване на знанието. Шри Кришна отговаря на ученика, че няма прин­ципна разлика между единия и другия метод, както няма принципна разлика между проявения и непроявения Дух, тъй като това не са два различни духа, а Един и Единствен.

Всичко се свежда до практическото поставяне на въпроса, защото и единият, и другият път водят към една цел — освобождението. Но за въплътения „пътят на непрояве­ното е безмерно труден" (XII, 5). Без да го отрича, Шри Кришна признава, че е непосилен или почти непосилен за чо-

Така „Бхагавадгита" поднася учението си за све­товната Душа не като отвлечена гносеологическа концепция, а — изразено на съвременен език — като „работна теория", позволяваща по-успешно приближаване към целта, защото „Бхагавадгита" признава бхакти за основна движеща сила, а по отношение на непроявеното бхакти е почти неосъществимо.

В концепцията на поемата учението за персонализирания бог не е догма, отстъплението от която да води до порицание. Стихията на „Бхагавадгита" е в свободния духо­вен живот. Но без да налага догми, „Бхагавадгита" настоява за практическо прилагане на своето учение. Това е недооцене-но от европейските критици на произведението. В дванаде­сета глава са изредени различни видове духовни упражнения, които излизат от рамките на тясно йогистките (в смисъла, за­стъпен в йогасутрите). „Бхагавадгита" говори за задълбочено четене, вглъбяване, постъпки (XII, 12). Всичко е годно за всео-бемащата цел, която човек си е поставил — той не би трябва­ло да се ограничава в рамките на догмите и обредите. „Бхага­вадгита" съветва човека да се обърне към себе си и сам да определи способностите си: изпробвай всичко, избери това, което е най-приемливо за теб, което съответствува на твоята Духовна нагласа: твоят вътрешен двигател обаче трябва да бъде бхакти, без нея всякакви други външни форми, дори „най-действените" са безсилни.

С дванадесета глава завършва „теософският" раз­дел на поемата, в чиято основа лежи дуалистично разглежда-нят монизъм, който във философската литература на Индия носи техническото название „сабхеда адвайта". „Бхагавадгита" признава Единното Начало, но разгледано дуалистично, то е пурушоттама, Свръхличното в себе си, което чрез силата на своите проявления (вибхути) създава вселената. Тези проявления са относително реални, а не напълно илюзорни, както смята Шанкара. На подобна концепция съответствува учението за месните и уконите в гръцката философия, особено в елинската (срв. учението на Плотин).

1. Санскр.: авякта гати — движение на непроявеното може да се разглежда в контекста на „свръхдвижението" (парамагати) — вж. азбучника. Според някои преводачи: „пътят на непроявеното".

2. Бхактийога.

3. Йога.

4. В случая — знанието, придобито чрез четене или слушане на текстове.

5. Санскр.: дхяна — висше йогийско състояние, което предхожда самадхи.

6. Самадхи.

7. Принципът на ненасилието, ярко изразен в тази школа, би бил в непримиримо противоречие със сюжета от „Махабхарата", използуван като метафора в „Бхагавадгита", ако битката на Курукшетра се приеме в буквален смисъл, а не като психическа, вътрешна борба на индивида със собст­вения му егоцентризъм.

8. Бхакта.

9. Амрита.

10. Санскр.: Бхактийога.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Към трета част на „Бхагавадгита" могат да бъ­дат отнесени глави ХIII-ХV, където са изложени основните теории на системата санкхя, засягащи космологията.

Тринадесета глава съдържа учението за пракрити и пуруша съгласно системата на ранната санкхя...

На материята се приписва пълнотата на дейст­вието, а духът се признава за бездеятелен съзерцател на онова, което става в нея. Традиционно това учение се нарича учение за ,полето и позналия полето"...

В шлоки 5 и 6 Бегло се изброяват елементите на пракрити, тъй както са установени в ранната санкхя, а от шлока 7 до 11 е изложен „предметът на знанието": отричане от проявеното, преданост на Единното. Всичко останало се обявява за „незнание". „Бхагавадгита" призовава мисълта да се устреми към „Онова", „Вездесъщото", което е нито сат, нито асат и от което произлиза всичко проявено. Така в осно­вата се залага монизмът (адвайта). Но пуруша и пракрити ка­то атрибути на Единното са вечни, безначални; пракрити действува, пуруша съзерцава. Идеята за вечността на атрибу­тите на Единната Субстанция не е чужда и на европейската философия — тя е в основата на системата на Спиноза, до голяма степен опираща се на принципите на кабалата. По съ­щество пракрити е израз на „въртенето на трите гуни (качест­ва)", а пуруша „е съзерцател на тези гуни". Страстта към гуни-те го задържа в проявеното и създава карма на въплъщения­та в различни лона. Отричането на гуните освобождава пуру­ша от „океана на самсара"...

Главата завършва с утвърждаване на изначално­то Единство. Атманът озарява целия свят, както слънцето озарява цялото поле. Различието между „полето" и „познава­щия полето" се осъзнава не като догма или гносеологично положение, а се разглежда като практическо знание, позволя­ващо освобождението от кармата на пракрити.

1. В повечето издания първата шлока (1-а) липсва.

2. На характеристиките на полето (кшетра) са посветени шлоки 5 и 6; познавачът на полета кшетраджна се споменава конкретно в шлоки 26 и 34: знанието (джнана) е разгледано в шл. 7-11; а в шлоки 12-17 се дефинира предметът на знанието (джнея). В тази глава директно се разкрива символичният смисъл на бойното поле (кшетра), полето на правдата, където се води битката между Пандавите и Кауравите.

3. „Непроявеното" — т. нар. мула (основна) пракрити, или авякта пракрити (непроявената, недвижимата) която е причина за вякта пракрити (проявената). Последната съдържа различните деформации, описани в шлоки 5 и 6

4. Петте предмета на сетивата, съответствуващи на петте сетива на знанието, са: форма, звук, вкус, мирис, допир.

5. Буквално: „Не е нито сат, нито асат."

6. От тази шлока започва излагането на философията на упанишадите за полето (кшетра) и познавача на полето (кшетраджна) посредством термините от санкхя (пракрити и пуруша), но без да се приема дуалистичното противопоставяне и разделение между пуруша и пракрити, характер санкхя.

7. Коментаторът Шанкара дава следното обяснение: пуруша, когато се трансформира в авидя (незнание), приема пракрити за своето „аз" и затова мисли: „аз съм щастлив", „аз съм нещастен" и т. н., като по този начин отъждествява себе си с предмета на своя опит — трите качества (гуни). Привързаността към качествата е причината за кръговрата на преражданията, т. е. самсара.

8. Санскр.: парамишвара. Понятие, влизащо в синонимичния ред парамагати — парашакти — праджна (вж. ишвара).

9. Ишвара.

10. Санскр. мокша.

11. Санскр.: кшетракшетраджнавибхагайога, а според друга версия кшетракшетраджнайога.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Посветена е на теорията на санкхя за действието на гуните, обуславяща проявлението на света. Това учение се оценява като най-висша тайна, чието знание освобождава навеки, тъй като позволява отричане от процеса на миро-проявлението.

В началото на главата е повторена постановката за единството на световното начало. Пурушоттама опложда пракрити и така започва проявлението на света. Следва уче-ето на санкхя за трите гуни и се излага тяхната диалекти­ка Изложението цели да обясни дейността на гуните, за да може знаещият да се освободи от тях. Както във втора глава, където след учението за йога Арджуна веднага задава практи­ческия въпрос за характеристиките на отреклия се от действие, така и тук, след като изслушва учението за трите гуни, той пита какви са характеристиките на превъзмогналия гуните, тоест чисто практическия въпрос — какво се изисква за прео­доляването на гуните... По същество отговорът на Кришна е повторение на казаното в началните глави, но от друга гледна точка. Наставленията пак започват с посочване на истинската и единствената цел за всички стремления на човека — да пос­тигне състоянието на Брахма.