Стоян георгиев митническа сага
Изтегляне 2.53 Mb.
|
МЕЧТАСтанимир Механджиев огледа коридора и щом видя, че няма никой от колегите му, а само двама нервни клиенти, пъргаво отвори кожената врата, за да потъне в щедрата усмивка на секретарката – елегантна и жизнерадостна жена
Той се приближи до червенокосата хубавица и фамилиарно я прегърна с естественост, която не би ни учудила при Ромео и Жулиета и е тъй характерна за българина, както варенето на ракия.
Секретарката вече бе станала и хванала дръжката на вратата, когато се обърна към него, докато той съзерцаваше стройните й бедра.
След една минута, през която главният специалист гледаше глупаво кафеварката с ободрителното питие за гостите на началника, секретарката отвори вратата и каза: - Механджиев, заповядай при господин Авджов – и зелените й очи присмехулно се усмихнаха. Вратите към покоите на началника бяха две и двете кожени, и двете големи, за да пазят тишината и дискретността на кабинета му, подслушван ежеминутно от тайните служби. Механджиев сякаш попадаше тук за пръв път, сякаш за пръв път виждаше масивната ламперия, дъгообразното бюро, отрупано с папки, огромната карта на света зад него и трикольорното знаме над двете метални каси, както и мраморната масичка, обградена от кожен диван и фотьойли. Началникът беше съсредоточен в някакъв документ и дясната му ръка, украсена с два масивни златни пръстена и хванала скъп химикал, бе опряна на устните му, закривани от голям, леко прошарен мустак. Той сякаш не видя подчинения си, който пристъпи към бюрото и се сниши до ухото му, а продължи да чете новите инструкции от София. - Какво става, Миро? – сепна се началникът. – Оправи ли се оня въпрос с консервите? - Напълно, шефе – главният специалист разпери ръце, като че щеше да скочи в басейн от щастие. – Знаеш, че от стара курва гердан нося.
внимание на нищо. - И туй не е вярно, шефе. На жените, например, обръщам много внимание. Не могат да се оплачат. Жените обичат клишетата.
Освен туй съм интелектуалец, но не се надувам като пришка. - Личи си, че си интелектуалец, иначе как ще ги вършиш тия неща: влиза значи един тир говеждо месо, тук се преработва и се пълнят консерви, а после се изнасят, но никой не знае в тях месо ли има или арпаджик. - Важното е, че са изнесени, шефе. - А какво е изнесено не е важно. Ако ще и да е месо от крокодил, не е важно. Важно е, че…
- Не ме прекъсвай – началникът стана и започна да се разхожда из кабинета. – То и ти по документи си жив, ама като те гледам, може и да си мъртвец. Ами ако това месо, което си пуснал без сертификати, отиде на нашия пазар (знаеш, че там е далаверата!) и изтрови половината страна…
Началникът заби маслинените си очи в главния специалист, после извади кутия френски цигари и запали, като изпусна дима настрани от него. Авджов сега изглеждаше по-висок от всякога: елегантният черен костюм добре стоеше на едрата му фигура, която напомняше за отдавна отминали хайдушки времена. У него инатът и твърдостта на българина се съчетаваха с рядко срещано у народа ни великодушие. Очите му излъчваха лукавство и присмехулност, но и чувство за достойнство. Човек трудно можеше да го измами и Механджиев знаеше това. - А за ония кораби, потънали незнайно къде в родината ни, думи нямам. - Там всичко е бетон, шефе. Днес пак говорих с моя човек – работата е потулена. - Да, работата е потулена: декларациите ги няма, мутрите си искат парите обратно, следствието тече, а в английската преса вече писаха и за нас. Виждам, че всичко е бетон, ала както е тръгнало, може и да те бетонират в основата на някоя нова кооперация. Знаеш как навремето са зазиждали сенки на хора в темелите на къщите… - Не се страхувам, шефе. Пистолетът винаги е с мен, пък съм бил и боксьор… Добър бях, ама глезените ми слаби, та понякога ме нокаутирваха… Няколко пръски изскочиха от устата му и украсиха ревера на началника. Главният специалист веднага извади измачкана носна кърпа и забърса ревера, като грижливо го приглади с пръсти. Саркастична полуусмивка заигра по устните на Авджов. - Миро, Миро, тия кораби със захар, ако бяха потънали в морето, вече да е станало на сироп. - Няма проблеми, шефе. Ченгетата, знаеш, са мои хора. - Твои хора са… Ченге приятел – таралеж в гащите. Сам ще разбереш на кой бог служат. - Всички на един бог служим, шефе – Механджиев смигна и направи многозначителен жест с пръсти, сякаш опипваше банкнота. Началникът пак го загледа право в очите. - Не всичко се купува с пари, Миро, не всичко… - Всичко, шефе, се купува с пари. Ето: Бенчо Дяволов си уреди диплома с пари, пък Кимион подкупи пресата и името му гръмна, като топчето на Боримечката… Такъв е днес светът. - Ти затова ли си натискал оня фирмаджия да прибави още една нула към рушвета? - Туй, шефе, не е рушвет, а израз на признателност. Той ме пита как да ми благодари и аз му обясних, че откакто финикийците са измислили паричните знаци, друг начин на благодарност няма. Пък какво е за него една нула? Нищо работа. Нека да разбере кой съм аз бе, шефе. Нали знаеш приказката за камшика и курабийката? Ще ядеш курабийка, ако ти разреши камшикът. Аз съм значи камшикът. Началникът Авджов смукна от цигарата си и отново се втренчи в подчинения си. Очите на Механджиев се смееха, а от устата му се бе проточила лига. Той беше закръглен, с омазнена вратовръзка и сочни бузи. Беше добряк, но имаше слабост да послъгва. Често лъжеше безпричинно, без никаква полза, просто се възхищаваше от извайването на една лъжа и как тя, като змия, плъзваше из митницата, поразявайки колегите му, отдаващи й се с непонятна наслада. Клюката и лъжата бяха опиум в това учреждение, защото разнообразяваха монотонното ежедневие, изразяващо се в попълване на скучни документи, решаване на казуси, вземане на подкупи, пиене на кафе и уиски, четене на вестници и доносничене. Доносничеството беше втората душа на всеки митничар. Да съчиниш хубав донос или да заплетеш интрига беше ценна дарба. Интригите, скалъпвани от клеясалите мозъци на някои служители, блестяха с перфектност, непозната дори на Лукреция Борджия1. Но най-големият майстор беше Станимир Механджиев – всепризнат лауреат на шантажа. Внезапно стана нещо поразително: началникът пак започна да расте в очите му, като ставаше все по-огромен и по-огромен, а главният специалист можеше да вижда само увисналите краища на мустаците му, после гладко избръснатата му брада, после реверите му с петното от неговата слюнка, после черната вратовръзка с извезаната емблема от две кръстосани шпаги, после острите ръбове на панталоните, а накрая лъснатите и, странно защо, усмихващи се черни обувки. Те така отразяваха лампите, където се губеше главата на началника, и така се смееха, че Механджиев ги целуна с много любов, като прегърна Авджов през коленете. - Една стара мечта имам, шефе, ама как да ти я кажа… Авджов се опита да се отдръпне, но главният специалист го бе прегърнал така здраво, че той в първия момент не можа да се откопчи. - Роб ще ти бъда, шефе: ти баща, ти майка! Направи ме началник на летището! Там съм работил дълги години, пъпът ми сякаш е хвърлен на пистата, пък и ти обещавам твърд процент. На толкова години служба още началник не съм станал. Младите перекендета вчера дойдоха и вече пеликаните им завиждат, а аз за никъде не съм. - Остави ме, Механджиев – Авджов гнусливо се отдръпна. – Изправи се. Все пак си главен специалист. - Не, няма да стана, шефе – подчиненият вдигна ръце нагоре, както някога жреците са молили божествата си за дъжд, а после удари чело о килима като арабин в Каабе2. – В арабския свят туй е израз на почит, шефе. Всяко пръстче от краката ти ще целуна, защото те уважавам, защото съм ти бил приятел и преди да дойдеш тук. Помниш ли колко заеми си ми давал, колко бутилки сме изпили заедно, винаги съм те прикривал от Севилския бръснар, лоша дума за теб не съм казал, колко съм натискал ченгетата да те оставят на мира. Забравил си всичко, ама аз не съм, не съм, шефе… Много те уважавам аз тебе. И боб на скара ще ти направя, само ми дай туй пусто летище, че да видиш. - Трябва да помисля, Механджиев. - Помисли, шефе. Нали затуй сме приятели – да се използваме? Ти винаги си прав, винаги мъдро мислиш. Остави ги тия блюдолизци, аз съм железен… Човек от стомана съм, също като теб. Нали разправят, че си бил мръсник като Сталин - Тъй ли, кой разправя? - Бенчо и Кимион и онази цоцолана Ектения Гранде… Ама то не е вярно, шефе, не е вярно. Просто и ти, като мен, си железен, ама тия кратуни не могат го разбра. Вярно е, че с този мустак малко му приличаш, ама то не е лошо. - Механджиев, стани, ще влезе секретарката, ще станеш за смях. - Няма смях тука. Искам дума да ми дадеш, че ще ми изпълниш молбата, искам да ми обещаеш – Механджиев сложи дясната ръка на сърцето си и се усмихна, после заоглежда мокета около себе си, сякаш търсеше нещо, накрая събра молитвено длани, като богомолец, и се вгледа в очите на началника си, който отново бе запалил цигара и бе седнал зад бюрото си. - Отивай си – кресна Авджов, - ставай и се махай! - Искам думата ти, шефе, иначе ей тука лягам и не мърдам. Ако щеш и ченгетата викай, те са мои хора. Няма да ме изхвърлиш като котарак от кебапчийница. Началникът загаси цигарата в огромния пепелник, пак стана, приближи се към коленичилия, погледна го със маслинените си очи, в които някаква странна тъга потули надигащата се ярост и каза, като го хвана за рамото: - Ставай и си отивай…
Механджиев скочи, вдигна сакото си нагоре и пристегна колана, над който се подаде женственият му корем. - Благодаря ти, шефе, знаех си, че ме обичаш. И аз ще ти обещая нещо – той се приближи до ухото му и пошушна: - Ще пусна слуха, че не си никакъв разузнавач на КГБ, а напротив – играеш с ФБР и ЦРУ едновременно. Не се притеснявай, аз знам какво да кажа. Вчера пих кафе с Ахмед Доган и д-р Тренчев. Нямаш никакви проблеми. Пък за захарта не бой се – всичко е изчистено. КГБ – какво КГБ?! Те са луди тия. Като си учил в Москва туй нищо не значи. Със сигурност може да се каже само, че познаваш добре рускините... А да знаеш, че Кимион и Бенчо готвят заговор да ти вземат престола, ама ти се не бой, ченгетата са мои хора. Пък вчера каква я свърших, ама ще ти се отчета по-късно. Обещаваш ли ми за летището? Началникът отвори вратата и му пошепна: - Вън или ще те удуша! - Ама, шефе, нали ми обеща?! - Обещах ти, а сега се махай! Механджиев изскочи от кабинета и секретарката му се видя двойно по-хубава. - Господин Авджов, донесоха пощата – докладва тя. - После ще я прегледам. Не пускай никого при мен – каза началникът и влезе в кабинета си. Той затвори двете кожени врати, отиде до библиотеката, извади една книга с черна подвързия, обърна я към светлината и прочете заглавието й: “Мъртви души”. Това му беше настолната книга през петгодишното следване в Русия. После я обърна странично и извади една тапичка, защото книгата си беше просто хранилище на любимата му водка. Той отпи две-три глътки, както правеше в мигове на върховно изпитание за отпускане на нервите, избърса мустака си и пак я постави на лавицата сред икономическите справочници, сборници нормативни актове и закони.Там бяха и препрочетените книги за владетели и политици. Той седна зад бюрото си, запали цигара и в ума му изплува отдавнашното му убеждение, че най-проникновеният български писател е Алеко Константинов. В това време Механджиев пръскаше весели слюнки към двама свои клиенти, които още в коридора го помолиха да им резолира молбите за митническото оформяне на стоките им, защото от пет дена не можеха да го улучат на работа. - Здравей бе, мошеник – закачливо се обърна той към единия от тях – човек с костюм, с брадичка и доста почтено изражение. - Извинете, господин Механджиев, но аз не съм мошеник. - Ако не си мошеник, каква работа имаш при мен? И докато двамата клиенти се чудеха как да подхванат разговора, главният специалист най-неочаквано се засили към стаята си, защото видя как там влезе негов приятел, с когото правеха здрави “удари”. Щом отвори вратата, Механджиев срещна очите на най-любимото си същество – кучката Касандра, която като древната жрица3 му вещаеше надежда и възмездие. Тя позна господаря си и излая. Още от сутринта той я бе вързал за стола си и беше й начупил в една чинийка баничка за закуска. В очите й, в нейните кучешки, но женски очи, Механджиев прочете толкова вяра и любов, че веднага я прегърна и целуна. Неговият приятел му подаде една папка с документи, където на петия лист, както обикновено, той откри пет стодоларови банкноти. Главният специалист ласкаво ги загледа, като галеше Касандра зад ушите. КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА Лафайета Брунева намести сребърните си гривни, покриващи дясната й ръка от китката до лакътя, раздрънча ги като чанове, отметна остриганата си ала Шиниъд О`Конър глава, завъртя я наляво, после надясно, накрая сложи ръце на кръста си и предизвикателно се огледа наоколо като пехливанин, готов да срази всеки противник. И понеже беше шеф на това забравено от бога Рибно пристанище, имаше самочувствието на Екатерина Велика1. Жена енергична и напориста, невероятно амбициозна, сплетница и клюкарка, тя притежаваше огромен еротичен заряд, изригващ като Етна. Недостоверни източници твърдяха, че името й било измислено от баба й по майчина линия, която прекарвала дългите години на тихия си еснафски живот над булевардни четива и пикантерии от кралските дворове и особено от френския кралски двор. Бабата явно е била впечатлена от фаворитката на Луи ХІІІ - Ла Файет2, но поради какви причини не се знае и до днес. Лафайета Брунева отиде до прозореца, взе две папки и ги хвърли на бюрото си, гривните издрънчаха като вериги и тишината, която цареше в стаята, уплашено се затаи в ъглите й. - Какво мълчите като пуйки, бе? Стига сте ми чели вестници, ами се залавяйте за работа! В стаята освен нея седяха тримата й подчинени: Тюлен Иванов, Линда Бирева и Христо Дивдворов. Митничарите четяха вестници, а Линда бе извадила огледалцето и си слагаше червило, като прехапваше устни, за да го размаже равномерно, а после се озъбваше, за да види дали няма червило и на зъбите. Откакто ги бе сменила с керамични, усмивката й предизвикваше истинска гордост. Червената й коса, искрящите черни очи и сочните устни издаваха такъв страстен темперамент, че никой мъж не можеше да мине кротко покрай нея. - “Огледалце, огледалце, я кажи сега - аз ли съм най-хубава в света?” – ухили се Тюлен Иванов и щръкналите му уши се наляха с кръв, раздвижена от двете чаши уиски, които бе успял да гаврътне още рано сутринта след редовната шкембе-чорба. - Тюлене, локаторите ти всичко улавят… А защо са червени толкова рано? – зловещо го попита Брунева. - Срамежлив съм по рождение, госпожо Брунева, нали знаете… - Тюлен се усмихна и игривите му като хлебарки очички се смалиха и светнаха угоднически, скривани от алените бузи. Най-качествената свинска мас или шарлан не бяха нищо пред неговата разтапяща усмивка. – Госпожо Брунева, кафенце ли да ви сваря или чай? Искате ли медец, има и сметанка? Вие, госпожо Брунева, още не сте закусили. Да ви купя ли кифличка или пък геврече? Според мен геврече ще е по-добре. Той отри ръцете си една о друга, усмивката му стана още по-голяма, като на хипопотам, а очите изчезнаха, все едно че ги нямаше. - Тюлене, Тюлене, абе голям глупак си ти, бе – закачи го Брунева. - Какво да се прави, госпожо Брунева - природа – Тюлен стана невероятно червен, също като чорапите на Мерудиев, с които той ходеше на работа, за да дразни седесарите. - Абе, Тюлене, помниш ли едно време как те прах в детската градина, а ти ме издаде на другарката? - Ех, минали години, млади бяхме, а сега за вас, госпожо Брунева, ръката си в огъня слагам като Муций Сцевола3. - Хайде, иди вземи на всички по една кифла. Пари няма да ти давам, защото ти имаш. - Много вярно, госпожо Брунева, вие всичко знаете – отвърна Тюлен и за миг се изпари като привидение. В стаята останаха само Линда, Брунева и Дивдворов. Вярно е, че бяха само две митничарки, но затова пък две жени в компанията на един мъж винаги образуват зловещ Бермудски триъгълник. Линда сега си лакираше ноктите, а Брунева, която отдавна бе опознала мъжествеността на Дивдворов, както и на много други колеги, седна по-близо до него: - Абе, Ицо, къде се губиш, че не мога да те видя напоследък? - Тук съм, бе Лафи. - Знаеш ли каква Лафи ще ти дам! – началничката вдигна инстинктивно десница, като че искаше да хване точилка. – Сега съм ти шеф, ясно ли е? Гривните пак издрънчаха заплашително. Дивдворов беше флегматичен човек, така че вулканичното избухване на началничката му подейства колкото бръмченето на една муха. - Спомняш ли си, Лафи, как Гошев те нарече веднъж “кучката от Бухенвалд”4? Може би имаше право. Тя грабна пишещата машина от едното бюро и я изтряска под носа му. - Ще ти дам аз една кучка, мухльо такъв! Дивдворов се почеса по брадата, чудейки се как да отвърне на унижението, защото не умееше да се ядосва, страхуваше се да влиза в конфликти, пък и Брунева пораждаше само верноподанически чувства у него. Не се знаеше как той щеше да реагира и никога не ще узнаем, тъй като в тоя миг в стаята се втурна Тюлен с кифличките и четири кафета, които бе успял да събере в кутия от стек цигари. - За вас, госпожо Брунева, взех и сметанка – каза с тръпнещ глас, като извади от вътрешния джоб на сакото си сметаната, отвори я, изля я в кафето и го разбърка с пластмасова лъжичка. – Ако искате още захар, веднага ще отскоча да взема, нямате никакъв проблем. Тюлен пусна такава захарна усмивка, че на Брунева не й бе необходима никаква захар. Неговата усмивка успокои нервите й. - Кажи бе, Тюлене, нали си рибар, улови ли нещо? Сега събота и неделя ходи ли в морето? - Ходих – отвърна сияещ Тюлен, като извади лулата си и запита: - Нали мога да запаля от моя тютюн? - А, не, ще ни овониш – отвърна Лафайета Брунева. – Излез навън!
- Знам, нали затуй съм ти шеф, да знам… Значи от рибарлъка си тъй отслабнал? Я виж Дивдворов какъв задник е навъртял, че и в корема е отекъл… Само се тъпче, а нищо не прави. - Госпожо Брунева, под голям камък – голяма риба се крий. Може и с голи ръце да я хванете – отвърна Дивдворов. - Тюлен е специалист по рибите, а не аз, ако и да съм шеф на Рибното пристанище – каза Брунева, - ама за твойта рибка не си струва да пуска въдицата. Дивдворов не отговори, само се загледа в Линда, която мълчеше, разперила пръсти, за да изсъхне маникюрът й, и четеше списание “Блясък”, на титулната страница с разголената фигура на Линда Еванджелиста. Котешките очи на манекенката, сини ледени кристали, както и разголеното бедро на колежката му, нехайно кръстосала крака, възбудиха любопитството на Дивдворов. Докато той се любуваше на живата Линда, Лафайета съзря възхищението в очите му и скочи: - Дивдворов, напиши ми едно изложение за базата “Фрезия”, която внесе калмарите, а още не си е платила митата. Дивдворов отговори лаконично: - После – и продължи да поглъща краката на Линда Бирева. - Та значи, госпожо Брунева – продължаваше Тюлен, като отхапваше лакомо от кифлата си и гледаше алчно непокътнатата кифла на Линда, стояща на бюрото й, - хващам аз шарана, гледам го и се чудя – шаран в морето… - Като долар в портмонето – разсмя се Дивдворов. - Наистина бе, шаран в морето. Чудна работа. - Може да е бил емигрант – продължаваше да се смее Дивдворов, като приглади брадата си. - Наистина бе, Ицо – Тюлен изяде и последната хапка от кифлата си, - честен кръст – той целуна двата си показалеца, които кръстоса пред лицето си, - кълна се, може и да е емигрирал от езерото в морето… Обаче тлъст, тлъст като подкупите на Севилския бръснар. - Сигурно е избягал от майсторите рибари в езерото да дойде при тебе – едва сдържаше смеха си Дивдворов. – Огледа ли го дали не е с едно око? - Браво бе, Тюлене – каза Брунева, запали цигара и го изгледа отвисоко, като кинозвезда, - шаран в морето. Хубава работа! - Вярно, госпожо Брунева, шаран беше, кълна се в жена си, шаран и то какъв – голям като прасе, с люспи – чинии… - Защо не донесе няколко люспи да се храним в тях? – разсмя се Брунева. – Виж, с кифлите натрошихме навсякъде. - Следващата смяна ще донеса рибки, госпожо Брунева. - Аз няма да ям – каза Линда, която бе свалила списанието и гледаше навън през прозореца. Тюлен инстинктивно посегна към кифлата й, но веднага се спря от благоприличие. - Изяж кифлата, Тюлене – заповяда Брунева, - защото Дивдворов е дебел, а аз съм дама. - Не ми се яде, госпожо Брунева. - Хайде бе, не ти се яде, хората от глад вече паркет ядат, пък ти се глезиш. Я изяж кифлата! -Добре, ще я изям – каза той, сякаш правеше саможертва. Взе кифлата и я глътна на два пъти, като едва не се задави, та се наложи да му дават вода, а Дивдворов така го халоса по гърба, че половината кифла изхвръкна върху папките на Линда. Тя хвърли парчето в кошчето за боклук. Дивдворов стана, отвори едно чекмедже и извади бутилка “Бяло конче”, защото знаеше, че това е любимото уиски на Брунева. - Дивдворов, няма да пием. - По една глътка бе, Лафи… - Лафи ли, ще ти дам аз … - изръмжа Брунева. Дивдворов само се усмихна и каза: -Няма градус – няма радост – и й подаде една чаша уиски, която тя не взе. Той я остави на бюрото й. - Искате ли ледче, госпожо Брунева? – запита Тюлен. Брунева не отговори. В това време звънна телефонът и Тюлен го вдигна. - Добър ден, господине. Какво обичате? Тук е митница и разговаряте със старшия инспектор Тюлен Иванов. Да, добре… Един момент. Линда, съпругът ти. Линда неохотно стана, хвана телефонната слушалка и каза: - Здравей, слънчице мое. Как си? Аз съм добре. Купи малко кайма и ми вземи онези ботуши, дето вчера ги запазихме в магазина. Добре, тополчице моя…Чао. - Каква тополчица, Линдо – каза Лафайета Брунева, – нали го знаем мъжа ти какъв е тюфлек? - Няма да го обиждаш – той ми е съпруг! Ами твоя, като ходи все по моретата, щото не може да те изтрае и един месец? Брунева не повярва на ушите си. Някаква си Линда Бирева смее да й противоречи. Невероятно. - Аз съм хубава жена, тъй че има кой да ме харесва! Дивдворов, който гледаше с възхищение Линда, каза: - Лафи, хубаво е момичето – не се впрягай. - Тази селянка ли, бе? Хубава е само за оня тюфлек, мъжа й. Пред него е като въшка на кози крак.
- Кой, аз ли съм вещица, курво несвястна?! Мислиш не знам, че се чукаш на нощните смени със Захари Идиотов.
Дивдворов се опита да успокои началничката си. - Не бива, Лафи, и двете сте хубави жени – всяка е красива по своему. Хайде да се помирите. Очите на Брунева хвърляха светкавици. - Кой, аз да се помиря с тая лигава простакела?! Виж я само – на сто хиляди минета, седнала да се прави на девица… - Ама от теб съм по-хубава – каза подигравателно Линда. – Като нея съм – посочи тя гледащата ги безстрастно от корицата на списанието Линда Еванджелиста - и името ми е същото. - Ама задника и гърдите ти са си твои – увиснали като топките на Механджиев. - По-хубава съм и толкоз.
- Няма смях тука – изрева Брунева, - нито ми е на хубостта, нито на ценза, нито на парите тая въшла. Виж я каква е кривокрака, сякаш на буре е минала Ламанша. - Що ми се правиш на стройна? Че моето бедро е колкото ръката ти! Ако легнеш върху някой, ще го размажеш. - Тюлене, кво мълчиш, бе – обърна се Брунева към него, – коя е по-красива? - Няма спор, госпожо Брунева, вие и само вие. Винаги съм твърдял, че имате специфичен чар, някакво излъчване. - Видя ли, че има вкус момчето? – обърна се Брунева към Дивдворов. - Абе, то от туй пиене вкус не му остана, ама… - Няма “ама”. Тюлене, кажи ми пак истината! - Вие сте най-хубава, госпожо Брунева – Тюлен събра длани една в друга и се почувства като Парис, когато давал ябълката на хубавата Афродита5. - Я ела пред огледалото – Брунева не можеше вече да се владее, хвана Линда за ръката и я завлече пред огледалото в тоалетната. – Виж си муцуната, батак такъв! Тука вече Линда не изтрая и пръстите й се вкопчиха в бузите на Брунева. Тя обаче, като корава жена, я хвана през кръста, преметна я и я хвърли на пода. - Това е – каза Дивдворов на Тюлен: – на манежа без предпазна мрежа. Тюлен запали лулата си, докато двете красавици, здраво се бяха вкопчили една в друга и деряха лицата си. - Кучка, бухенвалдска кучка! - Курва, отрепка, пачавра! Започнаха да се разменят юмруци. Накрая Линда се отскубна, скочи разчорлена, с размазан грим и изподрана: - По-хубава съм от тебе и затуй те е яд. Виж какъв прасец имаш – като слонски хобот. С теб само мазохисти могат да се любят. Аз съм хубавица, аз съм жена, а не ефрейтор. Тюлене, я виж какви корави цици имам – тя хвана Тюлен за ръцете и докато той се осъзнае, в дланите му се озоваха гърдите на Линда. – Я вижте, вижте – тя разкопча ризата си, смъкна сутиена си и хубавите й, сочни гърди се появиха в цялата си прелест. – Я пък сега погледнете това – тя вдигна полата си и голите й крака накараха Дивдворов да се хване за сърцето и да изпие на един дъх чашата си с уиски. Той и Тюлен бяха също като елинския Ареопаг, пред когото Праксител свалил туниката от божественото тяло на Фрина, великата куртизанка6. В този миг обаче като ериния7 се втурна към нея Брунева, чиито гривни злокобно дрънчаха като окови. - Уруспия! Ще те удуша! – изрева тя. – Дръжте я да й прехапя гръкляна! Какво стоите? – тя прониза с демоничен поглед Ареопага8, но той не помръдна, запленен от прелестите на Линда. - Защо стоите, тъпаци такива? Утре ще ви изгоня от пристанището! Тази кукумявка ума ви взе с голия си задник. Я вижте сега, нещастници продажни – тя скочи, подобно пантера, на бюрото и разкъса ризата си, – я вижте какво се казва гърди! Брунева беше гола до кръста, а Линда се хилеше като маймуна. Тюлен закри очите си. - Недейте, госпожо Брунева, вие сте началник, не бива да ви гледам гола. - Абе, гледай, щом ти казвам - сега не съм началник, а жена. - Не мога, госпожо Брунева, неудобно ми е…Така не бива. Иззвъня телефонът. Дивдворов вдигна слушалката. - Лафи, Авджов те търси. Брунева, с голи гърди като Свободата на Дьолакроа9, цялата изподрана, с разкъсани дрехи, хвана слушалката: - Разбира се, господин Авджов. Веднага идвам – тя затвори телефона. – Шефът ме вика. Късмет извади – обърна се тя към Линда, - щях да те стопя. Двете съперници оправиха тоалетите си, а през прозореца дузина докери, наблюдавали спора им от самото начало, сега също се препираха коя е по-красива, защото не знаеха, че красотата е индивидуално, строго субективно качество. - Тюлене, хайде запали “Уното” си да ме закараш при Авджов. - Веднага, госпожо Брунева, само малко да почистя седалката, че има две-три люспички от шарана. - Хайде, че няма време. После ще чистиш – сряза го Брунева. След като началникът я прие и поговориха по някои служебни въпроси, тя между другото му каза: - Шефе, абе тая Линда Бирева нищо не върши, по цял ден се гримира и се прави на красива. Не я ща там, пречи на другите и ги дезорганизира. Авджов я погледна с изпитателния си поглед и попита: - Какво предлагаш да направим? - Ами ако не можеш да я уволниш, прати я при Механджиев минети да му прави. Между нас казано, днес твърдеше, че си мръсник. Мнителният и честолюбив Авджов кипна, но нищо не каза освен едно “Ще помисля” и аудиенцията свърши. По пътя към Рибното пристанище, Брунева току си говореше сама: - Хубавица била – мърла. Селянка проста. Знае ли тя коя съм аз? С мен ли ще се мери… И както си седеше в колата на Тюлен Иванов, тя го помоли да я закара до една нова кооперация, слезе и му каза, че ще дойде на работа след три часа. Когато Тюлен тръгна към пристанището, началничката му се качи на петия етаж на кооперацията и звънна на единствената врата “кодки”. Мелодията на звънеца беше славеева песен, галеща слуха като бриз. Вратата се отвори и на прага застана едър, малко понапълнял, но хубав мъж. - Здравей, Лафи, чакам те. - Как си, мили? - Добре съм, влизай. Преди да влезе, тя го целуна и се взря в очите му, тези топли черни очи, очите на господин Бирев.
Каталог: 2008 2008 -> В. Б. І. Историческо предисловие 2008 -> Що е наркотик? 2008 -> Списък на училищата, които имат ученици с ниски резултати от външно оценяване след 5 клас по съответните предмети 2008 -> Съобщение за членовете на еп 2008 -> Tinctura Valerianae 2008 -> Насочени проверк 2008 -> Betaloc Zoc 2008 -> Движи се и победи есен 2008 2008 -> Решения на задачите за подготовка за състезание Изтегляне 2.53 Mb. Сподели с приятели:
|