Стоян георгиев митническа сага

ЗАГОВОРНИКЪТ

Мързелив есенен следобед. Петък. Зад бюрото на началника самият той – загадъчният господин Авджов. Пуши стомилиметрова цигара “Ротмънс”, намръщен и изнервен. Срещу него, прав, Стефан Мерудиев, също начумерен, но съсредоточен в някаква дълбока мисъл.

Досега двамата са разговаряли и ние ги издебваме в тоя кратък миг на неестествено мълчание, издебваме ги като папараци, за да спасим за вечността безсмъртието на мига, защото, както бе възкликнал гениалният поет: “О, миг, поспри – ти толкова си хубав!”¹. Но мигът, който се опитваме да спасим не само за вечността, но и за любезния читател, не е нито хубав, нито щастлив, нито слънчев, независимо от разкошния октомврийски ден. Това е миг на дълбоко изпитание и на още по-дълбоко разочарование.

Старият заговорник Стефан Мерудиев, който подкрепи Авджов в битката му за власт, включвайки, както сам се изразяваше, “тежката артилерия”, сега се бе огънал като тръстика при първото изпитание, а Авджов се изправи пред явното предателство, за да разбере, че човешкият страх е по-силен от началническите му разпоредби.

- Слушай, Мерудиев, падна моментът! Изтървем ли го сега този престъпник Кимион, ще стане същия дъб като Джанко Джанев, а знаеш как се изкоренява дъб. По-лесно е филизчето да изтръгнем, както вярно го каза Боян.

- Казал го. Какво може да ти каже един поет – Мерудиев направи презрителна гримаса, издувайки бузи. – Той по земята не стъпва – ти чакаш важни въпроси да решава.

- Ама в разгара на битката беше сам, пък вие после изпълзяхте от дупчиците си.

- Какво чак толкова е свършил? Този интелигент беше само маша в ръцете ни.

- Така е – циганинът щом има клещи, не си пари ръцете.

- Авджов, аз съм чистокръвен странджански продукт.

- Личи си, Мерудиев – отвърна началникът, - толкова си инат, че и жена надвиваш.

- Жените винаги съм ги надвивал, защото съм мъж на място.

- Добре, докажи го и на мен… Ето: от един час те убеждавам да пуснеш докладна за Кимион, дето е отсъствал от работа две седмици, неизвестно защо, и е вкарал във валутния магазин десет каси уиски, от които е гушнал чисто една зелена хилядарка.

- Нищо не са – каза важно Мерудиев и пак се наду. – Какво са 1000 долара?

- За тебе, господин Мерудиев, може и да са нищо, защото ти си стар митничар, човек с база, с мая, но един български миньор не може да ги вземе и за една година, а нашият пияндурник без никакъв зор, само защото Севилският бръснар му дал шанс, ги взима на гърба на същия този съсипан от работа миньор. Остави това, ами се и смята за нещо по-велико от него, за по-ловък и хитър от този отруден човечец. Разбра ли сега за какво ти говоря, Стефане?

- Така е. Тука си прав, ама…

- Какво?

- Да не стане нещо? Времената са несигурни. Да не стане нещо?

- Ти пак от твоята камбанария гледаш. Нали си заговорник, нали си мъж?

- Хубаво, ама да не излиза от мене – Мерудиев докосна с длани мишниците си и ги изхвърли рязко напред, както в патешкия танц, снишавайки се до началника си. – Да не излиза от мене, Авджов. Бих го направил, ама някак си – ей тъй – да не излиза от мене…

Авджов остана смаян няколко секунди, защото не можеше да си представи как един човек ще свърши нещо без да “излиза от него”. Но при него смайването беше краткотрайно състояние, особено след възкачването му на въртящия се стол в този кабинет.

- Значи искаш да се превърнеш на Дева Мария, така ли, Мерудиев?

Мерудиев слисано го изгледа, защото като стопроцентов комунистически възпитаник малко разбираше от религия. Виж, суеверието и врачките бяха друго нещо, но официалната религия го изпълваше с недоверие и насмешка. Както впрочем и всеки “истински” българин.

- Каква Дева Мария? За Богородица ли говориш? – попита той смаяно-угоднически.

- За нея. Нали е заченала непорочно без мъж? Че и твоята работа – хем ще го свършиш, хем “да не излиза от теб”.

- Ти май ме обиждаш – засегна се Мерудиев.

- Какво ще се обиждаш, като се виждаш?

- Виждам се, добре се виждам, че и други работи виждам – взе да се възпламенява главният специалист, - аз исках само да ти кажа, че тая работа трябва да се свърши, ама да не излиза от мен…

- Нали си стар заговорник? Тъй поне казваш.

- Вярно е, но трябва да съм дълбоко законспириран…

- А от кого, според теб, да излезе докладната: от главата на Зевс ли да излезе, като Атина Палада?²

Мерудиев учудено изгледа началника си, защото не можеше да си обясни от чия глава ще излезе Атина, в която бе ходил преди пет години и бе сигурен, че тихо и мирно си стои до пристанището на Пирея. Странно. Авджов бе напълно трезвен.

- Ами някой друг да го свърши.

- Кой друг да го свърши, как мислиш? Нали ти си му прекият началник, нали си началник на всичките пристанища, нали ти трябва да му пуснеш докладната, да го кастрирам това говедо. Кой друг да я свърши: домакинката, шофьора ми или чистачката кака Пена? Дай предложение.

Мерудиев заби поглед в земята и взе да пристъпва от крак на крак.

- Аз си мисля, че нищо не можем да му направим. Голяма работа, че взел хиляда долара и отсъствал две седмици!

- Какво!? – скочи разярен Авджов. – Искаш да ми кажеш, че нищо не трябва да правим?

- И да искаме - не можем – отвърна уплашен Мерудиев. – Хиляда долара не са кой знае какви пари, а тия две седмици Кимо е оправял два тира ябълки на Джанко в Германия. Вярно – далавера, но кръстникът на Джанко сега е областен управител, тъй че мърдане няма. Затуй не искам от мене да излиза.

При този железен довод Авджов изведнъж млъкна и в главата му окончателно изплува отговора на въпроса защо България е била пет века под робство.

- Нека не излиза от мене, Авджов – каза умолително Мерудиев, - няма смисъл.

Авджов угаси цигарата си и каза:

- Прав си, но тоя грях ще тежи на твоята празна кратуна, дето става само за шамандура.

Уви, той се оказа прав. Само след пет години Кимион стана началник на митницата, разсипвайки я с абсурдните си и жестоки дела, но Мерудиев и при него се устрои спокойно, защото пак си кротуваше отстрани, като навсякъде се представяше за честен бунтар, възмутен от "този престъпник Авджов”.

ІІ

Студено зимно утро. Понеделник. Авджов, чиято кръв е буйна, е отворил широко прозорците на кабинета си и в него нахлува влажен, снежен въздух, с дъх на море. Пред началника на районната митница пак подсмърча простиналият заговорник Мерудиев, посочващ му разни имена от някакъв списък. Този списък кара началника да ври и кипи, но главният специалист само подклажда огъня отстрани и потрива ръце като премръзнал циганин.

- Това е основният списък, Авджов. Има и някои по-маловажни инспекторчета, но тях не съм ги писал.

- Какво значи “маловажни”? Искам всички да знам. Утре тия, маловажните, толкова важни ще станат, че не можеш ги позна. Гледаш ги сега: тихи, кротки, кълнат ти се като първа любовница, крака целуват – по-ниски от тревата, по-тихи от водата, - а после се превръщат във вулкани, в тайфуни; вдигнат глави, отворят усти като змейове и джобове като чували, грабнат мобифоните, стигане нямат. Не дай Боже, началници да ги направиш – беля на главата.

- Утре ще ти дам пълния списък, Авджов. Там всяко човече ще бъде отразено, дори шофьорите.

- Всички искам, искам да знам всички блюдолизци в тая митница.

- Ще ги узнаеш, като постоиш още някой и друг ден на това столче. Тогава добре ще ги опознаеш. Ето тия първите трима: Леско Долов, Йорго Агджаров и Джанко Дървенаков са най-главните. (Мерудиев пак забива пръст в списъка.) Те правеха кофража и заливаха плочата.

- Баш майсторите, така ли?

- Не може да се каже, чак пък майстори не са. В чашката са по-силни и другаде, ти знаеш – в доносчетата. Тях Джанко ги е хванал да ръководят строежа.

- Представи си само, че някой от тях е майстор като Кольо Фичето и може да ни пооправи пристанището.

- Авджов, строежът на пристанището не е като вилата на Севилския бръснар.

- Не бе, аз само тъй си го помислих – усмихна се началникът.

Той пак се взря в списъка, като го обходи с поглед отгоре надолу и отдолу нагоре няколко пъти. После заби пръст в едно от имената.

- Този какво е правил?

- Дървенаков ли? Ами дървен човек какво може да прави – кофражи.

- Плаче за дърво той, ама ще видим…

- Вярно. Пък Тюфлеков, като бивш баскетболист, е подавал камъните за зидовете.

- За зидовете ли? Значи Севилският бръснар си строи замък, щом се носят камъни.

- Както се пее, Авджов: “Камъните падат от небето.” Виж – и Димдворов е бил тука.

- Той пък какво е правил?

- Ами вятър. Какво друго може да прави? Прави им вятър, докато работят, че жегата голяма.

- Ще го отнесе и него вятърът на промяната… Ами Дивдворов не виждам тука?

- А тука е, тука – Мерудиев обърна списъка и на гърба му с дребен шрифт беше изписано името на този иначе толкова обемист “човек”. – Може ли без него?

- Тука е, но, както винаги, все едно че го няма. А той какво е правил?

- Какво ли? Мерил е стаите, защото щял да поръча специални китеници от Шаржа.

- Кога ли ще го изправя и него на килимчето – дръпна мустака си началникът на районната митница.

- Неговите килимчета са вълшебни. Веднъж на едно от тях даже крачетата на Джанев целунал.

- Целувките най-щедро се раздават в тая митница – въздъхна Авджов.

- Защото са без пари – отвърна Мерудиев.

- Ами този? – началникът пак заби пръст в списъка, но главният специалист не отговори, защото в кабинета влезе секретарката.

- Много се извинявам, господин началник, отвън ви чака Млати Мадамов. По личен въпрос.

- Да влезе – каза началникът, без да вдига очи от списъка.

Секретарката пак отвори вратата и в кабинета се появи инспекторът Млати Мадамов – мъж на средна възраст, с побелели коси, нехаен и добронамерен, един от ония мекосърдечни хора, които винаги предизвикват у общуващия с тях щастлива и благодарствена усмивка към Създателя. Името му безспорно беше странно, но си имаше желязна етимология: Млати – защото беше бивш строител и фаянсаджия и може би родителите му са предчувствали неговата съдба или Бог им беше дал просветление за нея, а Мадамов – понеже жените го обичаха и ценяха компанията му, пък и той беше опознал отблизо доста от тях. Някои злонамарени душици, от каквито митницата не изпитва липса, говореха, че Млати “млател мадамите”, но това е чиста лъжа, защото той жена не само не беше удрял, но и не можеше да си представи, че би могъл да направи подобно нещо.

Щом Млати Мадамов влезе в кабинета на началника, Мерудиев наду бузи, както подобаваше на един главен специалист в присъствието на обикновен инспектор, но погледът на Авджов малко смали обема им.

Началникът посочи дивана на подчинения си, но той остана прав. Мерудиев се поздрави с Млати и обясни на Авджов, че се налага да излезе, като тактично ги остави насаме.

- После ще продължим работата си – извика началникът след него и като дочу лакейското му “Слушам!”, той се обърна към инспектора: - Какво има, Млати?

Инспекторът колебливо отиде до дъгообразното бюро и тъкмо щеше да постави на дневен ред личния си въпрос, когато зърна списъка в ръцете на началника. Погледите им се срещнаха. Авджов се усмихна.

- Списък, Млати. Черен списък. И ти си в него. Хайде, ти поне си майстор-строител, фаянсаджия, на тебе ти е простено, но останалите…

- Помоли ме тогавашният шеф, Авджов – каза Млати, който, като всеки митничар, беше много схватлив. – Можех ли да му откажа? Още повече, че както ти каза, съм и майстор. Аз само заради майсторлъка си отидох там. Исках да се покажа…

- Това е ясно, Млати – Авджов постави дясната ръка на сърцето си: - аз ти давам мъжката си дума, че няма да имаш проблеми, но блюдолизците…

- Може ли да погледна тоя списък? Да няма някоя грешка – попита инспекторът.

Началникът широко се усмихна и смукна от цигарата си.

- Прочете ми мисълта. Тъкмо щях да ти го дам да го погледнеш, защото източникът ми е сигурен, но все пак може нещо да е пропуснал.

- Не знам кой ти е източникът – отвърна инспекторът, като заразглежда внимателно подадения му списък, - но тук липсва един важен герой. Той беше организаторът и даваше отчет всеки ден на другаря Джанев за работата. Двамата с него честичко се почерпваха.

Началникът скочи от стола си, потресен, че някой блюдолизец можеше да се провре под рентгеновия му поглед и да се изплъзне от ръката на възмездието.

- Кой е той, Мадамов?

- Не ми е удобно да ти кажа.

- А удобно ли ще ти е да не си на работа или в някоя глуха линия?

- Извинявай, но… ех… този, който излезе преди малко оттука… той беше организаторът… Понякога носеше и камъни, но много рядко.

- Добре – каза намръщен Авджов, - нека видим сега личния ти проблем.

Млати Мадамов изложи накратко личния си проблем, към който ние няма да проявим любопитство, получи удовлетворителен отговор, почеса се веднъж по темето и излезе от кабинета на началника.

Като остана сам, Авджов изгаси с яд цигарата си в пепелника, веднага запали друга и започна да се разхожда като див звяр, когото са измамили и който е попаднал в ловко прикрита от ловците яма. Той не можеше да повярва на очите и ушите си, защото беше свикнал да вярва само на тях, което му спестяваше опустошителните илюзии на надарените с прекомерно въображение и мечтателност души: този, когото считаше за свой помощник, за доверен човек, за заговорник, се оказваше дребен страхливец, склонен към предателство и манипулиране. Докато той се разхождаше “заговорникът” отново тихо и безшумно влезе в кабинета му.

- Авджов, да погледнем пак списъка, а?

- Ще погледнем – ще прогледнем, Мерудиев – замислено отговори началникът.

После той седна зад бюрото си, въздъхна и, най-неочаквано, каза:

- Смятам, че ти, Мерудиев, доста се тормозиш с трите пристанища, които ти дадох.

- Вярно е, Авджов – все едно, че с три жени трябва да се оправям. Аз с мойта каракачанка вкъщи едва сколасвам, пък представи си още две на главата ми. Че и пристанищата тъй…

- Затуй реших, че най-добре ще е нещо по-слънчево и безметежно за тебе.

- Стига да се справя, Авджов – отвърна амбициозният “заговорник”.

- Ще се справиш – началникът повика секретарката по телефона. – Аз вярвам в тебе.

Тя дойде веднага, по-бърза и от митническа клюка.

- Елена – каза мрачно началникът, - изготви една заповед на господин Мерудиев. За срок от една година го назначавам за отговорник на бюрото при конячния завод.

- Ама, Авджов – подскочи Мерудиев. – Какъв завод? Нека си остана на пристанищата.

- Господин Мерудиев, нали сам казахте преди малко, че с три жени можете да се справите, но не и с трите пристанища.

При тия думи на началника си секретарката му се усмихна дяволито.

- Шефе, аз не мога да отида в това бюро – почти извика изуменият Мерудиев.

- Защо?

- Защото съм главен специалист.

- Каквото искате ми разпореждайте, но аз там няма да отида, а и не виждам защо трябва да отида! Нали щяхме да разглеждаме списъка?

- Там ще си го разглеждате, колкото си искате, господин главен специалист, и не само него, ами и много други списъци.

- Няма да отида там и толкоз – кресна Мерудиев и излетя от кабинета на началника, който се разпореди на останалата в недоумение секретарка:

- Елена, изготви заповедта му за утре. Вдругиден той трябва да е в бюрото.

- Както кажете, господин Авджов – усмихна се пак секретарката и затвори вратата.

Началникът запали цигара и изсумтя:

- Заговорник! Тиква с тиквата ти!

Ленив зимен следобед. Пак петък. В кабинета на началника са насядали, като дванайсетте апостоли на тайната вечеря, дванайсетте по-малки началници на отдели, направления и обекти. Най-големият началник е доволен, че по-малките началници го гледат с трепет; те пък се блазнят от мисълта как след оперативката инспекторите ще ги питат за нея, а те важно ще мълчат със загадъчната усмивка на Мона Лиза, докато накрая Тюлен Иванов, този своеобразен вестител и говорител на митницата, пръснеше няколко противоречиви слуха, създавайки чрез тях пълна дезинформация.

По-малките началници пушат много усърдно и още по-усърдно наблюдават господин Авджов, тъй като не знаят защо е тази изненадваща оперативка по никое време, в петък следобед, когато доста митничари вече пътуват към хотелоподобните си вили, построени в най-затънтени места и пущинаци, където освен змиите и лалугерите едва ли някой би оценил архитектурата на тия самобитни замъци.

Не, не е прав господин Авджов да ги събира в петък следобед, а и неприятна е тая неизвестност. Повода за оперативката го знае само Обривко Кашиков, който е сменил сребърната си обица със златна и я е преместил от лявото на дясното си ухо. Той постоянно се почесва по обръснатата си глава, а очите му са ококорени и блестят; те гледат налудничаво и диво, защото дозата кокаин днес явно е била качествена и заместник-началникът е в еуфория, като митничар, взел първия си рушвет. Знае той, всичко знае, но нищо не казва.

Началникът на митницата също пуши и разгръща някакви папки пред себе си, като не обръща никакво внимание на подчинените си, което допълнително ги изнервя.

Най-после лъвът вдигна глава и цялата сган от хиени, лешояди и лисици се сниши и притаи дъх.

- Обривко – обърна се небрежно началникът към своя заместник, който седеше вляво от него и веднага се надигна на кожения фотьойл.

- Кажи, шефе.

- Поръчахте ли онази табела, която и нощем да свети над централния вход на митницата?

- Естествено, шефе. Данче, нали преведохме сумата за табелата?

- Да, преведохме я – отвърна главната счетоводителка, към която беше отправен въпросът. – Всичко е наред.

- Добре тогава – каза началникът, като гледаше ту счетоводителката, ту заместника си, подпрял химикал на устните си. – В понеделник я поставете.

- Да, шефе – Обривко Кашиков пак подскочи от фотьойла.

- Надписът хубав ли е? – изведнъж попита началникът и този въпрос, макар и резонен, се стори странен за доста от присъстващите, необръгнали още на неочакваните обрати в характера на шефа и непредвидимите му “шеги”.

- Разбира се, шефе! – отвърна Обривко.

- И какво гласи той? – попита вече заядливо началникът.

- Как какво? “Централна Митница”. Защо? Ако искаш, шефе, ще напишем отдолу: “Началник на тази митница е господин Авджов – дисидент и демократ” – очите на Кашиков светнаха още по-налудничаво.

- Според мене друго трябва да се напише – каза началникът и като вдигна дясната си ръка, държаща химикала, започна да изписва във въздуха предполагаемия надпис, като бавно и отчетливо го произнасяше: - “Митница Холивуд – най-великите мъжки курви и женски зандани.”

Настъпи неловка тишина, защото никой не знаеше как да реагира, а не знаеше, защото никой не можеше да разбере сериозно ли говори началникът, или се шегува. Заместник-началникът истерично се разсмя, за да замаже положението, а Механджиев издаде не много интимен звук с едно отверстие на тялото си, където се бяха завъдили коварни хемороиди, които го тормозеха така, както тайните служби тормозеха митничарите, както митничарите тормозеха клиентите си – президенти на фирми, както президентите на фирми тормозеха наемните си работници, както някога страстите тормозеха светците, а днес парите тормозят модерния човек. Този повсеместен тормоз обаче беше нищо в сравнение със загадъчното положение, в което се намираха всички сега, в тоя просторен кабинет, без да имат идея как да реагират.

- Не е лошо предложението ми, нали? – разсмя се внезапно началникът и всички вкупом също се разсмяха, успокоени най-после, и се вкопчиха за смеха. Механджиев пак издаде победоносно същия звук, а Обривко Кашиков почти изквича.

- И знаете ли защо ще сложа такъв надпис? Знаете ли, господин Мерудиев? – Авджов се обърна към главния специалист, забил мрачен поглед в земята, с хлътнали бузи.

Но главният специалист обидено мълчеше. Той дори не повдигна глава. Затова пък седящият до него Тюлен Иванов го сръга в ребрата, притвори очи и завъртя няколко пъти глава, като механична кукла, и ушите му почервеняха.

Извини ме, верни мой читателю, но не мога да не съзерцавам за няколко мига невероятните уши на Тюлен. Изкушението е непреодолимо. Ти, ако желаеш, прескочи лирическото ми отстъпление, но повярвай ми, ще загубиш едно рядко в скучния ти живот наслаждение, а всяко пълноценно наслаждение и пиетет към красотата ни отвеждат направо в рая. Тюленовите уши бяха много чувствителен барометър за променливите му настроения, но нямаха нищо общо с ушите на неговите нещастни съименници, търкалящи се по бреговете на ледовития океан, лесна плячка за белите мечки и ескимосите. Ако имаха само едното, не двете, а само едното ухо на Тюлен Иванов - колко по-малко жертви щяха да дадат те в своя живот. Но, уви, загадъчно и велико е творението ти, Боже! Ето, че Ти не си дал на обикновените тюлени такива уши и те мрат като чумави в тоя неприветен свят, незащитени от враговете си, а Тюлен Иванов, един по-висш биологичен вид, един индивид, Ти си благоволил да надариш с такива уши, че да оцелява във всяка нервозна ситуация. Ако беше дал тоя дар на тюлените, те сигурно щяха да затлачат океаните и моретата и да изместят човешкия вид, докато клетият българин, който и тогава щеше да оцелее, създавайки новата раса, вместо да яде само боб и леща, спокойно щеше да си похапва и тюленово месце. Тогава той несъмнено щеше да обикне изчезващия от глад вид на ескимосите, защото българинът, като кучето и жената, обича само тоя, дето го храни, което никак не му пречи по-късно да му отхапе ръката. Та, щеше българинът да обикне ескимосите. Ех, може би техният обичай всеки гост на иглуто да се “посмива” в леденото легло с жената на домакина, да не се възприемеше от собственически настроения балканджия, защото за него е по-важно да вижда всичко, но да се прави, че нищо не вижда, а тези около него да виждат всичко, но също да се правят, че не знаят нищо, за да има известно благоприличие. А от благоприличието започва цивилизацията и българинът е направил своя “цивилизационен избор” много отдавна. Както е възнегодувал народният поет: “Не вреди, то не е публично!”³ Боже, Боже милостиви, не е Твое творение цивилизацията!

Но стига толкова, защото от ушите на Тюлен Иванов цял трактат можем да направим, а както знаем, скандал и трактат могат да се направят от всичко. Нека спрем дотук, не само да не отегчим търпеливия читател, но и да не възбудим завистта на Бенчо Дяволов, седнал отдясно до собственика на вълшебните уши, чиито уши не бяха толкова фрапантни като Тюленовите, но в замяна на това бяха дори по-качествени и натренирани и най-важното – по-пречистени. Той и сега бе забил очилата си в ухото откъм страната на Тюлен, за да го чува по-добре, но от пренапрежението на тия два чифта върховни уши тъпанчетата им щяха да изхвръкнат, като тапи от шампанско.

- И знаете ли защо ще сложа този надпис? – попита началникът, като взе от бюрото си една рентгенова снимка и я вдигна над главата си срещу светлината, за да могат да я видят всички. – Какво е това според вас?

- Камилите в Хисаря – извика Кряканов, който беше вече изпил четири уискита и светът за него приемаше нереални форми; дори могъщата му колежка Ектения Гранде сега му изглеждаше като Клаудия Шифър, а какво оставаше за някаква си рентгенова снимка.

- Не са Камилите в Хисаря, а бъбреци – провикна се посветеният в тайната Обривко Кашиков, - не пилешки, а човешки бъбречета.

- Вярно е, че са бъбреци – потвръди началникът, - при това бъбреци на митничар, а нашата работа, както е известно, е особено вредна за бъбреците, черния дроб и цялата отделителна система.

- Ний нали затуй отделяме проценти и за вас, господин Авджов… - опита се да построумничи Бъркачев, но никой не му обърна внимание.

- Бъбреците са хубави и ясно се вижда, че… - продължи началникът.

- Имам камъни в бъбреците си – опита се да възроптае Мерудиев, който беше собственик на тия приказно хубави бъбреци. – Това е самата истина и не мога да отида в бюрото при конячния завод.

- Защото няма да можете да пиете ли, господин Мерудиев?

- Аз да не съм от желязо! Толкова време съм бил сервитьор и сега изведнъж там, да душа, като Бенчо Дяволов, и да не мога да си пийна. Това е жестоко.

- Но нали ми каза, че не можеш да се справиш с трите пристанища?

- Досега не можех, но като се постарая, ще мога.

- Той ще се постарае, шефе – Тюлен Иванов смушка Мерудиев във въпросните бъбреци, които всички съзерцаваха в захлас на рентгеновата снимка.

- Тюлене, Тюлене, само на конспиратор ще ми станеш – подскочи главният специалист.

- Ето, сами ще се убедите, след като видите снимката, какво е положението – каза Авджов и подаде снимката на Обривко, за да я покаже на останалите си колеги.

- Като женски бюст са – констатира заместник-началникът, пак изквича и напъха рентгеновите “гърди” в ръцете на седящия до него Леско Долов, който наистина обичаше женските гърди.

- Бъбреците са съвсем чисти – промърмори и Евлоги Клефанов, комуто Леско Долов мълчаливо подаде тайнственото изображение на интимните органи на Мерудиев. Евлоги мразеше Мерудиев до дъното на душата си, особено след необичайния му опит на аерогарата за откриване крадеца на служебния аванс.

- Настина са чисти, господин началник – каза и вярното куче Тюлен Иванов, размърдвайки уши.

Останалите от дванайсетте малки началници само седяха, сумтяха и мълчаливо си подаваха снимката.

- Аз наистина не съм добре – опита се да възрази Мерудиев.

- Добре си, Мерудиев, добре си – отвърна Авджов, - здрав си като бик.

Но на тайната вечеря е имало и един Юда Искариотски, който е предал Спасителя на хората.

Такъв, естествено, имаше и тук, защото какво са няколко българи на едно място, ако между тях няма предател. Просто скука! Нали трябва някой да “накисва” героите на България, които биват убивани, изтезавани или разкъсвани. Ако нямаше предатели, нямаше да имаме и история. Ето кому трябва да благодарите, господа историци!

Нашият Юда не беше кой да е, а човекът с най-натренираните и съвършени и най-вече – пречистени уши. Дребен, потаен и хитър, Бенчо Дяволов (пак забележете името!) беше по-страшен от хиляди Юди. Той беше способен на всякаква мерзост, при това без никакво угризение на съвестта. Юда поне се бе обесил в пристъп на съвест, а Бенчо би обесил всеки, който му кажеше, че човек се нуждае и от нея. И какво направи той, ще попита любопитния читател, защото всяко предателство, така поне твърди историята, винаги е било оригинално. А по-оригинален човек от Бенчо в това учреждение нямаше. Той се загледа дълго и важно в снимката, като че ли щеше да пише антрефиле. И може би имаше право да се загледа в нея, защото тя беше поразителна.

Като се абстрахираме, читателю, че рентгеновата снимка беше изображение на бъбреците на един важен и сериозен главен специалист, трябва с цялото откровение, на което сме способни, да признаем, че от тях лъхаше изящество. Тук пак ще ни избие на лирика, но нека да се възхитим и на красотата, а не само на предателството, нека глътнем глътка свеж въздух от изтънчеността на това природно творение – бъбреците на господин Мерудиев. Пък и нека дадем време на Бенчо Дяволов за пъкления му план, докато ние погледнем нещата от друг ъгъл. Ние с тебе знаем, че всяко нещо може да се погледне от много ъгли. И от колкото ъгли го погледнеш, ще ти се вижда все различно. Ако погледнеш например Бенчо Дяволов от полилея в началническия кабинет, той ще ти се стори обидно дребен, но ако го погледнеш с очите на кучката Касандра – любимата кучка на Станимир Механджиев, – той ще ти се види като великан. Ако го срещнеш в униформа, несъмнено ще си помислиш: “низък човек, чиновнически червей и подлец”, но ако го видиш как усърдно пали свещ в църквата, взрян в ликовете на светците, зад които вижда печено прасе, заобиколено с питиета и салати, неволно си казваш: “Но той бил човек, образ и подобие Божие. Как можах да си помисля, че е мъртва душа? Ето той свещ пали и в Бога вярва!”

Та, всичко зависи от гледната точка. Да, ама гледни точки много и истини много. И всеки е прав за себе си. И ние сме прави за себе си, читателю, и затуй няма да обръщаме повече внимание на Бенчо засега и тъй като всяка истина е относителна, нека се съсредточим от нашия ъгъл в бъбреците на Мерудиев и да се качим на “нашата камбанария”.

Бъбреците наистина приличаха на хисарските “Камили”, защото в природата всяко нещо прилича на нещо друго, с което, външно погледнато, въобще не е свързано, но имаха много по-съвършена и заоблена линия от тях. Те бяха чисти като зелените очи на секретарката Елена и като съвестта на стажант-инспектор. Те бяха красиви като гърдите на млада деклараторка на фирма. Те притежаваха гъвкавите, пропорционални линии на заоблените й хълбоци и изящен ханш. Ето от тези бъбреци на господин Мерудиев ние можем да разберем по какъв път Салвадор Дали е открил постояннното присъствие на рога на носорога в пространствените решения на своите картини⁵. А знаменитият му континуум с дупето на една негова гостенка⁶, смело можем да конкурираме с континуума от двата бъбрека на главния специалист. Какво ли още не бихме видели в тия два бъбрека, ако пожелаем да го видим: мозъчните полукълба на митничар пред пенсия, незнайните тестиси на странен животински мутант или пък очите на някой извънземен, скалъпен хомункулус⁷ в лабораториите на НАСА⁸, с когото журналистите шокират лековерните хора по земята. Човек обикновено вижда това, което наистина иска да види: за влюбения жената е богиня, а за съпруга й – вампир, когото той с удоволствие отстъпва на отнесения наивник за кратък отдих; за поета – една част от земното кълбо е родина, а за учения – земна маса, лава, подвижна материя; за честолюбивия неговата личност и гордост са изключително важни, докато те едва ли имат значение за безкрайния всемир; ние се радваме на мига, но какво е той пред космическата вечност. И може би само любовта е непроменлива, защото тя води истината за ръка и все иска да ни я покаже. И тя ще ни каже, че жената има красива душа, която чака да бъде докосната като нежна струна, че родината наистина живее в човешкото сърце, че мигът е онова загадъчно отражение на вечността в нашия дух, който го прави безсмъртен. Но дотука с лириката, защото…

Бенчо Дяволов бръкна в ухото си с пръст, изтръгна оттам черна кал и, без никой да го забележи, се наведе напред и я размаза много изкусно върху единия бъбрек на снимката. После подаде снимката на началника.

Авджов пак я вдигна към светлината и тогава всички съзряха едно белезникаво петно на изображението.

- Вижте, господин Авджов – каза Леско Долов, комуто Бенчо Дяволов бе успял да намигне заговорнически: - в бъбреците май наистина има камък.

- Какъв камък? – учуди се Авджов, защото носеше очила за астигматизъм и не виждаше добре.

Трудно виждаше и седящият до него Обривко Кашиков, понеже кокаинът бе започнал да действа още по-силно и го носеше в едно виолетово небе, където прехвърчаха ята зелени банкноти, а тумби от инспектори, като лекокрили, но солидно закръглени херувими, му поднасяха рушвети. Рушветите приятно шумоляха и заместник-началникът радостно протягаше ръце към тях.

- И аз нищо не виждам - каза той, докато някакъв будистки монах в жълто расо обираше рушветите вместо него и се смееше като малкия принц.

- Казах ви, че имам камък в единия си бъбрек – каза надуто Мерудиев и погледна Бенчо Дяволов с благодарност.

- В левия си бъбрек Мерудиев има камък. Всички го видяхме и той не може да работи при екстремни условия – констатира самодоволно митническият Юда.

Настъпи неловко мълчание, защото никой не разбра как в чистите бъбреци, които те бяха видели с очите си преди малко, се бе появил камък. Чудна работа!

Но както има Юда, така има и Спасител. А кой можеше да се пребори с Бенчо Дяволов, освен човекът, който притежаваше не по- слабо оръжие от него. Вярно, че неговите уши не бяха така пречистени и натренирани, но бяха по-големи и по-подвижни, като локатори, и улавяха шумове в значително по-широк диапазон.

Тюлен Иванов усети коварството на Бенчо, по-точно чу шумоленето на пръстите му върху снимката, чу изтръгването на ушната руда и залепването й върху Мерудиевите бъбреци и реши да сломи врага си, но не веднага, а тогава, когато всички изпаднат в умствена безизходица, което при митнтичарите не беше рядко явление. Не, днес не беше пъргав и прибързан Тюлен Иванов, защото по някакво чудо не беше глътвал грам алкохол. Той стана, мълчаливо отиде до началника и, като се ухили, каза:

- Може ли, господин Авджов? – Тюлен взе от ръцете на смаяния шеф рентгеновата снимка, ухили се още по-угоднически и изчегърта с нокътя си засъхналата вече кал, изтръгната из дебрите на Бенчовата глава. Ушите му почервеняха от задоволство и пак се размърдаха. – Бенчо, Бенчо, голяма курва си ти, ама и аз не падам по-долу. Заповядайте, господин началник – той върна снимката на началника и победоносно седна на мястото си, сподирен от мрачните погледи на Бенчо Дяволов и Мерудиев.

Всички се разсмяха, но началникът каза намръщено:

- Бенчо да остане след оперативката при мен, а Мерудиев да си стяга бъбреците и багажа за бюрото при конячния завод. Свободни сте.

Вечерта след тоя черен петък, Мерудиев се чувстваше като разпнат. Когато всички в дома му заспаха, той стана, защото въобще не можеше да мигне, седна пред масата в гостната стая, взе лист и химикалка и започна да съчинява жалба до финансовия министър. “Господин министър – пишеше главният специалист, - аз съм един беден държавен служител, предан на новото време, но началникът на митницата, където работя, е много нагъл и непрокопсан човек. Уж беше наше момче, пък се оказа, че не е – Мерудиев се почеса по кръста, а после по ухото. – Той не зачита човешкото здраве и достойнство. Ето: аз съм болен, имам камъни в бъбреците (изпращам ви рентгеновата снимка, сам да се убедите), а той се надсмя над моето нещастие и ме изпраща на място, крайно неподходящо за моя ценз, служебно положение и ум. И най-вече за моето здраве, както вече ви казах. Моля ви, господин министър, спасете един честен служител от издевателствата на началството му.”

Мерудиев взе рентгеновата снимка, която умело беше изографисал с пастел и туш, въздъхна с благодарност към Бенчо Дяволов, осветил съзнанието му, хвърляйки там своя кощунствено-гениален блясък, и продължи да пише. “Изпращам ви, господин министър, ренгенова снимка на моите бъбреци…”, но главният специалист не можа да довърши писмото си, защото токът спря, а свещ нямаше, пък и беше много късно. Той си легна, но сутринта стана рано, по първи коли, довърши жалбата си, сложи я в плик и я прати по предназначение. Края на тази жалба не можахме да прочетем, защото той я пишеше толкова тайно, че и сам не разбра какво написа. Но я прати. Това беше по-важно. И ти, скъпи българино, често правиш неща, които не осмисляш добре, но по-важно според теб е, че ги вършиш. Дори изпитваш удовлетворение от безсмисления труд. Нали ти си авторът на мъдрата поговорка: “Залудо работи, залудо не стой.” А това, че от напразен труд може и да оскотееш, въобще не ти идва на ума. Но стига с нашите скучни нравоучения. Напред към тайнствената митница!

Какво стана всъщност? Министърът прегледа жалбата, разпореди да се проучи случая и се усмихна, като видя рентгеновата снимка. Случаят трябваше да се проучи от шефа на главното управление на митниците. Той разпореди на отговорника на отдел ТРЗ в управлението да разгледа случая на място. Този отговорник дойде на място, отиде до поликлиниката, където беше направена рентгеновата снимка, разговаря с двама лекари, обядва с Авджов и си отиде. Авджов написа обяснение по случая до главното управление и всички зачакаха. Минаха месец-два и Мерудиев си взе болнични.

На третия месец най-накрая казусът се реши и главният специалист отиде в бюрото при конячния завод. Като започна да си пийва редовно, той по-леко преживя краха на заговорническите си илюзии.

Авджов често минаваше да го види и все го питаше:

- Как са бъреците, Мерудиев?

- Не се оплаквам, господин Авджов – усмихваше се главният специалист и изваждаше бутилка коняк.

- Сигурно много камъни си вдигал, като си строил вилата.

- Наистина – много – отвръщаше Мерудиев, горд с прочутата си вила в Странджа, - ако искате да пийнем по нещо там.

- А, без агне няма да минеш, Мерудиев, няма да минеш.

- Може и с агне – пак отвръщаше главният специалист.

- Ама от агнешкото се получавали камъни в бъбреците – усмихваше се още по-широко Авджов, - но конякът ги разграждал. А водката пък ги разбивала, като камикадзе.

Мерудиев, който не беше почитател на Изтока, само повтаряше:

- Заповядайте, господин началник, нали сме свои хора. Обривко, и ти заповядай – обръщаше се той към стоящия мълчаливо до тях заместник-началник, който ходеше по петите на Авджов и се чудеше как да го изиграе, за да седне на столчето му. Обривко не казваше нищо, защото мислеше, че като мълчи повече, е по-неуязвим.

Авджов обаче не спираше да говори:

- Само камъните, дето си ги носил, са ти докарали тия камъни в бъбреците, да знаеш. Камъни при камъни отиват. Нали, Обривко?

- Да, шефе – подскачаше заместник-началникът.

- Камъни при камъни отиват – продължаваше Авджов, - пари при пари, а тикви при тикви. Хайде, ние да тръгваме.

- Нали ще дойдете на вилата, господин Авджов? – питаше умилително, за кой ли път, главният специалист.

• 
  Ще видим, Мерудиев, може и да дойдем.
  
• 
  Ще ви чакам.
  

До напетата, висока фигура на Авджов, Обривко с обръснатата си глава, широки гащи и обеци, изглеждаше като негър роб или шут. Той само издаваше същите звуци, каквито издаваше Механджиев на оперативката, но не защото имаше хемороиди, а по навик и от добро настроение. После поглеждаше дяволито началника си, щракваше с пръсти и запяваше:

- Камъните падат, падат от небето!