Валтер нитше издателство Верен

Роси и Владо бяха заминали на сватбено пътешествие още на следващия ден след сватбата. Тръгнаха за морето във весело, приповдигнато настроение — малко уморени, но изпълнени с приятни предчувствия. Още след първите няколко часа в колата настроението спадна под нулата. Натовареното движение и многобройните дупки на шосето правеха пътуването доста неприятно. Спряха ги за превишена скорост. Оказа се, че са забравили документите на колата. Започнаха безкрайни разправии и безкрайно разкарване. Накрая продължиха, вече изнервени до крайност. Пристигнаха в градчето и намериха предварително наетата квартира. Стаята още не беше приготвена. Не им се разхождаше, за да убият времето. Най-накрая ги пуснаха. Стаята беше студена и изпълнена с невидим тютюнев дим. Клозетът беше пожълтял и издаваше съответната миризма. Съдовете в кухненската ниша трябваше да се измият още веднъж. Владо отвори прозореца, за да влезе чист въздух, но заедно с него нахлу рояк комари. Но когато Роси повдигна капака на кофата за боклук и видя вътре мухлясалите остатъци от храна — вече сълзите се затъркаляха.

„Аз какво съм виновен? — викна Владо раздразнено. — Нали ти искаше на всяка цена да дойдем на морето, така ли беше?“ От този аргумент тя само заплака още по-силно. Чудесно сватбено пътешествие...

За съжаление доста много новобрачни двойки имат подобни преживявания.

Пътешествието започва с големи очаквания. Иска им се да видят и преживеят много неща, често се прибързва, няма време за обработване на впечатленията, създава се напрежение, стига се до умора и раздразнение. Резултатът е разочарование и цялата радост е помрачена.

Няма нищо лошо в едно дълго сватбено пътешествие, но човек трябва предварително да е наясно с опасностите, които то крие. При прекалено наситена програма е много вероятно новобрачната двойка да изпадне в стрес и да не може да му се наслаждава истински. Отиването на съвсем чуждо и непознато място може да има същия ефект.

Подобно напрежение би се получило и когато меденият месец се използва за ремонт и подреждане на бъдещето жилище. Това трябва да се направи преди сватбата.

Меденият месец има голямо значение като време за нагаждане един към друг, време, в което човек особено много се радва на партньора си, открива нови черти в характера му и сам се открива пред другия. Затова той трябва да се преживее в спокойна, дружелюбна атмосфера. Нищо не пречи меденият месец да се изкара и у дома — в новия, вече подреден дом. Всеки ден могат да се вършат приятни и забавни неща, да се излиза някъде и прочее Много двойки са споделяли с мен прекрасни впечатления от спокойно прекарания вкъщи „меден месец“, траял половин година след сватбата!

През медения месец човек има пълната възможност да практикува нещата, които разгледахме в главата „Да се научим да обичаме“, а именно — да търсим щастието на другия, да се откажем от някои свои странности и лоши навици и да се приспособим към партньора си. Който не е готов да се приспособи, като положи за това съзнателно и волево усилие, който не приеме адаптацията за нещо положително и необходимо, може да очаква първите разочарования още през медения месец.

Значението на готовността за приспособяване може да се види и в съвсем дребнички всекидневни неща, като например:

Случва ми се понякога да се събудя в 2. или 3. часа през нощта и въобще да не ми се спи. Мога да реагирам по два начина: да се ядосам безумно при мисълта колко много работа имам на следващия ден и колко важно беше да се наспя точно тази нощ, да започна да се въртя на всички страни и отчаяно да се опитвам да заспя отново. Какъв ще бъде резултатът? Вероятно — но само вероятно — след едночасова изтощителна борба ще успея да заспя наистина, а на сутринта ще стана уморен и в отвратително настроение.

Аз обаче съм се научил да се приспособявам положително към тази ситуация. Мога например да използвам това време, за да се помоля за някого или да поразсъждавам по-внимателно върху някой стих от Библията; понякога ставам и с огромно удоволствие си свършвам някоя работа, необезпокояван от никого. После си лягам радостен и доволен, за да поспя още известно време. И никога не ми се е случвало на сутринта да се чувствам изтощен и ядосан.

Много често нещата в живота не стават така, както сме очаквали — особено в брака. Ето защо е много важно да се упражнявате в “положително приспособяване“ към нови ситуации, да се научите да извличате най-доброто от тях, да откривате положителните възможности, които те ви предлагат.

Много новобрачни двойки се чувстват разочаровани и несигурни след медения месец, защото не са гледали на това ценно време като на време за приспособяване и не са го използвали така.

Бракът е като жив организъм, който се развива. И както при едно новородено дете след раждането идва:
Бебешка възраст
В началната фаза на брака по правило животът е концентриран твърде много върху “ние“ и “нас“ — също както едно бебе преди всичко е заето само със себе си — радва се на звука на гласчето си, изпада във възторг при първите си стъпки. Така и двамата партньори изживяват радостта да са “едно“, и това е много важно. Вече няма “аз“ и “ти“, има само “ние“ и “наше“: нашият дом, нашата кола, нашите пари, нашата отпуска, нашите грижи, нашата спестовна книжка, нашата градина, а може би и нашето дете. Двамата се допълват и изживяват на практика казаното в Библията:

“И ако легнат двама заедно, ще се стоплят; а един как ще се стопли самичък? И ако някой надвие на единия, двама ще му се опрат; и тройното въже не се къса скоро.“ (Еклeсиаст 4:11-12)

Който пренебрегне тази фаза, който не се идентифицира със своя партньор, който не преживее всестранното единение с любимия човек, трудно би могъл да постигне пълноценен брак. Както детето в своето нормално, здраво развитие трябва първо да открие себе си, така и брачните партньори трябва да открият своето _брачно единство“.

По принцип деленето на парите на “мои“ и “твои“, брачните договори с “мое“ и “твое“ имущество не могат да доведат до такова единство. И това е съвсем естествено и логично. Основата за това се създава още преди брака. Аз и до днес си спомням огромната радост, която изпитахме аз и годеницата ми, когато решихме да обединим всичките си материални притежания. Беше вълнуващо преживяване — да изсипем макар и тъничките си кесийки в една обща каса.

Но както и в други области на живота крайностите могат да съсипят всяко добро нещо.

Единството на брачната двойка е много важно. Но съществува възможността един от двамата партньори да възприеме другия като част от самия себе си. Зад това се крие чист егоизъм. Другият бива изцяло обсебен, абсорбиран, изконсумиран. Това може дори да е форма на нарцистична самовлюбеност, за която обаче се твърди, че е най-искрена любов и пълно отдаване на партньора.

За брака е много важно да се развива, да премине в следващата фаза, да се стабилизира и да съзрява. И така, стигаме до фазата на “детската възраст“ в брака, която се характеризира с една положителна “свобода“.
Детска възраст
Детето бързо се сблъсква с окръжаващия го свят, открива някои аспекти на действителността и тръгва да завладява. То ходи на детска градина или на училище и прекарва вече по-малко време у дома.

Също така и младата двойка разбира от опит, че жената и мъжът са натоварени по различен начин. Ако имат и повече деца, домакинската работа се увеличава неимоверно, задълженията нарастват. Най-често и мъжът в този период расте в професията си, което изисква много труд, енергия и време.

„По-рано — оплака ми се една разочарована съпруга — прекарвахме по цели вечери заедно и правехме всичко заедно. А сега мъжът ми дори чете Библията и се моли сам, вечер понякога е на път, често дори не си лягаме по едно и също време.“

В брака неминуемо ще настъпят фази, в които ще имате по-малко време един за друг, когато многото задължения просто трябва да се разделят, за да се постигне общата цел. Съпрузите трябва да осъзнаят това и още повече да се стремят да използват всички дребнички възможности за „любов във всекидневието“, за проявяване на внимание един към друг (виж главите „Внимание“ и _Признание“).

В брака не се долита на „розови облачета“ до целта. Минават се трудни фази, трябва да се учим, да растем, да съзряваме.

Разбира се, в тази фаза съществува и опасността напълно да се „отделим“ и залисани в многобройните задължения, да заживеем като обикновени съквартиранти. От прекалено активната деятелност може да се забрави целта.

Вдигането и свалянето на платната, управлението на лодката не са самоцелни — ние правим всичко това, за да стигнем до някаква цел.

Въпреки всички необходими дейности мъжът и жената не бива да занемаряват дадените им от Бога задължения един към друг!

Във фазата на детската възраст на брака съпрузите разбират, че има участъци от съвместния им път, които всеки трябва да измине сам. Има индивидуални процеси на съзряване, които всеки трябва да преживее самостоятелно. Двамата партньори трябва да си оставят взаимно известна лична сфера на живот. Всеки трябва да признае на другия и правото на мълчание — мълчание, което води към зрялост (а не подхранвано от егоизъм и мързел).

И двамата си остават — макар и части от едно цяло — неповторими индивидуалности. Ето защо никой не може да узнае напълно как другият възприема и чувства нещата. От това често можем да изпаднем в състояние да се чувстваме неразбрани. Съпрузите трябва да знаят, че винаги ще съществува един остатък от неразбиране, който е обусловен от голямото различие между половете, като към него се прибавят и личните особености, дължащи се на възпитанието, средата, темперамента. При сключването на брака съпрузите са взели решение да станат „едно“. Но при брачното единство не може да се постигне единство на чувствата, а и то не е необходимо, понеже това различие запазва едно здравословно напрежение между двамата, едно постоянно предизвикателство за още по-пълно разкриване, открива един безкраен свят на душевния мир на партньора и нови възможности за опознаване и споделяне.

Забелязал съм, особено при мъжете, че известно време след сватбата сякаш изведнъж разбират, че част от свободата им се е изгубила. В това отношение трябва да бъдем реалисти: бракът неминуемо ще засегне някои любими навици и свободи, личният ни стил на живот ще излезе от равновесие.

След като аз и жена ми се оженихме, забелязах, че тя е свикнала да спи винаги на отворен прозорец — независимо дали навън гърми и трещи. Аз пък винаги спях на затворен прозорец. Трябваше съвсем трезво да се справим с това положение, да си помогнем и да въведем хармония в навиците си. (Днес аз вече не мога да спя на затворен прозорец...)

Много мъже рязко се разбунтуват срещу ограничаването на свободата им и се започва една изтощителна борба за извоюване на колкото може повече свободи.

Тази борба се засилва и от взаимното опекунство. Понякога единият партньор със стиснати зъби отстъпва пред волята на другия, но това само поражда огорчение. Подтисничеството и насилието на мъжа наранява самочувствието на жената и тя заема отбранителна позиция. Чувствата автоматично стават отрицателни. Там, където жената е принудена само да се подчинява, където важи само волята на мъжа, там цари подтисничество и егоизъм.

От друга страна склонността на жената да мърмори и да търси недостатъци накърнява самочувствието на мъжа и той преминава в отбрана.

Така че, замислете се дали не е по-добре по-често и на драго сърце да давате свобода на партньора си, вместо да го ограничавате; да премълчавате, вместо да се оплаквате и критикувате; да похвалите, вместо да пренебрегвате. Защо трябва партньорът Ви непременно да е възхитен от някоя книга, която толкова много Ви е харесала? Защо непременно трябва да прекарва личното си време на общение с Бога във Ваше присъствие? Защо трябва да пее, когато му се иска да чете? Защо искате на всяка цена да го накарате да се разходи, когато предпочита да си почине?

Индивидуалната свобода не води до отчуждаване, а само стимулира доброволната надпревара в любовта — желанието да откриваме и задоволяваме желанията и потребностите на другия. Индивидуалната свобода, която, разбира се, е съвместима със задълженията на брака, дава самочувствие и ни учи на полезна самостоятелност. Не е задължително всичко да се върши заедно.

Съвсем друго нещо са ваканциите в брака — нещо като бягство от брака! Дни, в които единият от партньорите има чувството, че трябва да се махне, трябва да се впусне в някакво диво приключение, да търси някаква промяна. Това не подпомага нито партньорите поотделно, нито техните взаимоотношения.

„Аз имам право да се държа, както си искам!“ Внимание! От момента, в който някой започне да се позовава на своите права, бракът тръгва надолу. От такава нагласа се създава атмосфера на борба за надмощие. Всеки иска да има право, всеки иска да наложи мнението си. Всеки грабва оръжието си, за да може да надделее. Жената се муси, плаче, отказва да спи с мъжа си; мъжът демонстрира лошото си настроение, кара се или мълчи, усамотява се или се опитва да уязви жена си с дребни подигравки по отношение на външността или държанието, което винаги успява!

От библейското наставление — „подчинявайте се един на друг в страх от Христос“ (Ефесяни 5:21) — не е останало вече нищо. Мнението и желанията на другия вече не се уважават, никой не отстъпва. Така се пораждат и натрупват отрицателни чувства — докато се стигне до избухвания, яд и огорчение.

Тук Вие на всяка цена трябва да дръпнете внезапната спирачка — може би да поговорите с някой съветник по брачни въпроси или сами да осъзнаете къде са отровните бурени. Дайте си сметка например какво предизвиква у Вас отрицателни чувства: дали когато Вашият партньор Ви задава глупави въпроси, или когато Ви напомня, че трябва да живеете по-пестеливо; когато Ви препоръчва да се обличате с повече вкус, или да се откажете от някой навик; когато Ви съветва да направите нещо, което Вие така и така сте смятали да направите, или когато Ви кара да свършите веднага някоя работа, която сте смятали да свършите по-късно; дали когато Ви дава да разберете, че иска да спи с Вас, или че би желал да проявявате по-голяма фантазия в интимния живот? Открийте тези ситуации и ги обсъдете открито и честно с партньора си.

 

Тактичност
Отрицателни чувства се пораждат и поради липса на такт.

Тактът е израз на любов. Когато любовта е налице, и чувството за такт не липсва. По принцип тактът действа срещу несъобразителното, егоистично неуважение към другия. Развиването на такт обаче изисква усилия, и то големи. Липсата на такт не може да се прикрие с усвояването на някои добри маниери. Това не помага. Бруталният егоизъм бързо ще разяде тази обвивка. Развиване на тактичност означава на практика да се води систематична борба срещу нехайството, раздразнителността, леността, капризите, грубостта и прочее.

Тактичност означава: когато слушаш някого да отместиш очите си от вестника, при хранене да не придърпваш блюдата към себе си, а да предложиш и на другите, да слезеш до мазето вместо някой друг, да вземеш тежката чанта, да държиш на някого палтото, да отвориш вратата и да пуснеш другия напред. Тактичността ще ти попречи да се оригваш на масата, да забравяш вратата на клозета отворена или да си оставиш мръсните чорапи на масата. Тактичността ще те накара да представиш жена си, когато срещнете заедно някой познат, да се храниш прилично, да помогнеш на жена си поне при прибирането на масата, да носиш детето и на обществено място да се погрижиш първо жена ти седне, преди ти самият да се настаниш удобно. Именно в това отношение в много християнски събрания цари отчайваща нетактичност.
Трудов брак
Едно друго погрешно развитие води до „трудовия брак“. „Изкупвайте времето“ — съветва апостол Павел в Ефесяни 5:16. Това означава, че трябва правилно да използваме времето, с което разполагаме. А това винаги е въпрос на приоритети.

Въпреки индивидуалната свобода, въпреки разделянето на задълженията, бракът все пак си остава брачна общност. И като всяка общност той съществува благодарение на споделянето, доверяването и изслушването, за което е необходимо време. А колко често именно в християнските бракове се развива един ужасно порочен навик — децата са принудени да гледат как мама и татко търчат нервно насам-натам, винаги забързани да свършат колкото се може повече работа, всяка вечер е заета с някакво мероприятие, в „свободното време“ се поканват гости, защото съпрузите всъщност се страхуват от скуката (т.е., защото са се отучили да живеят общо и не знаят какво да правят заедно). Най-добре би било честно да си признаят, че това непрестанно имане на много работа и бързане насам-натам е враг на брака и семейството им. О. Л. Крейн пише:

Лоши приятелства са онези, които действат разрушително на брака. Има например женски приятелства, които приличат на военен съюз срещу мъжа. „Приятелките“ се събират основно, за да се оплакват една на друга, да се „съветват“ и да кроят планове срещу мъжете си. Ясно е, че такова нещо е грях. Приятелката не бива да пречи на брака! И естествено в никакъв случай не бива да има предимство пред съпруга. Например: той намира някоя свободна вечер и иска да излезе някъде с жена си, но това се оказва невъзможно, защото приятелката тъкмо е „наминала“ (за цялата вечер). Ако това е истинска приятелка, трябва да можете любезно да обясните (ако не се сети сама), че точно сега имате среща, на която много държите — среща със собствения си съпруг.

„Мъжките приятелства“ също могат да бъдат бягство — бягство от разочарование, скука или дори за отмъщение (сравнете с „Приятеля“ в главата за мъжките роли).

Истинските приятелства правят човека по-богат, по-зрял и по-способен да се справи със задачите и изискванията на живота и брака. Жените трябва „да поучават това, което е добро“ (Тит 2:3). Колко много ценни приятелства биха могли да възникнат по този начин!

Брачният партньор само би се радвал на едно такова приятелство, дори би го насърчил. Разрушителните приятелства трябва да се прекратяват незабавно!

Въпросът за приятелства между двата пола ще разгледаме в главата „Прелюбодейство“.

 Младост

Бракът в „младежката фаза“ се оказва в положение на пълно „разголване“, на разочарование. Магията на брачния партньор, неговата изненадваща свежест изчезва. „Ех, едно време — въздиша някой от двамата — едно време беше толкова хубаво...“ И тъй като при това „изтрезняване“ чувствата играят по-голяма роля от здравия разум, най-често жените първи биват обзети от разочарованието. Изведнъж забелязват, че любимата им плоча освен страна „А“ има и страна „Б“, има обратна страна с мелодии, които не им харесват чак толкова много. И те правят решаващата грешка — техният поглед, който някога през призмата на любовта е забелязвал само добродетелите на любимия, неговите превъзходства, неговото кавалерство, сега се изостря, но започва вече да забелязва само несъвършенствата, недостатъците, слабостите на характера, грешките му. „Колко много си се променил!“ — упреква го тя. Той, разбира се, отвръща с твърдението, че винаги си е бил такъв, а тя изведнъж е започнала да придиря, да критикува и да не го одобрява.

И тъкмо тук е много необходимо да се даде на партньора лична свобода, доколкото това е съвместимо с общите задължения в семейството. Тъкмо тук е необходимо да бъдем особено тактични и да знаем, че в брака не могат да се предприемат „опити за превъзпитание“. „Превъзпитанието“ въобще е невъзможно — възможна е единствено доброволна адаптация един към друг, мотивирана от истинска любов.

Библията казва, че нашето естество е грешно и ние сме по принцип способни на всякакви гадости. Брачните партньори трябва да осъзнаят това един за друг и това често за тях е неприятно отрезвяване. Но отрезвен може да бъде само този, който преди това не е гледал трезво на нещата. Много е важно да не се поддаваме на заблудата, която ни мами, че ние или нашият брачен партньор, сме „добри“. „Никой не е добър, освен Един — Бог“ — казва Господ Исус в Лука 18:19.

И така, като брачни партньори ние стоим _голи“ и открити един срещу друг, без „смокинови листа“, които да скриват слабостите и дефектите ни. Смокиновите листа винаги изсъхват и опадват с времето. Ето защо ще е още по-необходимо — ако използваме пак този пример от Битие 3 — да се оставим да бъдем облечени от Бога с кожите на жертвите. Нека приемем прошката, която Бог ни дава и да простим и на партньора си, нека му дарим любовта, която сме приели от Бога...

Когато открием някакъв дефект в другия, ние трябва да се въоръжим с много такт, деликатност и съзнателна нежна любов, за да не накърним партньора си (и себе си) и да не загубим уважението, което имаме един към друг.

Съпрузите трябва много да внимават да не се стигне до едно критично разделение между тях, а съзнателно да приемат и некрасивите страни на партньора си като част от брачното единство.

За това е нужна готовност да се учим един от друг, но също и търпение и преди всичко толерантност по отношение на слабостите на партньора. Нужно е едно ново, съзнателно приемане на другия заедно с неговите недостатъци.

В първите десет години на брака много неща трябва да се обмислят и преработят — точно както е при юношите в пубертетната възраст. Тази фаза на брака е много важна. Ако проблемите и неразбирателствата се потискат (например чрез бягство в различни дейности) или премълчават, бракът загубва своето единство. Външно той може да продължи да съществува, но дълбокото вътрешно единство е нарушено (често пъти тук се крие и причината за извънбрачни отношения).

Както в живота на един млад човек, така и в младежката фаза на брака има много кръстопътища. Ето защо брачните двойки, които преживяват този период, трябва да търсят и приемат съвети. Младеж, който в тази възраст е твърде високомерен, за да се съветва, в бъдеще ще има също толкова много неприятности, както и съпрузи, които са прекалено горди да потърсят помощ. Колко често поемането на друг път в отношенията през това време би могло да предотврати трайни увреждания в брака!

Както младият човек в тази възраст е особено застрашен от разни пристрастявания, с които се опитва да разтовари напрежението в живота си, така и при младия брак тази опасност е съвсем реална. Свикнат ли двамата да разтоварват напрежението чрез секс или още, и още работа, за да могат да постигнат още, и още неща (нови мебели, кола, преустройство на дома, пътувания), или чрез опияняване с някакви трескави дейности, удоволствия или планове — то и лошите последствия за брака няма да закъснеят. Отношенията стават празни и повърхностни, „опиатите“ стават по-силни, стига се до пристрастяване и зависимост, която разрушава брака.

„Нашата майка и свекърва има обичай да казва, че една жена трябва да се омъжи за мъжа си поне два пъти — първия път на сватбата и втори път, когато в семейния живот му е простила, и той на нея. Всяка съпруга достига до един момент, в който обявява мъжа си за „безнадежден“. Тук тя още веднъж взима решение да каже „да“, въпреки че вече знае, че той е безнадежден случай. Силата за това ново „да“ може да даде единствено Исус Христос, който обичаше враговете си и който умря за тях. Без това християнско съзнание никоя жена не може да намери силата да остане вътрешно вярна на мъжа си — съзнателно и в любов. Същото трябва да направи и мъжът спрямо жена си... Двамата трябва отново и отново да си казват „да“, въпреки че всеки от тях знае, че другият е „безнадежден“. Защото всеки, който е разбрал, че е грешник, знае, че самият той е също толкова безнадежден.“ (из „Изкуство и наука на брака“, проф. д-р А.Е.Уилдър-Смит)

Исус Христос е представен в Библията като Спасител, Изкупител, Ходатай — нещо като адвокат в съда. Тъй като сам Той е понесъл наказанието и с това е уредил проблема с вината, обвиняемият може да се позове на делото на своя адвокат и прокурорът вече няма база за обвинение: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас? Той, който не пощади Своя Собствен Син, а Го даде заради всички нас, как не ще ни подари заедно с Него и всичко? Кой ще обвини Божиите избрани? Бог е, който ги оправдава! Кой е онзи, който ще ги осъди? Христос Исус е, който умря, а още и беше възкресен от мъртвите, който е от дясната страна на Бога, и който се застъпва за нас.“ (Римляни 8:31-34)

Въз основа на тези библейски факти можем лесно да преценим какви са нашите реакции, на коя страна заставаме с поведението си — на страната на обвинителя или на Застъпника?

Има съпрузи, които постоянно се опитват (често съвсем несъзнателно) да предизвикат у другия угризения на съвестта. С дребни подмятания за това, как отново са ощетени, с прикрити обвинителни погледи и спотаени въздишки те създават една атмосфера на виновност, в която, разбира се, другият партньор се чувства крайно неловко. Дори и когато обвинението е основателно, създаването на чувство на вина никога не води до добри резултати. Защитникът Исус Христос действа по друг начин — Той ясно вижда нещата, които не са в ред, нарича ги с истинските им имена, без да ги разкрасява, но в отговор на това Той дава прошка и чувство на сигурност, безопасност и закрила. С Него човек се чувства спокоен — също както ще се чувства и с партньор, който със своята любов и готовност за прошка окуражава и насърчава, вместо да създава чувство за вина.