Любов означава жертвоготовност

Следователно тази жертвоготовност трябва да се прояви още преди сключването на брака. В името на любовта човек се отказва от неща, които са му позволени, избягва неща, които са опасни, оставя стари навици. Той сам си поставя ограничения, за да обогати другия. Вместо да гледа вечер телевизия, пише писмо, отказва се от досегашни привички и радости, за да дари радост на другия. Максимата „Хубаво е да живееш за другите“ ни дава ръководното начало за истинската любов — тя с всички сили се стреми да дари себе си на другия! Тази готовност и в брака не остава на определено, вече постигнато ниво, а се развива в едно творческо съревнование: „Какво мога да направя, за да бъде нашият брак още по-добър?“ И тогава ни става ясно, че трябва да правим повече от партньора си, за да можем — образно казано — да го надминем по самоотдаване, показване на внимание, доброта и разбиране.

Тук най-често се крие и причината за неуспели любовни връзки: човек е очаквал неща, които не са се осъществили; човек се е надявал на това или онова, но най-важното е липсвало — готовността за жертва. Значи е липсвала и истинска любов. И както вече казахме: без любов няма добър брак! Това не означава, че човек се е свързал с не-правилния партньор, а че не е вложил в отношенията си никаква способност за любов! Бракът се руши не защото партньорите не си подхождат, а защото не желаят да търсят и да правят най-доброто, което могат, за другия. Ако всеки от тях гледа само на себе си, всяко взаимоотношение е обречено на провал.

Елена, 27 г., прочита във вестника следната обява: „Мъж, 30 г., 179 см висок, слаб, досега твърде зает поради добре вървяща собствена фирма, сега желае вярна другарка в живота. Любими занимания: тенис, езда, четене. Моля, пишете до...“

Това звучи многообещаващо и Елена написва писмо, в което слага и своя снимка. Срещат се в един луксозен ресторант. Знак за разпознаване: Тълковен речник, (който се налага Елена специално да си набави за целта). След като се преодолява неловкото мълчание на първоначалното оглеждане, те завързват разговор за интереси, любими занимания, за възпитание на деца, за семействата, от които произхождат. Накрая всеки от двамата е убеден, че е срещнал един приятен, интересен човек, с когото би могъл да се отправи към брачния пристан. Само три месеца по-късно се състои и сватбата на Елена и Валентин. Майките плачат, етървата изпява трогателна песен, има изобилие от сладкиши, торти, шампанско, сладолед. Веднага след това следва първото разочарование, защото първата брачна нощ не преминава така, както пише в десетките любовни романи. После, на сватбеното пътешествие в Гърция, се появяват и първите разногласия за гасенето на лампата и телевизионната програма. Доста постресната, двойката се завръща в къщи, но очарованието от новото продължава още известно време.

Четири месеца по-късно Елена прекарва поредния самотен неделен следобед. Валентин е на езда с приятели. Той се нуждае от това разтоварване от постоянното напрежение във фирмата. Елена не може да язди, а и твърде не _ се иска да се научи, защото я е страх от огромните коне. Валентин никога няма нито времето, нито търпението да я научи. И така, тя прекарва почти всяка неделя следобед сама. В понеделник след работа Валентин чете вестници и списания, защото трябва да е информиран за събитията по света и в родината си — та той има толкова всестранни интереси! Вторник вечер е на тенис, но Елена не обича да ходи и там заради „ужасните сноби“. В четвъртък вечер се събира шах-клубът или Валентин има срещи с клиенти. В петък вечерта двамата „общуват“ пред телевизора, при което Валентин хрупа ядки на креслото си в хола и сменя програмите с дистанционното управление. В събота, разбира се, той отново има работа във фирмата... След десет месеца брачен живот, през които караниците стават все по-чести и по-яростни, двамата решават да се разведат.

Там, където липсва желание за жертване на собствените интереси, там липсва и желанието за добър брак! Който не иска да се откаже от личните си потребности, трябва да се откаже и от брак! Ако някой иска да знае дали е годен за добър брак, трябва да се запита дали е готов да търси доброто на другия, да му подари себе си. Човекът, който обича, не иска на всяка цена да бъде щастлив, а да направи щастлив този, когото обича.

Бракът се нуждае от любов, за да може да функционира. Неспособността да обичаме и недостатъчното ни желание да се жертваме са най-честата причина за кризите в брака. Тук се крие и големият шанс за всеки брак, защото човек може да се научи да обича! Любовта е по-скоро акт на волята, отколкото чувство.

На всяка цена трябва да разберем и да приемем, че повечето приказки и любовни романи са измислица. Истината за любовта е съвсем друга. „И те се оженили, и заживели честито до края на живота си.“ Действителността не е такава. Принцът подхвърля на Пепеляшка нещо за социалния произход, а тя му изкрещява, че такива като него е могла да върти по двама на малкия си пръст. Спящата красавица трябва постоянно да слуша жалните оплаквания на принца от острите тръни, на които се издрал. Снежанка пък изпада в депресии от отношението на мъжа си към злата мащеха.

Много е важно да можем да превърнем горещите чувства от любовните срещи в една истинска любов, която е способна да просъществува в трезвата действителност.

Безизходна ситуация? Ни най-малко! Но Илия и Румяна трябваше изцяло да променят начина си на мислене. Те смятаха своите чувства за мярка за любовта си и понеже, както вече видяхме, чувствата отмират, те бяха решили, че и любовта автоматично е изчезнала. Когато започнаха да се учат да обичат наистина, у тях скоро отново се появиха взаимни положителни чувства. Но как е възможно това?

Нека повторим още веднъж: любовта не е чувство, а вътрешно отношение, изразено в действия, при които човек изследва и се стреми да задоволи истинските потребности (не прищевки) на другия. Това отношение (и произтичащите от него действия) се постига и чрез волеви решения, а не на базата на интензивни усещания. Чувствата идват след действията!

Чувствата трябва да ни помагат, да ни служат, а не да управляват действията ни. Който се води само от чувствата си, става все повече и повече зависим от тях, докато накрая те го заробят напълно. Бих желал да поясня с един пример съотношението между практическата любов и чувствата на любов. И тук, както и преди, трябва да помним принципното несъвършенство на всяко сравнение.

Нека сравним любовта с карането на кола. За него е необходимо най-напред волево решение: Сядам зад кормилото, завъртам контактния ключ, включвам на скорост и тръгвам. По-нататък следват също така волеви действия: управляване, подаване на газ, спиране... И така, аз карам кола, когато съзнателно изпълнявам необходимите за това действия. За някого обаче карането на кола може да е интересно само тогава, когато може да гледа в огледалото за обратно виждане облака прах, който вдига зад себе си. Колкото повече дава газ, толкова по-голям става облакът. „Прекрасно е да се шофира! — мисли си той. — Ето, най-после карам както трябва!“

Нека сравним сега облака прах (фенилетиламин?) с любовните чувства. Отношенията и действията, които наричаме _любов“ (карането на кола), носят след себе си съответните чувства (облака прах). Това е радостно.

Но ето и решаващото в нашия пример: внезапно шофьорът попада в истински порой — вали като из ведро. Изведнъж облакът в огледалото изчезва! През такива „порои“ преминава всяка брачна двойка. Там изчезват всякакви „любовни чувства“ — влечението към другия, влюбеността, желанието за близост и взаимната радост от нея.

Тогава някои хора решават, че явно повече не се обичат, щом вече не се „вдига прах“. Но така, както нашият шофьор продължава да кара през дъжда, защото така трябва, по същия начин е възможно и да продължаваме да обичаме, дори и без чувствата.

Най-голямата грешка на шофьора би била да спре, да слезе от колата и да започне да се оглежда къде е облакът.

Той може да има късмета пътят да изсъхне и облакът отново да се появи, но ако е попаднал на асфалт, ще има да си чака, докато му цъфнат налъмите — ще чака напразно и всъщност няма да кара (да обича).

Много брачни двойки правят точно тази грешка. Чувствата са изчезнали и като следствие от това те престават да обичат с обяснението: „Не мога да правя това или онова, без да изпитвам някакви чувства към него (нея)...“ и чакат да се появи облакът прах (любовното чувство).

По правило обаче колкото повече се чака, толкова по-трудно става тръгването по асфалтирания участък. За да тръгне отново колата, са необходими сериозни усилия. Ето защо много брачни двойки са закъсали на тази част от асфалтирания път и от години не могат да мръднат напред.

Решението на проблема гласи: Карай напред — продължавай да обичаш! Скоро ще дойде и някой прашен участък от пътя! Когато съзнателно продължавам да обичам партньора си, като му правя добро, като му дарявам най-хубавото от себе си, любовните чувства се възпламеняват отново. Всеки човек се нуждае от любов и съответно реагира на нея.

Нашият шофьор може обаче да потърси и друг изход. Може внезапно да забележи някой чужд път, някое чуждо отклонение, на което има прах. Той „кривва“ от своя път, продължава да кара по чуждия и зад него наистина отново се вдига пушилка.

Така някои брачни партньори се опитват да се отскубнат от брачния си живот, за да преживеят отново „чувства“ с някой друг. Разбира се, в началото отново има влюбване, но и в новата им връзка се появяват дъждовните участъци, които отново удавят чувствата.

Отклоняването от брака и тръгването по страничните пътеки не е решение на проблема.

Човек стига там, накъдето е тръгнал само когато се научи да кара колата си и без непременно след нея да се вдига облак прах.

Всяка брачна връзка може да бъде динамична и устойчива едва тогава, когато партньорите се научат да се обичат и без чувства, когато са готови да вдигнат отново платната на брачната яхта дори когато нямат никакво желание за това.

„Страхувам се, че това ще е лицемерие — възрази една сериозна млада жена на една беседа по тази тема. — Мога ли въобще да кажа: „Обичам те“ без съответното чувство?“ Разбира се, че да, но човек трябва наистина да обича — да се реши съзнателно за отношение и действия на любов към другия. Тогава ще може искрено и честно да каже „обичам те“, въпреки че в момента липсва „прашният облак“, т. e. съответното чувство.

Аз мога да кажа на жена си: „Аз съм ти верен!“ Защо мога да твърдя това? Защото, първо, съм решил съзнателно да бъда верен и, второ, защото с действията си доказвам, че това е истина. Какви чувства ме вълнуват в момента, e без значение за тази вярност. По същия начин въз основа на моето съзнателно решение и съответните действия, с които търся и се стремя да задоволя истинските нужди на партньора си, аз мога да кажа: „Обичам те“. Моментните ми чувства нямат никакво влияние върху тази практическа действителност.

Точно това препоръчва и библейската брачна терапия. Тя учи брачните партньори най-напред да се обичат, дори и без чувства, след което те с удивление забелязват, че и след дълги ледени периоди у тях отново се зараждат благотворни чувства — отново се вдига прашният облак.

Библейската терапия отхвърля всички други опити за решаване на брачните проблеми, като например самовнушението, психоанализата, развода, изневярата, сексуалната терапия (която между другото се явява като естествена последица от библейската брачна терапия) или — нещо, което често се препоръчва — мирното „съвместно“ съществуване (в повечето случаи заради децата).

 

Да бъда щастлив или да правя другия щастлив?

Който иска да се ожени, за да бъде обичан, и най-вече, за да бъде щастлив, ще преживее голямото разочарование в живота си! Но който знае отнапред, че трябва да се научи да обича и да прави другия щастлив, той ще е в състояние да вижда в своя брак положителното дори във време на напрежения и конфликти, ще бъде смел и няма да се оставя да изпада в лоши настроения, грубост или невъздържаност.

Колко е важно да се научим да обичаме, се вижда и от това, че _повечето от неприятностите в отношенията между двама души имат нещо общо с оставане на етапа на задоволяване на потребности. Собствените нужди са решаващи. Те много трудно могат да бъдат оставени на заден план или пожертвани. Другият е само средство за тяхното задоволяване. Това може да се проявява в много фрапираща форма, като например търсене на оргастични емоции, независимо с кой партньор, или пък в сублимирана, трудно забележима форма, например когато разгръщането на собствената личност стои дотолкова на преден план, че партньорът бива напълно подчинен на тази цел.“ (Кайнтцел)

  

Божията любов

Тази опитност е необходима, защото, за да обичаме истински, ние се нуждаем от друг източник на сила, извор на истинска любов, който далеч надхвърля нашата малка вадичка. Този извор намираме в Исус Христос. Нека отново се върнем към първия пример с яхтата. Дори да сме вдигнали платната и да сме приготвили яхтата за път, ние пак се нуждаем от нещо решаващо — вятър! Този вятър може да се сравни с Божията любов!

Библията казва, че Бог е любов. Който се е свързал с тази любов чрез упование в Исус Христос, няма нужда вече да разчита на собствените си усилия. Той може да черпи от безграничния резервоар на Божията любов.

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, а да има вечен живот.“ (Йоан 3:16)

Исус Христос толкова обича човека, че е дал живота Си за него — включително и лично за Вас. Опитайте се да си представите този невероятен факт! Всемогъщият Бог Ви обича! Той е доказал това с едно ясно действие — Исус Христос е понесъл наказанието, което Вие заслужавате, за да може Вие да бъдете оправдан! Толкова ценен е всеки човек в Божиите очи!

Всеки, който е откликнал на тази Божия любов, знае в дълбините на сърцето си, че е обичан, че е приет, и затова може да предава тази любов (не някакво чувство!) на другите, и преди всичко — на своя брачен партньор!

Божията любов може да се излива само тогава, когато има прошка, когато въпросът за вината в живота на човека е решен. Затова втората важна мисъл е фактът на Божията прошка. Тъй като Исус Христос е понесъл наказанието за всяка вина, „в Него“, както пише апостол Павел, е и прошката. Който повярва в Него, довери Му се, предаде Му се, подчини Му се чрез едно съзнателно, волево решение, той може да има тази прошка за своята лична вина пред Бога. Всеки човек може да прехвърли върху своя Спасител Исус Христос целия товар от грехове и с благодарност да приеме от Него прошката.

Това е съществено важно за един брак. Онзи партньор, който е преживял и приел тази прошка в Исус Христос, може да прощава и на своя съпруг или съпруга. Прошката трябва да е залегнала в основата на брака, за да може той да функционира хармонично.

Всеки от нас, и то почти всеки ден, засяга и наранява по някакъв начин своя партньор. И тази вина изгражда бариери както между него и нея, така и между деца и родители.

Този, който е получил прошка за собствената си вина, прощава и на другия — дори без да чака другия да осъзнае вината си и може би да му се извини. Християнинът раздава прошката, която и самият той е получил незаслужено! „Това много ме огорчава и е несправедливо — мисли си той, — но в името на Исус, който и на мен ми е простил напълно, прощавам на моя партньор това или онова и си забранявам да продължавам да се ровя в случката!“

Още си спомням как една вечер бързах да изляза от къщи за една беседа и се разделих с жена си с няколко доста остри думи. В колата ми стана ясно, че я бях наранил и бях виновен пред нея. Това ме потисна страшно — и то точно преди библейска беседа, която аз трябваше да изнасям! Не можех да се обадя по телефона. Помолих Бога за прошка и знаех, че и жена ми вече ми беше простила — нещо, което винаги много ми е помагало в моя брак. Това съзнание ме изпълни с благодарност и спокойствие.

Късно през нощта, когато отново прегърнах жена си и се извиних за държанието си, тя ми каза: „Надявам се, не си забравил, че аз вече съм ти простила!“ „Да — отговорих аз — и точно тази сигурност особено много ми помогна тази вечер!“

  
Каква е целта на нашия брак?

А до кой бряг искаме въобще да достигнем с нашата яхта?

Библията казва за смисъла и целта на брака, че той е подобие на отношението на Бога към човека (сравни Ефесяни 5:32).

Така, както Исус обича Своята църква, така и мъжът трябва да обича жена си. Следователно християнският брак трябва да е свидетелство за Твореца на брака и Неговата любов към нас. Тя трябва да се отразява в брака.

Бракът усилва излъчването на всеки от партньорите: ако някой преди брака е имал проблеми в личния си живот, след брака те се проявяват не двойно, а тройно и четворно по-силно. Който обаче още преди встъпването си в брак е стоял в Божия път и чрез своя живот е отразявал и излъчвал любовта и същността на Христос, той ще види, че в християнския му брак това излъчване ще се увеличи, и то не само двойно, а многократно.

Ето защо главната цел на брака е да сочи към Бога, да отразява Неговата любов. Библията ни казва също, че бракът е постановен от Бога и следователно принадлежи на Него. Ето защо ние не можем просто да го използваме, както на нас ни се харесва, или да злоупотребяваме с него за собствени цели. Ние сме отговорни пред Бога за него. Не сме отговорни пред психолога, роднините, църковните власти, обществото или държавата, а единствено и само пред Бога. И пред Него нито можем, нито трябва да крием нещо. Той съвсем точно знае състоянието на брака ни! Самият Той живо се интересува от него.

Постоянно безветрие
Стефан — преуспяващ търговец.

Неговата жена Ани — красива, елегантна, общителна.

Двамата са здрави, имат две мили деца, хубава къща в центъра на града, видео, кола, много дрехи и солидна банкова сметка.

Стефан винаги се връща вкъщи навреме. Занимава се с децата, вечер чете или гледа телевизия. Понякога се уговарят с някоя позната да гледа вечер децата, за да отидат на театър или на гости.

Въпреки децата могат да си позволяват отпуска в чужбина през лятото и всъщност нямат никакви проблеми. Стефан живее за семейството си, винаги са заедно, винаги са мили един към друг — живот, на който мнозина биха завидели. И въпреки това Ани е дълбоко нещастна! Такъв хубав живот и въпреки това нещастна?! На какво може да се дължи това? Може би причината е в липсата на напрежение, във вечното еднообразие, при което „нищо не се случва“ и постоянно „грее слънце“. Винаги е еднакво топло, еднакво светло, еднакво дълго, всичко е равно и плоско, без низини и върхове.

Разбира се, това еднообразие с разрушителните му последици съществува. Но тази липса на напрежение се дължи на една по-дълбока безсмисленост!

Семейният живот сам по себе си не може да бъде смисъл на живота, защото и той е подвластен на преходността.

От това става ясно, че двамата нито са разбрали, нито са се насочили към истинската цел на брака. Затова и не могат да управляват яхтата си и тя блуждае безсмислено по водата.

„Приятели мои, има страшно много повърхностни и прибързани отговори на въпроса: “За какво живея?“ Веднъж, преди много години, получих всички тези повърхностни и прибързани отговори накуп. Беше през 1936 г., значи по времето на Хитлер. Студенти от Мюнстер ме бяха помолили да си поговоря с тях на тема: „Какъв е смисълът на живота?“ “Добре — казах аз, — нека започнем: какъв е смисълът на моя живот? За какво живея?“

Тъй като разговорът се водеше по времето на хитлеровия райх, веднага, разбира се, стана един и заяви: “Аз съществувам заради моя народ.“ На това аз отговорих: “Добре, но за какво е народът?“ Настана тишина. Той също не знаеше. Разбирате ли, с това не беше даден отговор на поставения въпрос. Той само беше изместен. Тогава един друг заяви: “Аз съм на този свят, за да изпълнявам дълга си!“ “Човече — казах му, — та точно това е въпросът! Какъв е моят дълг? Аз считам за свой дълг да ви проповядвам Божието Слово. Матилда Лудендорф счита за свой дълг да отрича Бога. Какво тогава е дълг?“ Сега вече младите хора се замислиха повече. Тогава един стана и заяви гордо: “Аз произлизам от стар благороднически род. Мога да проследя предците си до 16 поколения назад. Едно голямо родословно дърво! Не е ли съдържанието и задачата на живота ми да продължа достойно тази поредица?“ На това можах да отговоря само така: “Човече! Ако не се знае за какво са живели тия 16 поколения, тогава не си струва към тях да се прибави и едно 17-то!“ Тогава друг студент заяви: “Вижте, аз искам да стана лекар. И ако мога да спасявам човешки живот, това не е ли един красив смисъл на живота?“ Тогава аз му отвърнах: “Добре. Но ако не знаете за какво живее човекът, няма никакъв смисъл да му спасявате живота. По-добре му направете една инжекция, за да умре.“ Моля, разберете ме правилно! Недейте да разправяте, че съм казал, че на хората трябва да се прави инжекция за умъртвяване. Аз имах предвид, че това все пак не е окончателният отговор на нашия въпрос за смисъла на живота.

Вижте сега, след като човек премисли всичко това, което аз само нахвърлях, ще дойде и отговорът, който получих тогава и от студентите в Мюнстер: “Животът въобще няма никакъв дълбок смисъл. Това, че съм роден, е чиста случайност. Зад този факт не стои никаква цел.“ Който стигне до това заключение и има труден живот, в такъв момент е много близо до самоубийството. “Защо трябва да продължавам още да живея? Ако всичко е случайно и безсмислено, по-добре е да се сложи край!“ Често съм говорил с хора, които ми заявяваха: “Животът е безсмислен и аз ще го захвърля — или в наслаждения и удоволствия, или ще се самоубия.“ Тогава съм запитвал: “Но ако той все пак има някакъв смисъл? Ако все пак има смисъл, а вие живеете така, като че няма? Как бихте застанали в края му?“ В Библията има един текст, който дълбоко засяга всеки. Той е следният: “На човека е определено веднъж да умре, а после — Божий съд.“ Вижте, трябва да се знае този текст, за да се запитаме съвсем сериозно: “За какво живея аз?“ Та как ще умрем и как ще се явим пред Божия съд, ако сме пропуснали смисъла на живота си! Ясен ли е въпросът? Тогава минавам крачка напред:

Кой може да даде отговор?

Църквата? Не! Свещеникът? Не! Та той е в същото положение като вас. Професорите? Философите? И те не могат да ни дадат отговор на въпроса: “Защо живея?“ Само един-единствен може да ни каже за какво живеем, а именно Онзи, който ни е призовал в живота, който ни е създал — Бог!

Позволете ми да използвам един съвсем глупав пример: един ден влизам в едно жилище. Там седи един примерен младеж и работи нещо с жици и лампички. Питам го: “Човече, каква адска машина строиш тук? Какво ще бъде това?“ Той ми обяснява всичко, но трябва да призная, че нищо не разбирам. И тогава си мисля: “Никой не може да се сети какво ще бъде това и само този, който го прави, може да каже какво ще стане и за какво ще служи.“ Така е и с нашия живот — само Онзи, който ни е създал, може да каже за какво ни е създал! Бог трябва да ни го каже! Ако аз в момента не чета Библията, то чрез този въпрос би трябвало да стигна до нея. Не бих могъл да издържам повече, ако не знаех за какво съм на този проклет свят. Изразът “проклет свят“ много силен ли Ви се струва? Този израз е от Библията и показва, че над този свят тегне едно ужасно проклятие. И аз не бих издържал да живея в него, ако не получех чрез откровение Божия отговор.

В Библията Бог отговаря на въпроса за смисъла на живота. И това показва колко страшно важна е за нас Библията. Познавам хора, които малко приповдигнато казват: “Ние пък не четем Библията!“ На това мога само да отговоря: “Мога да Ви докажа, че Вие досега не сте се замисляли над въпроса: “за какво живея?“ Но глупостта е много широко разпространена болест и ако от нея болеше, светът щеше да е изпълнен с вопли. Искам да ви предам отговора на Библията само с едно изречение: Бог ни създаде, за да станем Негови деца!

Както един баща се радва синът му да прилича на него, така и Бог създаде човека “по Свое подобие“. Бог иска да станем Негови деца, които говорят с Него и с които Той говори, които Го обичат и които Той обича.“ (из “Исус наша съдба“, CLV, 1992; със съкр.)

Да живеем според Божията боля — това е щастие! Това не е едно чувство на безметежно блаженство, не безпроблемно вегетиране на една слънчева ливада, по която хвърчат пеперуди (както някои глупаво си представят щастието).

Искам високо и ясно да заяви това: щастие означава да живееш в Божията воля! Това е най-великото и възвишено нещо в живота на един човек — Божият план да се осъществи чрез мен.

А това включва висини и падини, болка и страдание, бури и вълни. Пълноценен брачен живот е възможен само ако двамата вървят заедно нагоре по този каменист път или се отправят на това “пътуване с брачната лодка“ под Божието водителство. Тогава те ще устояват, дори когато черни облаци скрият слънцето, когато дъждът измокря до кости и когато раните болят.

Тогава човек вкусва изненадан и от благословението, което носи пълният с приключения християнски живот — когато някой паднал, отчаян човек се освобождава от робството на греха, когато се заражда близко общение между християни в една църква, когато десетки други хора познаят благословението и щастието от познаването на Бога.

Но и когато болното от месеци дете отново се засмее от сърце, или когато мъжът на един дъх изкачва стълбите и нахлува вкъщи с някоя радостна вест, когато дойде щастието от чутата молитва, когато някой костелив орех бъде разчупен, когато двамата са преминали заедно през огън и вода, през слънце и мрак, през сладко и горчиво, когато са били здраво споени в едно, когато са победили — това е живот, тогава скритата слава излиза наяве като цветна пъпка, която се разпуква.

 

“Екипажът“

Да управляваш яхта, се учи. Да обичаш — също. Както при едното, така и при другото има някои принципни правила, които трябва да се спазват.

Нека да разгледаме по-отблизо този „екипаж“, отговорностите и задълженията на брачните партньори.