Съдебното решение при обективното съединяване на исковете

1. 
   Понятия и видове доказване
   

Доказването е съвкупност от ПсД на съда и страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право. От гледна точка на страната целта е убеждаване на съда в истинността на нейните фактически твърдения, респективно неистинността на твърденията на другата страна.

1. Субекти на тази дейност са съдът и страните.

2. Истинността на фактическите твърдения се доказва чрез предвидените в ГПК доказателствени средства.

3. Доказват се фактите по делото (а не правото).

4. Доказването е съвкупност от следните 5 групи действия:

а) посочване; б) представяне; в) допускане; г) събиране; д) преценка на доказателствените средства.

II. Видове доказване (Д):

1. с оглед тежестта на доказване:

а) главно (от този, който носи доказателствената тежест);

б) насрещно (от противната страна, за обезсилване на главното Д);

2. с оглед на целения резултат:

а) пълно (да създаде достоверност - сигурно убеждение на съда) -изисква се за всички фактически твърдения, които обуславят спорното право; главното Д трябва да бъде пълно;

б) непълно (да създаде вероятност или да разколебае убеждението на съда).

3. Пряко (Д на правнорелевантни факти) и косвено (Д на доказател­ствено релевантни факти).

2. 
   Предмет и обсег на доказване
   

а) правнорелевантни (релевантни за спорното право);

б) доказателственорелевантни (от които може да се направи извод

относно правнорелевантни факти.

Факти за процеса и за правото си не само тези, които принадлежа-; към външния свят, а и умисълът, небрежността, знанието и др.

2. връзките между фактите - разкриват се чрез т. нар. опитни правила; (от житейския или професионален опит), сочещи типичното за връзките между явленията; подлежат на Д чрез вещите лица.

Не могат да се доказват субективни права - доказват се фактите.

Не подлежат на Д и правните норми. Само ако е приложимо чужд( право по делото и съдията няма възможност да узнае правната норма, I възможно тя да се доказва.

IV. Обсег (обем) па Д

Не всички факти, конто са от значение за решаването на спора, трябва; да се доказват. Има факти, които съдът е длъжен или може да постави I (основата на своето решение, без да бъдат доказвани. Те са две групи:

1. факти, които съдът е длъжен да третира като ненуждаещн се от Д

а) т. нар. общоизвестни факти - познати на неограничен кръг от хора

б) съдебно известните факти - тези, конто съдията служебно знае защото ги е извършил;

в) факти, за които има установени от закона оборими презумпции;

2. Факти които съдът не е длъжен, но може да приеме да ненуждаещи се от Д:

а) при съвпадащи твърдения на страните - чл. 109 ал.4;

б) когато страната е създала пречки (чл. 128, ал.2) или когато не се с явила или е отказала да отговори (чл. 114 ал.З).

3. 
   Тежест на доказването.
   

ТД се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто Юф е недоказан. За съда недоказаният факт е несъществуващ факт.

За страните ТД се изразява в неблагоприятен извод за тази от тях, която не е успяла да докаже факта, от който претендира изгодната за себе си последица. След отмяната па чл. 109, ал.З съдът вече не е длъжен да указва на страната, че факт, за който тя носи ТД, не е доказан.

Разпределение на ТД: всяка от страните трябва да докаже онези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, (чл.127) Претендентът на правото трябва да докаже правопораждащите факти.

V. Посочване, представяне, допускане, събиране и преценка на доказателствените средства (ДС).

I. Посочването на ДС е твърдение, че е налице определено ДС, което следва да бъде събрано. Извършва се от страните (съдът не може служебно!) с техните доказателствени искания, в които трябва да очертаят вида на доказателствата, обстоятелствата, за които се отнасят и местонахождението им.

Кога се правят исканията - Ищецът още в исковата молба (чл. 98 ал.2). Във връзка с възраженията на ответника той може в определен от съда срок да представи и да посочи нови доказателства (чл. 110 ал.2). Ответникът трябва да представи писмените си доказателства и да посочи другите в ПЗ (чл. 110 ал.1). Допустимо е и по-късно посочване, но само по изключение - когато без тях не може да бъде постановено правилно решение и ако страната е внесла допълнителната ДТ по чл. 65, ал.1.

Крайният момент за посочване е приключването на УС Но ако страната е пропуснала, може да обжалва и да ги посочи пред въззивната инстанция. Не е допустим валиден отказ от правото да се посочат доказателства.

2. Представянето на ДС е физическото им предаване в държане на съда. Възможно е само при документите и веществените ДС. Необходимо е, за да бъдат събрани. Когато ДС се намира в държане на противната страна, съдът я задължава да го представи (чл. 152). Също - когато е у трето лице (чл. 153). Съдът може и да снабди страната със съдебно удостоверение, което задължава съответното учреждение да и предостави искания документ (чл. 148).

3. Допускането на ДС се извършва от съда, след като изслуша страните и прецени тяхната допустимост, относимост и необходимост.

Допустими са тези ДС, върху които съдът може да изгради своето убеждение съгласно закона (недопустими са напр. свидетелските показания за факти но чл. 133а-е). Относнми са тези ДС, конто съдържат сведения от значение за делото. Необходими са ДС, когато за даден факт няма друго ДС или въз основа на събраните той не е установен. Не са необходими, когато има достатъчно други ДС за същия факт. В такъв случаи съдът може да не допусне всички свидетели (чл. 129 ал.2).

4. Събирането на ДС се състои в извличане, възприемане и удостоверяване на съдържащите се в тях сведения за фактите по делото. Извършва се от съда с участието на страните в открито съдебно заседание. Събират се всички допуснати ДС. Съдържанието на гласните ДС се вписва в протокола. Изискването за непосредственост налага съдът сам да събере ДС и да реши делото в същия състав, който ги е събрал. Това изискване с императивно и не може да се дерогира по взаимно съгласие на страните. При определени условия се допуска събиране но делегация (чл.112 ал.1 и чл. 163).

За събиране на отделните ДС законът предвижда особени правила:

а) Свидетелските показания се събират чрез разпит на свидетеля. Преди това съдът снема самоличността му и му напомня отговорността за лъжесвидетелстване (138 ал.1). Свидетелят дава обещание, че ще говори истината (чл. 138 ал. 2). Всеки свидетел се разпитва отделно и докато не бъде разпитан, не може да присъства при разпити на други свидетели (чл.140 ал. 1). Тон е длъжен да отговори на въпросите, поставени от съда и страните. Течи въпроси не трябва да бъдат подсказващи или влияещи. Те могат да бъдат насочени не само към извличане на сведенията, но и към разкриване достоверността или недостоверността на показанията. Свидетелят може да бъде разпитан и повторно. При раз­ногласие - може да се извърши "очна ставка". Ако не знае български - с преводач.

б) Вещото лице също се разпитва. Преди това .- снемане на самоличността, напомняне на отговорността, обещание за безпристрастност. После ВЛ излага или само потвърждава заключението (което е представено писмено). Трябва да отговори на въпросите на съда и страните.

в) Веществените ДС се събират чрез оглед и освидетелстване. Може чрез делегиран съд или съдии, може с участието на вещи лица.

5. След като бъдат събрани, ДС се подлагат на обсъждане чрез устните състезания между страните и на преценка от съда при постановяване на решението.

1. Понятие - ДС са предвидени от закона източници на информация за подлежащите на доказване факти. Такива са: обясненията на страните; свидетелските показания; документите; веществените доказателства и заключенията на вещите лица.

Нерядко става смесване на ДС и доказателствен факт (ДФ). ДФ е факт, от който поради връзката му с правнорелевантен факт може да се направи доказателствен извод за този правнорелевантен факт. Дф не показва правнорелевантния факт, а само позволява да се направи логически извод за него, докато ДС възпроизвежда факта. Освен това самият Дф трябва да бъде доказан.

Доказателствена сила на ДС - това е неговото убеждаващо въздействие. ДС са уредени от закона и той предписва доказателствената им сила. ДС имат подлежаща ни свободна преценка Дсила. Съдът не е обвързан с правила от определено ДС да прави точно определен извод.

Изключение - има ДС с обвързваща съда Дсила. Тома са официалните свидетелстващи документи.

Дсила имат достоверните, истински ДС. Достоверността е съответствие между информацията, която дава пред съда, и действителността.

2. Изисквания към ДС:

а) да бъдат допустими-да са предвидени в закона и да не са изключени и изрично за конкретния факт.

б) да бъдат Относнми - да съдържат информация за правно или доказателствено релевантните факти (факти, отнасящи се до делото)

в) да бъдат необходими - съдията има право да допусне само някои от тях, да дозира информацията (чл. 129 ал.З)

3. Класификация на ДС

а) преки и косвени (според това дали ДС се отнася пряко до главния

факт или доказва ДФ);

б) първични и вторични (според това дали е в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт или възпроизвежда съдържанието на друго ДС);

в) лични и веществени (според това дал и носителят им е лице или вещ);

г) гласни и писмени (според това дали информацията се дава устно или писмено).

Обясненията на страните (ОС) са изявления на страните за съществуването или несъществуването на правнорелевантни факти. ОС, чрез които те твърдят изгодни за себе си факти, не са доказателствено средство (ДС), а са предмет на делото.

Обясненията, чрез които страната изнася неизгодни за себе си факти, са важно ДС - наричат се признания. Признанието като ДС е уредено в чл. 127 ал.2. Предмет на признанието са факти, релевантни за спорното право. Признание може да прави всяка от страните. При съвпадащи ОС се получават безспорни доказателства. Признанието на отделни факти винаги е съвместимо с оспорване или защита на иска.

С признанието на иска, което може да направи ответникът, той се отказва от защита срещу иска - това е действие на разпореждане.

1. Свидетелят е трето, чуждо на правния спор лице, което се призовава по едно гражданско дело, за да даде на съда информация за възприятията си относно правно и доказателствено релевантни факти.

а) Качеството свидетел е несъвместимо с качествата: съдия поделото, страна или повереник на страна по делото (чл. 135, ал.2);

б) Всяко друго лице може да бъде свидетел, даже недееспособно или заинтересовано (чл. 136);

в) Всеки, който е призован като свидетел, е длъжен да се яви по делото (може да бъде доведен и принудително); да обещае, че ще говори истината (чл. 138); да даде истински показания. За неверни показания свидетелят носи наказателна отговорност (съдът го уведомява за това).

г) Лицата, посочени в чл. 135, могат да откажат да свидетелстват. Това са:

- роднините на страните по права линия, съпругът, братята и сестрите и роднините по сватовство от първа степен;

- лицата, които със своите отговори биха причинили на себе си или на свои роднини, посочени ио-горе, непосредствена вреда, опозоряване или наказателно преследване;

- лицата, които със своите отговори биха издали държавна тайна. Може да откаже и повереникът за факти, които страната му е доверила

(чл. 18 ал.2 от Закона за адвокатурата).

д) Свидетелските показания са устни ДС. Събират се в съдебно заседание. Те имат значение само по делото, по което са били дадени (чл. 139 ал.1);

2. Ограничения за допустимост на СП

Със СП могат по правило да се доказват всякакви факти, освен посочените в чл. 133, ал.1, б. "а-е":

а) Правни сделки, за действителността на които се изисква писмен акт. Тази забрана важи не само за сделки, но и за всички други правни актове, за които се изисква писмена форма за действителност. Ако такъв документ е бил съставен валидно, но е изгубен или унищожен не по вина на страната, СП се допускат (чл. 134 ал.1).

б) = е)

- обстоятелства, за доказването на които законът изисква писмен акт (напр. раждане, смърт); тези документи се издават от трети лица, длъжностни.

- договори на стойност над 1000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини но права линия, по съребрена до IV степен и по сватовство до II степен. Забраната се отнася за договор между страните или между страната и трето лице (когато тя е имала възможност да се снабди с документ). Със СП могат да се доказват договори между трети лица или между противната страна и трето лице.

г) - погасяване на установени с писмен акт парични задължения.

д) - писмени съглашения, в които страната, искаща свидетел, е участвала, както и тяхното изменяване или отменяваме.

б), е) - да се опровергава съдържанието на официален документ (б) или частен документ, изходящ от страната, която иска да опровергае съдържанието му (е).

И двете разпоредби имат предвид подписан от страната, и то нарочен документ (създаден с доказателствена цел - напр. разписка). Идеята е, че в такъв случай при симулация страната е могла да се подсигури с обратно писмо (контр-летр).

Не всяко оспорване на изявлението, материализирано в документа, е опровергаване на неговото съдържание но смисъла на чл.133,б,е. Не е налице такова опровергаване, когато се оспорва:

а) валидността на волеизявлението, материализирано в документа (напр. унищожаемо поради грешка) или валидността на самия документ (напр. нищожен нотариален акт по чл.472);

б) истинността на документа - когато се твърди, че е неавтентичен или неверен (чл. 155 - изрично при оспорване допуска СП).

!!! - Опровергаване на съдържанието на документа е налице, когато се твърди, че материализираното в него изявление е симулативно (не отговаря на действителната воля на лицето, което го е направило). В такива случаи авторът на изявлението би могъл да се снабди с обратно писмо (контр-летр), доказващо симулацията. Затова законът му забранява да опровергава съдържанието на документа със СП - това е гаранция срещу обезсилване на валидни изявления под предлог, че са симулативни.

3. Според чл. 133 ал.2 забраните по чл. 133 в-е отпадат при изрично съгласие на двете страни (изразено пред съда). За фактите по 133а,б дори при съгласие не се допускат СП.

4. Чл. 134 ал.2 допуска едно изключение:

Страната, доказваща симулацията, може да използва СП, ако направи вероятно твърдението си за симулативност чрез писмен документ, изходящ от противната страна (материализиращ нейно изявление) или пък удостоверяващ нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че симулацията е вероятна - това е т.нар. начало на писмено доказателство. Тогава, за да се постигне пълно доказване, се допускат СП.

Това ограничение (изискването за начало на писмено доказателство) не се отнася до трети лица, както и до наследниците, когато сделката е насочена срещу тях (чл. 134 ал.2 изр.посл.). Изключението следва от практическата невъзможност тези лица да се снабдят с контр-летр или с начало на доказателство. Сделката е насочена срещу третите лица, когато намалява имуществото на страната по сделката. Тя е насочена срещу наследниците, когато накърнява тяхната запазена част от наследството.

4.Писменни доказателства, тяхната доказателствена сила и оспорване.

. Понятие

Документът е вещ (няма значение от каква материя), върху която с писмени знаци (няма значение на какъв език) е материализирано мисловно съдържание. Документът се създава със самото извършване па изявлението и писмена форма.

2. Видове документи

а) С оглед на съдържанието или естеството на изявлението:

- свидетелстващи (удостоверителни) - съдържат удостоверително

изявление па издателя си за факт, стоящ вън от документа, но възприет или извършен от него.

- диспозитивни (разпореждащи) - това са документи, които материализират волеизявления (правни актове).

Тази класификация е много важна, защото доказателствената им сила е различна - диспозитивните имат само формална Дсила, удостоверителните - и материална Дсила.

б) С оглед на качеството, в което авторът прави изявлението ,

- официални: издадени от длъжностно лице в кръга на службата му по установения ред и форма (всички тези белези трябва да са налице).

- частни: останалите.

Както официалните, така и частните документи могат да бьдат диспозитивни и свидетелстващи.

в) подписани и неподписани (от издателя).

г) истински и неистински.

При дисиозитивните документи истинността = автентичност (изхожда от лицето, посочено като автор). При свидетелстващите се поставя въпросът дали са автентични и освен това - дали са верни (дали удостоверяваните факти съответстват на действителността).

3. Доказателствената сила на документите се определя от закона: формална Дсила имат всички документи - отнася се за наличието на

изявлението и авторството (при подписаните документи). Освен това формалната Дсила на официалните документи се отнася и до датата и мястото на издаването.

Материална Дсила имат само свидетелстващите официални докумен­ти. Такъв документ задължава съда и всички други лица да считат, че фактите, отразени в документа, са се осъществили така, както се твърди в него, тогава, когато се твърди и там, където се твърди.

Частният свидетелстващ документ има Дсила само когато с него авторът удостоверява неизгодни за себе си факти. Когато фактите са изгодни за автора, документът няма такава сила.

Чл. 146 ГПК и чл.55 ТЗ: изключение - вписванията в счетоводните книги - авторите могат да се позовават на тях, по съдът преценява. Те нямат обвързващата сила па официалните свидетелстващи документи.

4. Оспорване истинността на документа - целта е да се разруши неговата Дсила.

Когато документът е диспозитивен, това означава да се заяви, че той с неавтентичен, т.е. подправен и ако се докаже - разрушава се формалната му Дсила (независимо дали е официален или частен).

Когато документът е свидетелстващ: или да се заяви, че той е неавтентичен (отрича се формалната Дсила), или че е неверен (отрича се материалната Дсила). Оспорването на верността на документа е средство за защита срещу материалната Дсила на официалните свидетелстващи документи (защото съдът е обвързан от нея).

Документът може да бъде оспорен по делото, по което е представен като ДС (чл. 154 ал. 1) - най-късно в заседанието, в което е представен, а ако страната не е присъствала - най-късно в следващото заседание.

Чл. 155 - съдът извършва проверка чрез всички ДС: сравняване, разпит на свидетели, вещи лица.

Истинност на документ може да се оспорва и със свидетелски показания (чл. 155). Ако се оспорил съдържание на официален документ.

свидетелските показания не важат.

Тежест на доказване (чл. 154 ал.З) - Принцип: ТД лежи върху страната, конто оспорил документа. Когато се оспорил частен документ, който не е подписан от оспорващия, страната, която IX) е представила, носи ТД- Ако документът е подписан от оспорващия - той носи ТД.

По правна природа производството по чл.154 е инцидентен установнтелен иск за установяване на факт. Становището на съда има СПН. То може да бъде изразено с определение или с решението. Подлежи на обжалване само заедно с решението.

Ако страната не е оспорила истинността на документа, тя може след влизане в сила на Р да предяви иск по чл.97 ал.З във връзка с чл.231 в). Точи иск е допустим, ако по време на висящото дело не е имало оспорване. Може с отделен иск самостоятелно по чл.97 ал.З. Може преди да се води процесът да се предяви иск за проверка на истинността на документ.

5.Веществени доказателства. Вещи лица

І. Вещи лица (ВЛ)

/. Понятие - ВЛ са тези, които се призовават от съда, за да дадат своето становище (заключение) по такива въпроси на делото, за които са нужни специални знания, с които съдът не разполага (чл. 157 ал.1).

2. Назначаване - с определение на съда, в което се посочват: предметът и задачата на експертизата; материалите, конто се предоставят на ВЛ; данни за неговата самоличност, образование, специалност, месторабота (чл. 1576).

Не Могат да бъдат назначавани за вещи лица роднини на страните по права линия, съпрузи, роднини по съребрена линия до IV степен и по сватовство от I степен, както и лицата, заинтересовани от изхода на делото. При наличие на някое от тези основания всяка от страните може д.| иска отстраняване на ВЛ. ВЛ може да се освободи от задачата, когато не може да я изпълни поради болест или некомпетентност (чл. 159).

. 3. Значение на заключението на ВЛ за процеса

Съдът преценява заключението на ВЛ с оглед на всички данни по делото (не е обвързан) - подобно на другите доказателства. Но за разлика от свидетеля, ВЛ дава не само сведения за фактите, но и доказателствени изводи въз основа на определени закономерности и правила. ВЛ е един консултант на съда. Друга разлика е, че ВЛ е заменимо, докато свидетелят е незаменим, когато е единственото лице, възприело даден факт.

От двойственото естество на заключението на ВЛ следва и двойствеността на неговия режим:

а) подобно на другите доказателствени средства:

- трябва да бъде допуснато и събрано от съда;

- не може да се използва по друго дело;

- ВЛ не може да откаже, освен по чл. 159;

- ВЛ е длъжно да се яви, да отговори на въпросите;

- заключението на ВЛ подлежи на обсъждане в УС и на преценка от съда (той не е обвързан, но трябва да се мотивира).

б) подобно на съда:

- може да проучи делото и да участва в събирането па доказателства (дори да замести съда при освидетелстване - чл. 164);

- трябва да е безпристрастно - дава обещание, страните могат да искат отстраняване, не се допускат заинтересовани лица;

11.ВЛ трябва да представи подписаното от него заключение най-малко 5 дни преди заседанието (чл. 157 ал. I ) - иначе отмяна на Р, освен ако ораните са се съгласили.Този срок не важи при бързото производство.

ВЛ винаги се призовава на заседанието, за да даде обещанието по чл. 160 ал.2, да потвърди заключението и да отговори на въпросите.

1. Понятие - ВД е всеки предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Кръгьт на ВД не е ограничен - всеки предмет може да бъде ВД, ако се намира в такава връзка с правнорелевантен за делото факт.

ВД стоят близо до доказателствените факти (ДФ). Но за разлика от ДФ, ВД не са предмет на доказване, а доказателствено средство, което непосредствено се възприема от съда.

2. Оглед и освидетелстване

Специфичният способ за възприемане на ВД е огледът, а спрямо лицата - освидетелстването. Те могат да се постановят от съда по искане на някоя от страните или но негов почин. Понеже представляват събиране на доказателства, те се извършват от съда с участието на двете страни. Може с помощта на вещи лица. Може по делегация. В зависимост от естеството на ВД може в съдебната зала или вън от нея (напр. на недвижим имот).