За състоянието на невинност на ангелите на Небето

276.
Малцина по света знаят какво е невинност и каква е ней­ната същност, а онези, които живеят в злото, съвсем не са сред тях; вярно, тя е видима за очите - например в ли­цата, думите и жестовете, предимно на децата - но хо­рата все пак не я познават, още по-малко [разбират], че тя е човешкото начало, в което се крие Небето. За да стане разбираемо, бих искал да вървя подред, като разка­жа най — първо за невинността на детството, след това за невинността на мъдростта и накрая за състоянието на Небето относно невинността.

277.
Невинността на детството или на децата не е истинс­ка невинност, тъй като се проявява само във външната форма, но не и във вътрешната. При все това даже от нея можем да разберем какво представлява невинността, понеже тя струи от лицата на децата, от техните жес­тове, от техните първи думи въздейства [върху всич­ки околни; обаче, детската невинност не е истинска не­винност, защото] децата още нямат вътрешна мисъл, дори не знаят що е добро и зло, или що е истинно и лъ­жовно, от които се ражда мисълта. Ето защо те нямат собствена разсъдливост, нямат предварителни замисли или решения, следователно, не крият и злостни намере­ния. При тях няма нищо, присъщо на любовта към себе си и към света, понеже те не приписват нищо на себе си са­мите, а всичко, което им е дадено, отнасят към своите родители. Те са доволни от онова малко и дребно, което им се подарява, и искрено му се радват. Не се безпокоят за храна и дрехи, нито пък се тревожат за бъдещето. Не се заглеждат много в света и значи не осъзнават много неща. Обичат своите родители, дойките си и своите връстници, с които невинно играят. Те искат да бъдат водени, слушат и се подчиняват; и понеже са в това със­тояние, приемат всичко като част от живота. Ето как, без те сами да знаят откъде, в тях започват да се изграж­дат маниери на прилично държане, реч, начала на памет и мисъл, като средство за чието получаване и закрепване служи състоянието на невинност. Но тази невинност, както казах по-горе, е външна, защото се проявява само в тялото, но не и в ума. Умът на детето още не се е обра­зувал, тъй като умът съдържа разума и волята, а също ид­ващите от тях мисъл и чувство. От Небето ми се каза, че децата са под особеното благоволение на Господ и вър­ху тях въздейства вътрешното небе, където власт­ва състоянието на невинност; това въздействие проник­ва във вътрешните начала на децата само чрез тяхната невинност. От тук идва невинността, проявя вана в лица­та и жестовете на децата; именно тя въздейства дъл­боко върху родителите и поражда любовта, която се на­рича родителска любов.

278.
Невинността на мъдростта е истинска невинност, по­неже е вътрешна, присъща на самия ум, следователно на волята и разума; щом като във волята и разума има невин­ност, там има мъдрост, понеже тя е в разума и волята; затова на Небето казват, че невинността обитава в мъдростта, че колкото мъдрост има ангелът, толкова е и неговата невинност. Ангелите го потвърждават с това, че онези, които са в състояние на невинност, не смятат никое благо за свое, а всичко получено приписват на Господ; че искат да бъдат водени от Него, а не от себе си; че обичат всяко благо, радват се на всяка исти­на, понеже съзнават и разбират, че да обичаш благото, тоест, да го желаещ и да го вършиш, значи да обичаш Господ, а да обичаш истината значи да обичаш ближния; че живеят доволни от онова, което имат, малко или много, защото знаят, че получават толкова, колкото им трябва: малко, комуто малко е потребно, и много, кому­то е потребно много; че сами те не знаят какво им е по­лезно - знае го само Господ, за когото всичко, което Той провижда, е вечно. Именно поради това ангелите не се тревожат за бъдното, наричайки тревога за бъдното грижата за утре, която била, казват те, мъка по загуба­та или неполучаването на неща, които не са необходими за живота. Никога не действат с приятели, водени от лоши цели, а [водени] от благото, справедливото и иск­реното. Наричат действието със зъл умисъл коварство, от което бягат сякаш от змийска отрова, понеже то е напълно противоположно на невинността. Тъй като не обичат нищо повече от това, да ги ръководи Господ, и понеже приписват Нему всичко, което получават, те са отдалечени от собственото си „Аз", а колкото по-отда­лечени са от собственото си „Аз", толкова повече Гос­под се влива в тях. Ето защо онова, което чуват от Него - било от Словото, било от проповед - те не зат­варят в паметта, а веднага му се подчиняват, което зна­чи, че го възжелават и го изпълняват; самата им воля е тяхната памет. повечето такива ангели изглеждат прости на външен вид, обаче във вътрешните си начала са мъдри и благоразумни. Тях разбира Господ, казвайки: „Бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби“ (Ма­тей, 10:16); такава е невинността, която наричат невинност на мъдростта. Понеже невинността не си при­писва никое благо, а отнася всяко благо към Господ и по­неже обича да бъде ръководена от Него, приемайки всяко добро и всяка истина, от които идва мъдростта, чове­кът е сътворен така, щото като дете да бъде във вън­шната невинност, а като старец да бъде във вътрешна невинност, та да може чрез първата да преминава във

279.
Същото става с всеки, който се възражда; възраждането е повторното раждане като духовен човек; първо чове­кът се въвежда в детската невинност, която е в това, че той нито може да знае някоя истина, нито може да вър­ши някое благо от себе си, а единствено из Господ и в това, че желае и се стреми към благото и истината само защото те са благо и истина. Господ му ги дава с години­те. Първо го довежда до знание за тях, след това от зна­нието го отвежда към разумността, а накрая от разум­ността до мъдростта, винаги съпътстван от невин­ността, която, както беше казано, е в признанието, че човекът нито може да познава нещо истинно, нито може да направи нещо благо от себе си самия, ами само из Господ. Без тази вяра и без нейното разбиране никой не може да приеме каквото и да е от Небето; тъкмо в това се състои невинността на мъдростта.

280.
Понеже невинността е в това, да бъдеш воден от Господ, а не от себе си самия, то всички, които са на Небето, пребивават в невинност, защото всички там обичат да бъдат водени от Господ. Знаят, че да се водиш от самия себе си значи да се водиш от себичност, тоест от себе­любие, а онзи, който обича себе си, не допуска чуждо вода­чество. Ето защо, колкото повече ангелът е в невин­ността, толкова повече е на Небето, тоест, толкова повече пребивава в Божието благо и Божията истина, защо­то да живееш в тях означава да бъдеш на Небето. Пора­ди тази причина небесата се различават също и според невинността: онези, които обитават в последното или първото небе, са в първата или последната степен на не­винност; които са в средното или второто небе, са във втората или средната степен; които пък са в третото или вътрешно небе, са в невинност от трета или вът­решна степен; последните са самата небесна невинност, защото повече от всички обичат да бъдат водени от Господ като деца от своя баща. Щом като чуят Божията истина - било пряко от Господ, било чрез Словото или чрез проповедите, те веднага я приемат във волята си, правят я част от себе си и я прилагат в живота. Ето защо, те имат и много повече мъдрост, в сравнение с ан­гелите от по-висши небеса (виж гл.270-271). Тъй като са такива, тези ангели стоят най-близко до Господ, от ко­гото произтича тяхната невинност, и са толкова разде­лени от своето „Аз“  щото може да се каже, че живеят в Самия Господ. Имат прост външен вид и изглеждат в очите на ангелите от по-нисшите небеса като деца или мъничета; изглеждат такива, които не знаят много, въп­реки че всъщност са най-мъдрите от небесните ангели. Знаят, че нямат мъдрост от себе си самите, че в знание­то за това е истинската разумност, както и че онова, което знаят, е нищо спрямо онова, което не знаят. Те казват, че да знаеш, да признаваш и да разбираш това е пър­вата крачка към мъдростта. Тези ангели са голи, защото голотата съответства на невинността.

281.
Говорих надълго с ангелите за невинността и научих, че невинността е същина на всяко благо, а от тук, че благо­то дотолкова е благо, доколкото в него има невинност, следователно, мъдростта дотолкова е мъдрост, докол­кото се ръководи от невинността. Същото важи за лю­бовта, обичта [Към ближния], вярата. Научих също, че никой не може да проникне на Небето, ако в него няма не­винност, както се разбира от думите на Господ: „Оста­вете децата да дохождат при Мене и не им пречете, за­щото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Марк, 10:14-15, Лука, 18:16-17). Под „деца” тук, но също и на други места из Словото, се разбират невинните. Състоянието на невинност е описано от Господ също и при Матей (6:24-28), но само чрез съот­ветствия: благото е благо, доколкото съдържа невин­ност, защото всяко благо идва от Господ, а невинност е желание да бъдеш ръководен от Господ. Ангелите ме ос­ведомиха също така, че нито истината може да се съе­дини с благото, нито пък благото може да се свърже с ис­тината другояче, освен чрез невинността. Ето защо ан­гелът не е ангел на Небето, ако в него няма невинност, защото Небето не може да бъде в никого, преди истина­та да се е свързала с благото в него. Затова единението на истина и благо се нарича небесен брак, а небесният брак е Небето. Бях осведомен също така, че истинната съпружеска любов извежда своето съществуване от не­винността, тоест от единението на благо и истина, в което има две души - на съпруга и на съпругата. Когато това единение слезе [descendit] в нисшата сфера, то до­бива облика на съпружеска любов, понеже съпрузите, като техните души, се обичат взаимно. Ето защо при съпружеската любов има игра, сходна с детската или тази на невинността.

282.
Тъй като при ангелите на Небето невинността е самата същина на благото, то е очевидно, че Божието благо, про­изтичащо от Господ, е самата невинност, понеже тъкмо това благо се влива в ангелите и въздейства на вътреш­ните им начала, като ги предразполага и приспособява да възприемат всяко благо от Небето. Същото става при децата, чиито вътрешни начала не само се образуват чрез проникване на невинността, идваща от Господ, но и постоянно се приспособяват и предразполагат, за да при­емат благото на небесната любов, понеже благото на не­винността, бидейки, така да се каже, самата същина на всяко благо, действа чрез вътрешните начала [на чове­ка]. От това може да се установи, че всяка невинност идва от Господ: затова Господ в Словото се нарича агнец, а агнецът обозначава невинността. Тъй като невинност­та е сърцевината на цялото небесно благо, тя толкова въздейства върху душите, че на онези, които я усещат (това става, когато наблизо е ангел от вътрешното небе), им се струва, че са изгубили власт над себе си и ги понася такова щастие, такова чувство на възнасяне, че всяка земна радост им изглежда нищо, сравнена с това. Го­воря така, защото и аз съм го изпитал.

284.
Онзи, който не се е намирал в небесния мир, не може да разбере какво е мирът, в които пребивават ангелите. До­като обитава в тяло, човекът не може нито да приеме, нито пък да разбере небесния мир, понеже човешкото възприятие се отнася до природата. За да го възприеме, той трябва да може да се издигне в мисълта, така щото, изведен от тялото, да остане в духа сред ангелите. По­неже успях да Възприема мира на Небето по такъв начин, мога да го опиша, но не и да предам с думи какъв е той, за­щото човешките думи не са адекватни. Чрез думите мога само да кажа какъв е той, сравняван с душевното спокойствие на онези, които пребивават в Господа.

285.
Има две вътрешни същности на Небето: невинност и мир. Наричат се вътрешни, защото произтичат непос­редствено от Господа. От невинността произтича вся­ко благо на Небето, а от мира идва всяка радост от бла­гото, като всяко благо има своята радост. Всяко от две­те начала - колкото благото, толкова и радостта — при­надлежи на любовта, защото онова, което обичаш, него наричаш благо и го усещаш като радост. От тук следва, че тези две вътрешни същности, каквито са невинността и мирът- произхождат от Божествената любов на Гос­под и проникват вътрешните начала на ангелите. Защо невинността е вътрешната същина на благото, може да се види в предишната глава, където ставаше дума за със­тоянието на невинност на ангелите в Небето. Сега ще обясним обаче, защо мирът е вътрешна същина на ра­достта, идваща от благото на невинността.

286.
Първо трябва да се каже откъде идва мирът. Божият мир пребивава в Господ, съществувайки из съединяване­то в Него на Самата Божественост с Богочовешкото. Божието в мира на Небето идва от Господ и съществу­вайки чрез връзката му с ангелите, особено из връзката на благо и истинно във всеки ангел. Това са началата на мира; от тук може да се установи, че мирът в небесата е Божествеността, която вътрешно изпълва с блаженство всяко благо и от която идва цялата небесна радост. Ми­рът в своята същност е Божията радост от Божията любов на Господ, произлизаща от Неговата връзка с Небето, а също с всеки негов обитател; тази радост, въз­приета от Господа в ангелите и от ангелите в Господа, е мирът. От тук произтича за ангелите всяко блаженство, удоволствие и щастие или онова, което се нарича небес­на радост.

287.
Понеже такива са началата на мира, то Господ бива на­зоваван княз на мира, като дори Сам казва, че мирът идва от Него и в Него мирът пребъдва; ангелите се наричат пратеници на мира, а Небето се нарича мирна обител, както личи от следните пасажи: „Защото Младенец ни се роди, Син ни се даде; властта е на раменете Му, и ще Му дадат име. Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на веч­ността, Княз на мира. Неговата власт и Неговият мир безкрай ще растат“ (Исай, 9:6-7); „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Йоан, 14:27); „Това ви казах, за да имате в Мене мир“ (Йоан, 16:33); „Да обърне Господ към тебе лицето Си ида ти даде мир!“ (Числа, 6:26); „Ангелите на мира горко пла­чат. Пътищата запустяха“ (Исай, 33:7-8); „Дело на прав­дата ще бъде мирът. Тогава народът ми ще живее в мир­ни жилища“ (Исай, 32:17-18). Че под „мир“ в Словото трябва да се разбира Божият и небесен мир, може да се ус­танови и от други места, които само ще назова: Исай, 52:7, 54:10, 59:8; Йеремия, 16:5, 25:37; Агей. 2:9; Захария, 8:12; Псалм 37:37 и още много други. Тъй като мирът оз­начава Господ и Небето, а също и небесната радост и ра­достта от благото, приветствието в древни времена било, както и днес, „Мир вам!“ Това потвърждава Господ, казвайки на своите ученици, които изпраща: „И в който дом влезете, първом казвайте: мир на тоя дом! И ако бъде там синът на мира, върху него ще почива вашият мир“ (Лука, 10:5-6). По същия начин Господ, когато се явил на апостолите, рекъл: „Мир вам!“ (Йоан, 20:19, 21, 26). Също и под онова, което Господ нарича в Словото „мирис на покой", трябва да се разбира състоянието на мир, както например: Изход, 29:18, 25, 41; Левит, 1:9, 13, 17; 2:2, 9; 6:8, 15; 23:12, 13, 18; Числа, 15:3, 7, 13; 28:6, 8, 13; 29:2, 6, 8, 13, 36, тъй като „мирис на покои“ в небесния смисъл озна­чава усещане за мир. Понеже мирът означава единение на Самата Божественост с Богочовешкото в Господ, а също единение на Господ с Небето и Църквата - с всички на Небето и с онези [верни] в Църквата, които Го приемат, като възпоменание за това била установена съботата, наречена по думата за покой (или мир) и станала най-све­щеният символ на църквата. Ето защо Господ нарича Себе си Господар на съботата (виж Матей, 12:8; Марк, 2:27;Лука,6:5).

288.
Тъй като небесният мир е Божието блаженство, вът­решно изпълващо благото, което се намира в ангелите, той им се показва пред сетивата само чрез сърдечната радост от живота в благото, чрез насладата да чуват ис­тината, съгласуваща се с тяхното благо, както и чрез ду­шевната веселост, която изпитват, възприемайки тях­ното съединение. Все пак, мирът се влива във всички дела и мисли на техния живот, проявява се в радостта, дори

289.
Понеже Божият мир съществува чрез връзката на Господ с Небето, а в частност при всеки един ангел чрез връзка­та на благото и истината, то ангелите, когато са в със­тояние на любов, са и в състояние на мир, защото тога­ва благото при тях се свързва с истината. Че състояния­та на ангелите се менят периодично, може да се види по-горе, гл.154-160. Същото обаче е при човека, който се въз­ражда: когато в него се осъществи съединяването на бла­гото и истината, което става на първо място след изку­шения, той влиза в състояние на идваща от небесния мир радост. Този мир е сравним с утрото или зората на про­лет. Когато, след края на нощта и с изгрева на слънцето всичко земно започва нов живота усеща се мирис на рас­тения, посипани с роса от Небето, пролетна топлина, която дарява земята с плодородие и поражда наслада в ду­шите на хората - понеже утрото или зората напролет съответстват на състоянието на мир на ангелите в небесата (виж гл.155).

291.
В църквата се знае, че всяко благо идва от Господа, а не от човека, и че никой не бива да си приписва което и да е добро; известно е също така, че злото идва от дявола. Ето защо говорещите според учението на Църквата каз­ват за онези, които вършат добро, говорят и проповяд­ват благочестиво, че са водени от Господа, докато об­ратното важи за онези, които живеят в злото и говорят нечестиво. Това не би могло да бъде, ако човекът не беше свързан с Небето и Ада, ако тази връзка не ставаше чрез неговата воля и чрез неговия разум, защото чрез тях тя­лото действа, а устата говори. Сега ще се каже какво представлява тази връзка.

292.
При всеки човек има добри и лоши духове: чрез добрите духове човекът се свързва с Небето, а чрез злите духове се свързва с Ада; както първите, така и вторите са от света на духовете, които е между Небето и Ада; за този свят ще стане дума подробно по-нататък. Когато духо­вете идват при човека, те проникват в цялата му памет, като от там влизат в цялата му мисъл; злите духове се настаняват в онези места от паметта и мисълта, които принадлежат на злото, докато добрите духове отиват там, където се намира доброто. Духовете изобщо не съз­нават, че са вътре в човека, но докато са в него, смятат, че всичко, принадлежащо на неговата мисъл и на неговата памет, им принадлежи. Не виждат човека, защото види­мото в нашия свят на слънчева светлина е скрито за тех­ните очи. Господ има голямата грижа духовете да не нау­чават, че са в човека, защото, ако случайно узнаят това, ще заговорят с него и тогава злите духове ще го погубят; понеже злите духове, бидейки свързани с Ада, желаят да погубят човека — не само като душа, тоест като вяра и любов, но и като тяло. Друго е, когато духовете не гово­рят с човека: тогава те не знаят, че от него идва онова, за което мислят и за което си говорят (понеже те гово­рят помежду си като хората), но вярват, че всичко това е тяхно собствено, а всеки обича и цени онова, което му принадлежи. Ето защо те са принудени да обичат и це­нят човека, въпреки че не го съзнават. Че такава връзка на духовете с човека съществува, ми е толкова познато от много години непрестанен опит, щото нищо не поз­навам по-добре.

293.
Духовете, които общуват с Ада, са свързани също с човека, защото човекът се ражда в злини от всякакъв вид, така че първо неговият живот произтича единствено от злини­те; ето защо, ако с човека не бяха съединени духове, сход­ни с него, той не би могъл да живее, нито би могъл да се удържа от своето зло и да се възражда. Злите духове го удържат в неговия живот, докато добрите духове го отк­лоняват от него; двата вида духове го държат в равнове­сие; бидейки в това равновесие, човек е свободен, тоест може да се откъсне от злините, да се извърне към добро­то и да го посее в себе си, което не би могло да стане, ако той не бе свободен; но той не би могъл да бъде свободен, ако духът от Ада не му въздействаше от една страна, а пък духът от Небето - от друга, докато самият човек се намира по средата. Беше ми показано, че човешкият живот, доколкото е в човека по наследство и значи от него самия, не би бил нищо, ако на човека не беше позволено да върши зло, както и пак би бил нищо, ако човекът не беше свободен. Никой не би могъл по принуда да върши добро, тъй като всяко дело, сторено по принуда. не трае дълго; докато благото, което човек приема свободно, пуска коре­ни в неговата воля и става сякаш негово собствено; ето защо човекът общува както с Ада, така и с Небето.

294.
Сега ще се каже какво е общуването с Небето чрез добри­те духове, какво е общуването с Ада чрез злите духове, и от тук, каква е връзката на Небето и на Ада с човека. Всички духове от света на духовете общуват с Небето или с Ада: злите духове - с Ада, добрите духове - с Небето. Небето е разделено на общества, Адът - също; всеки един дух принадлежи към някое общество, същест­вува чрез неговото въздействие и действа заедно с него; ето защо човек се съединява, също като с духовете, било с Небето, било с Ада и дори с онова общество там, към което принадлежи със своите чувства и своята лю­бов. Тъй като всички общества на Небето са разделени според любовта към благото и истината, а пък всички об­щества в Ада - според любовта към злото и лъжата. За небесните общества могат да се видят гл.41-45 и после гл.148-151.

295.
Към човека са придадени такива духове, какъвто е сам той относно чувствата или относно любовта, но добри­те духове са му пратени от Господ, докато злите духове човекът сам призовава. Духовете в човека се менят спо­ред промените на неговите чувства; едни са те в детст­вото, други в юношеството, едни са в младостта, други в мъжеството, трети са в старостта. В ранното детс­тво при него са духове, които живеят в невинността, т.е.. общуват с Небето на невинността, вътрешното или третото небе; през късното детство при него са ду­ховете, на които е присъща любов към познанието и те общуват с крайното или първото небе; по времето на юношеството и младостта при човека са духове, на кои­то е присъща любов към благото и истината - тоест такива, които пребивават в разумността, общувайки с второто или средното небе; в старостта пък при чове­ка са такива духове, които пребивават в мъдрост и не­винност, общуват с вътрешното или третото небе. Обаче това придаване — дело на Господ — се отнася само до онези, които могат да се преобразят или възродят. Друго е при онези, които не могат да се преобразят или възродят: към тях също са придадени добри духове, които да ги въздържат от злото, доколкото е възможно, но прякото свързване на тези хора е със злите духове, общу­ващи с Ада; ето защо, духовете са същите като хората, към които са придадени: ако обичат себе си, ако са среб­ролюбиви, ако са отмъстителни, ако са прелюбодейци, свързаните с тях духове са същите и обитават, така да се каже, в лошите им чувства. Колкото по-малко добрите духове удържат човека от злото, толкова повече злите го разпалват, и колкото повече злите страсти власт­ват, толкова повече злите духове се прилепват към него и не си отиват. Ето защо, злият човек се свързва с ада, докато добрият човек се свързва с Небето.

296.
Човекът бива управляван от Господ чрез духовете, защо­то е извън небесния порядък; раждайки се в адски злини, и значи напълно срещу Божия порядък, човекът трябва да се върне в порядъка, а може да се върне там само чрез ду­ховете. Различно щеше да бъде, ако човекът се раждаше в благото, тоест, според Божия порядък, защото тогава Господ нямаше да го управлява чрез духовете, а чрез самия порядък, тоест, чрез общото въздействие. Общото въз­действие ръководи човека относно онова, което преми­нава от мисленето и желанието в действие, следовател­но ръководи човека относно думите и делата, като и двете протичат според природния порядък, с който оба­че придадените към човека духове нямат нищо общо. Също така и животните са управлявани чрез общо въз­действие от духовния свят, понеже пребивават в поря­дъка на своя живот, който не са могли да извратят, или да разрушат, тъй като нямат разсъдък. За разликата между човека и животните виж по-горе,гл.39.

297.
Що се отнася по-нататък до свързването на Небето с човешкия род, то трябва да се знае, че Самият Господ прониква във всеки един човек според небесния порядък, колкото във вътрешните, толкова и в крайните му нача­ла, предразполага го към приемане на Небето. Той управ­лява крайните начала чрез вътрешните и същевременно управлява вътрешните чрез крайните, държейки в непре­късната връзка всичко и всякое при човека; това въздействие на Господ се нарича непосредствено, а другото въз­действие, което става чрез духовете, и което съществу­ва из първото, се нарича косвено. Прякото въздействие, деяние на Самия Господ, произтичайки от Неговата Бо­гочовешкост, прониква във волята на човека, а пък от во­лята прониква в неговия разум, т.е. прониква в благото на човека, а чрез благото прониква в неговата истина или, което е същото, в любовта, а чрез любовта във вярата; но не обратно, нито пък, още по-малко, във вярата без любовта, или в истината без благото, или в разума без во­лята. Това Божие въздействие, което е непрекъснато, при добрите се приема в благото, но не и при лошите, при които то бива или отблъсквано, или задушавано или изкривявано, така в духовен смисъл техният живот е ра­вен на смърт.

298.
Духовете, придадени към човека, както онези, които са свързани с Небето, така и онези, които са свързани с Ада, никога не му влияят със своята памет и мисъл, понеже, ако започнат да му въздействат със своите мисли, чове­кът ще смята, че онова, което е тяхно, му принадлежи (виж по-горе гл.256). Все пак, само чрез духовете в човека прониква любовта към благото и истината от Небето и любовта към злото и лъжата от Ада. Значи, доколкото чувствата на човека се съгласуват с онова, което му въздейства, дотолкова той ги приема в своята мисъл, понеже вътрешната му мисъл изцяло се определя от негови­те чувства или от неговата любов. От друга страна оба­че, доколкото чувствата не се съгласуват с небесните или адските влияния, дотолкова човекът не ги възприе­ма; от тук става ясно, че духовете не внушават на чове­ка мисълта, а само чувството на любов към благото или любов към злото, че човекът има избор, понеже е свободен, значи, може чрез мислите да приеме доброто и да отхвърли злото, защото знае от Словото какво е добро и какво е зло. Онова, което човекът приема в мисълта от чувствата, той го усвоява, обаче не усвоява онова, което не приема; от тук може да се установи какво е въздейст­вието на доброто от Небето и въздействието на злото от Ада при човека.

299.
Дадено ми бе да разбера от къде идват човешката трево­га, мъката на душата и вътрешната тъга, която нари­чат меланхолия; има духове, които все още не са се съю­зили с Ада, понеже са в първото си състояние — за него ще говоря по-нататък, когато стане дума за света на духове­те; те обичат несмилаеми и вредни вещества, като ос­татъците от храна, гниещи в стомаха, и затова се лекуват към местата в човека, където има такива вещества, защото им доставят радост; там те разговарят помеж­ду си според своята любов към злото и чувствата на тях­ната реч влияят върху човека: ако са противни на чувст­вата на човека, той изпитва тъга и меланхолично безпо­койство, а ако се съгласуват с тях, той изпитва радост и веселост. Тези духове се появяват близо до стомаха, ня­кои отдясно, други отляво, някои отдолу, други отгоре, някои по-близо, други по — далеч - различно според чувства­та, които изпитват. Опитът ме научи и ме убеди, че от тях произтича душевната тревога; видях ги, чух ги, усе­тих тревогата, която пораждаха, говорих с тях; когато си отиваха, тревогата спираше; когато се връщаха, и тревогата се връщаше; усещах, че тя нараства и намаля­ва според тяхното приближаване и отдалечаване. От тук разбрах защо някои, които не знаят що е съвест, понеже я нямат, приписват тъгата на стомашни болки.

300.
Обаче свързването на Небето с човека не е като връзката на един човек с друг, понеже е съединяване с вътрешното начало, присъщо на неговия дух, тоест, съединяване с ду­ховния или вътрешен негов човек, а с неговия природен или външен човек има връзка чрез съответствията, за която ще се говори в следващата глава, където става дума за свързването на Небето с човека чрез Словото.

301.
Там ще кажем, че свързването на Небето с рода човешки и неговото свързване с Небето е такова, щото първото зависи за своето съществуване от второто, и обратно.

302.
Като говорих с ангелите за свързването на Небето с чо­вешкия род, казах: хората на църквата също заявяват, че всяко благо идва от Господ и при човека има ангели, но малцина вярват, че те са свързани с човека, а още по-мал­ко, че обитават в неговата мисъл и неговото чувство. На това ангелите ми отвърнаха, че знаят за тези вярвания по света, особено в църквата, което ги учудваше, защото там все пак съществува Словото, учещо хората за Небе­то и за свързването му с човека; това свързване е тако­ва, че човекът никак не би могъл да мисли без духовете. придадени към него, и неговият духовен живот зависи от това свързване. Казаха ми също така причината за неве­жеството по този въпрос: човекът вярва, че живее сам по себе си, без връзка с Първото Битие на живота, и не знае, че тази връзка става чрез Небето и ако бъде прекъс­ната, човекът веднага ще падне мъртъв. ако повярва, че всяко благо идва от Господ, а всяко зло идва от ада - както всъщност стоят нещата - човек не ще си приписва заслуги за доброто, нито ще му се вменява злото, понеже