СТАРИТЕ ЛЕГЕНДИ КАТО ОБРАЗИ НА КОСМИЧЕСКИ ФАК- ТИ. ЗАТЪМНЕНИЕТО НА ДУХОВНОТО СЪЗНАНИЕ НА ЧОВЕ- КА. ПРИНЦИПЪТ НА РАЗВИТИЕТО НА МИСТЕРИИТЕ

Съществуват мно­го ми­то­ве и ле­ген­ди на древ­ни­те египтяни, ко­ито бя­ха доб­ре поз­на­ти в ду­хов­но­на­учен све­тог­лед и от­но­во са познавани, ко­ито оба­че не са пре­да­де­ни във външната, ис­то­ри­чес­ка традиция, ко­ято съ­об­ща­ва за египтяните. Някои от те­зи ми­то­ве са ни за­па­зе­ни след то­ва ис­то­ри­чес­ки в она­зи форма, в който те бя­ха ста­на­ли при­те­жа­ние на Гърция, за­що­то по­-го­ля­ма­та част от ле­ген­ди­те на гърците, ко­ито не се от на­сят за Зевс и не­го­во­то семейство, са дош­ли от Египет. И днес ние ще се за­ни­ма­ем с вся­как­ви легенди, от ко­ито се нуждаем, ма­кар ед­на днеш­на ис­то­рия на кул­ту­ра­та да твърди, че всъщ­ност в гръц­ка­та ми­то­ло­гия се съ­дър­жа мал­ко не­що за хората.

Защо тряб­ва­ше да раз­г­леж­да­ме та­ка да се ка­же дру­га­та стра­на на чо­веш­ко­то развитие, т.е. ду­хов­на­та страна? Всичко, ко­ето виж­да­ме на фи­зи­чес­ко­то поле, ос­та­ва ви­на­ги събитие, факт на фи­зи­чес­ко­то поле. Обаче в Духовната Наука ни ин­те­ре­су­ва не са­мо това, ко­ето ста­ва в ду­хов­ни­те
светове. От това, ко­ето сме слу­ша­ли в сказ­ки­те на Духовната Наука, ние знаем, как­во ста­ва с чо­ве­ка меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Доста- тъч­но е са­мо да си спомним, че след смър­т­та чо­ве­кът пре­ми­на­ва в със­то­яни­ето на съзнанието, ко­ето на­ри­чаме Кама-лока, къ­де­то човекът, ма­кар и да е ста­нал ед­но ду­хов­но същество, е за­дър­жан чрез ас­т­рал­но­то тя­ло Това е времето, ко­га­то чо­ве­кът още же­лае не­що от фи­зи­чес­кия свят, къ­де­то той стра­да по­ра­ди това, че е лишен от не­що чрез факта, че не се на­ми­ра ве­че във фи­зи­чес­кия свят. След то­ва ид­ва времето, ко­га­то чо­ве­кът тряб­ва да се под­гот­ви за един нов живот: състоянието на съзнанието на Девакана, когато човекът не е вече свързан с физическия свят, с то- ва, което са физически впечатления. Ако иска­ме да си представим, как жи­во­тът в Кама-лока се раз­ли­ча­ва от жи­во­та в Девакана, мо­жем да раз­г­ле­да­ме два примера. Знаем, че човекът, ко­га­то той умира, не из­губ­ва вед­на­га със смър­т­та сво­ите желания. Да пред­положим, че в жи­во­та на чо­ве­кът е един чревоугодник, че в жи­во­та е из­пит­вал го­ля­ма нас­ла­да при кон­су­ми­ра не­то на вкус­ни яденета. Когато умира, та­зи страст към удо­вол­с­т­ви­ето при яде­не­то не из­чез­ва веднага. Човекът има те­зи же­ла­ния не във фи­зи­чес­ко­то тяло, а в ас­т­рал­но­то тяло. Ето защо, по­не­же след смър­т­та чо­ве­кът за­паз­ва сво­ето ас­т­рал­но тяло, той за­паз­ва съ­що жела- нието, оба­че му лип­с­ва органът, за да за­до­во­ли те­зи желания; физиче- ското тяло. Желанието за яде­не­то не за­ви­си от фи­зи­чес­ко­то тяло, а от ас­т­рал­но­то тяло, и то­га­ва след смър­т­та нас­тъп­ва ед­на ис­тин­с­ка из­га­ря­ща жаж­да в чо­ве­ка за онова, ко­ето на­й-м­но­го го е за­дово­ля­ва­ло в зем­ния живот. Ето за­що след смър­т­та чо­ве­кът стра­да до тогава, до­ка­то от­вик­не от же­ла­ни­ето за наслада, до­ка­то е от­х­вър­лил от се­бе си всичко, ко­ето е за­до­во­ля­ва­ло го­ре­щи­те му же­ла­ния чрез фи­зи­чес­ките органи. До то­га­ва чо­ве­кът се на­ми­ра след смър­т­та в Кама-лока. След то­ва за­поч­ва времето, ко­га­то чо­векът не про­явя­ва ве­че пре­тен­ции от то­зи род, ко­ито мо­гат да бъ­дат за­до­во­ле­ни са­мо чрез фи­зи­чес­ки­те ор­гани. Тогава той пре­ми­на­ва в Девакана.

В съ­щия размер, в кой­то чо­ве­кът прес­та­ва да бъ­де при­ко­ван към фи­зи­чес­кия свят, в съ­щия раз­мер той за­почва да до­би­ва ед­на съз­на­ние за све­та на Девакана. Този свят прос­вет­ва все по­ве­че и повече. Но там той няма днес ни­как­во азо­во съз­на­ние как­то в то­зи живот. Там той не е още самостоятелен. При жи­во­та в Девакана чо­ве­кът се чув­с­т­ву­ва ка­то един член, ка­то един ор­ган на ду­хов­ния свят. Така как­то ръ­ка­та би се чув­с­т­вува­ла са­мо ка­то един член на фи­зи­чес­кия организъм, ако тя би има­ла съзнание, та­ка се чув­с­т­ву­ва чо­ве­кът в сво­ето съз­на­ние в Девакана: аз съм един член на духовния свят, един член също на по-висшите същест- ва. Той те­пър­ва ще до­бие сво­ята са­мос­то­ятел­ност в ду­хов­ния свят. но още се­га той сът­руд­ничи съ­що на Макрокосмоса, сът­руд­ни­чи в ра­бо­та­та

Но ако се­га ние опис­ва­ме по то­зи на­чин това, ко­ето чо­ве­кът из­жи­вя­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­дане, не тряб­ва да си представяме, че све­тът на Девакана не под­ле­жи на ед­на промяна. Хората тай­но дър­жат в сво­ето съзнание, че на­ис­ти­на на­ша­та Земя е променяема, но че там в дру­гия свят, от­въд смъртта, всич­ко ос­та­ва ед­но и също. Това съв­сем не е така. Ако днес опис­ва­ме по то­зи на­чин пре­би­ва­ва­не­то в Девакана, това означава, че приб­ли­зи­тел­но та­ко­ва е със­то­яни­ето на днеш­ния Девакан. Обаче не­ка си спомним, как­во е би­ло то­ва състояние, ко­га­то на­ши­те ду­ши бя­ха въп­лъ­те­ни в Египетската епоха. Тогава ние сме гле­да­ли ог­ром­ни­те пи­ра­ми­ди и дру­ги­те ве­ли­ки строежи. В пре­диш­ни вре­ме­на та­зи страна, фи­зи­чес­ка­та стра­на на света, из­г­леж­да­ше съ­вър­ше­но раз­лич­на от днешната. Нека помислим, как от то­га­ва на­сам ли­це­то на Земята се е из­ме­ни­ло твърде, твър­де много. Достатъчно е са­мо да прос­ле­дим ма­те­ри­алис­тич­на­та на­ука и ще от­к­рием, как нап­ри­мер пре­ди по­-мал­ко от хи­ля­до­ле­тие в Европа има­ше съ­вър­ше­но дру­ги животни, как ця­ла Европа е из­г­леж­да­ла различно. Лицето на Земята неп­рес­тан­но се изменя, ето за­що ста­ва така, че ид­вай­ки на Земята чо­ве­кът ви­на­ги нав­ли­за в но­ви ус­ло­вия на съществуванието. Това из­г­леж­да съ­вър­ше­но яс­но за всекиго Обаче, ко­га­то опис­ва­ме от­но­ше­ни­ята на ду­хов­ния свят, хо­ра­та лес­но са склон­ни да вярват, че онова, което е ста­на­ло в ду­хов­ния свят, ко­га­то те са ум­ре­ли нап­ри­мер пре­ди око­ло 1000 го­ди­ни пр. Р. Хр. , че това, ко­ето е ста­на­ло там, е би­ло точ­но същото, как­то онова, ко­ето днес става, ко­га­то днес се става, ко­га­то днес се раж­да от­но­во и от­но­во умират. Точно как­то фи­зи­чес­ки­ят свят се изменя, та­ка се из­ме­нят съ­що и от­но­ше­нията в дру­гия свят. Пребиваването в Девакана в ми­на­ли­те вре­ме­на бе­ше съ­вър­ше­но раз­лич­но от това, ко­ето е днес, то бе­ше съ­вър­ше­но различно, ко­га­то ду­ши­те вли­за­ха там от еги­пет­с­кия жи­вот или от гръц­кия живот. Там съ­що ста­ва ед­на еволюция. Естествено е, че се­га ние опис­ва­ме нас­то­ящи­те от­но­ше­ния на Девакана; обаче отношенията са се изменили. Ние мо­жем да пред­по­ло­жим ве­че това, ко­га­то на­со­чим поглед вър­ху онова, ко­ето ни да­до­ха пос­лед­ни­те сказ­ки и тех­ни­те описания.

Ние видяхме, как човекът, ко­га­то оти­дем по­-да­ле­че в миналото, до Ат- лантската епоха, жи­ве­еше по­ве­че в ду­хов­ния свят, как през вре­ме на съ­ня той об­щу­ва­ше в ду­хов­ния свят с ду­хов­ни­те същества. Обаче ко­га­то оти­дем дос­та­тъч­но да­ле­че в миналото, ние намираме, че то­га­ва чо­ве­кът жи­ве­еше въ­об­ще са­мо в ду­хов­ния свят. В древ­ни вре­ме­на раз­ли­ка­та ме- ж­ду съ­ня и смър­т­та не бе­ше та­ка­ва голяма; в прадалечното минало хо- рата спяха по-продължително време. Това съв­па­да­ше приб­ли­зи­тел­но с
епохата, с пе­ри­ода от време, кой­то днес из­ми­на­ва в те­че­ние на ед­но въп­лъ­ще­ние и в те­че­ние на жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Чрез това, че чо­ве­кът сле­зе на фи­зи­чес­ко­то поле, той все по­ве­че бе зап­ле­тен в то­ва фи­зи­ческо поле. Ние показахме, как ин­ди­ецът на­соч­ва­ше пог­лед в един висш свят, как в Персия чо­ве­кът се опит­ваше да зав­ла­дее ве­че фи­зи­чес­ко­то поле. Човекът сле­зе все по­ве­че на­до­лу и един брак меж­ду ду­ха и ма­те­рията, меж­ду ду­хов­ни­те све­то­ве и фи­зи­чес­ко­то по­ле бе­ше нас­тъ­пил в Гръцко-латинската епоха. Колкото чо­векът се вжи­вя­ва­ше по­ве­че в сре­да­та на та­зи пос­лед­на епоха, тол­ко­ва по­ве­че той се на­учи да оби­ча то­зи фи­зи­чес­ки свят и да про­явя­ва ин­те­рес към него. С то­ва оба­че се из­ме­ни съ­що всичко, ко­ето на­ри­ча­ме из­жи­вя­ва­ния меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане.

Когато се вър­нем в ми­на­ло­то в пър­во­то вре­ме на Следатлантската епоха, ние на­ми­ра­ме там, че хо­ра­та про­явя­ва­ха ма­лък ин­те­рес към фи­зи­чес­ко­то поле. Посветените на то­га­ваш­на­та вре­ме мо­же­ха да бъ­дат от­не­се­ни във вис­ши­те светове, в све­то­ве­те на Девакана, и след то­ва съ­об­ща­ва­ха тех­ни­те из­жи­вя­ва­ния на дру­ги­те хора. В човека, кой­то се чув­с­т­ву­ва­ше от­не­сен с всич­ки мисли, с всич­ки чув­с­т­ва на­го­ре в ис­тин­с­кия свят, в ис­тин­с­ка­та родина, то­ва произвеждаше, има­ше за ефект, че той про­явя­ва­ше ма­лък ин­те­рес към фи­зичес­ко­то поле. Когато оба­че се из­ди­га­ше в Девакана, след ка­то ед­ва се бе­ше свър­зал с фи­зи­чес­кия свят, той при­те­жа­ва­ше в Девакана ед­но от­но­си­тел­но яс­но съзнание. Когато след то­ва един та­къв чо­век се въп­лъ­ща­ва­ше от­но­во в Персийската кул­тур­на епоха, той се чув­с­т­ву­ва­ше то­га­ва по­ве­че срас­нал с фи­зи­ческа­та материя, ста­ва­ше то­га­ва така, че из­губ­ва­ше от яс­но­та­та на съзнанието, ко­ето има­ше в Девакана след смъртта. В Египто-халдейската епоха, ко­га­то чо­ве­кът за­поч­на да оби­ча фи­зи­чес­кия свят, бе­ше така, че след смър­т­та той има­ше в Девакана ве­че ед­но мно­го помътено, сян­ко­об­раз­но съзнание. Наистина по сво­ето ес­тество то­ва съз­на­ние все още бе­ше по­-ви­со­ко от­кол­ко­то съз­на­ни­ето във фи­зи­чес­кия свят, но по сте­пен до все по­ве­че се по­ни­жа­ва­ше и все по­ве­че се за­тъм­ня­ва­ше до Гръцко-латинската епоха.

В то­ва вре­ме съз­на­ни­ето в Девакана ста­на все по­-тъм­но и по-сянкооб- разно. Това не бе­ше ед­но съ­нищ­но съзнание; то никога не е било тако- ва. Това бе­ше ед­но съзнание, при ко­ето мо­же­ше да се забележи, че то все още бе­ше ед­но съзнание, ко­ето чо­ве­кът осъзнаваше. Следователно с нап­ред­ва­не­то на раз­ви­ти­ето стана ед­но за­тъм­не­ние на то­ва съзнание.

Мистериите съ­щес­т­ву­ва­ха глав­но за това, да да­дат на чо­ве­ка възмож- ност, да има в ду­хов­ния свят не са­мо ед­но сян­ко­об­раз­но съзнание, а съз­на­ни­ето да бъ­де от­но­во просветлено. Да си представим, че не би­ха съ­ществу­ва­ли ни­как­ви мистерии, че не би­ха съ­щес­т­ву­ва­ли ни­как­ви посве- тени. Тогава чо­ве­кът би имал в ду­ховни­те све­то­ве ед­но все по-сумрачно,

Сега ис­ка­ме да при­ве­дем това, ко­ето вче­ра бе за­гат­на­то в ед­на аб­с­т­рак­т­на форма, в ед­на по­-кон­к­рет­на форма.

Ако не би нас­тъ­пи­ло ни­що друго, ос­вен сли­за­не­то на чо­ве­ка във фи­зи­чес­кия свят, съз­на­ни­ето меж­ду смъртта и ед­но но­во раж­да­не би ста­ва­ло все по-тъмно. Накрая хо­ра­та би­ха из­гу­би­ли на­пъл­но връз­ка­та с ду­хов­ния свят. Някому, кой­то бо­ле­ду­ва ма­кар и мал­ко вът­реш­но от ня­как­ва фор­ма на материализма, мо­же да му се сто­ри стран­но това, ко­ето се­га ще кажа, но то от­го­ва­ря на истината. Ако се­га в раз­ви­ти­ето на чо­вечес­т­во­то не би нас­тъ­пи­ло ни­що друго, то­га­ва чо­ве­чес­т­во­то би из­пад­на­ло в ду­хов­на смърт. Но има ед­на възмож­ност за про­яс­ня­ва­не на съз­на­ни­ето меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не и то­ва про­яс­ня­ва­не мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то или чрез посвещението, или ве­че днес в ед­на по­-нис­ка сте­пен чрез това, че още в то­зи живот чо­ве­кът взе­ме учас­тие в ду­хов­ния свят, че той има ве­че изживявания, ко­ито не уми­рат с не­го­ви­те тела, ко­ито ос­та­ват свър­за­ни с не­го във веч­на­та яд­ка на не­го­во­то съ­щес­т­во съ­що и в ду­хов­ния свят. За то­ва се гри­жи­ха мистериите, за то­ва бе­ше ця­ло­то ду­хов­но развитие; за това се грижеха великите посветени преди Хрис- та и преди всичко самото същество, което познаваме като Христос. Всички дру­ги пос­ве­те­ни бя­ха по оп­ре­де­лен на­чин пред­те­чи на Христа;
това бяха предвестници, които обърнаха вниманието на човечеството върху явяването на Христос.

Сега тряб­ва да опи­шем явя­ва­не­то на об­ра­за на Христа. Да си пред­с­та­вим един човек, кой­то ни­ко­га не е чувал за Христа, кой­то ни­ко­га не е мо­гъл да при­еме в се­бе си тай­ни­те на Йоановото Евангелие, кой­то ни­кога не би мо­гъл да каже: аз искам да подражавам на Христа, който живее и действува, искам да приема неговите принципи в моето съще- ство. Да си пред­с­та­вим следователно, че та­къв един чо­век ни­ко­га не се е приб­ли­жа­вал до Христа, че той не би мо­гъл да взе­ме със се­бе си оно­ва сък­ро­ви­ще в ду­хов­ния свят, съкровище, ко­ето днес чо­век тряб­ва да взе­ме със се­бе си, ако ис­ка да из­бег­не за­тъм­не­ни­ето на съзнанието. Онова, ко­ето чо­ве­кът взе­ма със се­бе си ка­то пред­с­та­ви за Христа, то е ед­на сила, ко­ято прояс­ня­ва съз­на­ни­ето след смъртта, ко­ято спа­ся­ва чо­ве­ка от съдбата, ко­ято хо­ра­та би­ха имали, ако Христос не би се явил на Земята, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во би се за­па­зи­ло наистина, оба­че не­го­во­то съз­на­ние не би могло да се про­яс­ни след смъртта. Това имен­но е, ко­ето да­ва ис­тин­с­ко­то зна­че­ние на явя­ва­не­то на Христа, че в яд­ка­та на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се по­саж­да нещо, ко­ето има ед­но ши­ро­ко значение. Събитието на Голгота пред­паз­ва чо­ве­ка от ду­хов­на­та смърт, ко­га­то той го отъж­дес­т­вя­ва със сво­ето соб­с­т­ве­но същество.

Но ние не тряб­ва да вярваме, че дру­ги­те ве­ли­ки ръ­ко­во­ди­те­ли на чо­ве­чес­т­во­то ня­мат ед­но по­доб­но зна­чение. Не ста­ва ду­ма за това, да взе­мем под вни­ма­ние ед­на из­к­лю­чи­тел­на дог­ма за Християнството, спря­мо ис­тин­с­ко­то Християнство, за­що­то онзи, кой­то поз­на­ва фактите, знае, че съ­що и в древ­ни­те мис­те­рии се учеше Християнството. И та­ки­ва думи, ко­ито е ка­зал Августин, съ­дър­жат ед­на дъл­бо­ка истина: "това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало вече при древните хора и не е липсвало в началото на човешкия род, докато Христос се яви в плът, от когато истинската религия, която е съществувала и по-рано, прие името християнска". Важното не е това, че тя се на­ри­ча така, а това, че доб­ре раз­би­ра­ме зна­че­ни­ето на Христовия Импулс. И как­то Христос бе­ше Същество, ко­ето се яви на Земята в на­й-­дъл­бо­ка­та точ­ка на развитието, съ­що при Буда, Хермес и дру­ги­те ве­ли­ки съ­щес­т­ва бе­ше така, че те има­ха на­пъл­но про­ро­чес­ко­то съзнание, че Христос ще дойде, че той живе­еше в са­ми­те тях.

Ние мо­жем да ви­дим то­ва осо­бе­но тогава, ко­га­то изу­ча­ва­ме об­ра­за на Буда, и тряб­ва да си изясним, що бе­ше той. Що бе­ше впро­чем всъщ­ност Буда? Тук тряб­ва да за­сег­нем нещо, ко­ето мо­же да бъ­де ка­за­но са­мо меж­ду уче­ни­ци на Духовната Наука. Хората, съ­що и теософите, си пред­с­та­вят обик­но­ве­но пре­раж­да­не­то твър­де просто. Ние не тряб­ва да си представяме, че ня­коя душа, ко­ято днес е въп­лъ­те­на в ней­ни­те три тела,

Когато поз­на­ва­ме то­ва явление, то­га­ва ние не ще си пред­с­та­вя­ме та­ка прос­то въплъщението. Може на­пълно да съ­щес­т­ву­ва ня­кой човек, кой­то е пре­въп­лъ­ще­ни­ето на един пре­ди­шен човек, кой­то се е раз­вил ви­со­ко, кой­то е пре­чис­тил сво­ите три те­ла до та­ка­ва степен, че се­га в един съ­съд за ед­но по­-вис­ше Същество. И така Буда ста­на съ­съд на Вотан. Същото оно­ва Същество, ко­ето в гер­ман­с­ки­те ми­то­ве бе на­ре­че­но Вотан, се по­яви отново. Буда и Вотан са да­же ези­ко­во сродни.

Можем да кажем, че мно­го от онова, ко­ето бя­ха тай­ни­те на ат­лан­т­с­ка­та епоха, пре­ми­на по то­зи на­чин вър­ху това, ко­ето Буда мо­же да проповяд- ва. И с то­ва е в съгласие, че онова, ко­ето Буда изживя, е нещо, ко­ето Бо- гове­те бя­ха из­жи­ве­ли в оне­зи ду­хов­ни сфери, ко­ето съ­що и хо­ра­та бя­ха изживели, ко­га­то и са­ми­те те бя­ха в оне­зи сфери. Когато уче­ни­ето на Вотан от­но­во се яви по то­зи начин, то бе­ше ед­но учение, ко­ето взе­ма­ше мал­ко под вни­ма­ние фи­зи­чес­ко­то поле, ко­ето тряб­ва­ше са­мо да подчер- тава, че фи­зи­чес­ко­то по­ле е мяс­то­то на стра­да­ни­ето и че спа­се­ни­ето от не­го оз­на­ча­ва мно­го нещо, - за­що­то в Буда го­во­ре­ше мно­го не­що от Вотан. Ето за­що на­й-­дъл­бо­ко­то раз­би­ра­не за уче­ни­ята на Буда про­яви­ха онези, ко­ито още бя­ха за­па­зи­ли не­що от нас­т­ро­ени­ето на ат­лан­т­с­ки­те жители, меж­ду на­ро­ди­те на­се­ля­ва­щи Азия има та­ки­ва изостанали, ко­ито да­же ка­то ра­си са изос­та­на­ли на сте­пен­та на Атлантида. Естествено външ­но те тряб­ва­ше да вър­вят със Земно­то развитие. В мон­гол­с­ки­те на­ро­ди има мно­го не­що ос­та­на­ло от Атлантида. Стационарната чер­та в монгол­с­ко­то на­се­ле­ние е ед­но та­ко­ва нас­лед­с­т­во от Атлантида. Ето за­що уче­ни­ята на Буда слу­жат пре­дим­но на та­ки­ва на­ро­ди и Будизмът е нап­ра­вил го­лям прог­рес сред те­зи народи.

Светът вър­ви напред, той вър­ви по своя път. Онзи, кой­то мо­же да про­ник­не с пог­лед в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чеството, той не избира, не казва: на мене ми харесва повече това или онова. Той казва: това са духовни необходимости, каква религия има даден народ. И чрез това, че ев­ро­пейс­ко­то на­се­ле­ние се впле­те във фи­зи­чес­кия свят, чрез то­ва на не­го му е не­въз­мож­но да се чув­с­т­ву­ва доб­ре в Будизма, да се отъж­дес­т­ви с на­й-вът­реш­но­то ес­тес­т­во на уче­ни­ето на Буда. Будизмът не мо­же­ше ни­ко­га да ста­не ед­на ре­ли­гия на човечеството. За онзи, кой­то ис­ка да вижда, не съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва сим­па­тия или антипатия, а са­мо ед­но раз­съж­де­ние

Обаче не тряб­ва да се вярва, че ис­то­ри­чес­ко­то яв­ле­ние на Буда осъз­на­ва всич­ко това, ко­ето бе­ше вло­же­но в не­го­во­то явление. Ако бих ис­кал да обяс­ня всич­ко това, би­ха би­ли не­об­хо­ди­ми по­ве­че часове. Ние не сме из­чер­пи­ли още слож­нос­т­та на ис­то­ри­чес­кия Буда. В Буда жи­ве­еше още нещо. Тук ня­ма­ме са­мо ед­но Същество, ко­ето дой­де от Атлантската епо­ха и се въп­лъ­ти в този, кой­то пок­рай дру­го­то бе­ше съ­що един чо­вешки Буда; освен това в него се съдържаше още нещо друго, нещо, за което той може да каже: "аз не мога да обхвана още това; това е нещо, което ме одушевява, но аз само участвувам в него". Това е Христовото Същество. То оду­ше­вя­ва­ше ве­че ве­ли­ки­те пророци. То бе­ше ед­но добре поз­на­то Същество в древ­ни­те мис­те­рии и нав­ся­къ­де пос­то­ян­но се об­ръ­ща­ше вни­ма­ни­ето вър­ху този, който ще дойде.

И той дойде! - Но той дой­де отново, ка­то дър­же­ше смет­ка за ис­то­ри­чес­ки­те необходимости, ко­ито сто­ят на ос­но­ва­та на развитието. Той не мо­же­ше да се въп­лъ­ти нап­ра­во в ед­но фи­зи­чес­ко тяло. Съществуваше още въз­мож­ност той да мо­же да се въп­лъ­ти в един вид под­съз­на­ние в Буда. Обаче хо­дещ по Земята той мо­жеше да се въп­лъ­ти са­мо тогава, ко­га­то ед­но фи­зи­чес­ко тяло, ед­но етер­но тя­ло и ед­но ас­т­рал­но тя­ло бя­ха под гот­ве­ни по осо­бен начин, Христос при­те­жа­ва­ше на­й-­го­ля­ма­та си­ла за действие, но той мо­же­ше да се въп­лъ­ти са­мо тогава, ко­га­то ед­но фи­зи­чес­ко тяло, ед­но етер­но тя­ло и ед­но ас­т­рал­но тя­ло би­ха би­ли съ­върше­но пре­чис­те­ни от ед­но дру­го същество. И въп­лъ­ще­ни­ето на Христос мо­жа да ста­не са­мо така, че се яви ед­но същество, ко­ето се бе­ше раз­ви­ло та­ка високо. Това бе­ше Исус от Назарет. Той бе­ше стиг­нал тол­ко­ва ви­со­ко в сво­ето развитие, че бе­ше в със­то­яние през вре­ме на своя жи­вот да пре­чис­ти та­ка сво­ето фи­зи­ческо, етер­но и ас­т­рал­но тела, ко­ето му да­де въз­мож­ност в не­го­ва­та 30-го­диш­на въз­раст да на­пус­не те­зи тела, но така, че те още бя­ха жизнеспособни, бя­ха още из­пол­з­ва­еми за ед­но по­-вис­ше Същество. Често, кога­то из­каз­вах това, че бе­ше не­об­хо­ди­ма ед­на ви­со­ка сте­пен на развитието, за да мо­же Исус да по­жер­т­ву­ва сво­ите тела, хо­ра­та пра­ве­ха ед­но твър­де стран­но възражение: но това не е никаква жер- тва, за една велика жертва, когато се касаеше за това, човек да изос- тави своите тела на едно по-висше същество. Да, - то­ва е съ­що кра­си­во
и жер­т­ва­та не би би­ла велика, ако бих­ме я аб­с­т­ра­хи­ра­ли така, - все­ки би ис­кал да при­не­се жертва, но не­ка се опи­та да сто­ри това. Необходимо е чо­век да при­те­жа­ва не­имовер­ни сили, за да пре­чис­ти сво­ите те­ла така, че да мо­же да ги изос­та­ви жизнеспособни. За да пос­тиг­не човек те­зи сили, за то­ва е не­об­хо­ди­ма жертва. Този Исус от Назарет тряб­ва­ше да бъ­де ед­на из­вън­ред­но ви­со­ка индивидуалност, за да мо­же да нап­ра­ви това. Евангелието на Йоана ни показва, къ­де Исус на­пус­на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, сво­ето етер­но тя­ло и сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и пре­ми­на в ду­хов­ния свят, и ко­га Христо­во­то Същество вле­зе в тро­ич­на­та телесност. Това ста­на при кръ­ще­ни­ето из­вър­ше­но от Йоана в ре­ка­та Йордан. Тога- ва ста­на не­що от го­ля­мо зна­че­ние в те­ла­та на Исус от Назарет. Това, ко­ето ще ка­жа сега, от­ново ще бъ­де не­що ужас­но за ма­те­ри­алис­тич­но нас­т­ро­ени­те хора. Стана не­що особено, да­же във фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Ису- са от Назарет. Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем това, ко­ето ста­на в мо­мен­та на кръщението, ко­га­то Христос вле­зе в Исуса, тряб­ва да си пред­с­та­вим нещо, ко­ето ще из­г­леж­да твър­де странно, но въп­ре­ки то­ва е вярно.

В те­че­ние на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то пос­те­пен­но са се раз­ви­ли от­дел­ни­те органи, раз­ви­ли са се все пове­че и повече. Ние видяхме, как, ко­га­то ор­га­ни­те бя­ха стиг­на­ли в тях­но­то раз­ви­тие до сре­да­та на хъл­бо­ци­те, в чо­ве­ка нас­тъ­пи­ха оп­ре­де­ле­ни струк­ту­ри и функции. В то­ва все по­-нап­ред­на­ло раз­ви­тие на чо­веш­ка­та инди­ви­ду­ал­ност до са­мос­то­ятел­ност нас­тъ­пи съ­що ед­но втвър­дя­ва­не на кос­т­на­та система. Колкото по­-са­мосто­яте­лен ста­ва­ше човекът, тол­ко­ва по­ве­че се втвър­дя­ва­ше съ­що кос­т­на­та система, но тол­ко­ва по­ве­че на­раства­ше съ­що си­ла­та на смъртта. На то­ва тряб­ва да обър­нем се­га внимание, ако ис­ка­ме да раз­бе­рем пра­вилно следващото. На как­во се дъл­жи въобще, че чо­ве­кът тряб­ва да умре, тя­ло­то му да се раз­ло­жи напълно? Това се дъл­жи на факта, че в чо­веш­ко­то тя­ло тряб­ва да мо­же да бъ­де из­го­ре­но нещо, чак до костите. Огънят има си­ла съ­що вър­ху ве­щес­т­во­то на чо­веш­ки­те кости. Човекът ня­ма ни­как­ва сила, по­не ни­как­ва съз­на­тел­на си­ла вър­ху сво­ите кости. Тази си­ла е още вън от влас­т­та на човека. В момента, в кой­то при кръ­ще­ни­ето в ре­ка­та Йордан Христос вле­зе в тя­ло­то на Исуса от Назарет, в то­зи мо­мент кос­т­на­та сис­те­ма на то­ва съ­щество ста­на не­що раз­лич­но от­кол­ко­то при дру­ги­те хора. Това бе­ше един случай, кой­то пре­ди то­ва не бе­ше ста­вал ни­ко­га и след то­ва ни­ко­га не е ста­вал до на­ши дни. Заедно с Христовото Същество е съ­щес­т­во­то на Исус вле­зе нещо, ко­ето има­ше власт над силите, ко­ито из­га­рят костите. Днес чо­ве­кът ня­ма още власт да изгра­ди кос­ти­те спо­ред сво­ята воля. Обаче та­зи си­ла се раз­п­рос­т­ря чак до костите. Съзнателната си­ла на Христо­во­то Същество про­ник­на чак до кос­ти­те на Исуса от Назарет; това принадлежи на смисъла на кръщението извършено от Йоана. С то­ва в Земята бе по­са­де­но нещо,

И с то­ва ние сти­га­ме съ­щев­ре­мен­но до ед­но пъл­но със зна­че­ние по­ня­тие на езо­те­рич­но­то Християнство, ко­ето мо­же да ни покаже, как то­ва Хри- стиянство е про­пи­то с на­й-­вис­ши­те истини. Ние сти­га­ме до това, кое то ос­вен то­ва зас­та­ва сре­щу нас още в кръщението. Чрез това, че Христо- вото Същество зав­ла­дя­ва три­ти тела, в ко­ито пре­ди то­ва жи­ве­еше Азът на Исус, чрез то­ва със Земята бе­ше свър­за­но ед­но Същество, ко­ето по -ра­но има­ше сво­ето оби­та­ли­ще на Слънцето. По-рано то­ва Същество бе­ше свър­за­но със Земята до мо­мента, ко­га­то Слънцето из­ле­зе от Земята. Тогава Христос из­ле­зе за­ед­но със Слънцето и от то­га­ва той мо­же­ше да раз­ви­ва сво­ята си­ла вър­ху Земята са­мо от вън. В мо­мен­та на кръ­ще­ни­ето вис­ши­ят Христов Дух се съеди­ни от­но­во в пъл­ния сми­съл със Земята. По-рано той дейс­т­ву­ва­ше от вън, осе­ня­ше про­ро­ци­те и дейс­т­ву­ваше в мистериите. Сега той се въп­лъ­ти на са­ма­та Земя в ед­но чо­веш­ко фи­зи­чес­ко тяло. И ако ед­но съ­щес­т­во би мог­ло да гле­да в те­че­ние на хи­ля­до­ле­тия от ед­на да­леч­на точ­ка на Вселената на­до­лу към Земята, то­га­ва ед­но та­ко­ва същество, ко­ето би виж­да­ло не са­мо фи­зи­чес­ка­та Земя, а съ­що и ней­ни­те ду­хов­ни течения, нейно­то етер­но тяло, то би ви­дя­ла да ста­ват пъл­ни със зна­че­ние про­це­си в мо­мен­та на кръ­ще­ни­ето на Исуса в ре­ка­та Йордан и осо­бе­но в момента, ко­га­то от ра­ни­те на Христа из­те­че кръвта. Чрез то­ва ас­т­рал­но­то тя­ло на Земята се про­ме­ни основно. В Земята бе въп­лъ­те­на ед­на но­ва Сила. Това, ко­ето по­-ра­но дейс­т­ву­ва­ше от вън, от­но­во бе съ­еди­не­но със Земята и чрез то­ва си­ла­та на прив­ли­ча­не меж­ду Слънцето и Земята ще ста­не тол­ко­ва силна, че Слънцето и Земята от­но­во ще мо­гат да се съ­еди­нят и чо­ве­кът ще се съ­еди­ни с Духовете на Слънцето. Христос беше този, който дава възможността, Земята да мо­же от­но­во да се съ­еди­ни със Слънцето и да бъ­де то­га­ва в ло­но­то на Бога.

Този е процесът, кой­то стана, и то­ва е не­го­во­то ве­ли­ко значение.

Това тряб­ва­ше да бъ­де ка­за­но предварително, за да нап­ра­вим разбирае- мо, как­во пъл­на със зна­че­ние Сила нав­ле­зе в Земята с Христа. И чрез то­ва ние мо­жем да разберем, как в дейс­т­ви­тел­ност чрез съ­еди­не­ни­ето с

Първоначално чо­ве­кът жи­ве­еше в ло­но­то на Бога. След то­ва той сле­зе до­лу на фи­зи­чес­ко­то поле. Ако би ос­та­нал горе, той ни­ко­га не би до­бил сво­ето днеш­но себесъзнание. Той не би по­лу­чил ни­ко­га един АЗ. Само във фи­зи­чес­ко­то тя­ло мо­же­ше той да раз­вие се­бе­съз­на­ни­ето в не­го­ва­та яснота. Срещу не­го тряб­ва­ше да зас­та­нат външ­ни предмети, той тряб­ва­ше да мо­же да се раз­ли­ча­ва от предметите, тряб­ва­ше да сле­зе във фи­зи­чес­кия свят. Само за­ра­ди Аза на чо­ве­ка ста­на това, че чо­ве­кът е сля­зъл до­лу в ма­те­ри­ал­ния свят. По отно­ше­ние на своя Аз чо­ве­кът про­из­хож­да от Боговете. Този Аз е сля­зъл от ду­хов­ния свят и е бил прикован към фи­зи­чес­ко­то тяло, за да ста­не све­тъл и ясен. Именно това, ко­ето се яви ка­то втвър­де­на ма­те­рия на чо­веш­ко­то тяло, то да­де на чо­ве­ка не­го­вия се­бе­съз­на­те­лен Аз, то му да­де въз­мож­ност да до­би­ва поз­на­ние за се­бе си. Но то­ва го при­ко­ва съ­що към зем­на­та маса, към масата на скалата.

Преди да до­бие своя Аз, чо­ве­кът има­ше фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тя­ло и ас­т­рал­но тяло, те­зи три те­ла бе­ше по­лу­чил той. Когато в те­зи три те­ла се раз­ви пос­те­пен­но Азът, той пре­об­ра­зи те­зи три тела. При то­ва трябва да ни бъ­де ясно, че над фи­зи­чес­ко­то тя­ло ра­бо­тят всич­ки­те по­-вис­ши чле­но­ве на чо­веш­ко­то същество. Че фи­зи­чес­ко­то тя­ло е такова, то­ва за­ви­си от факта, че етер­но­то тяло, ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът ра­бо­тят над него. Всички ор­га­ни на фи­зи­чес­ко­то тя­ло за­ви­сят по оп­ре­де­лен на­чин от това, че по­-вис­ши­те чле­но­ве съ­що са се изменили. Изостаналите на­зад съ­щес­т­ва са се пре­вър­на­ли в раз­лич­ни­те жи­во­тин­с­ки форми, нап­ри­мер в пти­ци чрез пре­об­ла­да­ва­не­то на ас­т­рал­но­то тяло. Чрез това, че Азът ста­на все по-себесъзнателен, той изме­ни съ­що ас­т­рал­но­то тяло. Ние ве­че ка- захме, че чо­ве­ци се отделиха. Онова, ко­ето на­ри­ча­ме апо­ка­лип­тич­ни жи- вотни, са типове, при ко­ето над­мо­щие има то­зи или он­зи член на чо­веш­ко­то същества. Азът има над­мощие при човеците-човек. Но всич­ко ор­га­ни са прис­по­со­бе­ни към по­-вис­ши­те членове. Прониквайки в ас­т­рално­то тяло, Азът го про­пи и в чо­ве­ка и животните, ко­ито се от­де­ли­ха по-късно, се об­ра­зу­ва­ха оп­ре­де­ле­ни органи. Така нап­ри­мер един оп­ре­де­лен ор­ган про­из­хож­да от това, че Азът въ­об­ще дой­де на Земята. На ста­ра­та Луна ни­ка­къв Аз не бе­ше свър­зан със същ­нос­т­та на раз­ви­ти­ето на човече- ството. Определени ор­гани са свър­за­ни с развитието: жлъчното мехур- че, черният дроб. Жлъчката е фи­зи­чес­ки из­раз на ас­т­рално­то тяло. Тя не е свър­за­на с Аза, оба­че Азът дейс­т­ву­ва вър­ху ас­т­рал­но­то тя­ло и от ас­т­рал­но­то тя­ло действу­ват си­ли­те вър­ху жлъчката. А се­га не­ка обър­нем с
пог­лед ця­ла­та картина, ко­ято пос­ве­те­ни­ят обяс­ня­ваше на егип­тя­ни­на така: азово-съзнателният човек е бил обвързан, прикован към земното тяло. Представете си чо­ве­ка при­ко­ван към зем­ни­те скали, та­ка при­ко­ван към фи­зи­чес­ко­то тя­ло и в раз­ви­тието се е раз­ви­ло нещо, ко­ето гри­зе не­го­во­то безсмъртие! Представи си функциите, ко­ито са про­из­ве­ли черния дроб: те са се родили чрез това, че тялото е било приковано към ска- лите на Земята. Астралното тя­ло гри­зе на него. Тази е картината, ко­ято в Египет бе­ше да­де­на на уче­ни­ка и ко­ято е би­ла пре­не­се­на в Гърция ка­то ле­ген­да за Прометей. Ние не тряб­ва да пи­па­ме та­къв един мит с гру­би ръце. Не тряб­ва да ли­ша­ва­ме ед­на пе­пе­ру­да от пра­ше­ца на ней­ни­те кри- ла. Трябва да ос­та­вим пра­ше­ца на крилата, тряб­ва да ос­та­вим ро­са­та вър­ху цветето. Тези об­ра­зи не тряб­ва да бъ­дат дър­па­ни и измъчвани. Ние не трябва да казваме: Прометей означава това или онова; трябва да се стараем да изнесем истинските окултни факти и тогава да се опитаме да разберем образите, които са възникнали от окултните факти и са преминали в съзнанието на хората.

Египетският пос­ве­тен до­веж­да­ше своя уче­ник до степента, при ко­ято той мо­же­ше да раз­бе­ре Азовото разви­тие на човека. Един та­къв об­раз тряб­ва­ше да офор­ми не­го­вия дух. Обаче окул­т­ния уче­ник не тряб­ва­ше да хва­ща фак­ти­те с гру­би юмруци, а об­ра­зът тряб­ва­ше да стои пред не­го све­тъл и жив и еги­пет­с­ки­ят пос­ветен не ис­ка­ше да из­п­ре­со­ва банални, су­хи по­ня­тия в истини, а да пред­с­та­ви в об­ра­зи нещо, ко­ето той мо­жеше да даде. Поезията е при­ба­ви­ла мно­го не­що към ле­ген­да­та за Прометей, ук­ра­си­ла е та­зи ле­ген­да и ние не тряб­ва да вна­ся­ме в нея по­ве­че от това, ко­ето са са­ми­те окул­т­ни фак­ти и да ос­та­вим са­мо на ху­до­жес­т­ве­на та ра­бо­та ней­ни­те фор­ми­ра­щи сили.

Сега ис­ка­ме да по­со­чим още не­що друго. Когато дой­де на Земята , чо­ве­кът не бе­ше още на­да­рен с Аз. Преди Азът да бъ­де вне­сен в ас­т­рал­но­то тяло, ас­т­рал­но­то тя­ло бе­ше зав­ла­дя­но от дру­ги сили. След то­ва свет­ло - теч­но­то ас­т­рал­но тя­ло е би­ло про­ник­на­то от Аза. Преди в не­го да про­ник­не Азът, ас­т­рал­ни­те си­ли бя­ха внед­ре­ни в чо­ве­ка от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества. Астралното тя­ло съ­що съществуваше, но то бе­ше вът­реш­но раз­го­ре­но от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества. Чисто и свет­ло бе­ше ас­т­рал­но­то тя­ло и об­ли­ва­ше това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше ка­то за­лож­ба на фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. То об­ли­ва­ше и про­ник­ва­ше те­зи две по­-нис­ши тела. Обаче с внед­ря­ва­не­то на Аза дой­де съ­що его­из­мът и ас­т­рал­но­то тя­ло бе затъмнено, из гу­бен бе злат­ни­ят по­ток на ас­т­рал­но­то тяло; той се изгубваше все повече, докато човекът слизаше до най-дъл- боката точка на физическото поле в гръцко-латинската епоха.

Тогава хо­ра­та тряб­ва­ше да по­мис­лят за това, да до­би­ят от­но­во чис­то­то течение, чис­тия по­ток на ас­т­рал­но то тя­ло и в Елевзинските мис­те­рии се

Да бъ­де ас­т­рал­но­то тя­ло от­но­во въз­с­та­но­ве­но в не­го­вия пър­во­на­ча­лен чист поток, то­ва ис­ка­ха Елевзинските мистерии; това искаха също егип- тяните. Търсенето на златното руно бе­ше ед­но от из­пи­та­ния та на еги­пет­с­ки­те посветения: и това ни е запазено в чудесната легенда за тър- сенето на златното руно от Язон и аргонавтите. Ние ви­дях­ме разви- тието: когато долните органи още приличаха в тяхната форма на лод- ки, за които говорихме, астралното тяло в течната земя още имаше блясъка на златото. Във водната /течната/ Земя ас­т­рал­но­то тя­ло на чо­ве­ка бе­ше прос­ветле­но от ед­на злат­на светилна. Търсенето на то­ва ас­т­рал­но тя­ло е пред­с­та­ве­но в по­хо­да на Аргонавтите. Ние тряб­ва да свър­жем тър­се­не­то на Златното ру­но по един финен, суб­ти­лен на­чин с еги­пет­с­ки­те митове.

Външни ис­то­ри­чес­ки фак­ти са свър­за­ни с ду­хов­ни факти. Не тряб­ва да се вярва, че то­ва е са­мо символ. По хо­дът на ар­го­нав­ти­те дейс­т­ви­тел­но е станал, съ­що така, как­то е ста­на­ла тро­ян­с­ка­та война. Външните про­цеси са фи­зи­оно­мии за вът­реш­ни процеси; всичко това са исторически процеси. При гръц­ки­те пос­веща­ва­щи се пос­то­ян­но е ста­вал от­но­во ис­то­ри­чес­ки факт: походът за златното руно, добиването на чистото аст- рално тяло.

Ето то­ва е, ко­ето тряб­ва да пос­та­вим пред на­ша­та ду­ша и из­хож­дай­ки от тук ние се за­поз­на­ва­ме още с някои не­ща от мис­те­ри­ите и ще на­ме­рим тогава, как еги­пет­с­ки­те мис­те­рии са свър­за­ни с днеш­ния живот.